ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Днешните религиозни и политически терористи са потомци на сектанти, криещи се преди хиляда години в непристъпна крепост сред планините на Иран.
Като всяка друга религия ислямът не придобил веднага канонични форми. През първото столетие от съществуването на новата религия от нея се отделили множество течения и секти. Една такава странична издънка бил исмаилизмът. Той бил основан от привържениците на Исмаил, син на имама Джафар ал Садик, потомък на пророка Мухамад. През 760 година бащата лишил Исмаил от правото да наследи титлата имам заради войнствените му антифеодални възгледи. Скоро Исмаил бил убит, но след това популярността на сектата, носеща неговото име, започнала да расте. Нейните последователи не вярвали в смъртта на Исмаил. Те твърдели, че е станал скрит имам, когото самият аллах пази. Исмаилистите били бързо признати за еретици, започнали да ги ловят и да ги наказват жестоко. Сектата минала в нелегалност. Нейните последователи си предавали шепнешком думите на своя скрит имам.
В началото на втората половина на XI век към исмаилистите се присъединил Хасан ибн Сабах. Той учел в медресето в североиранския град Рей, когато чул за първи път от нелегален проповедник за скрития имам и за неговото учение. Умният юноша бил забелязан от главния даи (исмаилистки проповедник) на Западна Персия, който го направил свой приближен. В края на 70-те години на XI век Хасан бил изпратен да учи в Кайро, където исмаилистите били относително свободни.
След няколко години, като се изпълнил със сектантска премъдрост, Хасан се върнал в Исфахан, столицата на Селджукския султанат. Там Хасан ибн Сабах започнал да пропагандира своя извънредно прост вариант на исмаилизма: бог не може да бъде опознат с разума, на истинска вяра може да те научи само имамът. Имамът е скрит и общува само с Хасан, иначе казано – на единствено правилната вяра може да те научи само Хасан ибн Сабах. Единствено тези, които го слушат и са му послушни, ще отидат в рая, а за всички останали пътят към него е затворен. Учението било крайно примитивно, но именно поради това – крайно популярно. Не трябва да мислиш, не трябва да търсиш истината – слушай Хасан ибн Сабах и раят ти е гарантиран. Броят на последователите на новата версия на исмаилизма започнал бързо да расте. Наистина, растял за сметка на невежите бедняци. На Хасан именно това му трябвало: той забранявал книгите и проклинал всяка начетеност.
Популярността на новия даи обезпокоила султан Малик Шах и на Хасан се наложило да напусне столицата. Скитайки се по Иран, той се замислил за място, където не би го заловил никакъв владетел – замислил се за своя държава. Вниманието му било привлечено от крепостта Аламут в провинция Дейлем. Тя изглеждала непристъпна – пазели я планински гъсталаци около долината, където се намирала. Освен това крепостта била разположена на върха на висока скала. Хасан мислел да внедри в гарнизона на Аламут тайни исмаилисти, които да избият охраната и да отворят портите, но след това намерил по-прост път: дал на коменданта подкуп от три хиляди златни динара и той в буквалния смисъл на думата продал на сектантите стратегически важното укрепление. Исмаилистите имали вече опорна точка, от която към всичките краища на Селджукската империя плъзнали разносвачи на еретичната зараза. Освен че проповядвали, те споделяли охотно с благодарните слушатели разкази за Хасан ибн Сабах, славния владетел на Аламут. Макар че по това време той не бил на повече от четиридесет години, вече започнали да го наричат „Стареца от планината“.
Султан Малик Шах се разтревожил от внезапната поява на непокорната крепост в неговите владения. Той изпратил срещу исмаилистите войска под командването на везира Низам ал Мюлк. Когато войската стигнала до Аламут, крепостта се охранявала само от седемдесет исмаилисти, но обсадата завършила с неуспех. Няколко месеца по-късно султанът изпратил срещу Аламут още по-голяма войска, но исмаилисткото опълчение, събрано от околните градове, я разбило. Султанът така и не успял да превземе Аламут, но си го изкарал на обикновените исмаилисти. По всичките краища на империята започнали да ги подлагат на още по-жестоки репресии от преди. Действията на властите обаче само укрепвали славата на Хасан ибн Сабах и вярата в неговото всемогъщество.
В началото на 90-те години на XI век мирният дотогава исмаилизъм се опетнил за първи път с убийство. В град Саве спотаилите се сектанти решили да се разправят с един вероотстъпник, който можел, уплашен от мъченията, да предаде исмаилистката мрежа. Дърводелецът Тахир заклал потенциалния предател, но бил заловен. Той не криел принадлежността си към планинските исмаилисти, затова разпореждане за жестоката му екзекуция дал лично Низам ал Мюлк, който станал главен преследвач на еретиците в империята.
Като научили за екзекуцията на Тахир, в Аламут започнали да готвят отмъщение. За тържественото възмездие Хасан ибн Сабах избрал лично доброволеца – младия Бу Тахира Арани. На 14 октомври 1092 година убиецът, преоблечен като дервиш, изтичал до носилката на Ал Мюлк и забил нож в гърдите на везира. След няколко минути от мечовете на охраната загинал и терористът, но преди смъртта си успял да извика към тълпата присъдата срещу Ал Мюлк, която Старецът от планината произнесъл.
Разгневеният Малик Шах заповядал за заличат Аламут от лицето на Земята, но само месец след убийството на своя везир починал и той. Точната причина за смъртта на султана останала неизвестна, но поданиците му били убедени, че са го отровили исмаилистите. Явно така мислел и новият султан. Но все пак отменил похода срещу Аламут. Не му било до еретиците: след смъртта на Малик Шах империята потънала в размирици. Докато регионите се бунтували срещу централното правителство, исмаилистите завземали все по-нови крепости. Хасан се убедил нагледно, че терорът може да носи политически дивиденти, и се замислил да го направи постоянен. За тази цел вътре в сектата била създадена спецслужбата на фидаите, което ще рече „жертващите се“.
Подборът на фидаите бил много строг. Крайната цел – правото да дадат живота си за Стареца – постигали само 5-10 % от претендентите. Те били основно момчета или юноши от най-бедни семейства. Идвали в Аламут или в съседната крепост Ламасар, където се намирал центърът за подготовка на фидаи. Отначало поставяли претендентите да стоят дълго време при затворени врати, наблюдавайки дали някой няма да прояви недоволство. След това те седели няколко дена във вътрешния двор, хранейки се единствено с остатъци, а по-старите по служба фидаи ги обиждали всячески и ги биели с тояги. Във всеки момент всеки от новаците можел да стане и да напусне безпрепятствено крепостта. Тези, които преминели през първото изпитание, получавали храна и облекло и започвали истинското обучене. Фидаите били готвени сериозно. Те трябвало да владеят виртуозно всяко известно оръжие, а също така да умеят да се бият с голи ръце. Преподавали им и основи на театралното майсторство – бъдещият убиец трябвало да може да се преправя на всякакъв. Фидаите били изпращани в различни страни, затова всеки от тях учел езика на мястото, където щял да изпълнява задачите на Стареца от планината.
За ноу-хау подготовката на фидаите разказва венецианският пътешественик Марко Поло: „При двора си старецът държал тамошни юноши от дванадесет до двадесет години. Те знаели от чужди разкази как Мухамад, техният пророк, описвал рая… Старецът нареждал да поставят в този рай юношите според волята му… и ето как: първо ги опивали, вземали ги безчувствени и ги слагали в една градина. Там ги събуждали. Събужда се юношата и наистина вижда, че се намира в рая, а жени и девици са през целия ден с него, играят, пеят, забавляват го, изпълняват всяко негово желание… Когато старецът поиска да изпрати някого от своите да убие някого, заповядва да дадат на юношите да пият до насита; когато заспят, нарежда да ги пренесат в двореца му. Юношите се събуждат в двореца, изумяват се, но не се радват, защото никога не биха напуснали рая по своя воля. Те отиват при стареца, когото смятат за пророк, кланят му се смирено, а старецът ги пита откъде са дошли. От рая, отговарят юношите… Ако старецът поиска да бъде убит някой важен човек, заповядва да изпитат и да изберат най-добрите от асасините, мнозина от тях изпраща в близки страни със заповед да убиват хора; те отиват и изпълняват заповедта му; който остане жив, се връща при двора. Случвало се след убийството да попаднат в плен и сами да сложат край на живота си… Ще кажа откровено, много царе и барони плащали от страх данък на стареца и поддържали с него дружески отношения“.
В този цитат, потвърден от разказите на други съвременници, си струва да обърнем внимание на два момента. Старецът от планината освобождавал фидаите и своите близки сподвижници от ограниченията, налагани от законите на шариата. Те можели да пият вино, да ядат свинско, да не спазват постите, да общуват с други жени и даже заради изпълнение на поставената задача да се отказват от мюсюлманската вяра, да ругаят пророка и да се кръстят. Разказът на Марко Поло се отнася към началото на XIV век и в него срещаме думата „асасини“. Това е европейски вариант на арабската дума „хашишин“, както започнали да наричат исмаилистите два века по-рано. Прозвището идва от думата „хашиш“, но не означава, че всички привърженици на Стареца от планината са пушили хашиш. Тази персийска дума означава просто „сено“, а презрителното название на исмаилистите подчертавало единствено нищетата на повечето от членовете на сектата. Думата „асасини“ се прикрепила здраво към фидаите и се появила легендата, че бъдещите убийци, за да се принесат в „райската градина“, пушели хашиш до припадък. В действителност преди пренасянето на безчувствените тела в рая и обратно на фидаите давали настойка от опиати.
Прецизната подготовка на фидаите заемала месеци и даже години. Докато юношите усвоявали науката да убиват, Хасан решил да организира по-малко квалифицирана, но по-масова терористическа атака. За цел избрал столицата на Селджукската империя Исфахан. В този голям град имало около тридесет хиляди дълбоко замразени исмаилисти. Започнали да снабдяват тайно мрежата с оръжие. Скоро градът потръпнал от необичайния брой необяснимо изчезнали видни граждани. Молли, чиновници и просто богати търговци се губели посред бял ден. Както се изяснило по-късно, престъпленията били извършвани извънредно просто. На улицата до жертвата, избирана много често заради пълния си джоб, се приближавал сляп старец и молел жално, в името на аллах, да бъде заведен до дома си, пътя към който не може да намери сам. Явно жителите на Исфахан били, за своя беда, добри. Те изпращали слепеца до дома му, където върху тях се нахвърляли зрящи и здрави исмаилисти, ограбвали ги и ги убивали.
В Исфахан царяла паника. Когато една жена дотичала на пазара и казала, че е чула стонове, идващи от ограден с висока стена двор, възбудената тълпа хукнала към посочения адрес. Там, в кладенеца, в бараките и в мазето открили десетки трупове. Стоновете издавала последната недоубита жертва. Естествено, стопаните на къщата и всички намиращи се вътре били разкъсани на парчета. Обискът показал връзка на убийците с исмаилизма. Исфаханците преминали от страх към мъст. Всички заподозрени в симпатии към учението на Стареца от планината били убити. Исмаилистите се опитали да вдигнат въоръжен метеж, но той бил жестоко смазан.
Хасан ибн Сабах разбрал, че е по-добре да нанася по външния свят точни, но прецизно подготвени удари. Редом с вратите на Аламут били окачени две бронзови табели. Върху лявата пишели имената на загиналите фидаи (най-отпред там стояло името на Бу Тахар Арани), а върху дясната – имената на техните жертви (там списъкът започвал с Низам ал Мюлк). Учениците на Аламут се разлетели по всичките краища на мюсюлманския свят и даже извън неговите предели. Много скоро мястото върху табелите свършило и трябвало да слагат все по-нови и нови. Смята се, че жертва на асасините са станали трима халифи, шестима везири, няколко наместници на области и управители на градове, много хора с духовни звания. От ръцете им загинали и двама християнски владетели – граф Раймонд Триполийски, убит през 1105 година, и маркграф Конрад Монфератски, загинал в резултат от покушение през 1192 година. Доста скоро много управници разбрали, че най-добрият начин да спасят живота си, е да плащат данък на вожда на исмаилистите. До тази мисъл стигнали и няколко европейски господари, основно на страни, граничещи с мюсюлмански държави.
Управляващият в Сирия султан Ридван даже сключил с асасините съюз. По негова молба фидаите колели съперниците му и личните му врагове, а в замяна на това султанът давал на исмаилистите крепости в различни краища на Сирия. Асасините се почувствали бързо стопани в столицата на султана Алепо и даже заплашвали, че ще накарат всичките ѝ жители да приемат исмаилизма под страх от смъртно наказание. Тяхната наглост ги погубила. В Алепо избухнало въстание и всички асасини били убити.
В Аламут Хасан ибн Сабах, който станал вече старец не само по звание, но и по възраст, поддържал жесток ред и аскетизъм. Забранен бил всякакъв разкош. Суровите закони на шариата били заменени с нови, още по-сурови. Виното, чиято употреба се разрешавала на фидаите по време на изпълнение на служебните им задължения, било най-строго забранено за редовите исмаилисти. Хасан заповядал да убият най-малкия му син Мухамад за намерен в килията му съд с вино. Най-големият му син Устад, който бил заподозрян в заговор срещу баща си, също бил екзекутиран.
През 1124 година Хасан ибн Сабах починал. Както пише един историк, „той бил човек с необичайна енергия и необичаен талант, човек, роден за вожд, който преуспял да извърши невероятното: да превърне мирните и потиснати персийски селяни в удивително упорити войници“. Държавата, създадена от Стареца, го надживяла със сто и тридесет години. В действителност обаче веднага след смъртта на Хасан между асасините започнали раздори. Старецът предал властта на своите четирима най-близки помощници, но за две години трима от тях починали подозрително скоропостижно. Останалият жив Кия Бозорг Умид, със селски иначе произход, основал династия и властта в държавата на исмаилистите започнала да се предава от баща на син.
Това не се харесало на мнозина от комендантите на разхвърляните по Средния и Близкия Изток асасински крепости и те започнали да провеждат независима от Аламут политика. Обградили се със свои феодали и започнали да търгуват активно с техните услуги. През втората половина на XII век асасините организирали истинска хайка за Салах ад Дин, знаменития покорител на Изтока. Вярната охрана помогнала на Саладин, както го нарекли европейците, да отблъсне всички заплахи. Наемните убийци били купувани с желание не само от мюсюлманските владетели, но и от кръстоносците, които основали по това време няколко държави в Светата земя. Това, че фидаите помагат за пари на враговете на исляма, смущавало малко предводителите на асасините. Те забогатявали все повече и това в края на краищата било забелязано от редовите сектанти. Редиците на исмаилистите се попълвали все по-слабо.
Краят на държавата, основана от Хасан ибн Сабах, дошъл с нашествието на монголците. През 1250 година те се насочили към Иран и Сирия. Асасинските крепости се предавали една след друга. На 15 декември 1256 година паднала крепостта Аламут, която се превърнала в последно огнище на исмаилитската съпротива. Монголците държали известно време нейния ръководител Рук ад Дин Хуршах в почетен плен, а след това го изпратили към главната квартира на великия хан. По пътя за Каракорум последният лидер на исмаилитската държава изчезнал.
За асасините останали само легендите, които били представени в подчертано романтичен дух от френските и английските писатели през ХIХ век. С тяхната лесна помощ така започнали да наричат едва ли не всички наемни убийци. Няколко съвременни терористични организации, действащи в Палестина и в Близкия Изток, наричат себе си гордо „Фидаи на исляма“. Съвременните исмаилисти живеят в различни страни на Изтока. От съседите си те се различават само по това, че тълкуват Корана малко по-иначе и плащат редовно данък на поредния имам. Династията на владетелите от Аламут не могла да бъде пресечена даже от монголците. Според слуховете днешният исмаилистки имам е един от най-богатите хора на света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.