СЛУЖБОМЕР

понеделник, юни 23, 2014

БЕНКОВСКИ - ПРЕДПОСТАВКИ ЗА КОНГЕНИАЛНИЯ МУ ПОРТРЕТ В „ЗАПИСКИТЕ”

Автор: Акад. Иван Радев

Точката, от която Георги Бенковски попада в полезрението на бъдещия летописец Захари Стоянов, е свързана с времето, когато героят му вече е изградена личност, с утвърдени представи за психологическия ефект от поведението си, с отработени жестове и изградена житейска философия. Във всяка от тези форми, а и в останалите, чрез които запълва своята публичност, определяща и неприкрита е неговата неприязън към „учените глави”, демонстрациите на рязка граница между разпределяне на симпатиите и антипатиите, на неговото „аз” спрямо „егото” на околните, на осъдителността и оправданието, на оказаното доверие или недоверие, на служене с езика и пр.

Така видян и изобразен, Георги Бенковски с много от чертите в манталитета и поведението си се разминава и рязко контрастира на обобщената ни представа за възрожденската личност. И не само спрямо нея… Многократно осъществяваните от представители на историографията и прозопографията паралели от рода на „Бенковски - Волов”, „Бенковски – Павел Бобеков”, „Бенковски - Петър Бонев”, ”Бенковски – Каблешков” и др., ни убеждават в същото. Нямаме сериозни основания и доказателства да виним автора на „Записките” за така изградения му портрет по страниците на книгата и до го подозираме в проговарящи субективни пристрастия и манипулативност. Ето защо сме длъжни да подирим предпоставките, наложили отпечатък върху характера на самата личност в тази насока, да отчетем онези фактори от биографично, съсловно, а и местно-демографско естество, които са способствали копривщенецът Гаврил Хлътев да добие тази осанка, да заложи на тези ефекти, да изповядва тази философия, чрез които оживява по страниците на „Записки по българските въстания”.

До вписването си в напрегнатите и трагични за българина събития през пролетта на 1876-та - център на „Записките”, както за автора им, така и за читателя, Георги Бенковски не е просто изградена личност. Той е даденост, излъчена от анонимността. В известен смисъл същото може да се каже и за „медвенския овчар” Джендо Стоянов с тази единствена и немаловажна разлика, че неговата поява на сцената се предхожда от една, да я наречем описана, документирана анонимност. Без да знаят до тогава нещо един за друг, обстоятелствата им подготвят онази съдбоносна среща, от която ще се роди тази „най-българска книга”. Наред с останалите си безспорни качества, текстът ни предоставя уникалната възможност да разберем какво мисли единия от тях за другия, но не и обратното. Само ни е подсказано какъв характер щеше да има картината на техните отношения и какъв щеше да е портрета на помощник апостола Захари, ако съдбата им бе разменила местата и бе отредила не на него, а на Бенковски ролята на летописеца. Впрочем – той едва ли щеше да седне да я напише…

Но според историята - по време на Априлската епопея 1876-та – местата на Георги Бенковски и на Захари Стоянов са отдавна определени и защитени с нужните аргументи. Предлаганото изложение няма за цел да ги коригира. За да останат в границите на историко-литературния дискурс, следващите по-долу страници ще ги проследят, но не самоцелно, а съотнасяйки ги и към типа присъствие, реакции и визии на самия автор, оставил ни незаменимия портрет на Бенковски като център на изображението в знаменития си, документирал респектиращо множество от човешки съдби, свой епически разказ. Защото, според личните ми представи, не горепосочените, а именно паралелът „Бенковски – Захари Стоянов” сред тях е най-интересният, с най-усложнената си психологическо-поведенческа конфигурация и последици. Всъщност той предписва на следващите поколения, като устойчив и непоклатим, стериотипа Бенковски. И друго, не по-малко важно - до голяма степен най-пълно припокрива и дублира фазите на основния конфликт на изобразените събития, най-съдбоносно налага отпечатък върху реалния, тогавашен и бъдещ публичен образ и присъствие на личността Захари Стоянов, придава перспектива на претърпяната от „медвенския овчар” еволюция и възмъжаване, задава мярката, въз основа на която - не някой от другите живи, а той - по-късно ще създаде както мощния епически корпус в три тома „Записки по българските въстания”, но така и портретите на Ботев, Левски, Любен Каравелов с тяхното място и заслуги за „общото дело”. И да не се позовава на заседналия в съзнанието му Бенковски-пример в страниците, които посвещава на останалите, ние трябва да имаме предвид истината…

В духа на това разбиране, с известно основание можем да обособим следните три фази в типа поведение на летописеца Захари Стоянов именно като отглас от магнетичното въздействие на Бенковски: първа - до срещата му с Воеводата, втора - краткото време на тяхната съвместна дейност, трета - след неговата гибел в Тетевенския балкан, по време на залавянето и престоите в турските затвори до освобождаването му. Третата фаза, по степента на личностното му аномизиране и обезличаване като поведение и психология, удивително напомня за самочувствието и поведението, познати ни от първата фаза.

И така – насочвам се с бележките си към проблема за предпоставките, които обуславят конгениално постигнатия портрет на Георги Бенковски по страниците на „Записки по българските въстания”. Опитът да го очертая като проблем ни отвежда и към техния автор, видян в „огледалото”, отразило ефекта от срещите и общуването му с тази изключителна личност. Ето защо в повествователния дискурс още на първия том се вмества сцената, залегнала в цялостно обособената глава „Първа среща с Бенковски”, коментират се и се преподнасят редица моменти неговото поведение, стресиращо околните, от предполагаемите опори на самочувствие и необичайна ценностна система на човека, превърнал се в емблема на Априлското въстание в Панагюрския край. В основата им неизменно прозира характер – твърд и непреклонен, рязък и властнически, с успех налагащ грубо-силово волята и вижданията си над всички останали. Това не просто впечатлява бъдещия автор на „Записките” - тези черти на Бенковски безостатъчно го спечелват. И то до такава степен, че и в ситуацията на самите моменти, и по-късно, при тяхното описание и изобразяване, той не си задава въпроса на какво се дължи този негов характер, кои са предпоставките, които са довели до тяхното вграждане в неговия манталитет и поведение?

Естествено е така формулираните въпроси да нямат точен отговор на базата на автентични свидетелства, на лични изповеди и признания. Знаем, че от главния двигател на въстанието в Панагюрския край Георги Бенковски не са стигнали до нас - било в ръкопис, било в периодическия печат - негови текстове, дневници, писма или спомени. Да не говорим за годините на детство и юношество, на бродничество в чужбина. Документиран е единствено чрез практическите дела от момента на вклюването си в проекта за революция през 1876-та - и то най-вече чрез описанието в „Записки по българските въстания”.

А за така формирания характер и стериотипи на поведение у Георги Бенковски, е необходимо да се има предвид, че първият фактор, който си казва думата, е личната му психологическа травма. Поради ранната смърт на бащата - след три години в училището с връстниците си - десетина годишният Гаврил Хлътев е принуден да го напусне и да се откъсне от естествената си детска среда в Копривщица. И никога по-късно да не намери възможност да продължи, да посегне към книгите и образованието. Дори и Захари Стоянов, въпреки безспорната си нагласа за апологетизиране на неговата личност, в „Записки по българските въстания” е принуден да направи уговорката, макар и поднесена някак между другото, „под линия”: ”По-преди Бенковски е продавал по букурещките улици дребни работи за по един-два бана. Той можел твърде слабо да прочита и да писва, но отпосле, между емигрантите, поотракал се”/Вж. Съчинения в три тома, 1965, т. 1, с. 508/.

Не бива да ни изненадва, че при една такава подготовка в областта на познанието и предварително натрупания опит, Гаврил Хлътев поема към широкия свят и го виждаме да се подвизава в другия край на Империята - из градовете на Анадола и на Египет. Във възрожденско време много примери от този род са налице. Достатъчно е да привлека случая с Христо Иванов-Големия, който подобно на него, с цялата си неукост и неподготвеност от всяко естество, едва се домогва до Цариград. Но тръгва от там със заканата да продължи живота си не другаде, а в далечна Америка. Стигнал с двамата си съмишленици до Марсилия, е принуден през Египет и престой по строежите на Суецкия канал, да се озове отново в имперската столица, за да откликне на повика на Васил Левски и да се завърне в Търново…

Не е тук мястото да се отправят упреци или да се търсят оправдания на опитите, които предлага художествената ни литература, поднасяйки екзотични сюжети, запълнени с тайнствена романтика и загадъчни приключения от реквизита на Изтока, като версия на преживяното от Гаврил Хлътев през годините, преди да се появи на гюргевска сцена. Може би най-амбициозният и разгърнат като страници пример в този му вариант е романът „Бенковски” на Яна Язова...

Но така представеният Георги Бенковски по страниците на „Записките” - с тази натрапваща се черта както в поведението му, така и в „разпределяне” на симпатиите и антипатиите му към всички онези, които са успели да подстигнат завидно образование и да получат „дипломи”, към „учените” и „даскалите” спрямо „простите” и „неуките”, посветили се на „светото дело” – не е последица единствено от така сложилия му се личен живот. Откровено изповядваната и демонстрирана от негова страна позиция очевидно стъпва и върху наложена жилава местна традиция на неотчитане ролята на училището, на недоверие към ползите от него за практическия живот.

Какво имам предвид?

Представителните за житейски просперитет личности и родове в Копривщица през XVIII и първата половина на XIX в,. почти без изключения, го постигат не чрез книгата и знанието, не благодарение на училището, на някаква високо издигната просветна среда. Фамилиите на Вълко Чалъков Големия, на Вълко Куртович Малкия или на Петко Доганов, не залагат на тях. Именно благодарение на своите пари и богатство те властват с влиянието и волята си почти над цялата българска земя, с реално присъствие са и в Цариград пред Високата порта.…

Показателни в тази насока са данните, свързани с появата и равнището на просветното дело в Копривщица. Строго погледнато, в това селище не са налице обичайните през робството пречки за неговия ранен, пълноценен развой. Знае се, че макар и с изцяло българско население, тук липсва затормозяващата роля на нашественика като житейско присъствие и институции – мидюринът като представител на официалната власт е изцяло зависим от местните първенци. Доказано е, че в Копривщица не се чувства похлупака на елинизма и диктата на гръцкия елемент чрез висшето духовенство върху просветното дело и богослужението. А е документирано, че тук училище се открива едва в 1822 г. Макар и наричано „общинско”, то си е килийно с първи учител „даскал Никола” - пришълец от Самоков, където има такова поддържано училище още от средата на XVIII в. Справката ни убеждава, че през първите десетилетия на XIX век, като изключим носителя на килийната практика х. Геро Мушек, тук продължават да се търсят учители отвън. При цялата си материална замогнатост, широта на контактите, връзки с Атон и специално с Хилендар, звучи доста необичайно, но е факт и другото като показател за духовно-гражданска активност – в Копривщица изобщо не попадаме на очакваните следи от активно поддържан просветен живот, от интерес към книжовни занимания, към разпространяваната „История славянобългарска”. Та нали – при цялата си материална възмога и поддържано национално самочувствие на редицата тежки фамилии – в този град липсват дори и най-бегли, съмнителни предания за интерес към Паисиевото дело, за осъществени или битуващи преписи на неговата „История”?...

Занимаващата ни тема не го предполага пряко, но наистина е проблем, който със сигурност трябва да получи обяснението си. А той е – защо селище като Копривщица, с тази активност и широта в кръгозора на първенците си, остава глухо към заряда на „История славянобългарска”. Досегашната инерционна практика върху териториите на Паисиевата рецепция по българските земи предполага насочването на интереса единствено към селища, в които са открити преписи на „История славянобългарска”. И когато сме в „полите на Средногорието” имаме възможност - и тя е реализирана в редица проучвания – да говорим за Пирдоп и двата преписа на Тодор Пирдопски, за Панагюрище и там осъществения вариант на „Историята”, но не и за Копривщица! Парадоксът може да бъде преодолян, но чрез опита да се положат усилия и се даде отговор чрез разкриването на онези предпоставки и обстоятелства, които са в основата на тази демонстрирана нечувствителност.

На практика се получава така, че в Копривщица едва след карджалийските набези и разруха, т.е. едва от 20-30-те години на XIX в., настъпва истинското време за живот и реализация на Паисиевите послания. В случая с това проспериращо селище - по отношение на „История славянобългарска” - не изолираност, изостаналост, гражданска апатия и страх, са си казали думата, а нещо друго. Да, и първият учител в градеца – пришълецът от Самоков даскал Никола, не е сред преносителите на „Историята”. Но малко преди той да стъпи на копривщенска земя, като манастирски пратеник през 1816-1817 г. тук пребивава йером. Пантелеймон Хилендарец. А знаем, че той не се разделя с лично осъществения от него през 1809 г. препис на Паисиевата „История” – значи ръкописът е бил у него и тогава. Нещо повече – по повод освещаването на тукашния храм „Св. Богородица” през 1817-та таксидиотът-хилендарец Пантелеймон оставя като дарение екземпляр от руското издание на историографския труд „Анали” на Цезар Бароний, ползвано от Паисий Хилендарски.

Позовавам се на тези познати черти в характеристиката на водения в Копривщица живот – с този трайно установен, доминиращ статут на прагматичното за сметка на духовното, защото жилавата традиция налага своя отпечатък върху ценностната система и на следващите поколения в по-ново време. Тя формира манталитет, който въплъщава и личността, която ни занимава в случая – Георги Бенковски. Израснал в тази среда, където представата за пълноценен живот и удовлетвореност от него стъпва единствено върху броя на притежаваните овце и тяхната покупко-продажба, или на търговията с Изтока, и у тази личност липсата на образование не поражда комплекс за малоценност, а точно обратното. Така както е при другите копривщенци…

Нека си послужа и с конкретни примери. Единият от тях ни го предлага в съчинението си „Записки за България и българите” Любен Каравелов. Когато го изпращат 16 годишен да продължи образованието си в Пловдивското гръцко училище – а това е 1850 година - ето какъв характер имат съветите на дядо Либен към внука:

„Не слушай баща си, той иска да направи от тебе дявол знае какво. Не учи се там ония глупости, които учеше преди две години момчетата хаджи Геровият син. Тебе не трябват – как се казваха - никакви пизики-мизики. Ти и без тия физики ще да се научиш да мериш сиренето и да впрягаш воловете…. Да ти кажа право, многоучените хора са глупави добичета. Погледайте на Найден Герова и ушийте му аба… седя в Русия толкова години, изхарчи толкова пари, остаря под даскалската тояга, а донесе празна кошница… Ние мислехме, че той ще да сваля и звезди от небето, а излезе дявол знае какво”/Вж. Л. Каравелов, Събрани съчинения, 1966, т. 4, с. 410/.

Любопитното и показателното в случая е, че дори и самият Найден Геров, макар и в опоетизирана форма, в определен момент от живота си изглежда споделя същата философия на недоверие към книгите, към ролята на знанието. Доказват го следните строфи, които срещаме в цикъла от четири фрагмента „Вакхически песни”. В първия фрагмент със своята красноречива натовареност идва рефренно повтарящият се стих:

Ще да пия да се опия,

Та сърцето да с`омия,

И умът си да замая,

Злото веке да не зная.

… Ще да пия, да с,омия,

Грижите си да отбия.

…Ще да пия, да с,опия,

Ленността си да надвия…

Наред със застъпниците на това хедонистично, епикурейско начало, в същата степен показателни са строфите и в третия фрагмент от „Вакхически песни”:

Вънка скоро, книги!

Огън вас да изгори;

Де бре, изхвърли ги,

За кои ми са беди!

…..

Тънко перо я хвърли,

Бъклицата навири,

Весели да бъдем,

Вино да си вадим,

Сладко да си попием

и при чепът да умрем!

Осъзнато или не – може би изненадващо рязко и драстично в нашите очи – но по същество Георги Бенковски въплъщава именно тази жилава и широко залегнала в копривщенската общност неприязън и подозрителност към личностите-носители на книжното и школското знание. За него те са синоним на безпомощност, наивитет и непригодност на фона на обикновените, простите селяни и занаятчии, които не са изкушени и покварени от високоучена благовъзпитаност. Така родово унаследената и присъща на предхождащата го в Копривщица практика, чрез личните си възгледи и разбирания Бенковски я превръща в основна предпоставка и критерий за пълноценно участие в „святото дело”. За летописеца Захари тя е напълно приемлива, защото решава и собствената му раздвоеност между обречеността му на безпросветност и ламтежа към учението.

Личността Георги Бенковски, така проявяващ се в събитията през пролетта на 1876-та, със своята неотразимост и магнетизъм на въздействието, всъщност решава изключително важен и за самия Захари Стоянов проблем – проблема за неговата неученост, за липсата на получено образование. Именно срещата му с Воеводата изиграва ролята на опора и основание тази своя слабост летописецът да я превърне в свое предимство, да започне да я третира изцяло в духа на онова, което изповядва и демонстрира неговият идол.

Защото самият Захари Стоянов ни е оставил безспорни свидетелства за това – какво е бил той преди въздействалия му с примера си Бенковски. На всеки би трябвало да направи впечатление противоречието – между ясно дефинираната му негативна позиция в предговора към „учените глави” за сметка на „лудите” и „простите”, спрямо откровено възстановената картина на опитите му в главата „Няколко подробности” да получи образование, да се домогне до познанието и „дипломата”. Достатъчно е да се запознаем с неговите признания, направени оше при пристигането му в Русе:

„В няколко дена аз обиколих и руското консулато, и българската община, и народното училище, места, които ми показаха, че може да се достигне учението… На една маса имаше няколко книги, които аз преспокойно разгледах една по една, без да искам за това нужното позволение. Моето любопитство беше безгранично”/Вж. Захари Стоянов, Съчинения в три тома,…. т. 1 с. 67/.

В същия дух са признанията му и за стръвта, с която се насочва към книгите в русенското читалище „Зора”: „Четох аз час, четох два, без да си подигна главата да погледна наоколо си, защото се боях да не наруша някое правило”… „Наустницата”, „Псалтира” и „Чудесата на Св. Богородица” аз презирах вече от всичкото си сърце и душа”. Нали в името на ламтежа си към просвета и знание, е готов да слугува, но да има достъп до книгите. Нали за това говори и изповедта за самоделния му опит непременно, по същото време да усвои и някакъв чужд език, за който едва по-късно узнал , че това „бил френският” и пр.

Срещите с Бенковски, запомнящите се категорични негови оценки, присъди, нареждания и повелителни предписания, сблъсквайки се с демонстрирания манталитет, наблюдавайки конкретните жестове в поведението му, пораждат у бъдещия летописец представата за неговото собствено дълбоко вътрешно, неизявено „Аз”. То е документирано с вече претърпяния си неуспех да се нареди сред „учените глави”, с абсурдната невъзможност да се превъплъти в истински лидер, да излъчва обаянието на народен „апостол”, да подчинява на волята си околните.

Още в предговора на „Записки по българските въстания” достатъчно на брой и красноречивост пасажи ни приканват да повярваме в едно - че авторът им изповядва философия за движещите сили на революцията, за нейните истински „двигатели”, напълно припокриваща се с това, което изповядва и следва като практика в отношенията Бенковски воевода в книгата. Да не избързвам с цитатите и позоваванията… Всичките те ни подготвят за среща с най-убедителния пример, съсредоточен в осанката, поведението и философията на Бенковски, са призвани да ни накарат да приемем неговия портрет като единствено възможният и магнетично въздействащият по страниците на „Записките”. Благодарение на художническия талант на летописеца той е плод на конгениално взаимопроникване, на пълно сродство между душите на автор и герой, на така удобна за споделяне и от автора гледна точка… Няма как да не направи впечатление – сред стотиците страници в трите тома на „Записките”, описващи подготовката, триумфа и краха на въстанието, е застъпено едно-единсвено лично име и то поставено в центъра на три самостоятелни глави: „Първа среща с Бенковски”, „Четата на Бенковски по селата”, „Убийството на войводата Бенковски”…

Едва ли има читател на „Записките”, който да не е впечатлен от начина, по който летописецът документира първата си среща с Георги Бенковски, високия градус на изпитаната възхита и преклонение:

„Ужас! Аз скочих на крака в съня си като луд, вследствие на това грубо събуждане; станах още по-омаян и зашеметен от онова, що гледах отпреде си… … аз благоговеех напреде му, чаках да ме попита, че тогава да се обадя, доброволно признавах, че той е велик, с една реч – изповядвам се чистосърдечно, - аз бях омаян от Георги Бенковски.”

Съвсем не е проста случайност, че Захари прибягва до думи, които са ни познати от Марко Балабанов при първия му контакт с Раковски /Бенковски?/: „Няма нужда да обяснявам на читателите, които и така са разбрали вече, че тоя непознат с феса и наметнатата мушама не беше друг някой, освен сам Георги Бенковски”. Тази безпрекословна захласнатост има и една друга последица – примерът, който е пред очите му, е неговото оправдание за собствената му необразованост, пример, който в някаква степен го освобождава от комплекса за малоценност сред околните.

Вероятно и тогава в употреба е била фразата „благородна завист”. Считам, че тя може да бъде с основание отнесена към Захари Стоянов спрямо неговото отношение към осанката и поведението на Георги Бенковски. Именно тя е проработила – след тази стресираща сцена на запознаването, а и по-късно за да промени и летописецът отношението си към даскалите и „университантите”, да заговори и у него предимството пред тях на неуките, обикновените, редовите сред участниците в съзаклятието. Но не напълно…

Защото до края на описваните събития, летописецът е бил достатъчно обективен към присъствието на собствената си персона в тях, за да не си позволи и най-малък щрих на героизиране, нито една сцена от така наречената си апостолска дейност, която да е добавила нещо реално към подготовката, да е спечелила поне един съмишленик за революцията: - тръгва за някое от селата, но не стига до хората; пребивава в Калугеровския манастир на отец Кирил, но го третират като ратай и прост бездомник; присъства на заседанията в местността „Оборище”, но не се чува гласа му, участващ в препирните…

Изводът е, че в промененото си след първата среща с Бенковски амплоа, Зах. Стоянов не демонстрира описанието на особени лични успехи в неофициално или полуофицииално му удостояване за помощник апостол. Благодарение на присъщата си коректност, в изложението по следващите страници на „Записките”, не откриваме опити да героизира себе си. Читателят така и не заживява с убеждението, че той наистина е влязъл в правата си на помощник-апостол чрез осъществена агитационна дейност, чрез учредяването на комитетски ядра в някое от селищата на Четвърти революционен окръг. Не добиваме сигурност и в дребна на пръв поглед подробности - дали през дните на избухналото въстание бъдещият летописец поне веднъж е гръмнал по противника…

Ето защо в известен смисъл - след смъртта на своя идол - помощник-апостолът от Четвърти революционен окръг Захари Стоянов се превръща отново в същия Джендо от Медвен, какъвто лично ни се представя в главата „Няколко подробности” на „Записките”. Настъпилата нова промяна и превъплъщението, на които сам летописецът ни прави свидетели на пръв поглед са стъписващи и изненадващи. В новото му амплоа няма и следа от „уроците”, които му е давал в дните и часовете на общуването воеводата Георги Бенковски. Ще припомня едно от многото му откровени признания в този дух, което е замислено като оправдание, а фактически ни убеждава в неговите трайни вътрешни нагласи и манталитет. Прави го по повод на престоя сред затворниците в Ловеч:

„Един от тях, основаващ се на моите външни черти, осмели се да ме попита не съм ли от „техните”, т.е. циганин, като ми и заговори на своя тънък език… Беше ли умно, имаше ли някаква логика да взема да се курдисвам, че съм бил комита, че съм излязъл по гората за народни права, че вразя турците и тяхното царство? Кому ще да говоря това?... Ето защо аз си налягах парцалите, ударих го на самоунижение, дордето имаше защо, и бях готов да претърпя всички поругания и унижения, стига да няма реален бой и мъки”/Вж. Съчинения… т. 1, с. 626/.

Признанията на автора – довчерашен помощник-апостол на Георги Бенковски и Волов в този дух са не едно и две. Съчетани с постъпките и реакциите му, те възстановяват пълно и убедително картината на поведението му до неговото неочаквано за читателя освобождаване.

Една от безспорните заслуги – вече на летописеца, за която му дължим голямата благодарност като потомци е, че от така описаната „първа среща” до специално построеното мостче от дядо Вълю над рекичката Костина, поддържа винаги будно окото си за постъпките на Воеводата, съумява да поддържа доверието ни, че поднася реалните му постъпки, речи и заповеди. И така - до трагичната ситуация край Тетевен, където Бенковски намира своята смърт. Летописецът у Захари, за разлика от него като четвърти в групата на обречените, изцяло оказали се в плен на изненадата, страха и ужаса, прозрява избранническата си мисия на единствен свидетел, запазва самообладание и запаметява последните жестове на Бенковски, реакциите, с които той посреща смъртта. Дори в някаква степен поднесените подробности и да се разминават с автентичното им протичане, да са с приблизителна точност възстановени – а трябва да сме повече от сигурни, че има такива - те са за нас истината.

Но след кървавата сцена на мостчето преди Тетевен, самият летописец чрез страниците на собствената си книга, ни подтиква да говорим вече за едно съвсем друго негово лице. В очите на читателя това е бившият въстаник Захари Стоянов, изпаднал в пълна амнезия за дотогавашното си временно няколкомесечно битие и роли – на помощник-апостол, на един от най-приближените въстаници до воеводата Бенковски и пр. Или по-точно и по-близко до реалността е да се каже – според собственото му летописание, той прави всичко възможно да си възвърне изначалното битие, познато ни от картините, проявите и самопризнанията, залегнали в раздела „Няколко подробности” – т.е., да е пак аноним и да потъне в „масата”, готов да се превъплъти в какъв ли не, но с нищо да не напомня за дните, когато се е нареждал в помпозните кадри „до” или „зад” Бенковски.

Можем само да предполагаме как би се държал Войводата, ако беше попаднал в плен и изминал през затвори, побоища, разпити и унижения своя път до бесилото. Но от самия летописец знаем за достойното поведение на други, някои наблюдавани лично от него – на Тодор Каблешков, на Васил Петлешков, на габровеца Цанко Дюстабанов… Помощник-апостолът на Четвърти революционен окръг, по собствените му признания, за да „спаси кожата”… е нямал нищо против да го възприемат дори като циганин. Неочаквано проявената му артистична дарба за превъплъщения има за режисьор страха и жаждата за продължен живот, запълнили редица описани сцени, включително и наложената му от Тодор Каблешков роля в Ловчанския затвор – пред очите на епископ Иларион и тукашния турчин-каймакамин…. Леснотата, с която Захари Стоянов като обект на летописанието постига това поредно превъплъщение и отказ от примера на Воеводата, ни доубеждава в двойственото му битие като психология, съзнание за лично достойнство и характер. Двойственост, благодарение на която обаче, именно като резултат от обсебилото го временно амплоа, дължим оставения ни проникновен и единствен портрет на поведението, манталитета и поредицата от конкретни ситуации и случки, разкриващи същността на Георги Бенковски. Без извършеното и чрез него станало достояние на историята – тази изключителна личност, лишена и от уплътнена биография за предишните години, щеше да си остане едно име-фантом, с каквито изобилства българското минало. Разбира се, причините за открояващите се промени в съдбата и държането на Захари Стоянов като пряк участник в събитията са обективно наложени и обясними. Но и лекотата, с която загърбва въстанническото си битие в името на физическото си оцеляване; изненадата, че десетки редови въстанници намират смъртта си или поемат пътя за Анадола, а той, помощник-апостолът на Георги Бенковски и Панайот Волов в Четвърти революционен окръг, бива освободен – е факт, който по своему ни убеждава, че истинското си амплоа, предопределено от Естеството, той тепърва ще има възможност да разкрие. Резултатът е тритомния епос „Записки по българските въстания”.

БЕЛЕЖКА НА ДОЙЧО ИВАНОВ, УРЕДНИК НА МУЗЕЯ „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ“ В КОПРИВЩИЦА

Този текст на акад. Иван Радев не бе включен в юбилейния сборник за 170 г. от рождението на Георги Бенковски, издаден през 2013 г. от Дирекция на музеите - Копривщица. Като съставител е обявен проф. Пламен Митев, но не вярвам да го е чел, подборът е копривщенски…. Текстът бе нарочен за оскърбителен, клеветнически, позорящ и какво ли още не лошо за Копривщица!?... Щото анализира и показва нещата нетрадиционно, но обективно, от друг ъгъл, с друг инструментариум, и по начин негероически и канонически-легендаризиран, както е от век и кусур.

И требе и да е завсякога според ... Друг поглед не требе да има…

НО НЕЙСЕ… ЗАПУШИ Я…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.