ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 20. ДЕМОБИЛИЗАЦИЯ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 16. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2 / Глава 17. - „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“/ Глава 18. - В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА – 1 / В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА – 2 / Глава 19 - ОТПУСК 1946 ГОДИНА

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 20. ДЕМОБИЛИЗАЦИЯ

Вземам билет за военен товарен самолет "Дъглас". По протежение на стените на фюзелажа има пейки, на тях пътници - предимно офицери, които се връщат от командировка. А до мене седи мой връстник - Володя Поспелов. Казва, че лети при баща си, главен терапевт на 1-ви Украински фронт, в Баден. Аз му казвам за увлечението си по литературата. Оказва се, че той също пише стихове. Кацане в Минск. За три часа така се сближаваме, че Володя ме кани да прекарам останалите три дни от отпуската си при него на гости у родителите му. Над Карпатите самолетът се издига на височина около шест километра. Самолетът не е херметизиран. На мене, както и на всички, ми се запушват ушите. Налягане, звън, въздушни ями. Свръхнапрежение. Разговарянето е невъзможно...

Най-накрая кацане в Баден. Володя ме запознава с родителите си. Имам двустайно луксозно жилище. Храна, за която бях чел преди войната нещо в романите от XIX век и за която никога не съм мечтал, просто не знаех, че такова нещо съществува - ниско кланящи се сервитьори.

Излизам от хотела.

Парк - двадесет километра екзотични дървета, пещери, малки замъци, вдъбнатини с пейки за влюбени, самотни двойки и цветя. Цветя, за които също нямах представа, фантастични и невероятни. И множество пеещи птици, безкрайни славееви трели, кукувици. Опитвам се да преброя колко години ми остават да живея. Връщам се в хотела. Вино, вода, салати и безкраен звън в ушите. На третия ден се прощавам с гостоприемните Поспелови. Уговаряме се за среща с Володя в Москва. Всичко предстои.

4 май 1946 година

„Мили мои! Едва днес получих възможност да ви изпратя писмо... Завчера пристигнах в своята част. Оказа се, че е разформирована. Всичките съседни подразделения са заминали за Русия. Нас вероятно ни очаква същата съдба.

Така или иначе, обещавам ви в края на месец юни да се върна в Москва окончателно. Нямам никакъв адрес, най-близката пощенска станция се намира на 100 километра. Поздрави на всички, целувам ви, Льоня".

Юни 1946 година

Получавам документите за демобилизация. Имам два куфара, натъпкани с трофеи.

Цяла година Военторг разпределяше от реквизираните немски складове ту часовници, ту парчета копринени платове, ту дамски комбинации, ту покривки за маса, дори не мога да си спомня какво ли не имаше там, после – два чифта бельо, вълнени гимнастьорки, галифе, куртка, шинел, плащ палатка, книги. С попътни коли се добирам през унгарското градче Шопрон, и през австрийското градче Айзенщадт до Виена. Имам време, имам и познат адрес.

С двата куфара, вече не за двама, а само за мене, стигам до познатата славянска къщичка. Стопанката ми отваря с радост портичката, но в стаята на дивана седи полупиян старшина. На масата бутилка водка.

Запознаваме се, пием за победата, за завръщането в родината. Смъртно съм уморен, лягам на леглото и заспивам. Старшината ме буди, казва, че също заминава утре от Виена за вкъщи в Брянск, че докато съм спал, домакинята излязла някъде от къщата, а той се качил на втория етаж и открил в бюрото сребърни прибори, златни обици и пръстени, златна табакера.

– Лейтенанте, – казва той. – Имам наган, не съм го предал. Хайде да убием през нощта тази курва и мъжа ѝ, ще си разделим всичките неща, може и още нещо да намерим. А утре сутринта – на влака до Будапеща, никой никога няма да ни намери, абсолютно чиста работа!

Разбирам, че да убие човек за него е дребно нещо и трябва да се измъкна от трудното положение.

Отварям куфара, изваждам четири бутилки унгарска "палинка" (възнамерявах да почерпя московчаните). Това е гроздова ракия над петдесет градуса. Предлагам първо да пийнем, наливам му пълна чаша, на себе си – около сто грама, пием за успеха. Наливам му втора чаша, на себе си наужким, пием за победата, наливам му трета и четвърта чаша.

След около двадесет минути той се напива окончателно, опитва се да легне на дивана и се свлича под масата. Десет часа вечерта. Идва домакинята с мъжа си, качват се горе, а аз седя на стола и разбирам, че няма да заспя, престъплението трябва да бъде предотвратено.

Седя така до седем сутринта, старшината – потенциален крадец и бандит – спи под масата. В седем часа сутринта го събуждам с мъка, казвам му, че можем да изпуснем влака, че самият аз току-що съм се събудил. Успявам да го убедя да отидем на гарата, без да убиваме старците – остава ми твърде малко. Вземаме куфарите и раниците, отиваме в метрото.

– Глупак си ти, лейтенанте – казва ми той – мислех, че си мъж, а ти си един х...!

На гарата е претъпкано и аз полагам всички усилия да се отделя от него, намирам бърз влак, нещо като "Торнадо" или "Рапид".

Всички стъкла са счупени. Качвам се на покрива на вагона, непознат капитан ми помага да вдигна на покрива тежките куфари. И той има много багаж, и до Яш си помагаме взаимно.

Пътувам на покрива. "Рапидът" едва пълзи. След около час и половина спира. На покривите на вагоните се вълнуват няколкостотин войници и офицери, които се връщат в Родината. Какво става? Оказва се, че машинистът отишъл при сестра си да обядва. След около петдесет километра машинистът спира влака отново, този път – приятел, отдавна не са се виждали. Стоим около два часа. Покривът на вагона е нажежен, горещо е, заспивам.

– Лейтенанте, събуди се! Пристигнахме в Букурещ.

Отново има бой за места на покривите на вагоните. Това не е сред руснаците, не е сред войниците и офицерите, а румънски селяни с бели панталони и бели ризи. Струва ми се, че всичките са по долно бельо, по долни гащи. Всичко това не е смешно, а страшно. Гладът гони някъде хиляди хора. Ние заемаме твърдо своите позиции. По време на движението не е горещо, а докато вагоните стоят, се обливаме в пот, но това няма значение, отиваме си вкъщи!

На перона стотици хора обменят пари за пари, продават бутилки румънско вино. В Букурещ са в обръщение обезценени леи. Продавачите не се интересуват от тях, а от новите полски злоти и от старите германски марки, иначе казано - от марките на Третия райх.

Съжалявам, че ги изхвърлих отдавна.

Половината от заплатата си по атестат от 1942 година превеждах на своите родители, другата половина – автоматично в спестовната книжка. Но когато три месеца стояхме в отбрана в Сувалки, току-що отпечатаните злоти ни даваха на ръка и ги бях запазил. Носех ги в Русия като сувенири, а тук изведнъж вино. Всичките си шишета дадох във Виена за предотвратяване на едно престъпление.

Купувам пет много красиви шишета.

Ром, ликьори.

Такива в Москва не са виждали. Ще пием за края на войната, за загиналия край Сталинград моя брат. Влакът тръгва, още няколко часа и сме на руско-румънската граница в Яш. Помагайки си един на друг, слизаме от покривите на вагоните.

В Яш се формират отделно войнишки, отделно офицерски състави на завръщащите се в Родината воини победители. Научавам, че нашият влак ще мине през Киев, а в Киев е родната ми леля Вера с мъжа си, братовчед ми Миша и братовчедката ми Рая.

Техният по-голям брат, Юра, когото обичах и когото преди войната водех по всички московски музеи и го посвещавах във всичките тайни на моя живот, загина трагично в края на войната. Като разузнавач попаднал в ръцете на наказателен отряд на СС, фашистите го измъчвали, изрязали на челото му петолъчка звезда и го убили, а нашите настъпили, но закъснели с половин час.

По пътя към Москва реших да спра за няколко дена в Киев.

Докато, вече на територията на СССР, се формираше нашият нов железопътен влак, изтичах до пощата и изпратих телеграма на леля Вера. Пристигнахме в Киев сутринта, но едва вечерта успях да стигна до нейното жилище на „Крешчатик“.

Работата е там, че в Яш, скачайки от покрива на вагона, помагайки на съседите да свалят вещите си и поемайки своите куфари, не зная как, изгубих една звездичка от десния си лейтенантски пагон, а за звездички в армията тогава имаше ужасен дефицит.

Много офицери отдавна нямаха фабрично щамповани звездички, изрязваха ги от използвани консервени кутии и ги пришиваха с конци.

Сутринта вече почти бях стигнал до къщата, вече вървях по „Крешчатик“, но беше юли, жега, а аз носех два куфара и раница.

Изпотих се, разкопчах яката на гимнастьорката си, а някога белоснежната яка за десет дни жега, прах и пот се беше превърнала в почти черна.

Ето ги последиците от войната.

Насреща ми вървеше патрул на градската комендатура, воден от майор, чиято цел беше да залавя завръщащите се от окупираните Германия, Австрия, Унгария и Румъния офицери и войници, които не са закопчани според устава или не отдават чест един на друг.

В ръцете си носех куфари и не отдадох чест, яката ми беше разкопчана, фуражката ми беше килната назад. И въпреки че всичките ми документи бяха в пълен ред, а на гърдите ми имаше два бойни ордена, аз, както и няколко мои спътници, бях арестуван, накараха ни да свалим коланите и портупеите, да се домъкнем с куфарите до комендатурата и осем часа да метем улиците на Киев.

По този начин героизмът и патриотизмът отлично се съчетаваха с лицемерието и демагогията.

Но всичко това отстъпи на заден план, когато прекрачих прага на жилището на скъпите ми хора, които не бях виждал четири години и половина.

Седим на празничната маса с невероятно количество вкусна храна, пием вино, аз разказвам.

Отдясно до мен седи възрастен непознат човек, приятел на леля ми.

Неочаквано той ми задава въпрос:

– Къде смятате да учите?

Аз, без да се замислям нито за секунда, отговарям:

– В Литературния институт. Преди две години в списание „Смена" № 4 от 1944 година бяха публикувани три мои стихотворения, имам някои започнати, но недовършени стихотворения в куфара си.

А той казва:

– А не бихте ли искали да преведете на руски език две или три мои стихотворения?

Аз съм изумен и поласкан. Изобщо не разбирам кой стои пред мене, отговарям, че никога не съм се опитвал и не зная нито един език освен руския.

А той казва, че сега ще напише и стиховете и буквалния им превод превод на руски език, та не искам ли да се опитам да ги преведа?

– Да, да искам– казвам аз, – а сам питам шепнешком леля Вера: – Кой е този?

– Льоня – казва тя, – това е много известен еврейски поет, член на антифашисткия комитет, чиито стихове са преведени на почти двадесет езика – Давид Хофщейн.

Той изважда бележник.

Две стихотворения на еврейски език.

Не знам нито една еврейска дума, но имам буквалния превод плюс състоянието на щастие, на изпълнен дълг и още това съветското: "Който иска, той постига!" Такъв просто отворен път към литературата.

Сядам на бюрото и до сутринта превръщам буквалните преводи в стихове, през деня работя върху вариантите. Вечерта идва Давид Хофщейн, чете и – неочакван възторг. Казва, че никой досега не е превеждал толкова дълбоко, толкова адекватно неговите творби, че мечтата му се сбъдва.

Аз съм замаян от щастие, а той пише две писма: едното – до издателството "Съветски писател", а другото – до главния редактор на отдела за дружба между народите на издателството "Художествена литература" с молба да предадат ръкописите на двете му книги, включени в плана и намиращи се в съответните редакции, за да бъдат преведени от мене. Само от мене.

След месец съм в Москва, постъпвам в Художествения отдел на Полиграфическия институт, отнасям в издателствата писмата на Давид Хофщейн, получавам неговите ръкописи и буквалните преводи и започвам да превеждам.

В хода на работата възникват въпроси, разменяме си писма, изпращам му по пощата намерена от мен в полуразрушен немски замък на брега на Рейн гравюра от XVII век – карта на Йерусалим с няколко сцени от Стария завет. Времето върви.

В края на 1947 година в литературното студио на МГУ чета два последни превода на Владимир Луговский.

През 1948–1949 година Давид Хофщейн заедно с всичките членове на Еврейския антифашистки комитет е арестуван и осъден на разстрел...

Баща ми е в пълен ужас.

Със сигурност службите са се сдобили с моята кореспонденция с него, а също и с картата на Йерусалим.

Никое издателство не ми се обажда. Всички започнати преводи унищожавам, от литературното студио към филологическия факултет на МГУ ме изключват с мотива, че не съм студент в МГУ.

За сметка на това имам успехи в института, все повече и повече се увличам по композиционното рисуване от натура.

Стихове практически вече не пиша. Към живописта и поезията ще се върна след тридесет години.

Защо? Не зная. Потребността да се изразявам в стихове я имах на шестнадесет години, на двадесет и три години и отново, и вече завинаги, се появи след шестдесетгодишна възраст.

ееееееее

Трясущиеся губы, сердце бьется. Заноют зубы. Что такое страх? Мне выразить его не удается. Какой-то неожиданный размах? Бежит сержант Баранов, бомба рвется, и нет его. На дереве – карман. Я говорил: «Лежи!» А он был пьян. А я уставы нарушать боялся. Боялся женщин. Страх меня терзал. Сержант был пьян, а я не рассказал. Боялся «Юнкерсов» пикирующих, мин. Начальник от приказа отказался. Любимая! Прости меня, прости! Не мог, не мог, не мог я подвести любого из доверившихся мне с походкой неуклюжей, с грубым слогом. Я понимал, что это ложь вдвойне, и это чувство долга перед Богом, и страх меня терзал, и я терзался. Медаль. Потом начальник на коне меня позвал, и я не отказался. Не то коньяк, не то одеколон.

ееееееее

Треперещи устни, сърцето бие. Зъбите болят. Какво е страх? Не успявам да го изразя. Някакъв неочакван размах? Сержант Баранов бяга, избухва бомба и го няма. На дървото – джобът му виси. Казвах му: "Легни!" А той беше пиян. А аз се страхувах да нарушавам устава. Страхувах се от жени. Страхът ме измъчваше. Сержантът беше пиян, а аз не разказах. Страхувах се от пикиращите "Юнкерси", от мини. Началникът се отказа от заповедта. Любима! Прости ме, прости! Не можех, не можех, не можех да подведа никого от тези, които ми се довериха с непохватна походка, с груб изказ. Разбирах, че това е двойна лъжа, и това чувство за дълг пред Бога, и страх ме измъчваше, и аз се терзаех. Медал. После началникът на кон ме повика и аз не отказах. Дали коняк е или одеколон.

(Следва)