Гонят ни да спим. Гасят лампите навсякъде, а в тъмното е страшно да се стои. И така, вървиш и спиш. Колко прекрасно е все пак, че има коридори – по тях се разхождат, и тоалетните – в тях... не-не, в тях пушат.

Само че там е гадно, там са непрекъснато тези откачалки, тези проклети откачалки отварят прозорците и правят течение. Утре ще се оплача. Защо пък утре. Още сега ще пиша на Косигин... Ех! Угасиха осветлението, как може такова нещо! Как не ви е срам. Ех, чакайте само да оздравея. Лека нощ. Паля клечки кибрит и пиша. Така правел Джордано Бруно. Затова изгорял толкова бързо. А аз не мога, ще отида да спя, за да оцелея, пък тогава...

Не мога да спя. Не може да се спи, когато наоколо по света има толкова нещастие и хъркат. Боже! Как хъркат само! Те! Те! В хор и в унисон, на глас и на терца, и на кварта, и на дявол знае какво. Хъркат, защото са луди. Всички луди хъркат и хриптят, и издават други звуци, сякаш молят нещо от Бога или от главния лекар, а не могат да кажат нищо, защото не бива. В десет – отбой, и не дават да се разговаря. Кой нте дава? Не се знае. Законът е такъв и персоналът бди. Проговориш ли, веднага „вън от Москва, тук повече не стъпвам“ (цитат от „От ума си тегли“ на Грибоедов – бел. ред.).

А на кого му се иска след отбоя – вън от Москва? И то в тази киша, по болнични дрехи. Затова и дума не обелват, а хъркат: един вид, господи, защити и спаси нас, грешните, и ти, главни лекарю, запази душата ни цяла. Душата е жилище на бога, вместилище, но какво ти тук жилище, по дяволите, щом всичко се е осмърдяло на лудост и лекарства, че и на онова, което се опитват да изгонят с лекарствата.

Докторе! Не мога да спя, а нали наредихте, че и лекарства ми инжектирате, за да спя, а от тях импотентност. Да, да, не ме убеждавайте, каза ми го един алкохолик, а той ги разбира тия работи, пък и аз самият, в крайна сметка, съм го чел в един медицинския справочник.

Докторе, пуснете ме да си ида за бога! Какво чак толкова добро съм ви сторил, че ви е жал да се разделите с мене? Аз дори да пея не мога, нямам слух, пък и целият съм надупчен от игли и съмнения.

Махнете се, моля ви като за последна милост. Не бива да остана импотентен, тъщата ще ме изхвърли, а жена ми ще ме пребие до смърт. А? Е, добре де! За последен път, най-последен. Пак не в ръката! Това в крайна сметка е свинщина. А сестрите – те са сестри на милосърдието, а не на свинщината!

О! Богове! Богове! Защо живеете на Олимп, дявол да ви вземе, в буквалния смисъл на думата.

Казват, че в Болшой театър имало една случка. Две статистки или касиерки, това вече никой не го помни, се влюбили в диригента Файер или Файдилмер (това няма значение, важното е, че е евреин и не си струва), омотали се май с червени макове и паднали долу, при това в самия край на спектакъла, за да не нарушават действието – те също обичали изкуството. Скандалът бил страшен, но публиката ръкопляскала. Ефект, да му се не види. А на публиката какво ѝ пука? Хляб и зрелища. Хлябът в бюфета под формата на пасти, а зрелището – ето го, достойно за подражание. Кърваво. Прокарвайте си го, граждани, с пасти, прокарвайте го.

И подражатели се намерили бързо. В някакъв град Омск, час след като там стигнал слуха за произшествието в Болшой, две телефонистки се влюбили начаса в началника на телефонния възел и скочили долу от телефонната жица. И двете се разбили на място, но едната оцеляла благодарение на медиците и от клиничната си смърт заявила, че за стореното не съжалява, и ако ѝ оставят живота, ще има рецидиви. Жени! С една дума – женуря! Кокошката не е птица, жената не е човек. Жената е зло, от нея са всичките ни нещастия, че даже и на нашите бащи и майки.

Защо не ми отговаряте никога? Какво, аз да не би да не съм човек! Мълчите? Е, мълчете си, мълчете. Мнозина са мълчали, но заради някакъв подвиг, така да се каже, за идеята! Чували сте за Камо например или за многото партизани. Тях, партизаните, ги бесили, а те мълчали от чист принцип, докато вие мълчите от вродена простащина, и то не чиста, а мръсна простащина. Простак до простака сте вие! Гордост ли ви обзе? Няма нищо, и вас някой ще ви окачи на надгробна плоча под формата на снимка.

Да ви оставя на мира? Какво, проговорихте ли? Вие, един вид, вървите нагоре по стълбата, към оздравяването сиреч. А нашата участ е да се търкаляме още по-надолу? Трънки. Долу е първо отделение, а там са буйните, на нас там не ни трябва. Но на нас и нагоре не ни трябва – там е пето отделение, женското, също буйно. Искате нагоре? Заповядайте! Само че не го препоръчвам, оттам никой не се е върнал жив. Ах, да се дръпна? Моля!

Какви забележителни хора са все пак заекващите. Тихи, отзивчиви, за никъде не бързат, а най-вече – с какво всъщност са по-лоши от нас? С нищо! Хитлер например не е заеквал изобщо, да не говорим пък за Мусолини. И какво излезе от това? Нищо! Излезе, тоест, нещо доста гнусно, но именно защото не заеквали. А ако бяха заеквали – нямаше да произнесат нито една реч във вреда на международния народ.

Нашите заекващи са нещо като отшелници, тъй да се каже. В добрия смисъл, де. А заекването не е порок, а голямо свинство. Тях и ги лекуват някак си красиво... Без ония инжекции, от които се става импотентен, става се, става се. Ето на! А как ги лекуват само? Извеждат ги на улицата, строяват ги в стройни редици и ги карат да отиват при минувачите и да питат, например, съвсем учтиво: „Вие женен ли сте?“ или „Къде е спирката на трамвай 12379?“. А такъв трамвай изобщо няма. Но това не е важно, важното е да попиташ за по-малко време от всички останали. И хронометри им цъкат, и оценки им пишат. А в магазина да питат: „Колко струва саламът?“ или „Върнахте ми грешно ресто!“. Това може да не е вярно, но не е то главното, главното е да попиташ по-бързо. Не ги мъчат много, отчитат в минути и ги оценяват по 100-бална система.

— Вие — казват, — батенка, получихте 68, а вие — казват, — Митенка – 2.

Тук те трябва да кажат „благодаря“ и да се разотидат обратно в болницата.

Днес всички получиха по 100, защото въпросът беше хубав: „Имате ли водка?“

Санитарките играят на „глупаци“, точно така – на „глупаци“, а не на „глупак“ (рус. „Дурак“, игра на карти – бел. прев.). Като тия откачалки. Защото за санитарките в това понятие влиза и немският глупак, и английският, и, разбира се, същинският руски глупак, и, разбира се, всичките тия откачалки са глупаци. Санитарките са прекрасни жени. Те не са женуря, те са жени. Едната днес ми каза: „Красавецо наш“. Да! Аз вече говорих за това.

Какъв красавец съм аз, гените и хромозомите са ми обезобразени от ЛСД (прочетох го в „Огоньок“). Това е за тях – на Запад, а при мене всичко е оттам, от Запада – все полски евреи. Но това никой не го знае. Всички мислят, че съм негър. Интересно, защо ли? Защото не съм черен. Сигурно заради къдравите косми на гърдите. Разбира се, че е заради космите, как не се досетих по-рано! Колко е все пак приятно да правиш открития!

Ето превода на този откъс. Тук потокът на съзнанието достига до истински срив – героят преминава от псевдонаучни разсъждения към остра параноя, предизвикана от игра на домино, и завършва с мрачно, затворническо стихче:

Да! Съвсем зарязах теорията за нелинейните уравнения в изкривеното пространство. Ще трябва да си я припомня, а сега за тренировка:

Снимка

Ха-ха-ха-ха!

Тези идиоти играят на домино. По глупав начин, печели онзи, който има по-малко точки. Това е вече пълна дивотия. Мислят и чукат, чукат. Защо чукате? Не чукайте! Чувате ли! Чувате ли! Доносници!!! (На рус. Стукачи, което буквално може да се преведе: `които чукат` - бел. ред.). Предатели! Продажни твари! Само не ме бийте. Не бива да ме биете, аз още не съм направил нищо!

Старый барабанщик, старый барабанщик, Старый барабанщик крепко спал. Новый... Новый... Новый... Настучал. Тот проснулся, перевернулся и три года потерял. А новый барабанщик, новый барабанщик Барабан его забрал.

Старият барабанчик, старият барабанчик, старият барабанчик спеше здраво. Новият... Новият... Новият... Написа за него донос. Онзи се събуди, преобърна се и три години изгуби. А новият барабанчик, новият барабанчик му взе барабана.

Това е просто така. Аз не съм изобщо поет, аз... Кой съм аз? Какво съм аз? Защо съм аз? Живот, какъв мръсник си все пак!

Да поговорим сега за прословутото липсващо звено. Хора! Какво ви липсва, кой ви липсва, хора? Питекантропи ли ви липсват! Пишете грамадни изследвания и се губите в догадки. А в същото време отговорът е ето тук. Чуйте ме и се успокойте, и веднъж завинаги забравете за звеното.

Имало едно време питекантропи, на родове или на стада, по двойки ли, моногамно ли, само че си имали свои любови и скърби, свои мъки и радости, и си ги делели поравно, бъдете сигурни. И един ден се огледали около себе си, наоколо непрогледен мрак, току-що била свършила мезозойската ера, а терциерът още не бил започнал и никаква светлинка напред, едно такова междувластие. Изправили се те на двата си крайника и възкликнали: „У-а!“, Защото за съжаление не можели повече и това е. Възкликнали своето горчиво „у-а“ и отишли в планината. Тактиката е известна – Мао Дзедун отишъл в планината, и Кастро, но те се върнали, а питекантропите – не. През лятото имало конни надбягвания и културни революции, сафарита и лов с Раул в Беловежката пушча на вързани зубри и пак тъй вързани фазани, а у питекантропите това го нямало, както я нямало още и дружбата между народите, и великото китайско противопоставяне. Питекантропите отишли в планината и заседнали там плътно, толкова плътно, че самите те се превърнали в тази планина и се наслагвали върху нея. После се народили нови маймуни и нови питекантропи, послушни на зова на предците, казали своето „у-а“ и отишли в планината, и се наслагвали, после нови, и така нататък. Така че по-напред от питекантропите историята на човечеството не стигнала. Всичко си е останало същото, само планината, най-вероятно Хималаите, свидетелства за това и расте пред очите ни, защото върху нея се пресоват питекантропи.

А ние? Откъде сме ние? Ние сме марсианци, разбира се, и няма какво да градим плахи хипотези и да се бъзикаме тихомълком с Дарвин. Глупак е той, този Дарвин. Но не е виновен за това. Тогава имало капитализъм.

Та за какво ви е на вас, хора, това липсващо звено? Престанете да се опитвате да намерите ненамираемото, а по-добре намирайте звезди за любимите си и холандски кашкавал. Казват, че го нямало – ние това не го знаем! Има ли го, или го няма! Това е въпросът!

Днес се случи една възмутителна случка, която ме разтърси от фундамента до основите, подобно на Ашхабадското земетресение през 1949 година и Ташкентското през 1966-67 година. Един оздравяващ болен написа до главния лекар. заявление Ето текста му – предавам го дословно и ред по ред:

„Аз, долуподписаният, Соловейчик Самуил Яковлевич, арменец по националност, а ако искате, не арменец, на възраст 43 години, 12 от които отдадох на вас, уважаеми приятелю, тържествено и в присъствието на поемни лица заявявам, че:

1) Кръвното ми налягане варира винаги в едни и същи граници – 1230-1240 кв. км в сек.;

2) пулсът ми е 3-3,5 порсека в час;

3) СУЕ – 12 мегахерца на рунд;

4) урина – винаги виолетова;

5) претенции нямам.

Във връзка с всичко горенаписано, смятам себе си най-накрая за здрав и абсолютно, чувате ли, абсолютно нормален. Моля да ме освободите под поръчителството на моята челяд, изписана от вас вчера от същата тази болница (така не ни дадохте нито веднъж да се видим) и горещо обичана от мене, надявам се, взаимно.

Стига толкова, гаврихте се достатъчно, проклетници!

С любов и уважение към вас,

И. Солов.“

Ако знаехте само какво настана, когато това заявление стана достояние на „обществеността“. Алкохолиците зарязаха доминото, тази отвратителна игра. Един даже изяде двойната шестица, така че се наложи да правят нова от картон. (Да ги беше изял всичките: и двойните, и другите – тогава нямаше да го има това чукане). И като зарязаха всичко, започнаха да се кикотят над тоалетните чинии (в коридорите и по стаите не дават да се вдига шум), а тези тоалетни чинии, на свой ред, кънтейки, усилваха този див, отвратителен смях. Чумата (вероятно прякор – бел. ред.) не разбираше за какво става дума, но скоро започна да квичи и тя и да се тупа по бедрата с лъжиците, зарязвайки обяда си. Започна нещо. Е, разбира се, ясно е: не „кв. км“, а просто „километри“, и „парсек“ се пише с „а“, но не може заради две-три неточности в правописа да се подиграват така на човека. Това е все пак човек, а не някакъв профсъюзен деец в САЩ, който се обуржоазил до неузнаваемост. Всички го знаем като тих, ненатрапчив болен. Никога за нищо не молеше, не се чуваше изобщо, беше ням и дори сам си слагаше клизма. И такъв човек да нагрубят така просташки в навечерието на оздравяването му. Лично аз му помагах да напише бележката. Даже сам я написах, защото Соловейчик лежи отдавна парализиран, и се гордея с тази своя скромна помощ на един умиращ вече човек. Разбира се, че ще умре: Солов – след всичко това. Сган, шайка, измет – ето какви са те. Давещият се хвана за сламка, а му подпъхнаха полиран баобаб. А главният лекар? Какво за главния лекар? Сви рамене, скъса вика на моята, тоест на неговата, на Соловейчик, душа и си тръгна към първото отделение за буйстващи, сякаш там няма да му сервират някоя изненада. Бил съм и там, там ще му изпишат една рецепта.

Защо, защо съм живял досега? За да се убедя в безсърдечието и духовната отровност на обслужващия персонал в моята родна психиатрична лечебница. Утре ще се обеся, ако изобщо го има – това „утре“. Да! И край! И край тогава! Тогава вече ще е, разбира се, край.

Она парила по перилам, Она мудрила и лупила, Она грешила и сулила, Она - Далила, Но убила Она Самсона - Был он сонный.

По парапета се носи́ла, мъдрувала и би́ла, грешила и мами́ла, тя – Далила, но уби́ла Самсон – бил той сънен.

Далила е несправедливостта, а Самсон съм аз. Дърветата умират насън. Трудно е насън, но аз не се боя от трудности.

Какво ли ще стане с Русия? Какво?! Кой ще ми отговори? Никой!

Ето моята последна бележка:

„Вчера работих много! Моля да не ме будите! Никога. Заспивам завинаги. Хора, обичах ви! Бъдете снизходителни!“

А ето и моето завещание. Не понасям завещанията, всичките са фалшиви, особено политическите, с някои изключения, разбира се.

Ето го:

„Да живее международната солидарност на лудите, единствено възможната от солидарностите! Единствено възможната от солидарностите. Да живее безумието, ако аз и подобните на мене сме безумни! Да живее всичко, което се отнася до всичко, което вълнува и утешава! Това е.“

Сънят го няма. Още дълго няма да го има. Възможно е изобщо да го няма. С края така и не излезе нищо. Впрочем, нали това е също край – живот без сън! А?! Не? Представяте ли си този живот! Никой не спи, всички само буйстват или мислят. Гениално!

Калдерон има „Животът е сън“*. Там се разказва как събудили един принц, а на него всичко му се сторило толкова мерзко, че решил – това е сън, а животът бил всъщност в съня. Защото не може животът да е верига от гнусотии и лъжи. И ето, измислил си такава една удобничка формула. Съглашател. Животът, видите ли, е сън, а сънят е живот, тоест онзи сън, който е истински сън, а не онзи, който е сметнал за сън. Тю, да му се не види! Каква дяволщина!

А при мене всичко е просто: Живот без сън. Никой не спи и никой не работи. Всички лежат в психиатрията. Гениално. И на всички бият инжекции, от които се развива информация, тоест импотенция, разбира се. И всички са импотенти. И деца няма да се родят, и ще настъпи краят на света. Планетата умира. Не! Не бива да се прекалява чак така! Живот без сън – ето до какво води това! Според мен е прекалено! А защо, всъщност? Докъде стигнахме? А? А! Планетата е умряла. Мястото е свободно – долитай и заселвай. А от нашите клиники да се свалят предварително табелите и те ще заприличат на училища. Те са всъщност училища, само че са ги преоборудвали. Бедни деца! Ограбихме ви! Колко ли уроци по аритметика щяхте да научите тук, а то... Разбира се, трябва да ни мразите. Нали от нас няма никаква осезаема полза – лежим си, разхождаме се и сякаш изобщо ни няма за живота, няма ни. Прах сме, а ви отнехме училището. Така си е! Та ето, онези ще долетят, гледат: училища – и няма там никакви клиники за душевноболни. Ами добре. И ще заживеят безгрижно, защото щом няма клиники, значи няма да има и душевноболни. Тъй като всичко започва от сградата. Построили сграда – трябва да я населят все пак с някого. Гледат, върви един човек, чете в движение – цап и в усмирителната риза – не чети в движение, чети тайно. В движение не бива! Такъв е законът! Нарушил си го – моля, затвор и надзиратели в бели престилки. Чисто, светло, а решетките на прозорците – нищо, нали ги има и в затворите. Но ти нали не искаш в затвора! В истинския?! Не искаш! А защо не искаш, а? Защото сградата е по-лоша, не ти харесва сградата. А тук прилича на училище, все пак е по-близо до науката. Ето! Ще долетят онези и нищо от това няма да го има.

Не! Животът без сън е основният закон за изграждане на новото общество без безумие, но него – основния – още не са го приели. Ще го приемат миличките, твърде много средства отиват... в космоса. Това е положението.

Обичам кратките разкази и думи.

Един дошъл при друг, ударил го с размах през лицето и си тръгнал. И онзи даже не попитал защо. Сигурно имало защо! И другият не обяснил, защото, действително, имало защо. И той – прас. Такъв е законът у хората: за най-малкото – по муцуната, но никога заслужено.

И още думи: мит, блъф, трефа, до, ре, ми, фа. Кратко и ясно. И нищо повече. Каква хармония, симетрия, инерция. Господи! Колко е красиво.

Епицентърът... епицентърът... какво общо има тук епицентърът? А... Сетих се! Просто, ако стане нещо – трябва да се легне с краката към епицентъра, с краката към епицентъра, с лицето надолу и може да ти се размине. Това зависи: далече ли си или близо, високо ли си или ниско, сухо ли е или хлъзгаво, и има ли ямичка, дупчица, хралупка. Японците правели точно така, но те са всичките ниски. Ама че нация! Ядели вражеския черен дроб, за да станат по-високи, казва се „кимоторе“. Но ние сме много видна нация и не ядем черен дроб. Просто трябва да сме с краката към епицентъра – пък белким се измъкнем. Нали сме се измъквали толкова пъти, по дяволите! Рус, къде напираш?! Дай отговор. Няма значение, вика, белким се измъкнем. И се измъкнахме, и ни се размина, и ни мъкне до ден днешен, и не се знае колко още ще ни мъкне.

Чухте ли, чухте ли? Днес в седмо отделение докараха един с бяла треска (рус. белая горячка `делириум тременс` - бел. ред.), обесил се на сградата на Центросъюза на въже за пране, а един герой от блок 68, дето кара „газка“, прас! и го свалил, много внимателно, даже въжето не срязал, досвидяло му. Защо да я реже, като може и да не я реже. Лежи сега топъл, разправят: ясна работа – бяла треска, затова е топъл.

– А въжето къде е?

– Че те нали го вързаха с него.

– Значи са го съсипали все пак?

– Защо да са го съсипали? Цяло-целеничко е!

Интересно, защо треската е винаги бяла? Трябва да се смени. Това ни е останало от миналото – от белогвардейщината. А сега трябва да е червена треска. Пък то – бяла. Некрасиво се получава, другари! Тъй да знаете!

(Следва)