СЛУЖБОМЕР

неделя, март 10, 2019

Нобелови лауреати – 1956 година

Хуан Рамон Хименес (Juan Ramón Jiménez)

23 декември 1881 г. – 29 май 1958 г.

Нобелова награда за литература, 1956 г.

( За лиричната му поезия, пример в испанския език за висок дух и артистична чистота.)

Испанският поет Хуан Рамон Хименес е роден в Могер, малко градче в Андалусия, в семейството на банкера Виктор Хименес и съпругата му Пурификасион Мантекон и Лопес Парейро. Семейството, освен Хуан, има още две деца, а също така и дъщерята на Виктор Хименес от първия му брак. Въпреки крехкото му здраве, момчето е изпратено през 1891 г. в Кадис, в йезуитския колеж, а след като го завършва, учи право в Севилския университет. Но Хименес се занимава не толкова с юриспруденцията, колкото с рисуване, четене и съчиняване на стихове, особено се увлича от френската и немската романтична поезия, а също така от испанската поезия на Росалия де Кастро и Густаво Бекер. Ранните му стихове, напечатани в мадридското издание „Нов живот“ („Vida nueva“), когато е на 17 години, привличат вниманието на няколко известни испаноезични поети от онова време, сред които никарагуанецът Рубен Дарио, който по това време живее в Испания, и сънародника на Хименес Франсиско Виляспес, които съветват начинаещия поет да се премести в Мадрид. Като се вслушва в съвета им, Хименес изоставя нередовните си учебни занимания по право, отива в Мадрид и участва активно в създаването на две влиятелни модернистични списания - „Хелиос“ („Helios“, 1902 г.) и „Възраждане“ („Renacimiento“, 1906 г.). Най-ранните сборници с поезия на Хименес, „Теменужени души“ („Almas de violeta“) и „Водни лилии“ („Ninfeas“), се появяват през 1900 г. Подражателни, сантиментални, пропити от младежка меланхолия, стиховете му, въпреки всичко, свидетелстват за определена стилистична изтънченост на поета, за чувственост и нежна лиричност на неговата поезия. Образите на природата, с които са наситени ранните стихове на Хименес, характеризират по-късно цялото негово поетично творчество.

Внезапната смърт на бащата му потапя поета, който току-що се е върнал в Могер, в състояние на дълбока депресия. Хименес отива да се лекува от неврастения в Бордо, където скоро се поправя, но се превръща в полуотшелник, обзет от мисли за смъртта. Тези мисли ще го преследват през целия му живот. Докато е в санаториума, Хименес пише малко, предпочита да чете, основно френските символисти – Верлен, Рембо, Маларме.

Като се връща през 1902 г. в Мадрид, Хименес пише първите си зрели стихове, влезли в сборниците „Рими“ („Rimas“, 1902 г.), „Печални напеви“ („Arias tristes“, 1903 г.), „Далечни градини“ („Jardines lejanos“, 1904 г.), „Пасторали“ („Pastorales“, 1905 г.) и отличаващи се с характерните за модернистичната поезия настроения за безизходност. Но в тези стихове се чува оригинален поетически глас, изящен, музикален, с оттенък на тайнственост.

От 1905 г. Хименес живее отново в Могер, където пише стиховете, влезли в сборниците „Чисти елегии“ („Elejias puras“, 1908 г.), „Пролетни балади“ („Ваladas de primavera“, 1910 г.) и „Шумна самота“ („La soledad sonora“, 1911 г.). Със своите причудливи образи и сложни размери (александрийски стих, например) тези стихове карат читателя да си спомни за стила барок.

През 1912 г. Хименес се мести в Мадридската студентска резиденция, център на хуманитарна култура, където се запознава с американката Зенобия Кампруби. Двамата заедно превеждат индийския поет Рабиндранат Тагор. По това време Хименес издава сборника с поезия „Лабиринт“ („Laberinto“, 1913 г.), а също така широко известния цикъл от бели стихове „Платеро и аз“ („Platero у уо“, 1914 г.). В подтекста на тази своеобразна лирическа повест, в която се разказва за един поет и неговото магаренце, лежи, както пише през 1970 г. американският литературен критик Майкъл Предмор, мисълта за „смъртта и възраждането като процес на вечни преобразувания“.

През 1915 г. излиза „Лято“ („Estío“), книга с романтични любовни стихове, посветени на Зенобия Кампруби. На следващата година Хименес отива при нея в Ню Йорк и двамата се женят. Пътешествие по океана става важен жалон в творчеството на Хименес. В следващия му сборник „Дневник на поета-младоженец“ („Diario de un poeta recien casado“, 1917 г.) е отразено именно това пътешествие; сборникът „Дневник“ е забележителен и с използването на свободен стих – за първи път в испанската поезия. И макар че любовната тема играе съществена роля в книгата, тя е изцяло пронизана от темата за морето, чиято постоянна изменчивост и непрестанно движение символизират нетърпимостта на Хименес към закостенелите поетически структури, но едновременно с това морето буди у поета и тъга по постоянството.

През следващите 20 години Хименес работи като критик и редактор в испански литературни списания, а в своето творчество се опитва да изрази това, което нарича „жажда за вечност“. В книгата „Вечности“ („Eternidades“, 1918 г.) той се отрича от своите предишни стихове и се стреми към la poesia desnuda – към „разголена“, „чиста“ поезия. Стиховете в сборника „Вечности“ са строги и епиграматични, чужди на изискаността и колоритността, характерни за ранното творчество на поета.

В следващите поетически сборници - „Камък и небе“ („Piedra у cielo“, 1919 г.) и „Красота“ („Belleza“, 1923 г.) – Хименес размишлява за връзката между красотата и смъртта, между творчеството и спасението на душата. В естетико-етичен трактат от това време поетът заявява, че между нравствеността и красотата съществува връзка. От 1923 до 1936 г. Хименес работи над антологията „Кръговрат с песните на новата светлина“, издадена едва през 1946 г. и пронизана от остро чувство за царящата в природата хармония. „Името на антологията е символично – пише през 1976 г. в книгата си „Съвременна испанска поезия (1898-1963)“ американският литературовед К. Коб. - „Кръговратът“ е стремеж на поета да свърже в едно всичките сезони , всичките начала и краища, раждането и смъртта“.

Започналата през 1936 г. гражданска война в Испания нарушава творческите планове на поета. Републиканското правителство го изпраща като почетен аташе по печата в Съединените щати и макар че поетът отива там по своя воля, възприема раздялата си с Испания като доброволно заточение. През тези години Хименес – за първи път в живота си – изнася лекции пред студенти в Куба, Пуерто Рико и САЩ. Когато през 1939 г. Франко става пълновластен ръководител на Испания, Хименес и съпругата му решават да останат в чужбина.

И макар че през всичките тези години пише малко, той продължава да търси поетическата истина, достигайки почти до религиозна сила в своето духовно завещание „Звяр от дълбината“ („Animal de fondo“, 1949 г.), поетически сборник, вдъхновен от още едно морско пътешествие, този път към Аржентина. През 1964 г. американският изследовател Ховард Йънг нарича книгата „духовна автобиограхия на Хименес, синтез на неговите поетически идеали“.

През 1951 г. Хименес и съпругата му се преселват в Пуерто Рико, където поетът се заема с преподавателска дейност, а също така работи над поетическия цикъл „Бог желан и желаещ“ („Dios deseado у deseante“), предполагаемо продължение на „Звяр от дълбината“. Сборникът не е завършен, но фрагменти от него поетът включва в „Трета поетическа антология“ („ Tercera antolojia poetica“, 1957 г.).

През 1956 г., в годината, когато умира съпругата му, Хименес получава Нобелова награда за литература. В краткото писмо на поета, прочетено в Стокхолм от ректора на Пуерториканския университет, се казва: „Нобеловата награда по право принадлежи на жена ми Зенобин. Ако не беше нейната помощ, нейното вдъхновяващо участие, нямаше да мога да се трудя в продължение на четиридесет години. Сега без нея съм самотен и безпомощен“. Хименес не успява да се оправи след смъртта на съпругата си и две години по-късно умира в Пуерто Рико на 76 години.

Репутацията на Хименес като поет, свято предан на своето изкуство, продължава да е все така висока. „Хименес заема в испанската литература напълно уникално място заради стремежа си към откритост, универсалност и безконечност на своята поезия“ - пише К. Коб, който смята, че в това отношение Хименес може да се сравнява само с Йейтс и Рилке. Като тях, отбелязва Ховард Йънг, Хименес изповядва „религия, в която поезията е единствен обред, а творчеството – единствена форма на поклонение“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/jimenez.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.