Едни в Русия ги съдиха, че оскърбил нечии религиозни чувства.
У нас един ще го съдят, че оскърбил нечии гербови чувства.
Доколкото разбрах: обичал този герб…
но не обичал този:
Аз пък тръпна в очакване.
Да ме подгонят за оскърбени нечии синдикални чувства.
За непосветените: шапката на главата ми е направена от синдикалния вестник „Учителско дело“.
Най-напред програмата в щрихи.
А подробната програма в PDF формат можете да си изтеглите ОТТУК: http://www.bg.emb-japan.go.jp/bg/downloads/Days_23_program.pdf.
Мислех да напиша нещо за величавия химн, посветен на цар Тиква, ама вижте си го сами ТУК, като се приготвите предварително да се кръстите и с двете ръце.
Друг по-важен проблем обсеби ума ми.
Образователното министерство шашардиса пейзажа с нова концепция за чуждоезиковото обучение.
„Според описанието на новата учебна програма на МОМН най-високата цел, която трябва да постигнат седмокласниците в края на шестте си години учене на английски език е да могат да се изразяват писмено с… 80 думи и да могат да формулират 11-12 реплики с въпросните 80 думи“ – съобщава OFFNews.bg.
Аз от своя страна зная стотина думи на английски и винаги съм смятал, че съм на равнището на Людоедката Елочка.
Ама щом образователното министерство казва, че след шест години учене на чужд език 80 думи са голямо постижение, оказва се, че аз направо си зная английски език.
Като в оня виц:
- Аз зная английски – похвалил се един.
- Ами кажи нещо на английски.
- Данке.
- Че това е на немски!
- О, аз съм знаел и немски...
Може да разкажете вица с който си искате език, все ще върви.
А по метода на МОМН за шест години можете да научите не само английски, но и всички европейски езици, плюс патагонски за екзотика.
Както би се изразила Людоедката Елочка, да я споменем пак: Кр-р-расота!..
Думата „фаталист“ научих много отдавна, когато гледах една телевизионна новела със същото заглавие.
Новелата, по част от романа на Лермонтов "Герой на нашето време" ("Герой нашего времени", 1940 г.), ми направи силно впечатление, дотолкова, че и досега пред очите ми е сцената с пистолета.
По това време, някъде между пети и осми клас да съм бил, вече познавах поезията на Лермонтов и не пропусках случай да изрецитирам (беше ме хванала мания да уча стихотворения наизуст) любимото си:
„В глубокой теснине Дарьяла,
Где роется Терек во мгле,
Старинная башня стояла,
Чернея на черной скале…“ и така нататък.
Така че се захванах и с „Герой на нашето време“.
Не помня вече какво впечатление ми е направил тогава, но не помня и да съм го захвърлил преди да стигна до половината, значи всичко е било наред.
После гледах две екранизации пак по части от произведението: „Княжна Мери“ на Аненски (1955 г.) и „Бела“ на Ростоцки (1966 г.).
И от двата филма не съм запазил кой знае какви впечатления.
Затова пък филмът на Александър Кот (2006 г.) е още в главата ми ( и как не – гледах го предната седмица!).
Шест серии по цялото произведение този път, които определено заслужават да се гледат.
Във всеки случай аз ги глътнах на един дъх.
Автор: Борис Акунин
Превод от руски: Павел Николов
Някога в Русия живеели много чужденци. Едни дошли „на лов за щастие и чинове“, други просто за парче хляб. Всеки имал някакви полезни знания (в края на краищата можел просто да преподава своя език) – иначе каква необходимост би имало тук от тях?
Мнозина се приспособили. През осемнадесети и деветнадесети век Русия била благоразположена към европейците. При второто поколение семействата се порусначвали, а в началото на третото се превръщали в обикновени руснаци.
Но настъпил двадесети век и Русия разлюбила съотечествениците си с чужди фамилни имена. Тежки времена за многобройните русонемци започнали още по времето на царя, през 1914 година. А след това ставало само по-лошо. Днес френските, шведските и италианските фамилни имена у нас са голяма рядкост и дори немските, каквито преди сто години носел едва ли не половината Петербург, са останали малко.
Когато замислях проекта „Б. Акунин“, имах идея да направя главния герой полицейски лекар, при това непременно с някаква малка екзотика. Като преглеждах криминалната хроника от 70-те години на деветнадесети век, ми попадна името на лекар от московската полиция, статския съветник Александър Гетие, когото наричаха „французин“. Аха, помислих си аз. Значи моят персонаж ще бъде от „придошлите“. Французин от Бордо. Може да се обиграе комичен конфликт с туземните нрави, галската жизнерадост в контраст със славянската меланхолия, успех сред дамите, смешен гърлен говор, егалите-фратерните.
Започнах да търся допълнителни сведения за Александър Гетие, но ми попадаха само бележки за неговите потомци. След това концепцията за серията се промени (героят ще бъде руснак, но със странното фамилно име „Фандорин“) и папката „Гетие“ беше захвърлена.
А сега се натъкнах на стария файл и се заинтересувах – не от французина по рождение, а от неговите потомци. За тях и ще разкажа.
Синът на статския съветник Фьодор Александрович Гетие (1863-1938) бил известен човек. Той убедил милионера Кузма Солдатенков да завещае два милиона за построяването на градска болница. През 1910 година корпусите на днешната Боткинска приели първите пациенти. Болницата оглавил този, под чието попечителство била основана – Ф. А. Гетие. Той бил един от най-известните лекари практици по това време. След Октомври станал водещ специалист в кремълския Лечсанупр [1], обслужвал много вождове, които го смятали за светило на терапията. Освен Свердлов, Троцки и Дзержински доктор Гетие лекувал и самия вожд, като се има предвид, че Ленин не можел да търпи лекарите, не ги допускал до себе си. Единствения, когото признавал и на когото се доверявал, бил Гетие.
Всички помнят ужасната снимка на болния Ленин в Горки:
А това е цялата снимка:
Мисля, че отдясно е доктор Гетие. Във всеки случай прилича на него:
Там се случила някаква подозрителна история с протокола за аутопсията на Ленин. Неизвестно защо Гетие отказал да подпише документа, което породило всякакви неприятни за болшевиките слухове. Медиците от преди революцията имали много строги правила по отношение на лекарската етика. Лекарят можел (и бил длъжен) да лекува всички, но да постави подписа си под съмнителен документ – в никакъв случай. По-късно, след като Троцки изпада в немилост, прекалено принципният Гетие бил изваден от състава на болшевишките лейбмедици.
Фьодор Александрович имал две деца. Техните биографии също не са съвсем обикновени.
Дъщеря му Наталия (1892-1973), знаменита красавица и спортистка, преди Първата световна била шампионка на Москва по тенис и членувала в Клуба на скиорите. Записала се за милосърдна сестра [2], била на фронта, получила Георгиевски кръст (такива жени са много малко). Учудвайки всички, се омъжила за некрасив офицер, който заеквал силно, поручик Любченко, и заедно с него воювала в Бялата армия. Като емигрантка отначало живяла в България, където отново станала шампионка по тенис. След това се озовала във Франция. Работила като медицинска сестра, дружила със семейството на Бунин. За съжаление не намерих нейна снимка. Пишат, че Наталия Фьодоровна оставила непубликувани спомени. Интересно би било да се прочетат.
От нейния брат Александър Фьодорович (1893-1938) останала снимка, но странна:
Той също бил спортист, но не обичал тениса, а бокса. Завършил военно училище, воювал с немците, след това с червените. Бащата издействал за бившия белогвардеец помилване от своя пациент Дзержински.
Александър Фьодорович е един от създателите на нашата боксьорска школа. Бил треньор, автор на няколко книги за бокса. Но през 30-те години се увлякъл страстно от алпинизма. На снимката е по време на знаменитото изкачване на връх Сталин (7495 м).
През декември 1937 година спортистът бил арестуван и почти веднага разстрелян. Няма нищо за учудване. Бивш офицер, „бял“, с чуждо фамилно име, освен това чекистите ни в клин, ни в ръкав били изведнъж обзети от параноидална омраза към алпинистите – тогава разстреляли почти всичките.
Старият лекар не преживял смъртта на своя забележителен син. А дъщеря му, както знаем, по това време отдавна вече се била върнала обратно в родината на предците си.
„Русия, която изгубихме“ [3], ли казвате? През последния век много Русии сме изгубили. Сред тях и тази.
Бележки на преводача
1. Лечебно санитарно управление.
2. Тогавашното название на медицинските сестри.
3. Заглавие на документален филм на Станислав Говорухин.
“Кто верит в Магомета, кто в Аллаха, кто в Иисуса…“
Четвърти вярват в световния еврейски заговор (гарниран понякога за разнообразие с масони и илюминати).
Пети – във врачки, баячки, екстрасенси, астролози, нумеролози, шамани и ББ (гарниран понякога за разнообразие с ЦвЦв).
А има един особен тип хора, които вярват във фотомонтажи.
Като този например, който иска да ни убеди, че в един учебник по музика има (други казват: имало, ама го махнали) следния текст:
От сто километра си личи евтината измама: срещу факсимилето на корицата на учебника имаме не факсимиле на страница от същия учебник, а гол текст върху дюс фон.
Плюс това не е трудно да се провери от учители в начален курс, преподаващи по учебниците на „Булвест 2000“, каква е истината.
Лично аз съм проверил.
Но колкото и да убеждавам някои хора, че такъв текст никога не е съществувал в учебника по музика за трети клас, те си държат твърдо на своето и въздишат, и кършат ръце, и леят сълзи, и сипят огън и жупел върху авторите на въпросния учебник.
Верски фанатизъм, да имаше как – клада щяха да палнат.
На такива мога само да кажа:
Зачетох се рано тази сутрин в поезията на Леся Украинка (Лариса Петривна Косач-Квитка, 1871-1913 г.).
Ето едно малко стихотворение от тази забележителна украинска поетеса (не го превеждам в рими, защото нямам време, а и ме мързи)…
|
|