Даскалска поезия

Когато споменем за поезията през Възраждането, се сещаме преди всичко за Христо Ботьов, Петко Рачов Славейков и Добри Чинтулов.

С голям напън някой ще спомене също Любен Каравелов (целокупният народ иначе знае една „Хубава си, моя горо“ и то не цялата), Стефан Стамболов (много по-популярен от Ботьов сред хъшовете в Румъния по онова време, днес забравен като поет и правилно, не му е там силата), „Горски пътник“ на Раковски (тази поезия и на най-големия си враг не пожелавам да я чете), много ранния Вазов (осмян от Ботьов в „Защо не съм...“) и... до тук.

А за „даскалската поезия“ (има такъв термин, не съм си го измислил!), плод на творческия изблик в сърцата на множество знайни и незнайни български възрожденски даскали, кой да се сети?

Вярно е, че тя също не е белязана със знака на високото творчество и ни поднася шедьоври от рода на

„Бивол, бивол, бивол -

черно същество,

седиш си на двора

като тържество“,

но фактът на нейното съществуване си остава неотменим.

Та и аз така, разхождайки се от време на време из новините, се усещам подпрян отвътре от творческо вдъхновение, но се въздържам строго от стихоплетене, че и без това има много маймуни на клона.

Това с българите като кучета обаче направо ме взриви и ето моя принос към съвременната „даскалска поезия“:

Ех, защо...

Ех, защо не съм копой,

мисля си с въздишка,

за да ме разхожда ТОЙ,

вързан на каишка.

Ще скимтя с приятен глас

във походка ниска

и ще се умилквам аз

като журналистка.

Ще му лижа със език

предано ръката,

верен ще съм му длъжник,

предан за храната.

Ако ритне ме със крак

българското Дуче,

„бау!“ ще кажа – няма как,

затова съм куче.

Ще съм малък, той - велик,

та не ме съдете:

"бау!" на кучешки език

значи "Извинете!"

Ах, защо не съм копой...