Истински патриотизъм

От блога на Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Думата „патриотизъм“ в днешна Русия обикновено се свързва с висококултурни, миролюбиви и трогателно разпалени в любовта си към Отечеството симпатяги, които изглеждат примерно така:

И искат те да постигнат ето това (на плаката пише: „Руски марш. 4 ноември 2008. Изгонихме окупаторите тогава, ще ги изгоним още един път! Руснаците идват.“ - бел. прев.):

А аз ще ви кажа ето какво. Меки са и плитко газят нашите патриоти. За този, който с цялото си сърце обожава Родината, е малко да прогони от свещената своя земя врага-окупатора-непатриота. Истинският патриот ще опече и ще изяде един такъв гад.

Мислите, че се шегувам ли?

Ето сега ще ви разкажа какво е Истински Патриотизъм.

Тази славна история се случила не в дивите джунгли и не в древните времена, а в просветената Франция през 1870 година. Било по време на войната с прусаците. Патриотично-верноподаническите чувства у французите клокочели и бълбукали. Колкото по-далече от сраженията, толкова по-силно. А къде да намериш враг в дълбокия тил, за да излееш върху него патриотичната си душа? Трудно е.

Но на селския панаир в идиличния Дордон дошъл 34-годишният земевладелец Ален дьо Монеис д`Ордиер.

Той не бил чужденец, а известен в тези краища човек, градски съветник и всички местни жители се отнасяли като цяло добре към него (което прави по-нататъшните събития още по-невероятни, даже мистични). Наистина, било в навечерието на монархически празник и публиката успяла порядъчно да се натряска, пиейки за здравето на негово величество Националния Лидер, а е известно, че употребата на спиртни питиета влияе благотворно върху градуса на патриотичните емоции.

Някакъв бдителен човек подочул случайно, че братовчедът на Ален дьо Монеис чете на глас вестник, в който се говори за поредното поражение на френската армия. Това се оказало достатъчно. Без да разбере всъщност за какво става дума, патриотът започнал да вика: „Дръжте предателя! Този е прусак!“.

Ален се опитал да обясни на притичалите от всички страни хора, че е станала грешка. Но лицата им вероятно са били като на горната снимка – опитай се да обясниш нещо на такива. Братовчедът постъпил по-умно – плюл си на петите и останал жив и здрав.

Всички като че ли се побъркали едновременно. Някой уж чул със собствените си уши как Монеис се радвал на германската победа и дори викал: „Да живее републиката!“. Върху стъписания дворянин се посипали удари: отначало с юмруци, после с тояги, мотики и железни куки.

В продължение на цели два часа мъкнели нещастника по целия панаир, като го биели. Той бил целият в кръв, падал, влачели го по земята. Опитал се да избяга – настигнали го. Окончателно изтормозен, дьо Монеис започнал да моли да го застрелят. Но на тълпата това се сторило недостатъчно. Запалили огън, хвърлили в него своята жертва и според свидетелства на очевидци някои особено самоотвержени патриоти късали овъгленото месо със зъби. „Правим това за Франция!“ – викали те.

Но Франция не казала на героите мерси. Монархията скоро рухнала, националният лидер емигрирал. За патриотичния канибализъм написали вестниците.

Имало съдебен процес. От 200 души, които разкъсали Ален дьо Монеис, пред съда застанали двадесетина най-активни. Четирима от тях били екзекутирани на същото място, където било извършено престъплението.

А французите и до ден днешен пишат за онези патриотични людоеди монографии и даже романи (заглавието на книгата е „Изяжте го, ако искате“ - бел. прев.).

Всички се опитват да разберат какъв бяс се е вселил в мирните им богобоязливи съотечественици.

Нима патриотизмът е бяс? Не е. За какво става дума в такъв случай? Може би наричаме с тази почтена дума нещо съвсем друго?..