СЛУЖБОМЕР

вторник, септември 09, 2014

Нарцисизмът като бягство от свободата

Автор: Борис Дубин (1946-2014), руски социолог, преводач, културолог и поет

Превод (с незначителни съкращения): Павел Николов

През последните две столетия думите за своеобразието на Русия, за руския път, характер и човек буквално омръзнаха. Но за разлика от общоприетия подход аз ще търся своеобразното не в миналото, а в настоящето. Миналото може да прегражда, да прикрива настоящето от човека. Разбира се, определени елементи на руското своеобразие съществуват реално, това не са само фантазии. Те засягат начина на организация на нашия живот, колективното съществуване, сред което хората се разбират един с друг, говорят и действат, опирайки се на това, че са своеобразни.

От пролетта на 2014 г. сред общественото мнение значително нарасна представата, че Русия е своеобразна страна, а руският човек е своеобразен човек. Относително мнозинство – около 40% от респондентите на Центъра Левада – смятат Русия за страна със своеобразен начин на живот. Около половината смятат, че страната трябва да се движи и по-нататък в това направление. Увеличаването на броя на вярващите в своеобразния път на Русия е съпроводено с ръст на позитивното отношение към властта и на негативното отношение към Запада, включително Европа.

Идеята за руската своеобразност не просто се поддържа – тя всячески се поставя на преден план от средствата за масова информация. В много отношения върху нея е изградена телевизионната реторика, а телевизия гледат 90-94% от руснаците. За формиране на представата за руската своеобразност работят основните телевизионни канали, тази идея е поставена в основата на държавната политика в областта на културата. Помагат и победите на Русия на спортните полета. Това е символ на руската своеобразност: всяка победа още по-силно залюлява махалото на своеобразността в руското колективно съзнание.

В какво се състои руската своеобразност от гледна точка на носителите на това мнение? Като пропуснем данните от социологическите анкети през методологичното сито, ще получим няколко точки.

1. Представа за своеобразния характер на държавата. Това е социална държава, която се грижи за своите поданици.

2. Особен характер на властта и на отношенията с властта: тя е безпределно далечна от народа, но постъпва като строг баща, който се грижи, наказва и подкрепя. Без него не може да има ред в голямото семейство.

3. Междинно положение между Европа и Азия.

4. Много важна представа за руснаците като общност от особен вид. Това е масовидна общност, в която е прието всичко да се решава заедно, в която се гледа накриво на човек, който се опитва да прави нещо само за себе си. „Ние не се стремим към достижения и богатства, за нас е важно, че сме заедно“ – този аморфно-масовиден характер на руския социум влиза в представата за своеобразността на страната.

5. Още една важна точка – тавтологичното, семантично безсъдържателното твърдение, че руснаците имат едни ценности, а на Запад имат други. Малцина ще съумеят да ви кажат в какво се състоят традиционните руски ценности. Но е важна самата апелация, че тези ценности съществуват и че те са руски.

В какво се състоят функциите на представите за руската своеобразност? Първо: в това да разграничат „нас“ от „тях“, Русия от останалия свят. Второ: с помощта на тези представи населението и отделните хора предават на властта своята инициатива, своята възможност да действат, а от себе си свалят отговорността за случващото се. От 3/3 до 3/4 от руснаците казват, че в никакъв случай не влияят на страната. А 70-80% - че не участват и не искат да участват в политиката.

Третата функция на представите за руската своеобразност е да се утвърди това, което е, и да не се говори за това, което би могло да бъде. В словосъчетанията „руски път“ и „особен път“ ударението не пада върху думата „път“, а върху думите „руски“ и „особен“. Цялата тази конструкция не придава направление, характер и смисъл на движението.

Предавайки отговорността на властта и снемайки я от себе си, общественото мнение връчва на тази власт лост, който ѝ позволява да се приспособява към всякакви ситуации и да тегли след себе си покорното население. В СССР – а и сега – властта имаше две основни грижи: да разгърне „инициативата на масите“ (това е сложно, когато цялата инициатива е била предадена на властта) и да даде простор на съревнователността. На истинската, а не на тази, където победителите се знаят предварително. Това е ограничител за модернизацията, която изисква свободна съревнователност и съвременни форми на неархаична солидарност.

Конструкцията на руската своеобразност интегрира три различни плана на колективното съществуване на Русия. Това са 1) авторитарно-патерналистичната власт, 2) разпръснатите, свалили от себе си отговорността маси и 3) съвременните институти – пазар, съд, производство, образование, здравеопазване. Конструкцията на особения път позволява на тези три плана да се подкрепят помежду си. Но за да се появят в нея съвременни институти, трябва да бъдат изпълнени две условия: те трябва да получат санкция от страна на авторитетната власт и интерпретация, превод от страна на населението. Подобен подход позволява на властта да използва ресурса на съвременните пазарни институти, а на населението – да се приспособява към новите за него правила на играта. Конструкцията работи и около 80% от населението са доволни от нея… … … … … …

…Русия. Тук цари патриархален свят. Не в смисъл, че живеем като нашите деди, а в това, че това е свят на устойчиви статуси. Ако си баща, държиш се като баща. Ако си началник, държиш се като началник. Ако си държавен глава, държиш се като държавен глава. В света на твърдо фиксираните статуси никой не е длъжен да се съветва с никого.

Това е свят на репутации. Обикновеният руснак, разбира се, има предвид, че съществуват и други хора. Но те се превръщат в предмет на интересите му само по отношение на това дали са по-силни или по-слаби от него; дали имат това, което той няма, но би било нужно да има. Това е основа за социално сравняване и завист. В света на репутациите и престижа другите изглеждат в колективното съзнание именно така. Според анкети на Центъра Левада 2/3 от респондентите смятат, че печелят по-малко отколкото заслужават и от това, което получават другите, вършещи същата работа. Вие разбирате, че статистически това е невъзможно! Но фигурата на мнозинството, което получава по-малко от заслуженото, съществува и се възпроизвежда успешно.

В руските условия „свое“ и „чуждо“ не са разграничени и не са обозначени културно. Руснакът съществува като в непринадлежащ на никого свят и му се иска да го превземе. Или му се налага да страда от това, че не е успял, не е събрал смелост да направи това. Или превземане – или раздразнение, тъга, мъка от това, че му се иска да превземе, а е невъзможно. Което носи със себе си „недоволство“ в смисъла на Ницше и Шелер: съзнание за собствено безсилие, за невъзможност да владее това, което иска и което заслужава. В този смисъл руският социум не приема различията, не допуска, че всичко е различно.

За руснака проблем е и своето (кой съм аз, какво владея, защо), и чуждото (защо той има нещо, а аз го нямам). Няма културни предели, които да маркират своето и чуждото и да подтикват към уважение на границата между тях. Нито на своето, нито на чуждото, нито на равните, нито на различните. Руснакът преобръща всички различия в йерархически – все едно това не са различия на хора, таланти, темпераменти, интереси, склонности, гледни точки за живота, а различия на позициите (статусите). В този свят всички различия се приравняват към термините „по-горе – по-долу“. Равенство се признава само за бедните, лишени от нещо: равенство в робството.

Цялата тази риторика се формира в условия на постоянна продължителна липса на свобода и сама формира фундаментално недоверие към другите хора. От 2/3 до 3/4 от респондентите смятат, че не трябва да се има доверие на другите хора. До тази позиция е сведена представата за другия като незаслужен притежател на това, което нямаме. Аз съм отчужден от другия и съм уверен, че той ми желае злото и че няма да успее в това. Моята роля е пасивна, (срещу нас) действат само другите. Ние мълчим, а те искат. Но това за тях е предварително обречено на провал и ние сме прави, дори ако мълчим. Недоверието е начин да се принизи образа на другия, а едновременно с това и да се отиграят страховете за неуспех и загуба. Представата за другия и за собствените възможности съществува в тази конструкция като залог за нещо загубено. Аз нямам нещо, само те го имат. Това води до парализа на действията: ние мълчим, а те искат.

За руснаците е извънредно важно изискването за справедливост – към властите, към другите хора. Но това изискване подразбира изключване на себе си Те трябва да бъдат справедливи с мене, а аз имам правото да действам по друг начин. По същество това е конструкция от първо лице: аз имам възможности, но не съм обвързан с отговорности, мога да постъпвам както ми се прииска. Това е изключване на себе си от ситуацията, фигура на сляпото петно: аз съм този, когото не виждам, но който поради това има право на изключение.

Практиката на общественото мнение в Русия, риториката на властта и отделните групи, които претендират за нея, се състои не в обособяване на собствена, особена гледна точка, а в свързването с всяка друга. Няма нищо чуждо. Гледната точка на другите е само ресурс за моето самооправдание. Властта използва лесно риториката на вчерашните правозащитници и интелигенти. Взема се всяка гледна точка и се свързва с всяка друга. Такъв е езикът на властите, на общественото мнение, на средствата за масова информация. Затова в него няма общ, обобщен, универсален език, ценности и ориентири. Всичко зависи от практическата ситуация, от актуалните геополитически интереси. Вместо риторика за оправдаване и обосноваване на своята позиция и относителната правота на другия… - …взаимодействие без взаимност.

В руската публична сфера по принцип не се поставя въпросът „Мога ли да стана като другия?“. Има две инстанции, апелацията към които позволява да се избегне този въпрос – врагът и миналото. Можем да пренесем въпроса в миналото или да го прехвърлим върху фигурата на врага: и едното, и другото те разтоварва от отговорност и от необходимостта да вършиш реални действия и промени. С фигурата на врага е свързано усещането за опасност, което е извънредно съществено за руското обществено мнение и съпровожда отношението на руснаците към социалната и политическата реалност. Оттук идва и ролята на особеното, извънредното, екстраординарното: извънредните положения и „особените отдели“ имат решаващо значение в руския живот.

При цялото ментално отчуждение на населението от властта ние се сблъскваме с общ социално-политически ред. Хората във властта са същите като нас, те са формирани по същия начин, мислят също като хората, отказали се от свободата си. Бягството от свободата не е изключително руска традиция. Това е фаза в съществуването на съвременните общества, свързана с тяхното влизане в съвременното им състояние с неговите предизвикателства. Русия категорично не иска да пристъпи прага на модерното състояние. Тук си съвпадат интересите на властта, на културата, на много елитни групи. Ние все още влизаме в модерността. И преживяваме шокови състояния, бягаме от свободата. Това състояние са преживели Германия, Япония, Испания, Италия и т.н. Бягството от свободата е реакция срещу определени обстоятелства, но в Русия тя се е закрепила и се повтаря. Историята в Русия се преживява само като повторение, а не като разнообразие от варианти, за които си струва да се помисли. “Ние не сме направили и няма да правим това, което се опитват да правят другите, затова Крим ще бъде наш“.

Разногласията във възприемането на себе си и другите водят до специфичен модел на времето: то не съществува. Все едно утре, вдругиден, след 200 години всичко ще си е едно и също – времето го няма. И „другите“ ги няма. Идеята за време се появява у хората, когато те виждат другите, разнообразието. Както казал един от съветските чиновници на писателя Василий Гросман, вашият роман няма да бъде напечатан и след 300 години. Той се е опитал да премахне времето. Вторият модел на възприемане на времето е чрез повтарянето, позоваването на прецеденти, на вечните руски ценности. Времето се стяга в пръстен или принадлежи само на мене и може по желание да бъде включено или изключено.

Възможността да се излезе от тази конструкция е свързана с признаването, че на света има някой освен мене. С отказа от нарцистичната гледна точка. Рано или късно на Нарцис му се налага да признае, че на света съществува още някой и не всички от „другите“ са непременно врагове или наши „бивши“ – национални предатели и т.н. Все някога ще се наложи да се направи това признание. Което зависи не само от руснаците, но и от „другите“. Трябва да се направи така, че руснаците да разберат: на света има други хора, нации и групи освен тях. Засега нарцисизмът остава основно направление в държавната , гражданската и военната политика. Възможност да се изтръгнем от нарцисизма съществува. Но от руска страна засега я използва само едно явно малцинство.

Фигурата на значимия „друг“, на „другите“ се появи в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, когато Русия изпробваше различни видове свобода. Другият се възприемаше като партньор, с когото си свързан, който не те обижда с факта, че си друг, а напротив, с това е интересен. На вас ви е интересно, защото сте различни. Ако го няма този интерес, настъпва опасна изолация.

Можем ли да се променим, да станем други? „Живей опасно“ – казвал Ницше. Трябва да се опитваме да приемаме своята и чуждата гледна точка и да се опитваме да намираме своята позиция, без да се отдаваме. Много важно е по-скоро човек да се озове в положение, когато признава, че не е най-добрият, най-умният, най-силният, изобщо не е единственият на света и си струва опитът да стане друг. Трябва да с е замислим какъв. Предизвикателството да станеш друг зачерква много неща във всекидневното съществуване и в руските политически институти.

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА: Благодаря на Албена Тодорова, която насочи погледа ми към тази статия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.