Божествените гащи и партизанчето с русите коси

Татко ми разказваше някога една интересна история.

Преди много години, когато бил ученик на село, разучавали в клас песента „Всемогъщи прави Боже, молим царя ни пази“.

Ама нали македонско шило в торба не стои, наговорил се с неговия най-добър приятел (в по-късни времена – мой учител от първи до трети клас) да направят една магария.

И когато всички запели царския химн, двамата заревали (татко пееше ужасно фалшиво, също като мене) изотзад: „Все му гащи правиш, Боже, молим царя да н` пъзди…“

„Пъздя“ на диалекта на моето село означава „пърдя без звук“, учителят им чул кощунството и предприел съответните строги възпитателни мерки (якото дърпане на уши и шамаросването по това време били легален педагогически подход, а подигравката с царя изисквала съответното им прилагане).

Така било, но има нещо по-съществено.

Татко все казваше: „Някои хора и за по-малки неща се писаха след девети септември за активни борци срещу царизма и станаха големци, а пък аз…“

Той така, ама и аз така.

Бях още учител в Ихтиман, в гимназията, когато влиза в учителската стая една колежка, също по български език и литература, и се тръшва на стола до голямата маса.

- Как е? – викам.

- Имах литература в шести клас – отвръща ми тя, - разглеждахме „Партизанчето с руси коси“.

- Че ти тази глупост преподаваш ли я, защото аз все я прескачам – откровенича с нея, съвсем неразумно, разбира се, защото не сме само двамата в стаята.

И ето че през следващото междучасие ме викат в дирекцията.

Там на дивана, до малката масичка, седят директорката и партийната секретарка, а на масичката – учебника по литература за шести клас, отворен на страницата, където се намира въпросното стихотворение за въпросното партизанче. Канят ме да седна и започва рендосването: как е възможно да говоря така, то – детето – е дало живота си за свободата, затворило е мъртво малките си очички, за да живеят щастливо другите, а аз да наричам това глупости… и така нататък, живелите в онези времена могат да си представят цялата словесна клиширана боза от подобен сорт.

Слушам аз, слушам как една математичка и една биоложка (която при един друг случай ми беше казала, че научната фантастика е най-калпавата литература) ме учат на правилен литературен подход към стихоплетството на Николай Зидаров и ме напушва изведнъж страхотен смях.

След което започвам да се смея, съвсем откровено и искрено, но откровеността и искреността ми довеждат единствено до един гневен изстрел от страна на директорката:

- Излез навън, ще бъдеш наказан!

И ме наказаха наистина, с мъмрене - защото прескачам учебен материал.

За партизанчето в заповедта за наказание, разбира се, нямаше и дума.

Така беше, но има нещо по-съществено.

След промените, когато се обърна палачинката, някои хора и за по-малки неща се писаха големи дисиденти от местен калибър, активни борци срещу комунизма (следователно и срещу партизанското движение), и се набутаха по какви ли не топли местенца, а пък аз…

Аз – също като татко.

Но да не мислите, че съжалявам?

Ни най-малко!

Радвам се само, че и на царе, и на партизанчета, и на всякакви конюнктури, рано или късно, времето им посочва къде им е истинското място.

А моето истинско място винаги е било и ще бъде зад катедрата, пред моите ученици.

И никой не може да ми каже как да мисля и какво да говоря, когато съм там…