В края на нашия град

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Самият аз не разбирам защо тази история, далече не най-страшното престъпление на сталинизма, ме вълнува толкова. В нея има нещо съвсем непоносимо.

Не че изпитвам и някаква симпатия към комунистите от 30-те години. Ако ги сравним с фашистите, вторите, разбира се, са по-лоши, но това изобщо не означава, че първите са по-добри.

На 23 август 1939 година немските фашисти и съветските комунисти решили (съвсем правилно), че имат повече общи неща помежду си отколкото със западните демокрации. Подписването на пакта Молотов-Рибентроп дало старт на световната война и започнал кошмар, в сравнение с който станалото в Брест-Литовск на 2 май 1940 година би трябвало да изглежда нещо дребно. Но не изглежда.

Както е известно, Сталин бил ужасно доволен от себе си. Надхитрил всички. Ще получи Прибалтика, част от Полша, Румъния и Финландия (че Финландия ще се окаже костелив орех, още не се досещал); ще насъска европейците един срещу друг и те отново, като през 1914-1918 година, ще се изтощят в безкрайна война, а той ще бъде третият, който печели.

Ех, умна глава!

Толкова бил щастлив, че направо се разплул пред своя нов приятел Хитлер. Който, трябва да кажем, също ликувал (и имал за това много по-съществени основания). Фюрерът даже предложил щедро да пусне в СССР комунистическият вожд Телман. Сталин деликатно отказал: ама какво говорите, струва ли си труда, ние и така сме доволни от всичко. (След това той точно така ще откаже да спаси и Рихард Зорге).

Като допълнителна любезност Сталин предложил да предаде на Берлин политическите емигранти от Германия и Австрия – своите другари комунисти, на които им провървяло до избягат навреме и да не попаднат във фашистките концлагери.

Наистина, повечето от тях през 1937-1938 година (тогава помитали всички чужденци безразборно) вместо това попаднали в ГУЛАГ, а някои били и разстреляни. Но все пак събрали петстотин комунисти и Хитлер приел с благодарност този акт на добра воля.

Въпросната история е в общи линии добре известна и не е нова за мене. Просто през тези дни се натъкнах случайно на едно интервю по европейски телевизионен канал с една много стара дама и чух как е станало всичко. И от някои подробности ме втресе.

Дамата се казва (впрочем, казвала се е – отдавна е починала, интервюто беше старо) Барбара Нойман. Тя е вдовица на един от лидерите на германската комунистическа партия, екзекутиран от Сталин. Разбира се, била затворена тук-таме като жена на враг на народа. Всичко по пълната програма: глад, побои, унижения. И изведнъж я откарват набързо от карагандинския лагер, но не на разпит, а в санаториум. Там има много стари нейни познати, все комунисти. Условията са райски. Лекуват ги, хранят ги. Най-много Барбара, отвикнала от човешко отношение, била трогната от грижовността на лекарите и персонала. Отнасяли се с нея направо като с роднина.

В общи линии ги охранили, излекували ги, облекли ги – на жените едва ли не дали кожени шуби. Качили ги на влака и ги отправили на запад. Понесъл се слух, че пътуват за Литва или Латвия, а оттам – кой накъдето му видят очите.

Но не. Влакът спрял в Брест-Литовск. А на другата страна на моста чакали хора с есесовски мундири…

Тези ги изпратили…

…а тези ги посрещнали.

Почти никой от този влак не се върнал жив от концлагерите. Барбара е една от малцината, на които им провървяло.

По това време Барбара изглеждала така

Какво тук е най-отвратително от всичко? Разбира се, „санаториумът“. И на нас, не като на западната аудитория, не е нужно да ни се обяснява този странен и като че ли ненужен интервал между единия концлагер и другия. „Да не се срамува държавата“! Да не ни помислят за по-низши чужденците, плюс това от такава почтена организация като Гестапо. Съветските хора си имат своя гордост. У нас и затворниците, слава тебе господи, са охранени и добре облечени. Защото у нас навсякъде тече мед и масло.

Слушах разказа на извадилата късмет старица и все гонех от себе си изплувалата от миналото на някакъв пионерски лагер идиотска песен от „сирашкия“ жанр:

В нашем городе, на окраине На помойке ребенка нашли. Ручки вымыли, ножки вымыли, И опять на помойку снесли.

В края на нашия град, на бунището намериха дете. Измиха му ръчичките, измиха му краченцата и пак го хвърлиха на бунището.