СЛУЖБОМЕР

събота, януари 12, 2013

Белите раджи

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Колко пъти този сюжет се среща в приказките и в приключенските романи!

Героят попада през десет царства в десето (или екзотична страна, изгубена сред африканските-американските-азиатските простори), сам или с помощта на шепа верни приятели го покорява и става там господар, озарявайки туземците със светлината на своята мъдрост и благородство.

В реалния живот такива неща не се случват. Първо, за какъв дявал му е на някого да става чуждестранен управник, когато и местните, желаещи това, са под път и над път; второ, никой никого никога не е завоювал сам или с шепа верни приятели; трето, откъде у авантюриста ще се вземат мъдрост и благородство?

Една такава история обаче все пак ми е известна. Или почти такава. (Макар че за мъдростта и благородството на дадения конкретен герой съществуват различни мнения.)

Но както и да е – запознайте се: Джеймс Брук, основателят на династията на белите раджи на Саравак.

Направо капитан Грей от „Алените платна“, нали?

Той бил син на колониален съдия, прекарал детството си в Индия и обичал Азия повече от далечната студена Европа. На дванадесет години момчето, според обичая, било изпратено в Англия, за да бъде възпитано като истински британец, но монохромната неприветлива историческа родина не се харесала никак на младия Джеймс. Той избягал от училище, а при първа възможност се върнал в Индия, където получил офицерски чин в армията на Остиндийската компания.

Воювал храбро, бил тежко ранен (към тази рана ще се върнем по-късно) и на тридесет и три години се оказал в оставка, без работа. Опитал се да се заеме с морска търговия – не се оказал талантлив в тази област.

Няколко години по-късно вече не много младият неудачник изведнъж получил солидно наследство – 30 хиляди фунта. Вместо да си живее живота и да харчи рентата си, Брук дал цялото си състояние за извадената от състава на кралската флота военна шхуна „Роялист“ и се отправил в преследване на Съдбата.

Тя очаквала героя на Малайските острови, където султанът на Бруней изобщо не можел да се справи с бунтовниците и пиратите. Брук предложил на монарха помощта си. С огъня на корабните оръдия, с щикове и саби британецът въдворил ред в страната. Метежниците разгромил, а от пиратите разпръснал.

Брук се сражава с пиратите. Всичко е в дим.

От благодарност султанът назначил триумфатора за губернатор на неспокойната провинция Саравак, а след това (през 1842 година) подарил областта на полезния чужденец за лично владение. Така се появила една източна държава с раджа англичанин. Не може да се каже, че страната била голяма, но и не била и много малка: сто хиляди квадратни километра, половин милион жители.

Брук на аудиенция у султана.

Това събитие не можело да не зарадва правителството на нейно величество: зоната на британското влияние се разширявала. Брук получил рицарско звание и длъжността губернатор, Ордена на банята и разни други благини.

Той продължавал да се сражава доблестно с морските разбойници, с търговците на роби и с ловците на глави, от които гъмжала джунглата на новосъздадената държава (гъмжала от ловци, а не от глави).

Брук бил човек със суров нрав, но с твърди правила. Ако въвеждал закони, изпълнявал ги свято. Грижел се за поданиците си, не позволявал на чуждестранните индустриалци да се обогатяват за сметка на туземците. При това Джеймс минавал за изряден оригинал. Чел съм описание на съдебен процес, по време на който раджата съдил един крокодил, изял придворния преводач (нещастникът паднал пиян в реката). Престъпникът бил хванат и подведен под съдебна отговорност.

До монарха седяла неговата неизменна спътница, орангутанката Бетси. Брук изслушал показанията на страните, записал в протокола решението си и го огласил: „Обвиняемият се осъжда на незабавно умъртвяване и погребване без военни почести. Главата на престъпника да си отдели от тялото и да се изложи за предупреждение на всички хищници, живеещи в тези води“.

Джеймс Брук (1803 –1868) в зрелите си години.

Основателят на династията нямал деца. По този повод се носели (и досега се носят) различни слухове: или имал нестандартна ориентация, или някога бил ранен на неподходящо място. Лично аз смятам, че Джеймс е бил максималист и просто не е срещнал своята Единствена, а палиативите не го задоволявали. (Именно такъв бих направил Джеймс Брук, ако пишех роман за него).

Така или иначе, заради това, че нямал син, той завещал царството на своя племенник Чарлз.

Белият раджа № 2 (1829-1917) се оказал още по-кадърен управник. Той премахнал окончателно пиратството, търговията с роби и кръвожадния спорт на горските башибозуци. Организирал граждански служби, забранил „капиталистическата експлоатация“ (точно такава е неговата формулировка), учредил парламент, построил железен път. Статусът на британски протекторат позволявал на страната да съществува без редовна армия – голямо облекчение за бюджета. А в началото на ХХ век в Саравак открили нефт, което веднага се отразило на жизненото равнище.

Белият раджа № 2 и неговата рани: никакъв азиатски колорит.

Брук Трети, на име Вайнър, (1874-1963) се оказал последен от династията.

Раджа № 3.

Той завършил Кеймбридж и получил от Жорж V правото да се нарича „височество“. По време на Първата световна война се оказал повече британец отколкото саравакец и служил инкогнито в лондонска зенитна част.

За четвъртвековното си управление Вайнър направил не малко за своята малка страна. Тя съществувала в добро състояние за сметка на нефта и каучука. Правителството продължавало да пази жителите от чуждите напасти (в Саварак даже не пускали християнски мисионери). Преди Втората световна война раджата предал на парламента своите пълномощия, като се отказал от самодържавието срещу добра парична компенсация (ето какви са, оказва се, мирните революции).

Банкнота на независимата държава.

През 1941 година всичко свършило. Дошли свирепите японци и окупирали приказната страна. Раджата емигрирал и така и не се върнал на трона – предал държавата си на британската корона, а срещу това получил солидна пенсия. (Е да, негово височество обичал паричките, ама какво от това?)

През 1963 година Саравак станал част от Малайзия. От царството на белите раджи останали само пощенски марки – голяма рядкост: