Това е талон към болничен лист.
Талонът е на моя колежка.
И дотук - нищо лошо.
Чехов е казал: „Чихают… иногда даже и тайные советники“ ("Кихат... понякога даже и тайните съветници").
Та не падат по-долу и учителите – кихат и се разболяват даже и те понякога.
Но вижте поставената диагноза.
Учител!
Няма какво да се лъжем – диагноза си е…
Какво точно означава това, така и не разбрах.
Не ми се ровеше много из речниците, ограничих се само с Яндекс, някаква смътна идея за превод ми се мярна, нещо като „сборник със сребърна обковка“, при което си рекох: „Обущарю, не по-високо от обувката!“ - и зарязах делото.
Нашите са кръстили филма „Наръчник на оптимиста“.
Руснаците са му дали по-изискано име: „Мой парень – псих“ („Моят приятел е ку-ку“).
Шантава работа.
Като самия филм.
Навсякъде пишат, че „Silver Linings Playbook“ е комедия.
Нищо комично не усетих обаче, филмът през цялото време ми беше безкрайно скучен.
Накрая пък потече такава рядка суроватка, че окончателно сложи кръст и на малкото останала ми симпатия.
А сега, ако сте гледали филма, ако ви е харесал и ще ме гърмите, вижте да е на сериозно, а не като цирка с Доган…
Тук жените може и да ме бият, ама:
1. Александър Долски ми е любимец още от времето на динозаврите.
2. Това е поезия, приемам я със сърце, а не с разум, защото там, където има разум, поезията гине.
Така че ще изтърпя един бой.
Студеният поглед любов таи
и красотата гнети и дразни…
Прекрасни са косите твои,
но самотата е по-прекрасна.
По-изящни ръце на света няма,
мъглата на зелените очи е опасна.
Във тебе е всичката музика и светлина,
но самотата е по-прекрасна.
С тебе дните са равни на години,
ти уморяваш като празник.
За тебе и живота си ще дам,
но самотата е по-прекрасна.
На тебе всяка дреха ти отива,
ти всеки ден си все различна.
Щастливец – хората ми казват,
но самотата е по-прекрасна.
Да не виждам добрите ти очи –
по-страшно е от ешафода,
тъгата ми делим на двама,
но самотата е по-прекрасна.
На думите ти виолончелото
звучи във мен и не угасва…
Да бъда с тебе е моя цел,
но самотата е по-прекрасна.
Някога имаше един виц за албанската телевизия.
Че започва сутрин да предава с обръщението: „Добро утро, Енвер Ходжа“.
И завършва в нула часа с: „Лека нощ, Енвер Ходжа“.
А това не защото Енвер Ходжа беше пръв партиен и държавен ръководител на Албания, а защото, завършваше вицът, само той има от албанците телевизор.
Та като прочетох днес, че СДС ще издава пак вестник „Демокрация“, веднага ми се мярна една аналогия.
Новият вестник „Демокрация“ започва на първата страница с: „Добър ден, Кабаиванов“.
И завършва на последната с: „Довиждане, Кабаиванов“.
Защото, струва ми се, само Кабагайдата ще си го чете вестника…
Първият е „Батори“ („Bathory“, 2008 г.).
Словашко-чешко-унгарско-британска продукция на Юрий Якубиско, наричан (не случайно!) „Фелини на Източна Европа“.
Централен образ във филма е унгарската графиня Ержебет Батори (1560-1614).
Макар че започва по-отдалече, сюжетът все пак стига до една от версиите за „престъпленията“ на графиня Батори, а именно: обвиненията срещу нея са скалъпени с участието на католическата църква (графинята е протестантка и не допуска католическо влияние в обширните си владения) и унгарския палатин (вицекрал) Дьорд Турзо (който е хвърлил око на част от земите на Батори).
Вторият филм е „Графинята“ („The Countess“, 2009 г.) – авторско произведение на Жули Делпи (сценарий, режисура, изпълнителка на главната роля).
В него отново се срещаме с Елжебет Батори.
Като претупва набързо живота на графинята, киноразказът стига бързо до явно заветния акцент на своята създателка: по заповед на Батори слугите ѝ убиват млади девствени момичета, в чиято кръв тя се къпе, опитвайки се да запази своята младост.
За да оправдае тази историческа нелепица (която даже е отредила място на Елжебет Батори в книгата на рекордите – като най-масов сериен убиец!), авторката е измислила специален герой - Ищван Турзо, син на палатина Дьорд Турзо и любовник на графинята, която – уви! – е двадесет години по-възрастна от него.
Честно казано, първият филм е с доста степени над втория…
Възмущава се народът от циганията на циганите.
Циганите не си плащат тока.
Циганите не си плащат водата.
Циганите живеят от социални помощи и детски надбавки на гърба на българите.
Не съм видял обаче, не съм чул даже, някой възмутен да е отишъл да живее в някое циганско гето.
За да ползва циганските „облаги“.
Да не си плаща тока.
Да не си плаща водата.
Изобщо – да живее в циганията заедно с циганите.
А в същото време управниците ни лъжат като дърти цигани.
За щяло и нещяло.
Ама народът не се възмущава, мълчи.
Циганията на циганите не му харесва (по дефиниция).
Циганията на управниците обаче му идва едва ли не като мехлем на душата…
Автор: Борис Акунин
Превод: Павел Николов
Колко пъти този сюжет се среща в приказките и в приключенските романи!
Героят попада през десет царства в десето (или екзотична страна, изгубена сред африканските-американските-азиатските простори), сам или с помощта на шепа верни приятели го покорява и става там господар, озарявайки туземците със светлината на своята мъдрост и благородство.
В реалния живот такива неща не се случват. Първо, за какъв дявал му е на някого да става чуждестранен управник, когато и местните, желаещи това, са под път и над път; второ, никой никого никога не е завоювал сам или с шепа верни приятели; трето, откъде у авантюриста ще се вземат мъдрост и благородство?
Една такава история обаче все пак ми е известна. Или почти такава. (Макар че за мъдростта и благородството на дадения конкретен герой съществуват различни мнения.)
Но както и да е – запознайте се: Джеймс Брук, основателят на династията на белите раджи на Саравак.
Направо капитан Грей от „Алените платна“, нали?
Той бил син на колониален съдия, прекарал детството си в Индия и обичал Азия повече от далечната студена Европа. На дванадесет години момчето, според обичая, било изпратено в Англия, за да бъде възпитано като истински британец, но монохромната неприветлива историческа родина не се харесала никак на младия Джеймс. Той избягал от училище, а при първа възможност се върнал в Индия, където получил офицерски чин в армията на Остиндийската компания.
Воювал храбро, бил тежко ранен (към тази рана ще се върнем по-късно) и на тридесет и три години се оказал в оставка, без работа. Опитал се да се заеме с морска търговия – не се оказал талантлив в тази област.
Няколко години по-късно вече не много младият неудачник изведнъж получил солидно наследство – 30 хиляди фунта. Вместо да си живее живота и да харчи рентата си, Брук дал цялото си състояние за извадената от състава на кралската флота военна шхуна „Роялист“ и се отправил в преследване на Съдбата.
Тя очаквала героя на Малайските острови, където султанът на Бруней изобщо не можел да се справи с бунтовниците и пиратите. Брук предложил на монарха помощта си. С огъня на корабните оръдия, с щикове и саби британецът въдворил ред в страната. Метежниците разгромил, а от пиратите разпръснал.
Брук се сражава с пиратите. Всичко е в дим.
От благодарност султанът назначил триумфатора за губернатор на неспокойната провинция Саравак, а след това (през 1842 година) подарил областта на полезния чужденец за лично владение. Така се появила една източна държава с раджа англичанин. Не може да се каже, че страната била голяма, но и не била и много малка: сто хиляди квадратни километра, половин милион жители.
Брук на аудиенция у султана.
Това събитие не можело да не зарадва правителството на нейно величество: зоната на британското влияние се разширявала. Брук получил рицарско звание и длъжността губернатор, Ордена на банята и разни други благини.
Той продължавал да се сражава доблестно с морските разбойници, с търговците на роби и с ловците на глави, от които гъмжала джунглата на новосъздадената държава (гъмжала от ловци, а не от глави).
Брук бил човек със суров нрав, но с твърди правила. Ако въвеждал закони, изпълнявал ги свято. Грижел се за поданиците си, не позволявал на чуждестранните индустриалци да се обогатяват за сметка на туземците. При това Джеймс минавал за изряден оригинал. Чел съм описание на съдебен процес, по време на който раджата съдил един крокодил, изял придворния преводач (нещастникът паднал пиян в реката). Престъпникът бил хванат и подведен под съдебна отговорност.
До монарха седяла неговата неизменна спътница, орангутанката Бетси. Брук изслушал показанията на страните, записал в протокола решението си и го огласил: „Обвиняемият се осъжда на незабавно умъртвяване и погребване без военни почести. Главата на престъпника да си отдели от тялото и да се изложи за предупреждение на всички хищници, живеещи в тези води“.
Джеймс Брук (1803 –1868) в зрелите си години.
Основателят на династията нямал деца. По този повод се носели (и досега се носят) различни слухове: или имал нестандартна ориентация, или някога бил ранен на неподходящо място. Лично аз смятам, че Джеймс е бил максималист и просто не е срещнал своята Единствена, а палиативите не го задоволявали. (Именно такъв бих направил Джеймс Брук, ако пишех роман за него).
Така или иначе, заради това, че нямал син, той завещал царството на своя племенник Чарлз.
Белият раджа № 2 (1829-1917) се оказал още по-кадърен управник. Той премахнал окончателно пиратството, търговията с роби и кръвожадния спорт на горските башибозуци. Организирал граждански служби, забранил „капиталистическата експлоатация“ (точно такава е неговата формулировка), учредил парламент, построил железен път. Статусът на британски протекторат позволявал на страната да съществува без редовна армия – голямо облекчение за бюджета. А в началото на ХХ век в Саравак открили нефт, което веднага се отразило на жизненото равнище.
Белият раджа № 2 и неговата рани: никакъв азиатски колорит.
Брук Трети, на име Вайнър, (1874-1963) се оказал последен от династията.
Раджа № 3.
Той завършил Кеймбридж и получил от Жорж V правото да се нарича „височество“. По време на Първата световна война се оказал повече британец отколкото саравакец и служил инкогнито в лондонска зенитна част.
За четвъртвековното си управление Вайнър направил не малко за своята малка страна. Тя съществувала в добро състояние за сметка на нефта и каучука. Правителството продължавало да пази жителите от чуждите напасти (в Саварак даже не пускали християнски мисионери). Преди Втората световна война раджата предал на парламента своите пълномощия, като се отказал от самодържавието срещу добра парична компенсация (ето какви са, оказва се, мирните революции).
Банкнота на независимата държава.
През 1941 година всичко свършило. Дошли свирепите японци и окупирали приказната страна. Раджата емигрирал и така и не се върнал на трона – предал държавата си на британската корона, а срещу това получил солидна пенсия. (Е да, негово височество обичал паричките, ама какво от това?)
През 1963 година Саравак станал част от Малайзия. От царството на белите раджи останали само пощенски марки – голяма рядкост:
