СЛУЖБОМЕР

понеделник, януари 03, 2011

Дневник

Във влака едно девойче си пишеше нещо в малка тетрадка.

И нали въображението ми винаги скача на максимума, веднага реших, че си води дневник.

А това от своя страна ме отведе до моя единствен в живота ми дневник, който започна и завърши само с две изречения.

Така стана, че като ученик попаднах в училищния експедиционен отряд.

Вече не помня как, но трябва да е било съвсем случайно, защото бях хилав и по онова време доста болнав, а и не отговарях на едно от главните изисквания – да мога да пея.

Аз, първо, не можех (и все още не мога) да взема една нота вярно, пък и като запяха онези ми ти ученици „Реве та стогне Днiпр широкий“, направо ми увисна ченето.

Бях дошъл в града едва преди една година от село, където със зор успях да науча за три години две ноти – какъв ти Днепър, какъв ти Шевченко, аз на български не мога да пея, камо ли на украински!

Но така или иначе, озовах се в експедиционния отряд, много спомени нямам, обаче отидохме за една седмица на почивна станция, нейде сред природата, май около Патлейна, ако не се лъжа.

И тогава реших да си водя дневник, свидетелство за идните поколения.

Нарекох го „Капитанският дневник на Павел Николов“. (Много книги за пирати и морски приключения четях по това време.)

На първия ден някъде късно след обяд написах: „Пристигнахме. На обяд ядохме боб.“

И отложих по-нататъшното писане за вечерта, защото ме домързя (още оттогава съм голям мързел).

Вечерта реших, че събитията от един ден трябва се описват на следващия, за да отлежат, и отложих днешната работа за утре (още оттогава това ми е любим номер).

През останалите дни обаче хукнах да изследвам околните гори (още оттогава съм си скитня) и дневникът така си остана само с двете изречения.

А скоро след това напуснах експедиционния отряд.

Много отрицателни емоции ми се насъбраха.

Почивката за мене свърши лошо.

Наваля ме дъжд в гората и какъвто си бях кекав, веднага пипнах настинка.

Два дена лежах с много висока температура и единствената утеха ми беше, че каките от горните класове се редуваха да ми сменят компресите, да се застояват край мене грижовно и да ми говорят утешителни думи.

Което пък предизвика бясна завист у момчетата и те започнаха да ме гледат някак си много косо.

Затова реших, че не ми е мястото в отряда: не мога да пея, нароси ли ме дъжд, лягам болен, с момчетата си развалих отношенията…

А на това отгоре се оказах и калпав писател!

Ето защо днес много се чудя, когато някой вземе прекалено на сериозно това, което пиша в този блог.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.