събота, май 13, 2017

Лекции по руска литература – брой 77

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4. "ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.) - 1.

"В ОВРАГА" (1900 г.) - 1, 2, 3.

4.

Детската тема продължава, когато Липа върви пеш по целия много дълъг път от болницата. Детето е мъртва, тя носи тялото му, увито в одеяло.

"Липа се спусна по пътя и преди да стигне селото, седна край едно малко езеро. Някаква жена докара кон да го пои и конят не пиеше.

- Какво искаш още? - говореше жената в недоумение. - Какво искаш?

Момче с червена риза седеше до самата вода и миеше бащините си ботуши. И повече жива душа не се виждаше нито в селото, нито на хълма.

- Не пие... - каза Липа, като гледаше коня."

На тази малка група трябва да се обърне внимание. Момчето не е нейното. Цялата група символизира семейното щастие, което са ѝ отнели. Забележете натрапчивата символика на Чехов.

"Но ето че жената и момчето с ботушите си отидоха и вече не се виждаше никой. Слънцето легна да спи и се зави с багрен златен брокат и дълги облаци, червени и лилави, пазеха неговия покой, протегнали се по небето. Някъде далече, неизвестно къде, викаше чапла, също като крава, затворена в обора, печално и глухо. Викът на тайнствената птица чуваха всяка пролет, но не знаеха каква е и къде живее. Горе край болницата, до самото езеро в храстите, отвъд селото и наоколо в полето пееха славеи. Нечии години броеше кукувица и все объркваше броенето и започваше отново. В езерото сърдито, дерейки гърло, се викаха една друга жаби и даже можеха да се разберат думите: "И ти си такава! И ти си такава!" Какъв шум само! Като че ли всички тези твари викаха и пееха нарочно, за да не спи никой в тази пролетна вечер, за да могат всички, даже сърдитите жаби, да ценят всяка минута и да ѝ се наслаждават, защото животът се дава само едно път!"

Добрият писател се различава от лошия по това, че при лошия обикновено пее един славей, като в безвкусните стихове, а при добрия пеят няколко, като в природата.

Хората, които Липа среща, са вероятно търговци със забранени спиртни напитки, но на Липа те ѝ се струват други в лунната светлина.

"- Свети хора ли сте? - попита Липа стареца.

- Не. Ние сме от Фирсанов.

- Преди малко ме погледна, а сърцето ми се смекчи. (Почти библейска интонация в руски текст.) И момчето е тихо. Та си помислих: трябва да са свети хора.

- Далече ли отиваш?

- В Уклеево.

- Сядай, ще те закараме до Кузменок. Там ще тръгнеш право напред, а ние наляво.

Вавила седна на каруцата с бъчвата, старецът и Липа на другата. Тръгнаха мерно, Вавила отпред.

- Цял ден се мъчи синчето ми - каза Липа. - Гледа с очичките си и мълчи, и иска да каже, и не може. Господи Боже, царице небесна! От мъка така и падах на пода. Стоя и падна до леглото. И кажи ми, дядо, защо му е на малко дете да се мъчи преди смъртта? Когато се мъчи голям човек, мъж или жена, му се прощават греховете, а защо му е на малкото дете, когато няма грехове? Защо?

- Кой знае! - отвърна старецът. Половин час мина в мълчание.

- Не може да се знае всичко, защо и как - каза старецът. - На птицата не ѝ трябват четири крила, а две, защото и с две може да лети; така и на човека не му трябва да знае всичко, а само половината или четвърт. Колкото му трябва да знае, за да преживее, толкова и знае. <...>

- Нищо... - повтори той. - Твоята мъка е половин мъка. Животът е дълъг, ще има още и добро, и всякакво лошо ще има. Голяма е майчицата Русия! - каза той и се огледа наоколо. - По цяла Русия съм бил и съм видял всичко в нея, и ти вярвай на думата ми, мила. Ще има и добро, и лошо. Аз пеш до Сибир съм ходил, и на Амур съм бил, и на Алтай, и в Сибир се преселих, орях там земята, а после ми домъчня за майчицата Русия и се върнах обратно в родното си село. Обратно към Русия вървяхме пеш; и помня, плаваме на един сал за пресичане на реката, а аз слаб та слаб, окъсан целия, бос, измръзнал, смуча една коричка и там на сала някакъв попътен господин - ако е умрял, Царство му небесно - ме гледа жалостно, сълзите му текат. "Ех, казва, и хлябът ти е черен, и дните са ти черни..." А у дома като си дойдох, дето се вика, с трън да завъртиш, нищо няма да закачиш; имах жена, но остана в Сибир, заровихме я. Така, като ратай живея. И какво? Ще ти кажа: след това имаше и лошо, и добро. И не ми се иска да умирам, мила, още двадесет годинки да поживея; значи, доброто е било повече. А голяма е майчицата Русия! - каза той и пак завъртя глава настрани, огледа се. <...>

Когато Липа се върна у дома, още не бяха изкарали добитъка; всички спяха. Тя седеше на верандата и чакаше. Първи излезе старецът; той веднага, от пръв поглед разбра какво е станало, дълго не можеше да продума нищо и само мляскаше с устни.

- Ех, Липа - проговори той, - не опази внучето...

Събудиха Варвара. Тя плесна с ръце и зарида, и веднага започна да приготвя детето.

- И хубавичко момче беше... - нареждаше тя. - Ой-ой-ой... Едно момче беше и не го опази, глупавичката ми..."

На безгрешната Липа даже не ѝ идва на ум да разкаже на хората, че Аксиния е убила детето ѝ. Семейството явно е повярвало, че Липа го е попарила по невнимание, обръщайки случайно ведрото с вряла вода.

След панихидата "Липа прислужваше на масата и попът, като вдигна вилицата, на която имаше солена млечница, ѝ каза:

- Не тъжете за младенеца. На такива е Царството небесно.

И една когато всички си отидоха, Липа разбра напълно, че Никифор вече го няма и няма да го има, разбра и зарида. И не знаеше в коя стая да отиде, за да ридае, защото чувстваше, че в тази къща след смъртта на момчето за нея няма място, че тя е тук никоя, излишна; и другите също чувстваха това.

- Е, какво виеш там? - извика изведнъж Аксиния, като се показа на вратата; заради погребението се беше облякла цялата в ново и се беше напудрила. - Млъкни!

Липа искаше да спре, но не можеше и зарида още по-силно.

- Чуваш ли? - извика Аксиния и в силен гняв тропна с крак. - На кого говоря? Махай се от тази къща и кракът ти да не е стъпил тук, жена на каторжник! Вън!

- Е, е, е!.. - засуети се старецът. - Аксютка, успокой се, миличка... Плаче, знае се защо... детето ѝ умря...

- Знае се защо... - имитира го насмешливо Аксиния. - Да спи през нощта, а утре и помен да няма тук от нея! Знае се защо!.. - имитира го тя още един път и като се засмя, отиде в магазинчето".

Тънката нишка, свързваща Липа с тази къща, се е скъсала, затова тя си тръгва завинаги оттам.

Тайното става явно винаги и навсякъде, само не за Аксиния. Механичните свойства на Варварините добродетели са илюстрирани прекрасно от това как прави конфитюр: то е прекалено много, захаросва се и става негодно за ядене. Спомняме си, че нещастната Липа го обича много. Конфитюрът си отмъщава на Варвара.

Писмата от Анисим, написани със същия великолепен почерк, все пристигат и пристигат - явно приятелят му Самородов е осъден заедно с него на работа в сибирските рудници, така че и в случая истината излиза наяве. "Все боледувам тук, тежко ми е, помогнете, за Бога".

Полубезумният старец Григорий, жалък, забравен от всички, е най-светлият глас на истината в разказа: "Веднъж - беше в ясен есенен ден, преди свечеряване - старият Цибукин седеше до църковните врати, вдигнал яката на шубата си, и се виждаха само носът му и козирката на фуражката. На другия край на дългата пейка седеше доставчика Елизаров и до него училищния пазач Яков, старец на седемдесет години, без зъби. Гвоздея и пазачът разговаряха:

- Децата трябва да хранят старците, да ги поят... почитай баща си и майка си - говореше Яков раздразнено, - я тя, снахата, изгони свекъра си от цобствената му къща. Старецът нито може да хапне, нито да пийне - къде да отиде? Трети ден не е ял.

- Трети ден! - учуди се Гвоздея.

- Ето така седи, все мълчи. Отслабнал е. А защо да мълчи? Да я даде на съд - в съда няма да я похвалят.

- Кого са хвалили в съда? - попита Гвоздея, като не дочу.

- Какво?

- Бива си я жената, старателна. В тяхната работа без това не може... без грях тоест...

- От цобствената му къща - продължаваше Яков раздразнено. - Направи си твоя къща, тогава се разпореждай. Бива си я, не ще и дума! Я-аз-ва!"

Цибукин слушаше и не помръдваше.

- Собствена къща или чужда, все там, само топлина да има и жените да не се карат... - каза Гвоздея и се разсмя. - Когато бях млад, много жалех моята Настася. Тиха пеперудка беше. И все повтаряше: "Купи, Макарич, къща! Купи, Макарич, къща! Купи, Макарич, кон!" Умираше, а все говореше: "Купи си, Макарич, файтонче, да не ходиш пеш!" А аз само сладки питки ѝ купувах, повече нищо.

- Глух, глупав мъж е - продължаваше Яков, без да слуша Гвоздея, - ей така, глупак над глупаците, като гъска. Какво може да разбере? Удари гъската с пръчка по главата - и това няма да разбере.

Гвоздея стана, за да си отиде във фабриката. Яков също стана и двамата тръгнаха заедно, като продължаваха да разговарят. Когато се отдалечиха на петдесет метра, старият Цибукин също стана и се затътри след тях, като стъпваше нерешително, все едно по тънък лед".

Появата на нов герой, стария беззъб пазач Яков, в последната глава е още една гениална находка на Чехов, напомняща за това, че животът продължава; и макар че разказът свършва, той ще продължи, ще тече по-нататък, както тече самият живот, заедно с новите и старите действащи лица.

Обърнете внимание на обобщението в края на разказа: " Селото вече потъваше във вечерния здрач и слънцето блестеше само на върха на пътя, който се точеше като змия по склона отдолу нагоре". Блестящата змийска опашка, символ на Аксиния, потъмнява и изчезва в спокойното блаженство на нощта. "Връщаха се стари жени от гората и с тях деца; носеха кошници с млечници. Вървяха жени и момичета на тълпа от гарата, където товареха вагони с тухли, и носовете и бузите им под очите бяха покрити с червен тухлен прах. Те пееха. Най-отпред вървеше Липа, пееше с тънък глас и се вживяваше, като гледаше небето, все едно тържествувайки и възхищавайки се, че денят, слава Богу, е свършил и може да си почине. В тълпата беше майка ѝ, надничарката Прасковя, която вървеше с вързоп в ръката и, както винаги, дишаше тежко.

- Здравей, Макарич! - каза Липа, като видя Гвоздея. - Здравей, миличък!

- Здравей, Липинка! - зарадва се Гвоздея. - Пеперудки, момичета, залюбете богатия дърводелец! Ха-ха! Дечица мои, дечица (Гвоздея изхлипа). Брадвички мои любезни".

Гвоздея не е най-главният, но в общи линии е добрият дух в тази история - той живее като замаян, казал е добри напътствени думи на сватбата, все едно опитвайки се (но напразно) да предотврати нещастието.

Старият Григорий плаче безутешно - слаб и мълчалив Крал Лир.

"Гвоздея и Яков отминаха по-нататък и се чуваше как разговарят. След тях тълпата срещна стария Цибукин и наоколо стана тихо-тихо. Липа и Прасковя поизостанаха малко и когато старецът се изравни с тях, Липа се поклони ниско и каза:

- Здравейте, Григорий Петрович!

И майката също се поклони. Старецът спря и ги гледаше двете, без да каже нищо; устните му трепереха и очите му бяха пълни със сълзи. Липа извади от вързопчето на майка си парче сладкиш с каша и му го подаде. Той го взе и започна да яде.

Слънцето беше вече съвсем залязло; блясъкът му угасна и горе на пътя. Ставаше тъмно и прохладно. Липа и Прасковя продължиха нататък и дълго след това се кръстиха".

Липа е пак същата, тя се разтваря в песента, щастлива е в своя тесен свят, свързана е с незрими връзки със своето мъртво дете в прохладния здрач и в невинността си, без да осъзнава това, носи на своя Бог розовия тухлен прах, който е направил Аксиния щастлива.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.