Трявна

Не ми се случва да пътувам често по линията Дъбово-Русе, но случи ли ми се, винаги се връщам далече назад в спомените си към Трявна.

Дядо имаше сестра, женена там, и веднъж баба ме заведе на гости.

Спомените от това гостуване са всъщност най-ранните ми спомени.

Първо, на гара Бяла ми грабна акъла локомотивът на влака.

Изскочи това грамадно чудовище иззад завоя с мъчително пъшкане и наду свирката.

Ако не сте чували как свири парен локомотив, нищо не сте чували.

Впечатляващо е, особено когато си на четири или пет години.

Спирайки, локомотивът изпусна пара и се обви целият в бели кълбета, което окончателно ме същиса: къде ти на село такива чудесии!

Пътувахме в трета класа (имаше и такава), седалките в купетата бяха дървени и падна яко рендосване.

Като добавка срещу мене се беше настанила някаква досадна лелка, който все се опитваше да ме откъсне от интересните гледки през прозореца.

Накрая лелката реши да ме подкупи, като ми протегна една бисквита и рече мазно: „Кажи, момченце, как се казваш и ще ти дам тази бисквитка“.

Аз още тогава си бях голям инат и проклетник, та не само не казах името си, ами и се оплезих на лелката – за голям ужас на баба ми, която започна да обяснява нещо, за да замаже положението.

Но на мене не ми беше до тях, защото започнаха тунелите – второто чудо, което виждах за първи път в живота си.

А от самата Трявна помня най-вече три неща.

1. Рибките, които гледах от един мост над бистра планинска рекичка. Мисля, че беше някъде в центъра на града.

2. Ватерклозетът. След като се надух с лимонада (каква лимонада имаше тогава, о!), попитах къде да отида по малка нужда. Посочиха ми една врата в коридора. Мислех си, че оттам ще изляза на двора, но какво беше учудването ми, когато пред мене възникна много малка стаичка, която направо ме стресна. Първо, тоалетна в къщата, такова чудо умът ми не го побираше, второ – вътре имаше много непознати съоръжения, с които не знаех изобщо какво да правя. Измъкнах се заднешком, намерих вратата за двора, заобиколих къщата и си свърших работа зад нея.

3. Битката с доматите. Отнякъде ми попадна голям кухненски нож, който въображението ми веднага превърна в дълга и остра сабя, с която нападнах доматите в градината. Де що имаше червен домат, все беше посечен. Представях си, че режа главите на моите врагове. За щуротии фантазията ми наистина беше безупречна.

Трябва ли да кажа, че приключението с доматите изигра решаваща роля за това баба да не ме заведе повече никога на Трявна.

Там попаднах много по късно, като студент.

И ме задържа милицията.

Но стига със спомените, че няма да има за друг път.