СЛУЖБОМЕР

вторник, март 24, 2009

Малко нещо и от мене

Много приказки се изприказваха за „Голямото четене” и любимия на българите (според това „четене”) роман „Под игото”. Та и аз реших да кажа нещо, позовавайки се на принципа „видяла жабата, че подковават вола, та и тя вдигнала крак”.

Спомням си, че някога имаше един период, когато на учениците в училище се даваха разни анкети, в които често присъстваше и въпросът: „Кое е любимото ви литературна произведение?” Нямаше как да не ми направи впечатление, че мнозинството от анкетираните ученици посочват последната изучена (или в момента изучавана) творба. Понеже вече не се сещат за друга. Същият механизъм се е задействал и при случая с „Голямото четене”. Повечето от българите са чували, че романът „Под игото” е „голямо нещо” (набили са им го в главите колегите през ученическите години). Едновременно с това повечето от българите изобщо не са чели „Под игото”. Но мнозина са гласували за „голямото нещо”. Тъй като не могат да си спомнят друго произведение, за което да са чували, че е „голямо нещо”. Поради същността на професията си, която упражнявам не от вчера, много добре зная колко е запален българинът по четенето и особено на произведения от рода на „Под игото”. Бас ловя, че значителна част от гласувалите за „Под игото” изобщо не са го чели.

Второ, все не мога да се освободя от мисълта, че целта на „Голямото четене” е всъщност „голямото есемесене (пращане на SMS-и)”. Далавера има в тази работа, както казва героят на Алеко. Защото в края на краищата понятието „любим роман” (това важи за всяко произведение на изкуството) е абсурдно. Значимите литературни произведения (оставям настрани плявата, нито ще споря има ли, няма ли „Под игото” значение в българската литература) са уникални. И като такива са несравними. Как бих могъл да кажа кое произведение ми е по-любимо от, например, „Пипи Дългото чорапче”, „Зимата на нашето недоволство” и „Осъдени души”. И трите произведения са шедьоври, всяко е по свой начин значимо. Затова именно не подлежат на наддаване и класиране.

А пък това да се тупаме в гърдите, че – виждате ли – при подредбата българските произведения ударили в земята световната класика, си е направо телешки патриотарски възторг, който никога не съм споделял и никога няма да споделя. Оставям го за индивиди като двамата Андреевци – Слабаков и Пантев.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.