СЛУЖБОМЕР

понеделник, януари 24, 2011

Тънката граница

Бях ученик в гимназията, когато в силистренското кино „Москва“ завъртяха филма „Ромео и Жулиета“.

Не помня точно коя версия беше, но пред касата се виеше огромна опашка.

Мразех опашките и винаги в такъв случай изчаквах да свършат билетите с места и си вземах правостоящ (имаше и такива билети; носех си вестник и сядах върху него на стълбището, сума ти и филми съм изгледал така).

Но този път – Шекспир, няма как: включих се активно в блъсканицата и се сдобих с билет на прилично място, не много близо до екрана, че и в средата на реда.

Филмът обаче ме разочарова катастрофално.

Беше толкова олигавен (ред сълзи, ред сополи), че по едно време не издържах, вдигнах се и се запромъквах през насядалите към изхода.

Което предизвика дълбокото възмущение на няколко разплакани лелки, една от които направо ме разстреля, хълцайки, с думи: „Къде си тръгнал бе, простак!“

Простак или не, но и до днес продължавам да мисля, че границата между трагедията и лигавия сантиментализъм в киното е много тънка.

Една стъпка и всичко отива по дяволите.

Точно тази стъпка не е направена във филма „Кралицата Кели“ („Queen Kelly“, 1929 г.), който гледах преди няколко дена.

Но филмът не е чий да е, а на Ерих фон Щрохайм, един от най-големите режисьори от времето на нямото кино.

А големият режисьор винаги знае кога да напише „The end“.



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.