ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Трудно е да си представим по-жестока война от гражданската – това се потвърждава от опита и на Нидерландия, и на Англия, и на Франция, и на Русия. И на САЩ.
На 12 април 1861 година артилерията на въоръжените сили на Конфедерацията на южните щати обстреляла заетия от гарнизона на северняците форт Съмтър, разположен в Южна Каролина. След две денонощия фортът капитулирал. Загубите на сражаващите се били незначителни – 2 убити и 9 ранени. Но именно така започнала най-кръвопролитната война в историята на САЩ.
“ПЪРВАТА ОТ СЪВРЕМЕННИТЕ ВОЙНИ“
В съветските учебници по история (и в нашите – бел. П. Н.) винаги се подчертаваше, че войната се е водела между привържениците и противниците на робството. От една страна, това е така. От друга – главна причина за войната не били толкова разногласията по въпроса могат ли едни хора да владеят други, колкото разногласията за правото на щатите да излизат от състава на федерацията.
Икономиките на Севера и Юга се развивали по различни пътища. Ако Северът залагал на промишлеността и фермерското стопанство, основа на благосъстоянието на южните щати били тютюневите и памучните плантации, на които се използвал нашироко трудът на чернокожите роби (всеки четвърти бял жител на южните щати бил робовладелец). В същото време Северът и Югът се нуждаели един от друг като доставчици и пазари, а също така били еднакво заинтересовани от по-нататъшното разширяване на територията на САЩ. Затова политиците успявали до известно време да заобиколят изострянето на разногласията. Но избирането пред ноември 1860 година на президента Линкълн, известен противник на робството, подтикнало южните щати да скъсат със северняците.
Важно е да се отбележи, че както по време на предизборните си речи, така и в инаугурационната си реч Линкън подчертава, че няма да се бори с робството на Юга, тай като въпросът е от компетенцията на тамошните щати. Но отказва категорично да признае за правомерно решението на южните щати да излязат от състава на федерацията и да образуват Конфедерация на американските щати. Въпреки усилията му за мирно разрешаване на конфликта Югът бил непреклонен. След бомбардирането на форт Съмтър президентът бил принуден да обяви южните щати за метежни, да се разпореди за набор на доброволци в армията (по-късно заменен с военна повинност) и да даде заповед за морска блокада на южната част на Източното крайбрежие.
Пълководците от армията на Конфедерацията се стремели да спечелят победа с бърза кампания. На тяхна страна били качеството (много синове на южните плантатори служели по традиция като офицери в армията на САЩ), значителните запаси от оръжие и боеприпаси и неподготвеността на Севера за незабавен отпор. Но в перспектива превъзходството на северняците било очевидно – населението на северните щати било четири пъти по-голямо от населението на Юга, там били съсредоточени 70% от железопътните линии, 81% от банковите депозити и практически цялата промишленост. В крайна сметка това решило изхода от войната.
По време на войната Линкълн направил два извънредно силни политически хода. На 20 май 1862 година бил приет актът Homestead, според който всеки гражданин на САЩ, който е навършил 21 години и не е воювал на страната на Юга срещу Севера, би могъл да получи почти безплатно голям участък от земите на обществения фонд. Това спряло разпространението на робството в западните щати и предизвикало симпатиите на бедните южняци. Още по-голямо значение имала подписаната на 30 декември 1862 година „Прокламация за освобождаването“ на робите („Emancipation Proclamation“), която осигурила на северняците подкрепата на значителна част от чернокожото население на Юга и заставила част от европейските държави (включително и отменилата крепостното право Русия) да заемат доброжелателна позиция по отношение на САЩ.
Постепенно военният превес минавал на страната на Севера. Силите (най-напред икономическите) на Юга се топели, военните успехи не спохождали неговите пълководци. На 3 юли 1963 година Конфедерацията претърпяла едновременно две съкрушителни поражения: при градчето Гетисбърг на север от Вашингтон (тази битка историците ще нарекат решаващо сражение по време на войната) завършил с неуспех вторият опит на Лий да завладее столицата на Съюза, а на хиляди километри от него генерал Грант (който става по-късно главнокомандващ) установил окончателен контрол над долината на река Мисисипи, което означавало разделяне на територията на метежните щати на две части. Тяхното окончателно поражение било въпрос на време.
Това станало през 1865 година. На 9 април в безнадеждно положение капитулирал генерал Лий, на 10 май било арестувано правителството на Конфедерацията начело с президента Джеферсън Дейвис, на 23 юли спрял съпротивата си последният отряд на южняците. Войната, която струвала на Америка повече от 600 хиляди убити и умрели от раните си, завършила.
Но конфронтацията продължила.
“МИЛОСЪРДИЕ И НИКАКВА ВРАЖДА…“
Много територии на Юга пострадали силно от войната. Десетки градове (сред тях Атланта, Коламбия и Чарлстън) лежали в руини. Безвластието предавало населението в ръцете на грабителите, основно организирали се в шайки бивши войници от Конфедерацията, макар че и сред победителите имало такива, които не се гнусели от грабежи и насилие. Много от освободените роби останали без жилище и парче хляб и трябвало да бъдат отправяни в импровизирани лагери, дотолкова препълнени и нехигиенични, че всеки четвърти умирал там от болести и недохранване.
Още през декември 1863 година президентът Линкълн издал „Прокламация за амнистия и реконструкция“ („Proclamation of Amnesty and Reconstruction“). На практика всеки южняк (което не засягало гражданските и военните ръководители на Конфедерацията), който се закълнял във вярност на Съюза и се съгласял да признае законодателството за отмяна на робството, получавал прошка. Щатите, в които не по-малко от 10% избиратели минели през тази процедура, получавали правото да сформират свои органи на властта, да имат представители в Конгреса и се смятали за върнали се в състава на САЩ.
Но на президента му се наложило да се сблъска с противодействието на радикалите в Конгреса, които си представяли иначе следвоенното възстановяване на държавата. Законопроектът Уейд-Дейвис установявал, че южните щати трябва да бъдат предадени под управлението на военни губернатори и да получат правото да формират органи на властта само след като повече от половината възрастни мъже се закълнат във вярност на Съюза. Да влизат в състава на въпросните органи ще могат само тези, които не са подкрепяли Конфедерацията, а също така преселили се на Юг северняци. Подобна схема поставяла за дълго време победените под властта на победителите. Линкълн отказал да подпише документа и той не станал закон, но още дълго съществувал като вътрешнополитическа програма на радикалните републиканци, които не желаели „да изпуснат плодовете на победата“.
Въпреки своите убеждения Линкълн бил противник на отмяната на робството с един обикновен закон. Той смятал, че такъв принципен въпрос трябва да бъди разрешен само като се внесат поправки в конституцията. Борбата за 13-тата поправка станала последното важно дело в живота на великия политически деец. На 14 април 1865 година, само пет дена след капитулацията на Лий и неговата армия, Линкълн бил убит. Заедно с него престанала да съществува и неговата програма за възстановяване на Съюза „по пътя на милосърдието по отношение на всеки и на никаква вражда по отношение на когото и да било“, както написал той един месец преди смъртта си. След 15 години на хиляди мили от Вашингтон бомбата на народоволците ще постави по същия начин кръст на вече близките да се осъществят планове за реформа на руското самодържавие…
ТРУДНИЯТ ПЪТ КЪМ МИРА
Андрю Джонсън, приемникът на Линкълн, се опитвал да прокарва неговата умерена политика, но не се справил с настроенията на политиците от Севера, които могат да бъдат концентрирани в думите: „А ние за какво воювахме?“ И наистина, приетите от южните щати закони по отношение на бившите роби (така наречените „черни кодекси“), макар и да признавали техните свободи, им отказвали елементарни политически и социални права. Джонсън бил обвинен в нарушаване на закона и в „пренебрежение към Конгреса“ и избягнал импийчмънта, защото на противниците му в Сената не им достигнал един глас. Военно управление все пак било въведено, а връщането на южните щати в състава на Съюза при облекчени условия било отхвърлено от Конгреса. Не само участвалите във войната на страната на Юга били обложени с по-високи данъци, но и плюс това не ги допускали в политиката, а от Север нахлул поток от „чантаджии“, както презрително ги нарекли бившите конфедерати – бедни авантюристи, отправили се „на лов за щастие и служби“. Процъфтявала корупцията; двата президентски мандата на Юлисис Грант – блестящ генерал, но посредствен, както се оказало, политик – останали в историята на страната като период на необичайна разпуснатост.
Югът не желаел да се помири нито с ограбването (както възприели плантаторите загубата на работна сила), нито с унижението. Бившите войници от Конфедерацията създавали тайни дружества (най-известното от тях е Ку Клукс Клан), които тероризирали чернокожите и белите активисти, организирали въоръжени метежи (например в Ню Орлеан през юли 1866 година), саботирали мероприятията на федералната власт. Ще бъдат необходими десетилетия преговори в търсене на компромис, ще бъдат необходими небивали по размах движения на борци за правата на чернокожото население начело с Мартин Лутър Кинг през 60-те години, преди Съединените американски щати да успеят да станат наистина единна държава, в която на всички граждани ще бъдат предоставени равни права.
Но стопроцентово единство няма и днес. „Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичел и романите на Уилям Фокнър все така се четат по различен начина в бившите щати на Съюза и в бившите щати на Конфедерацията. Преди няколко години огромен скандал предизвика псевдодокументалният филм „Конфедеративните американски щати“ в жанра „алтернативна история“, чието действие започва с победата на Конфедерацията във войната. А във Вирджиния, Джорджия и Алабама все още са популярни лепенките върху автомобилните номера, които гордо заявяват: „Генерал Лий се предаде, а аз – не“!
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.