Автор: Борис Акунин
Превод от руски: Павел Николов
Вече писах за несправедливостта на историческата памет. В историята е като в театъра: цялото внимание получават главните герои, а актьорите от „задния план“ и масовката остават слабо забележими. Забравят верния Фирс в заключената къща и макар че, разбира се, ни е жал за него, много по-интересно ни е да мислим за сложната съдба на Раневска. (Авторът има предвид пиесата „Вишнева градина“ на Чехов – бел. П.Н.)
В японската история с верни васали, жертващи живота си заедно със своя господар, е пълно и препълнено. Такава е националната традиция: да не се изоставя сюзерена в тежка минута се смятало от самураите не за героизъм, а за стереотип от нормалното поведение. Съвсем не същото е в Европа. У нас да запазим вярност на падналия повелител или да се спасим, докато не е късно, е било винаги въпрос на личен нравствен избор на „човека от свитата“. И значителната част, разбира се, е избирала знаете какво.
Няма защо да се учудваме. Сред тези, които се лепят за престола, вечно преобладават честолюбците и егоистите. Приятелите на августейшите персони също по правило са „неустоими на бурите“: докато слънцето сияе, те са на лице; като се надигне буря – и следа няма от тях. Когато кралят остане гол, голотата му е безобразна. Магията на властта се разсейва, мирише на труп, всичките придворни се разбягват ужасени. „Половин царство за кон“ – вика монархът, но никой не желае неговото банкрутирало царство и коня си на нещастника също никой няма да даде. Всеки път, когато четеш летописите за последните дни на свалените владетели, изпитваш срам и отвращение – дори ако падналият властелин е бил най-голям гад и е заслужил своята участ.
Гнусното линчуване на гнусния диктатор
Така още по-силно впечатляват изключенията от това неласкаво за човешката природа правило. Верността към рухналия от пиедестала венценосец е рядка и красива постъпка. Аз колекционирам подобни примери от детските си години.
Ето морно нежната принцеса Дьо Ламбал, приятелка на Мари-Антоанет.
Тя била умна жена и избягала навреме в Англия от ужасите на революцията. Но когато разбрала, че кралското семейство е в затвора, се върнала доброволно в Париж, където, разбира се, веднага я арестували.
Пред революционния съд обвиняемите трябвало да се закълнат в „Свободата, Равенството и Омразата към краля и кралицата“. Мадам дьо Ламбал казала, че относно свободата и равенството няма нищо против, но не може да се закълне в омраза към монарсите, защото не изпитва такава. С това съдът приключил.
Още пред вратата на съдебната сграда, на двора, санкюлотите разкъсали аристократката на части. Над нежното й тяло извършили всякакви неописуеми мерзости, а главата й набили на пика и я понесли в затвора на кралицата – „за прощална целувка с приятелката си“. По пътя на някого му дошла в главата още една остроумна идея: главата била занесена на фризьор, за да й бъде направена прилична за височайшата аудиенция прическа.
Шегата излязла много успешна - Мари-Антоанет припаднала.
Друга сходна история, повече близка до нас, е свързана с екзекуцията на царското семейство в Екатеринбург.
Отначало за сибирското заточение след августейшото семейство тръгнала свита от четиридесет човека. Но с ожесточаването на затворническия режим и с нарастването на тревожните очаквания броят на приближените започнал да намалява. До самия край останали – доброволно – само четирима. И загинали заедно с Николай, Александра и техните деца.
Вие, разбира се, и без мене знаете всичко, но искам да си спомните тези рядко изричани имена и да погледнете тези лица.
Готвачът Иван Харитонов Прислужничката Ана Демидова
Когато през 2000 година Руската православна църква канонизира царското семейство, загиналите слуги не бяха удостоени с тази толкова висока чест, все едно че и при канонизацията има значение социалният статус. А нали, за разлика от царското семейство, тези хора можели да се спасят, но направили без принуда саможертвения си избор. Аз не съм църковен човек, имам си своя агиойерархия. Царското семейство е за мене просто нещастна жертва на едно отвратително престъпление, а тези четиримата – те са истинските светци.
