събота, януари 09, 2010

Големият брат отстъпва

Някои казваха: „Няма нужда от протести, това не решава нещата, това не е пътят, уличният натиск не е демократичен, това онова, онова това...”

Бойко Борисов каза (според Mediapool): „"Няма да се навлиза в личното пространство на гражданите, а тази възможност ще се ползва при разследването на тежки престъпления". И „...призова гражданите да не ходят на 14 януари пред парламента, защото въпросът вече е решен".

Какво излезе? Че май има нужда от протести, щом само наближаването на един такъв накара Борисов и Цветанов да пуснат мигач за завой.

А иначе планираният протест трябва да се състои!

Първо, защото Бойко Борисов не един път е сменял мнението си и намеренията си както луната сменя облика си. И трябва да му се диша постоянно във врата.

Второ, за да им е за урок на управляващите: да мислят предварително какво говорят и какво смятат да вършат, за да не се излагат след това като кифладжии.


петък, януари 08, 2010

Героичното Априлско въстание

Героично е било, наистина.

За една шепа хора.

А в по-голямата си част така наречените българи се криели зад полите на жените си и треперели за робската си кожа.

На дядо Въльо пък не му мигнало окото да предаде Бенковски и неговите спътници.

Като се замисли човек за онова и днешното време, отново се убеждава, че крушката наистина си има опашка. И не пада по-далече от дървото.


четвъртък, януари 07, 2010

Радко Радков

Моят приятел и колега от университета Дойчо ми изпрати няколко стихотворения на Радко Радков, които не съм чел. И ме върна в далечното студентско минало...

Радко Радков ни предаваше старогръцки език. Материя скучна, а и в общи линии ненужна, чувствахме го още тогава. Но скука с Радко Радков не можеше да има.

Още първия час, когато влезе, ни озари с широка усмивка и ни поздрави: „Здравейте, птичове и птички!” Бяхме чували вече „легенди” за него и никак не бяхме изненадани, сетихме се даже, че „т”-то го слага просто за благозвучие.

Имахме всяка седмица три последователни часа старогръцки. Ако ти предава някой сухар, ще умреш на масата. Радко Радков не ни даваше да умрем. Спреженията на глаголите ги караше на речетатив, дефинициите представяше в рими...

Изобщо, говореше в рими. Веднъж, помня, ни караше да пишем старогръцки поговорки. Критерият за шестица при него беше десет поговорки наизуст и „Седем града спорят...” Та, дава ни той една поговорка: „Лъвът по ноктите (се познава)”. И една колежка, която се пишеше голяма тарикатка (никой не можеше да я наддума!), попита леко ехидно: „А лъвицата, другарю Радков, по какво се познава?” На секундата Радко Радков я застреля: „Лъвицата, колежке, по цицата!” Защото тя, колежката – плоска като дъска за гладене...

А когато все пак спреженията, дефинициите и поговорките идваха в повече, Радко Радков оставяше настрани старогръцкия и започваше да рецитира някоя от своите пиеси в стихове. Това вече беше върхът. Не само рецитираше, но и играеше, превъплъщавайки се във всеки един герой поотделно. Гледахме и слушахме направо със зяпнала уста и не смеехме да мръднем. По-вълнуващи моменти в университета, честна дума, не съм имал...

-------------------

Радко Радков почина на 1 септември 2009 г.

Мир на праха му!


ХИМН ЗА КАСАИАНА


Радко Радков


Аз не пея като Дамаскина,

нито съм мъдрец и богослов.

Пия с присмехулци гъсто вино

и деля със смуглите робини

хляба и човешката любов.


Не крася олтара с вощеници,

не зова сладчайшия Исус.

Аз продавам по стъгдите птици

и оставям своите къдрици

във властта на бриза медоуст.


И като езичник прост обичам

мартенски ръсец да ме роси,

с бързеите в утрото да тичам,

като дъжд по мене да се стичат

на върбите дългите реси.


Нека млъкнат книжните витии!

Нека не говорят за смъртта!

Да погледнем криновете ние

как цъфтят - и те ще ни открият

промисъла, вложен във света.


Нямам аз гласа на Дамаскина,

аз съм беден птицепродавач.

Пуснах в манастирската градина

славей - да ти пее, монахиньо,

за любов в мастиления здрач.


сряда, януари 06, 2010

За Хитлер, пещта и комина

- Ех, Хитлер, Хитлер ни трябва на нас – казва мой познат, докато чакаме влака. – При него е имало ред: който наруши закона, в пещта и през комина! Не като сегашните управници, тяхната мамица крадлива!

- Да – казвам, - така е било при Хитлер. Който наруши закона – в пещта и през комина. Плюс още нещо. И този, който споменава мамицата на управниците – също в пещта и през комина!..


вторник, януари 05, 2010

Пак за звездите и новата партия

Както каза един звездоброец, за което и ние своевременно уведомихме, през следващата година ще има нова партия. Със стара муцуна начело. Така допълни вдъхновеният от звездната конфигурация ясновидец.

Милен Цветков вметна, че може би това ще е партия на президента Първанов. Ама не позна. Милен Цветков не е нито звездоброец, нито влъхва, нито най-обикновена врачка. И не познава.

Партията, разбираме сега, ще е на Татяна Дончева. Която имала „нов ляв проект” и „неочакван и голям брой симпатизанти” (подробности – „Mediapool”).

Те всички, като им теглят шута отнякъде, имат „нови проекти” и „голям брой симпатизанти”, зяпнали някой да ги нахрани с пет риби.

Само че номерът няма да стане. Евангелието е литература и прякото му отъждествяване с живия живот води само до конфузии.

А ние продължаваме да държим на казаното вече. Новата партия ще вземе на следващите избори 0.01-0.03%.


събота, януари 02, 2010

Кинаджия

Като студент спестих първите няколко стипендии и си купих кинокамера. Осем милиметрова, руска, „Кварц”. И към фотографирането, към което вече се бях пристрастил (още ме държи!), прибавих и филмирането.

Когато отидох да работя в Ихтиман, още първия ден взех с мене кинокамерата, да запечатам първите впечатления. Видя ме директорът и ме извика в кабинета си.

- Слушай сега какво – каза ми, - осеммилиметровото кино е за у дома, а ние тук имаме кинозала, прожекционен апарат шестнадесет милиметра и 16-милиметрова кинокамера, само че няма кой да снима с нея. Хайде, вземай я и ще документираш събитията в училището! Започваш с манифестацията на Девети септември.

Сърцето ми подскочи. Шестнадесетмилиметрова камера! Мечта, която не можех да реализирам лично – 16-милиметровките струваха много скъпо.

Дадоха ми пари, изстрелях се до София, купих пет ролки негатив и започнах да изучавам машинката. Беше чешка кинокамера, почти подобна на тази от снимката, с пружинен механизъм и три обектива на револвер, малко старичка, всички нови камери, включително и моята, вече бяха с варио, но на харизан кон зъбите не се гледат.

Дойде и Светлият празник. Преди манифестацията имаше разни церемонии в училището, та започнах оттам. И до края. То не беше приклякане, подтичване, въртене, панорами, фартове, ракурси, едри, средни и общи планове – Дзига Вертов ряпа да яде! Извъртях петте ролки.

Проявих след това лентите в лабораторията, изсуших ги и ги слепих. На другия ден слязох в кинозалата, за да видя първия си шестнадесетмилиметров филм.

Тъмнина, киноапаратът забръмча и...

О, ужас! Манифестиращите не вървяха като на манифестация, а като на погребение! Ама на много тъжно погребение!!

Изтичах в лабораторията, взех камерата и погледнах регулатора на каданса. Уви, вместо нормалните 24 кадъра в секунда срещу отметката се мъдреха 36 кадъра в секунда. Резултатът – забавено движение!..

С това свърши киноисторията на училището.

Продължих си с домашното осеммилиметрово кино.


петък, януари 01, 2010

Късче романтика

Тежки са дните след посрещането на Новата година. Затова – може и комедия. За разведряване.

Комедията е „Красавиците на нощта” („Les belles de nuit”, 1952 г.) и ми достави неподправено удоволствие (рядко харесвам някоя комедия).

Струва си да се отбележи, че режисьор на филма е класикът Рьоне Клер, а в главната роля е фантастичният Жерар Филип.


Френското романтично кино! В което от кошмарното всекидневие...

.

...можеш да се пренесеш в света на сънищата и да живееш там пълноценно и щастливо.


Накрая щастливите сънища заменят изцяло кошмарното всекидневие. Мил завършек, нямащ нищо общо със сълзливия сантиментализъм.


Уви! По-късно ще дойдат Трюфо, Годар, Шаброл, Соте и освен кошмарно всекидневие няма да има нищо друго. А в края ти забиват куршум в гърба и умираш на улицата като куче („До последен дъх” - „À bout de souffle”, 1960 г.).

Казват, между другото, че френското романтично кино свършва със смъртта на Жерар Филип (25 ноември 1959 г.)...