ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Те почти бяха приключили с товара. Навън стоеше Оптус със скръстени ръце и лице, потънало в мрачни мисли. Капитан Франко слезе бавно по трапа, усмихнат до уши.
– Какво има? – попита той. – Нали ще ти платят за всичко това.
Оптус не каза нищо. Обърна се, оправяйки одеждите си. Капитанът сложи ботуша си върху подгъва на дрехата му.
– Момент само. Не тръгвай. Не съм свършил.
– Така ли? – обърна се с достойнство Оптус. – Аз се връщам в селото. – Погледна към животните и птиците, подкарани по трапа към космическия кораб. – Трябва да организирам нови ловни излети.
Франко запали цигара.
– Защо не? Нали можете да излезете пак в саваната и да наловите други. Но ако свършим с тях някъде по средата между Марс и Земята...
Оптус се отдалечи безмълвен. Франко се присъедини към първия помощник в подножието на трапа.
– Как върви? – попита той, като погледна часовника си. – Сключихме добра сделка тук.
Помощникът го изгледа кисело.
– Как ще обясняваш това?
– Какво ти става? Ние имаме по-голяма нужда от тях, отколкото те.
– Ще се видим по-късно, капитане. – Помощникът се промъкна по трапа между дългокраките марсиански гоптици и влезе в кораба. Франко го гледаше, докато изчезна. Тъкмо се канеше да тръгне след него, да се качи по трапа към люка, когато го видя.
– Боже Господи! – остана той да гледа втренчено, с ръце на хълбоците. Питърсън вървеше по трапа с почервеняло лице, като го водеше с въженце.
– Съжалявам, капитане – каза той, като дърпаше въженцето. Франко тръгна към него.
– Какво е това?
Уъбът стоеше провиснал, а голямото му тяло се отпускаше бавно. Сядаше и очите му бяха полузатворени. Няколко мухи бръмчаха около хълбока му и той плесна с опашката си.
Седна. Настъпи тишина.
– Уъб – каза Питърсън. – Взех го от един туземец за петдесет цента. Каза, че било много необичайно животно. Много уважавано.
– Това ли? – Франко сръчка огромния полегат хълбок на уъба. – Та това е прасе! Огромно мръсно прасе!
– Да, сър, прасе е. Туземците го наричат уъб.
– Огромно прасе. Сигурно тежи четиристотин паунда – Франко сграбчи кичур от грубата му козина.
Уъбът си пое дълбоко въздух. Очите му се отвориха – малки и влажни. После голямата му уста потрепна.
Една сълза се търкулна по бузата му и цопна на пода.
– Може би е вкусен за ядене – каза нервно Питърсън.
– Скоро ще разберем – отвърна Франко.
Уъбът преживя излитането, заспал дълбоко в трюма на кораба. Когато излязоха в космоса и всичко вървеше гладко, капитан Франко нареди на хората си да изведат уъба горе, за да го види що за животно е.
Уъбът сумтеше и хриптеше, докато се провираше нагоре по коридора.
– Хайде де – процеди Джоунс, дърпайки въжето. Уъбът се извиваше, търкайки кожата си в гладките хромирани стени. Той влетя в преддверието и се строполи на пода. Мъжете подскочиха.
– Господи – каза Френч. – Какво е това?
– Питърсън казва, че е уъб – отвърна Джоунс. - Негов е.
Той ритна уъба. Уъбът се изправи колебливо, задъхан.
– Какво му е? – приближи се Френч. – Да не би да повърне?
Те го гледаха. Уъбът завъртя жално очи. Огледа мъжете наоколо.
– Мисля, че е жаден – каза Питърсън и отиде да донесе малко вода. Френч поклати глава.
– Не е чудно, че имахме толкова проблеми с излитането. Трябвало е да преизчисля баласта.
Питърсън се върна с водата. Уъбът започна да лочи благодарно, пръскайки мъжете.
Капитан Франко се появи на вратата.
– Я да го видим – пристъпи той напред, като гледаше критично с присвити очи. – За петдесет цента ли го взе?
– Да, сър – каза Питърсън. – Яде почти всичко. Дадох му зърно и му хареса. После картофи, каша, остатъци от масата и мляко. Изглежда, че обича да яде. След като се нахрани, ляга и заспива.
– Ясно – каза капитан Франко. – А сега да видим какъв е на вкус. Това е истинският въпрос. Съмнявам се, че има особен смисъл да го угояваме повече. Вече ми изглежда достатъчно тлъст. Къде е готвачът? Искам го тук. Искам да разбера...
Уъбът спря да лочи и вдигна поглед към капитана.
– Всъщност, капитане – каза уъбът. – Предлагам да поговорим за нещо друго.
В стаята настъпи тишина.
– Какво беше това? – попита Франко. – Току-що.
– Уъбът, сър – каза Питърсън. – Той проговори.
Всички погледнаха уъба.
– Какво каза? Какво каза?
– Предложи да поговорим за нещо друго.
Франко тръгна към уъба. Обиколи го от всички страни, като го проучваше. После се върна и застана при останалите.
– Чудя се дали вътре няма някой туземец – каза замислено той. – Може би трябва да го отворим и да погледнем.
– О, божичко! – извика уъбът. – Само за това ли можете да мислите вие, хората – как да убиете и разрежете?
Франко стисна юмруци.
– Излизай оттам! Който и да си, излизай!
Нищо не помръдна. Мъжете стояха заедно, с безизразни лица, втренчени в уъба. Уъбът плесна с опашката си. Внезапно се оригна.
– Моля за извинение – каза уъбът.
– Не мисля, че вътре има някой – рече тихо Джоунс.
Всички се спогледаха.
Влезе готвачът.
– Търсите ли ме, капитане? – каза той. – Какво е това нещо?
– Това е уъб – отвърна Франко. – Ще го ядем. Ще го измериш ли, та да видиш…
– Мисля, че трябва да поговорим – каза уъбът. – Бих искал да обсъдим това с вас, капитане, ако позволите. Виждам, че с вас не сме на едно мнение по някои основни въпроси.
Капитанът се бави дълго с отговора. Уъбът чакаше добродушно, облизвайки водата от бузите си.
– Елате в кабинета ми – каза най-накрая капитанът. Той се обърна и излезе от стаята. Уъбът се надигна и го последва с тежки стъпки. Мъжете го гледаха как излиза. Чуха го да се качва по стълбите.
– Чудя се какъв ли ще бъде резултатът – обади се готвачът. – Е, аз ще съм в кухнята. Кажете ми, щом научите нещо.
– Разбира се – рече Джоунс. – Разбира се.
Уъбът се настани с въздишка в ъгъла.
– Трябва да ме извините – каза той. – Боя се, че съм пристрастен към различните форми на отдих. Когато някой е толкова едър като мене…
Капитанът кимна нетърпеливо. Седна зад бюрото си и сплете пръсти.
– Добре – каза той. – Да започваме. Вие сте уъб? Така ли?
Уъбът сви рамене.
– Предполагам. Така ни наричат, местните имам предвид. Ние си имаме наше име.
– И говорите английски? Срещали ли сте се досега с хора от Земята?
– Не.
– Тогава как го правите?
– Говоря английски? Аз английски ли говоря? Не съзнавам да говоря нещо конкретно. Аз изследвах ума ви...
– Ума ми?
– Проучих съдържанието му, особено семантичния склад, както аз го наричам...
– Разбирам – каза капитанът. – Телепатия. Разбира се.
– Ние сме много древна раса – каза уъбът. – Много древна и много тромава. Трудно ни е да се придвижваме. Може да си представите нещо толкова бавно и тежко да бъде оставено на милостта на по-пъргавите форми на живот. Няма смисъл да разчитаме на физическа защита. Как бихме могли да победим? Твърде тежки сме, за да бягаме, твърде меки, за да се бием, твърде добродушни, за да ловуваме...
– С какво се храните?
– С растения. Със зеленчуци. Можем да ядем почти всичко. Всеядни сме. Толерантни, еклектични, всеядни. Живеем и оставяме другите да живеят. Така сме оцелели.
Уъбът погледна капитана.
– И затова възразих толкова бурно на идеята да бъда сварен. Видях картината в ума ви – по-голямата част от мене във фризера, част от мене в тенджерата, парченце за домашната ви котка...
– Значи четете мисли? – каза капитанът. – Колко интересно. Нещо друго? Искам да кажа, какво друго подобно можете да правите?
– Няколко дреболии – отвърна разсеяно уъбът, оглеждайки стаята. – Хубава каюта имате, капитане. Поддържате я доста чиста. Уважавам формите на живот, които са подредени. Някои марсиански птици са доста подредени. Изхвърлят разни неща от гнездата си и метат...
– Наистина – кимна капитанът. – Но да се върнем на проблема...
– Точно така. Споменахте, че ще ме ядете на вечеря. На вкус, както са ми казвали, съм добър. Малко тлъст, но крехък. Как може обаче да се установи траен контакт между вашите хора и моите, ако прибягвате до такова варварско отношение? Да ме изядете? По-скоро би трябвало да обсъждаме някакви въпроси, да говорим за философия, за изкуство…
Капитанът се изправи.
– Философия. Може би ще ви е интересно да знаете, че през следващия месец ще намерим трудно какво да ядем. Хранителните ни запаси се развалиха…
– Зная - кимна уъбът. – Но няма ли да е по-съответно на вашите принципи за демокрация, ако всички теглим клечка или нещо подобно? В крайна сметка демокрацията е за това – да защитава малцинството от подобни посегателства. И така, ако всеки от нас тегли клечка…
Капитанът отиде до вратата.
– Гледай си работата – каза той. Отвори вратата. Отвори уста.
И замръзна така – с широко отворена уста, с втренчен поглед, а пръстите му още бяха на дръжката.
Уъбът го гледаше. След малко излезе с поклащане от стаята, промъквайки се покрай капитана. Тръгна по коридора, дълбоко потънал в размисъл.
В стаята беше тихо.
– Та както виждате – каза уъбът, – имаме общи митове. Умът ви съдържа много познати митологични символи. Ищар, Одисей…
Питърсън седеше мълчаливо и гледаше пода. Размърда се на стола си.
– Продължавайте – каза той. – Моля ви, продължавайте.
– В твоя Одисей виждам фигура, обща за митологията на повечето самоосъзнали се раси. За мене Одисей се лута като индивид, който се е осъзнал като такъв. Това е идеята за отделянето, за откъсването от семейството и родината. Процес на индивидуализация.
– Но Одисей се връща у дома. – Питърсън погледна през илюминатора към звездите, безкрайните звезди, горящи наситено в празната вселена. – Накрая той се прибира.
– Като всички създания. Моментът на отделяне е временен период, кратко пътуване на душата. То започва и свършва. Скитникът се връща към своята земя и своя род...
Вратата се отвори. Уъбът млъкна и обърна голямата си глава.
Капитан Франко влезе в стаята, а след него бяха останалите. Те се поколебаха на вратата.
– Добре ли сте? – каза Френч.
– Мене ли питате? – учуди се Питърсън. – Защо мене?
Франко извади пистолета си.
– Елате тук – каза той на Питърсън. – Станете и елате тук.
Настъпи тишина.
– Върви – каза уъбът. – Няма значение.
Питърсън се изправи.
– Защо?
– Това е заповед.
Питърсън тръгна към вратата. Френч го сграбчи за ръката.
– Какво става? – отскубна се Питърсън. – Какво ти е?
Капитан Франко се приближи към уъба. Уъбът вдигна поглед от мястото, където лежеше в ъгъла, притиснат до стената.
– Интересно – каза уъбът, – че сте обсебени от идеята да ме изядете. Чудя се защо.
– Ставай – каза Франко.
– Щом желаете – уъбът се надигна с пъшкане. – Имайте търпение. Трудно ми е.
Той се изправи, задъхано, с глупаво увиснал език.
– Застреляй го веднага – каза Френч.
– За Бога! – възкликна Питърсън. Джоунс се обърна бързо към него, очите му бяха посивели от страх.
– Да беше го видял… като статуя, стоеше с отворена уста. Ако не бяхме слезли, още щеше да е там.
– Кой? Капитанът ли? – Питърсън се огледа.
– Вече съм добре.
Те погледнаха уъба, който стоеше в средата на стаята, а огромният му гръден кош се повдигаше и спускаше.
– Хайде – каза Франко. – Махнете се от пътя.
Мъжете се отдръпнаха встрани към вратата.
– Доста си уплашен, нали? – каза уъбът. – Направил ли съм ти нещо? Аз съм против идеята да се причинява болка. Всичко, което сторих, е да се опитам да се защитя. Нима очакваш от мене да се втурна с нетърпение към смъртта си? Аз съм разумно същество като вас. Бях любопитен да видя кораба ви, да науча за вас. Предложих на вашия човек…
Пистолетът се затресе.
– Виждате ли – каза Франко. – Така си и мислех.
Уъбът се отпусна и задиша тежко. Протегна лапа и уви опашката около себе си.
– Много е топло – каза уъбът. – Разбирам, че сме близо до двигателите. Атомна енергия. Постигнали сте много чудесни неща с нея – технически. Очевидно обаче вашата научна йерархия не е способна да разрешава морални, етични…
Франко се обърна към мъжете, които се тълпяха зад него – ококорени и мълчаливи.
– Ще го направя. Може да гледате.
Френч кимна.
– Опитай се да улучиш мозъка. Той не става за ядене. Недей в гърдите. Ако раздробиш гръдният кош, ще трябва да чистим кости.
– Слушайте – каза Питърсън, облизвайки устните си. – Той направи ли ви нещо? Какво зло е сторил? Питам ви. И освен това той все още е мой. Нямаш право да го застреляш. Не ти принадлежи.
Франко вдигна пистолета.
– Излизам – каза Джоунс с пребледняло и болнаво лице. – Не искам да гледам.
– Аз също – каза Френч. Мъжете се изнизаха навън, мърморейки. Петерсън се забави на вратата.
– Говореше ми за митове – каза той. – Нямаше да навреди на никого.
И излезе.
Франко се приближи до уъба. Уъбът бавно вдигна поглед. Преглътна.
– Много глупава постъпка – каза той. – Съжалявам, че искате да го направите. Има една притча, която вашият Спасител разказва...
Той млъкна, втренчен в оръжието.
– Можеш ли да ме погледнеш в очите и да го направиш? – попита уъбът. – Можеш ли?
Капитанът се взря надолу.
– Мога да те погледна в очите – каза той. – Някога във фермата имахме прасета, мръсни острогърби свине. Мога да го направя.
Втренчен в уъба, в лъскавите му влажни очи, той натисна спусъка.
Вкусът беше превъзходен.
Те седяха мрачно около масата, като някои от тях почти не ядяха. Единственият, който изглежда се наслаждаваше, беше капитан Франко.
– Още? – попита той, оглеждайки се. – Още? И малко вино, може би.
– Аз не – каза Френч. – Мисля да се връщам в щурманската рубка.
– Аз също. – Джоунс се изправи и избута стола си назад. – Ще се видим по-късно.
Капитанът ги изгледа как си тръгват. Някои от другите също се извиниха.
– Какво мислиш, че им става? – попита капитанът. Той се обърна към Питърсън. Питърсън седеше и се взираше в чинията си – в картофите, в зеления грах и в големия къс крехко, топло месо.
Той отвори уста. Но не излезе никакъв звук.
Капитанът сложи ръка на рамото на Питърсън.
– Сега това е просто органична материя – каза той. – Жизнената същност я няма. – Той се хранеше, като обираше соса с малко хляб.
– Обичам да ям. Това е едно от най-великите неща, на които може да се наслади едно живо същество. Хранене, почивка, медитация, обсъждане на разни неща.
Питърсън кимна. Още двама мъже станаха и излязоха. Капитанът пийна малко вода и въздъхна.
– Е – каза той. – Трябва да призная, че това беше едно много хубаво ядене. Всички слухове, които бях чувал, се оказаха съвсем верни – за вкусовите качества на уъба. Превъзходни. Но в миналото бях възпрепятстван да се насладя на това удоволствие.
Той избърса устните си със салфетка и се облегна назад на стола. Питърсън гледаше унило масата.
Капитанът го гледаше внимателно. Наведе се напред.
– Хайде, хайде – каза той. – Горе главата! Нека поговорим.
Той се усмихна.
– Както казах, преди да ме прекъснат, ролята на Одисей в митовете…
Питърсън се сепна и го зяпна.
– Искам да продължа – каза капитанът. – Одисей, както го разбирам аз…
