На гара Подуяне ме посрещна жега.
Вървях въпреки това към Орлов мост със специално ускорена крачка, защото крачката ми по принцип е ускорена.
Мислех, че закъснявам, но – както винаги – стигнах малко по-рано.
Хората току-що бяха започнали да се събират.
Теглих един тегел надолу покрай езерото.
После още един в обратната посока.
И застанах под едно сенчесто дърво, озъртайки се за познати лица.
Така видях Крис.
Говорихме малко, Крис извади термос и ми сипа чаша студен чай.
Аз, както винаги – заплес, та заплес! – бях забравил да си взема вода и чаят ми дойде много добре.
След това Крис видя свои приятели, подхванаха разговор, а аз започнах да обикалям наоколо и да снимам с камерата.
Този път попаднах на малка весела групичка от приятелки и – щат ме, не щат ме! – се позиционирах при тях (след смесените компании от двама души най обичам женските!).
А скоро след това шествието тръгна.
Снимах с камерата, не виках много (иначе на другата сутрин гласът ми – като ерихонска тръба!), но свирих от време на време с реферската свирка, която откраднах специално за случая от Данчето (колежката ми по физкултура).
А Албена - между другото - свиреше с една свирка, много особена, само че аз – нали съм от село – съвсем не зная името й, затова не мога да ви го кажа.
Детенцето, което носеха поред на раменете си, беше голяма симпатяга.
А пред Народното събрание се разтурихме.
Оттам, както казва един герой на Каравелов, ми се случи голяма премежда.
До влака не оставаше много време.
Опитах се да подтичвам с чехлите, ама нещо не се получи.
Тогава събух чехлите и хукнах бос, чупейки всички световни, европейски и ихтимански рекорди по бягане по тротоар към гара Подуяне!
На гарата пристигнах в последния момент, взех си билет, излязох на перона почти настъпвайки езика си, влязох в току-що пристигналия влак и се проснах на първата попаднала ми седалка.
След което си поех дълбоко дъх и си дадох сметка колко много щях да изгубя, ако си бях останал у дома…
----------
Филмчето, кадри от което виждате горе, ще бъде готово до довечера.
