Достойните хора си отиват с достойнство.
Мизерниците и лъжльовците – мизерно и въргаляйки се до последно в лъжите си.
петък, февруари 22, 2013
сряда, февруари 20, 2013
Дълъг фас
Който е надниквал във фейспрофила ми знае тази снимка.
Започнах да пуша цигарата през януари.
Януари се изниза и след лека фотообработка огънчето нагази във февруари.
Виках си, че така ще изпуша цялата цигара с всичките месеци до изборите, а накрая ще изпуша самия ГЕРБ, за да захвърля един малък (почти само филтъра) и ненужен фас.
А то какво стана!
Работата отива натам, че фасът май ще се окаже генералски (доста дълъг)…
вторник, февруари 19, 2013
понеделник, февруари 18, 2013
Щастие
Търсят го къде ли не.
Понякога през девет земи в десета.
Аз обаче не обичам да ходя толкова далече.
Щастие е дори когато гледам хубав филм, с любим актьор, по любим автор, а като капак на всичко във филма звучи и хубава позната песен.
Филмът се казва „Плюшеното мече“ („L'Ours en peluche“, 1994 година).
Актьорът е Ален Делон.
Авторът – Жорж Сименон.
А песента – „Когато тя се смее гръмогласно“ („Quand elle rit aux éclats“).
Ето и цялата песен на „Vaya con Dios“ за жената-вамп (който не знае, да не се плаши: това не е жена-вампир, а жена-съблазнителка, дай, Боже, такава всекиму!).
Тя люлее бедра, тя идва, тя се навежда...
Рижа, предизвикателна, тя те усмирява, тя те съблазнява...
Ти вече знаеш, че няма да има друга освен нея!
Нейното тяло и нейният глас те омагьосват...
Ти виждаш само как те следи, как те наблюдава,
когато заедно с другите се смее гръмогласно.
Фатална, тя примира, тревожи те, обезоръжава те,
опира се на твоето рамо, лови се за твоите думи...
Ти вече вярваш, че е нерешителна и потресена,
когато, изтощена, тя потръпва и въздиша...
Ти не разбираш, че тя е от тези, които омагьосват
със тялото си, но не и със душата.
Тя люлее бедра, тя идва, тя се навежда...
Лекомислена, с крилца на пеперуда,
каца и после отлита...
Ти вече чувстваш, че сърцето ти ще се пропука,
ти ще дадеш всичко, за да поостане,
ти даже не си представяш, как тя го следи,
как го наблюдава,
когато заедно с тебе се смее гръмогласно...
Ти не виждаш клопката,
която ще разбие сърцето ти на части...
неделя, февруари 17, 2013
Поздрав за луковиците
Луковите глави вчера пак маршируваха.
Те, виждате ли, били големи патриоти.
Като генерал Луков.
Сигурно и като Хитлер и Мусолини.
Които също (неоспорим факт!) били големи патриоти.
Но да не се отклоняваме.
Искам просто да поздравя всички патриоти, участвали във вчерашния марш.
Избрал съм им известната алжирска песен „Я райя“.
Ама текстът не е оригиналният арабски.
На цигански език е.
Тъкмо като за ултраси, бръснати глави, фашаги, футболни хулигани и луковици.
Хайде и превод, та насладата им да е пълноценна.
|
|
четвъртък, февруари 14, 2013
Анатема и поздрав
Гръм да порази тези, които днес ще празнуват свети Валентин!
На останалите – много здраве от свети Трифон…
сряда, февруари 13, 2013
"Знахар"
Беше малко след отиването ми в Силистра (до трети клас учех на село).
Градското кино направо ме очарова.
На село по време на прожекциите – викове (например „Айде, наште!“, когато руснаците помитат неприятеля – а те винаги го помитаха), свиркания (когато главният герой целува главната героиня), плюят ти задължително слънчогледови люспи във врата (всички задължително ядат слънчоглед), ритат ти стола (от нямане какво да се прави, когато действието започне да се влачи), бият те по главата да се снишиш (ако намиращият се зад тебе реши не да седи, а едва ли не да лежи на стола) и прочее прелести, докато на екрана не се появи „Край“, „Конец“, „Fine“ (четяхме го „фине“) или нещо от същия сорт.
А градското кино беше благодат – тихо, не те ритат, не те блъскат, не те плюят, плюс това – не спират на всеки половин час да сменят ролката (на село имаше само един прожекционен апарат).
Та някъде по това време публиката хукна масово на един филм.
„Знахар“ - пишеше на афиша.
Помня, че ходихме с майка и татко да го гледаме, и има някои моменти, които не забравих никога.
Този, например – с неоновите напливи (много ме впечатли).
И този (с операцията).
Филмът „Знахар“ („Znachor“, 1937 г.) е създаден по едноименното произведение на Тадеуш Доленга-Мостович (известен полски автор, който все ми се изплъзва, та едва сега съм се заловил с "Кариерата на Никодем Дизма", но биографията му ми е позната - твърде интересна и направо плаче за отделна публикация).
Предвоенен филм беше "Знахар", на двадасет и кусур години, но защо в България беше попаднал толкова късно, не мога да кажа.
След това пуснаха и продължение със заглавие „Морал“, но него не го гледах.
Всъщност такъв полски филм не съществува.
По всяка вероятност това е бил филмът „Професор Вилчур“ („Profesor Wilczur“, 1939 г.) отново по едноименно произведение на Доленга-Мостович, което наистина е продължение на „Знахар“.
Има и трети филм – „Завещанието на професор Вилчур“ („Testament profesora Wilczura“), който вече не е по творба на Мостович, но явно не е представлявал кой знае какво, защото се е изгубил и не е намерен до ден днешен.
А романът „Знахар“ е филмиран и през 1982 година.
Зад филма стои името на един от големите полски режисьори - Ежи Хофман.
Но, уви – намирам го за по-слаб и по-неубедителен от другия, предвоенния.
Най ме подразни това, че Хофман е надул накрая до такава степен мелодраматизма, че направо прокапва гъст холивудски петмез.
Впрочем, всеки с вкусовете си.
Ако го гледате, може и да ви хареса много.
Но непременно гледайте и по-стария…
Абонамент за:
Публикации (Atom)