МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / “КИНОДРАМА“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / МЕДИК / ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„КИНОДРАМА“

Не хуля театъра. Но киното е все пак по-добро. По-изгодно е от театъра.

Да се събличаш, например, не се налага — гривенниците за това все си ги спестяваш. И да се бръснеш също не е задължително — в тъмното личността не се вижда.

В киното само влизането в залата е лошо. Трудно се влиза. Свободно могат да те смачкат до смърт.

А иначе всичко останало е много благородно. Леко се гледа.

На именния ден на съпругата ми се замъкнахме да видим някаква кинодрама. Купихме билети. Започнахме да чакаме. А народ се насъбрал доста. И всички гледат към вратата.

Изведнъж вратата се отваря и една госпожица вика: „Влизайте!“

В първата минута настана малка блъсканица. Защото на всеки му се ще да заеме по-интересно място.

Юрна се народът към вратата. А на вратата се образува задръстване.

Задните натискат, а предните няма накъде да мръднат.

И изведнъж ме приклещиха като сардела и ме завлякоха надясно.

„Майчице — мисля си, — дано не счупим вратата.“

— Граждани, — викам, — по-полека, за бога. Вратата, — викам, — можем да разцепим с някого.

А то се образувала една такава струя — напират без задръжка. А отзад един военен ме натиска най-некултурно. Направо ще ми строши гръбнака, кучият му син.

Аз тоя дявол, военния, го ритнах с крак.

— Оставете — викам, — гражданино, тези ваши априлски номера.

Изведнъж ме повдигнаха леко и - с мутрата във вратата.

Ей сега, мисля си, започнаха да трошат вратата с публиката.

Исках да се махна от вратата. Започнах да си пробивам път с глава. Не ме пускат. И тук, гледам, съм закачил панталоните си за дръжката на вратата. С джоба.

— Граждани, — викам, — по-полека, помогнете! Човек се закачи за дръжката!

Викат ми:

— Откачайте се, другарю! Задните също искат да влязат!

А как да се откачиш, като те влачат без спиране и изобщо ръката си не можеш да мръднеш.

— Ама стойте бе, — викам, — дявол да ви вземе! Спрете да ми дърпате панталоните. Позволете първо на човека да се откачи от дръжката. Направо се къса материалът.

Да не мислите, че чуват? Напират...

— Госпожице, — викам, — обърнете се поне вие, за бога. Направо ми събуват панталоните против моята воля.

А госпожицата стои посиняла и вече хрипти. И изобщо не се интересува да гледа.

Изведнъж, благодаря, пак ме повлякоха по-леко.

Или от дръжката съм се откачил, мисля си, или са ми събули панталоните. И ето че веднага се отвори по-широк проход.

Въздъхнах по-свободно. Огледах се. Панталоните, гледам, са тук. Но единият крачол, разпран от дръжката на две половини, се вее при ходене като платно.

Ето на, мисля си, как събличат зрителите.

Тръгнах в този вид да търся съпругата си. Гледам — наврели я чак в оркестъра. Седи там се страхува да излезе.

Тук, слава богу, угасиха лампите. Започнаха да прожектират киното.

А какво беше това кино — направо ми е трудно да кажа. През цялото време си прихващах панталоните с карфици.

Една карфица, слава богу, се намери у съпругата ми. А една добродушна дама свали четири карфици от бельото си. И едно въженце плюс това намерих на пода. Половин прожекция го търсих.

Завързах се, закичих се с карфиците и тогава, благодаря, драмата свърши. Тръгнахме си за дома.

1926 г.