Александър Мен * – „Вечните въпроси“ **

Изцепката на владиката Николай в деня на Съединението и вчерашната дата ме сетиха за един духовник.

Истински духовник.

Защото Николай е всичко друго, но не и духовник.

Ето така говорят истинските духовници.

Вечните въпроси. Колко често забравяме за тях. Колко отдавна тези въпроси са отишли някъде далече, на заден план. Бързане, надпревара, шум, потискаща живота суета, а вечните въпроси все едно остават. И ето че когато ни стане особено трудно, когато чувстваме, че се задъхваме, в този момент си струва да се замислим над това, че в продължение на хиляди години хората от всякакви култури и цивилизации са поставяли пред себе си вечните въпроси. Няма нищо случайно във Вселената. И това че си задаваме въпроси за смисъла на живота, за целта на живота, за неговото предназначение, свидетелства за удивителната тайна, която е присъща само на човека. За удивителния дар - дарът на духовността. Ние сме част от природата. Ние я дишаме, ние се храним с нея, ние сме потопени в нея изцяло, потопени изцяло! За миг откъснатият от природата човекът загива.

Но има у нас една велика тайна, която я няма в мирозданието, която я няма в природата. И ние я означаваме с думата „дух“, „духовност“. Това свойство на човека, го подбужда да търси не само благата на живота, но също така и да се замисля за предназначението на живота, да търси смисловата дълбочина в него. Това свойство може да бъде насочено и към добро, и към зло. Човекът е свободен да избира по какъв пат ще тръгне. Спомням си, още в годините на застоя Евтушенко написа: „Проклятието на века е в бързането…“ Това са прости, достатъчно мъдри, универсални думи. Ние живеем в периферията на същността си. Ние живеем с нещо преходно, повърхностно, дребно. Ние живеем живот, който не е достоен за нас. Някога Сократ насочил вниманието на хората към думите, издълбани върху фронтона на старинен храм: „Опознай себе си“. И ето че сега, пред прага на ХХІ век, когато преживяхме чудовищни кървави войни, сблъсъци, бури, разтърсващи земята, когато стоим почти на ръба на световна катастрофа, не е ли време да се замислим над това? Не е ли време отново тези вечни думи, посочени от Сократ, да бъдат поставени на преден план?

Кой си ти човече? За какво съществуваш на Земята? Над това трябва да се замислим. Да направим един прост опит: нека всеки от нас поне един път в денонощието, поне за няколко минути да остане насаме с мислите си, със своя живот, с Вечността. Вечността се отразява в нас. Както слънцето се отразява в капчиците на мъглата, образувайки дъга, така и Вечността е изобразена във всяка човешка душа. И именно това е нашата дълбочина, това е, което може да открие на човека не само смисъла на неговия живот, но и да му помогне да намери своя дълг, да му помогне да намери главното – своето щастие! Някога хората много пъти си задавали въпроса какво е щастието. Но нито притежаването на материални блага, нито комфорта, нито спокойният живот може да удовлетвори човека. Спомнете си Фауст. Той получил всичко от демона, който обещал да го насити с всичките житейски радости, но Фауст не бил в състояние да каже съдбоносните думи: „О, миг - поспри!“ Защо? Защото човекът, притежавайки духовност, никога в крайна сметка няма да може да се задоволи само с временното, само с преходното, само с ефимерното.

Ние всички знаем добре, че човешкото тяло е здраво, когато се намира в нормална, естествена хармония с природата: когато дробовете дишат чист въздух, когато имаме нормална храна, когато сме се наспали. Това е нашата връзка със света, с природата, с това, което ни заобикаля. Ако това го няма, настъпва глад. Но защо не се замисляме над това как гладува нашата душа?! С какво я храним? А тя се нуждае от храна не по-малко от тялото. И за човека днес да намери тази истинска висша храна, този вечен Хляб, който ще храни нашето сърце, е изключително важна задача.

Тези хора, които си мислят, че отначало могат да се решат материалните проблеми, а след това духовния, разсичат фактически човека на две части. У нас всичко е взаимосвързано. Човекът, у когото има вътрешна хармония, и работи по друг начин, и се отнася към околните по друг начин. Това се отразява върху цялото му съществуване.

Така че не трябва да изолираме нищо в нашия живот. Като се докоснем до вечните въпроси, като подходим към тях без повърхностно презрение, без да се извръщаме, без да смятаме, че това е занимание за празни умове, за „философи“ - както иронично казват някои хора, - ние трябва да признаем, че това е хлябът, това е храната за душата, която не ни достига. Духовността е тази сфера, в която се ражда вярата, любовта, постигането на красотата. Най-древните духовни традиции, върху които с хилядолетия стои и израства човешката култура, още отдавна ни предлагат много пътища. За нас, християните, това е евангелският път. Той е универсален път, който включва в себе си, както белият цвят включва дъгата, много цветове.

Струва ми се, че в наше време, когато хората се оказаха буквално на края на пропастта започнаха да разбират, че пътят върви не натам, те се обърнаха и видяха, че човечеството пази съкровища, които сме пренебрегнали. Кой от нас не иска да бъде щастлив? Всеки човек иска. Но древният мъдрец е казал, че главно щастието все пак не зависи от това, което е извън нас, а от това, което е вътре в нас. Но ето, дълго време ние сме се опитвали да изменим и подобрим това, което е извън нас. И, честно казано, не сме преуспели много в това. И затова сега ми се струва, че е време да се обърнем към сърцевината на човека, към това, което ни издига над света на природата, към това, което може да ни възвиси, към това, което е самият стожер на истинската човешка култура, на истинската човешка духовност, издигаща се над света на природата във Вечността.

* Александър Мен (22 януари 1935 г. - 9 септември 1990 г.) – руски православен свещеник, богослов, проповедник, автор на книги по богословие и история на християнството и други религии. (Книгата на отец Александър „Човешки син“ можете да прочетете тук). Изключително популярен сред народа, но недолюбван от ортодоксалите и властите заради свободомислието си. Убит с брадва, когато отива за сутрешна литургия към малката селска църква, в която е свещенослужител.

** Първа поява на православен свещеник по съветската телевизия (1989 г.).