ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XIХ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII; XIII; XIV; XV; XVI; XVII; XVIII

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XIX.

Изгарянето на Смърдеш. Турските жестокости в Смърдеш и околните села. Тежките последствия за делото. Сражение с турците при с. Желево.

3 май.

Това беше на 8 срещу 9 май. По това време ние бехме към Блаца, за да направим втория местен конгрес, който и стана. Чакаларов и Поп Трайков заедно с четирма, дошли от Гърция, беха се върнали обратно от Блаца за Дъмбени. Това беше на 8 май. Към пладне видели от Дъмбенските караули, че около 150-200 души войска се движела от пътя за Св. Неделя по пътя към Косинец. А пък орачи някои съобщили на четата в Дъмбени, че войската има и два топа. Чакаларов и Поп Трайков се разпоредили да известят в Косинец и Смърдеш да се вземат мерки и ако е четата (центровата чета) там, да излезе в гората, и селяните да бъдат прибрани, за да не стане някакъв обиск и открият пушките. Тъкмо, когато получили известието, центровата чета, Смърдешката, била в селото си, водена от Дичо Андонов, и тъкмо е била събрала селяните, за да се уредят селските чети. Проектирани бяха в Смърдеш три чети по 50 души всяка. Известили на войводата и той се разпоредил да поставят отделен караул, за да продължат работата си. И селяните, спокойни, гледали си работата. Час и половина преди мръкване дотърчал говедарят откъм Косинския път и известява, че аскерът наближава. Войводата с трима от четниците излиза от селото и през Пецеровския трап се отправя за планината. Аскерът, преди да наближи селото, се разпределя на две части, едната заема върха „Шестье" (на Спасовден на тоя връх излизат хората, играят хоро и берат здравец), а другата ударя откъм джадето, за да обхване долната страна на селото. Войводата, още не успял да достигне до планината, бил съгледан от аскера на върха Шестье и му отворил огън. А пък долнята половина, с която били топовете, от там стреляла по него и с топовете. Войводата Дичо, като вижда, че пътят откъм Шестье е зает, ударя към чешмата „Бели кланци" (Бели кладенци). На чешмата е имало вече няколцина турци, слезли от върха Шестье да заловят позиция в каменаците откъм Беликладенци, ала момчетата ги предварили, отворили им огън и ги накарали да отстъпят, така че пътят за отстъпление бил свободен и вече мръкнало; те хващат гората „Бучье" и се избавят. Аскерът, понеже до мръкване не умя да заобиколи селото, затова едната страна на селото откъм Брезница остана през нощта свободна. Няколко часа след първите гърмежи турците бяха спрели да гърмят, а след полунощ почнали да гърмят с залпове първен от пушки върху селото, а после и с топовете. Селяните, които след като изминал войводата, се бяха разотишли в къщите, не допускали, че турците ще нападат да горят селото, та нощните гърмежи, които продължавали два часа, взели ги само за подплаха, понеже и гранатите (топовете били горски) не направиха някакви повреди. Сутринта на разсъмване турците повториха залповете с пушки и топове и същевременно обиколиха селото и откъм Брезница. Не минало много време, засвири тръбата, имало е аскер вече до 700 души и аскерът се впуска върху селото. Селяните работници не могли веднага да се сетят, що става, понеже някои от тях били в скривалища, пък и не предприемали нищо, защото нямали и заповед. Като навлезли турците в селото от разни страни, почнали да чупят вратите по къщите и да влизат вътре. И тенекии с газ, каквито се намерили в къщите и дюкяните, разливали по дъските на къщите и подпалвали. Огънят, избухнал едновременно от всички страни, биде усилен от вятъра, който от няколко дена силно духаше. Пламъците почнаха да обхващат всички къщи. Настана голям уплах между хората, и те се разпръснаха низ улиците. В това време аскерът и башибозукът, който през нощта беше достигнал от арнаутските села из Деволта, почнаха наред да убиват, кой с пушка, кой със секира, кой с камъни. Догдето селяните отрезвеят и се посъберат, за да вземат мерки, почти цялото село беше в пламъци. Из къщите не може да се излиза от дим, пламъци и от башибозука и аскера, които не щадяха никого. Жени на тълпи бяха се събрали на няколко пункта, за да могат взаимно да се пазят и по-лесно да се отървават. Тъй напр. Чакаларовата сестра Зоя, везела знамето в деня, когато дошла войската, и била го прибрала, отишла на сутринта да го прикрива заедно с тетка си София в една плевня. Като се върнали назад, преоблекли се в селски дрехи, и понеже къщата на тетка ѝ беше на края, те затуй излезли от тая къща и се преместили в къщата на Репацов по към средата на селото. Тук заварили около 7-8 жени, които бягали от смъртта. А когато почнало да гори селото, от крайните къщи дофтасали в същата къща още и други жени, та се набрали до 20-тина жени. Като достигнали турците до къщата, влезли около 10-тина наведнъж в къщата, за да плячкосват. Съглеждат Чакаларовата сестра Зоя и братовчедка ѝ Динка Митрушева, дъщеря на тетка ѝ София, и право уловили жените и почнали да ги теглят със себе си, да ги търгат. Те не се давали и викали за помощ другите жени. Притекли се на помощ майката на Динка и по-голямата сестра. Изтръгват ги из ръцете им. След това излезли турците от къщата, подир няколко минути пак се завърнали и пак уловили същите. Почнали да ги теглят за ръцете, пак упорствували и с помощта на жените пак се изкопчили. Един между турците защищавал момите и ругаел войниците, защо да посягат на честта, ала не слушали. Тогава опитали да обезчестят двете моми, но имало дърва, та те се заловили за дървата там и се опирали. Биели ги по ръцете, но те с голяма сила се защищавали. Един ѝ завидел на чехлите на едната; дала си чехлите. Но и с това не се задоволили, почнали да и говорят мръсни думи и успели да я откачат от дървото и да я откарат на пътя. Почнали да викат на помощ и майката на Динка с по-голямата дъщеря се притичат на помощ. Тогава с един залп раняват майката на Динка и с един нож замахнали на Динка и ѝ отрязали малкия пръст. И тя се развикала, но в туй време друг гръмва и я убива на место. Други се впущат по Чакаларовата сестра, излиза една баба, за да я защити; гръмват — и пада и бабата, гръмват и по Зоя и я ударят в ръката, и тя измъчена и изплашена пада между труповете. Всичко туй става на чардака вътре в къщата. След това турците се дръпнали. Един я дигнал, като я хванал за косата, но след това я пуснал, помислил, че е мъртва. Турците си излезли. Имало една друга, легнала между труповете, за да я вземат за мъртва, дано се избави. След като си отминали турците, свестила се Зоя и помогнала на тетка си, която била ранена, та успяват да се домъкнат в една градинка, ближна до къщата. А пък турците на излизане от къщата хванали мъжа ѝ на София и го заколват на пътя до къщата. И жена му на излизане от къщата вижда трупа на мъжа си. Така се спасиха Чакаларовата сестра и тетка ѝ.

На друго място били събрани пак няколко жени, и турците, като убивали и влизали низ къщите да грабят, една от жените извикала на другарките си: „Що ги гледате тия кучета, вземете колове да ги бием!" И тъкмо се опитала да грабне един кол, един турчин я ударя със секира по темето и ѝ разцепва главата. Влизат турците в друга къща, обират всичко и искали пари от жените. Те, като нямали и отказвали, те ги заплашвали, че ще ги убият. Една млада невяста в отчаянието си извикала: „Удри и убий ме, но няма пари!" И той гръмва и куршумът я пронизва под десната гръда. Но тая невяста, както и Донкината майка, сетне се изцериха и са живи.

В други къщи, гдето се бяха събрали няколко души роднини, влиза аскерът и безцеремонно убива три етърви, които падат на чардака, сетне една невяста, дъщеря на едната от убитите, две момичета пак от същата къща, едното 8-годишно момиче, а другото 12-годишно, и едно момче на 11 години, - 7 трупа от семействето на Дульови: Гаковица, Василица и Кръстовица Дульови; София – невестата, Мара, Динка и Сотир. Един старец на 80 години, като горела къщата, излезъл с едно двегодишно внуче на ръце. Турците му искали пари, той немал. Взели да го колят, той пък взел да казва: „Колете, колете, ама московецът ето го зад България"! — „Московецът ли?!" И гръмват та убили и него и детенцето. Старецът е Дедо Тасето-Костанин.

На семейството Узунови влизат в къщата, убиват домакина Наум, жена му, дъщеря му и малкото му дете на 12 години - счупват му с куршум кокала на кръстчето. Детенцето биде изцерено после в болницата в Битоля.

На некои са отрезали ушите, за да дадат пари - и после са бивали избивани. Други са клани със секири. Имало е между башибозука дори и 12-годишни деца, които пък с камъни убивали некои. Има убити от падналите, догоряващи стрехи, когато бегали по улиците. Има и изгорени живи, а и убитите после са изгорели отчаст, на половина и пр. Една жена, ударена право в корема с граната, Христовица Чолакова, червата и разпръснати и при все туй 24 часа се е мъчила и викала за помощ. Некои се удушили в скривалищата, понеже паднала стрехата преди да излезат. Има изгорени по лицето, ръцете, но останали живи. Едно момченце, Васил Малчов, 6 годишно дете, останало живо, а всички негови - майка, три баби, една негова малка братовчедка избити. По време на сечта, понеже турците беха заети с плячкосване, по-големата част от населението успе да се избави, да излезе от селото. Добитъкът беше оставен; сетне го караха по арнаутските села разни малки турчета, които беха дошли с бащите си на плячка.

Майка ми и сестра ми се прибрали в една по-горна къща, където бяха в по-първото сражение на 28 март плячкосали, та не отишли мнозана да плячкосват. Лесно можали да се избавят, понеже е крайна махала. Всички, които бягаха, бягаха в гората. Жените ги пускаха. Някои жени са събличани по риза, ограбени, а някои и съвсем голи оставени. Огънът, който трая седем часа, погълна цялото село с изключение на 67 къщи (от 300). Една махала беше цяла останала; биглицкият каймакамин, като вижда само в една къща споменатите 7 трупа, за да не стане изследване, подпалва я, и цялата махала изгаря.

Всички убити са около 85 души, ранени около 50 души, от тях много останаха сакати. Пропаднаха при изгарянето около 80 пушки и 12-13,000 патрони. Имахме около 30 кила динамит, но той биде спазен от една жена, и около 25 бомби се запазиха. Турците се дръпнаха пред вечер. Войводата Дичо бил далеч - 2½ часа от селото, и като чул гърмежите, изпратил известие в Брезница да съобщят на околните села, че става нещо в Смърдеш, та да се притекат на помощ, ако има някоя чета на близо. Брезничани нищо не известили. И Въмбеляни, които всичко са гледали какво става в Смърдеш, изплашени, нищо не известили на селото. Едно момче от четниците, което останало над селото в гората (не успяло да отиде с Дичо), след като се дръпнал аскерът, отишло в Дъмбени, където известило на Чакаларова и Поп Трайкова, че Смърдеш е изгорен. Чакаларов веднага взима дъмбенската центрова чета, водена от Кършакова, и дъмбенската селка чета и се упътили на помощ на Смърдеш. В планината пресрещат ги избягалите семейства и те взели да ги прибират на едно място. Чак на другия, третия ден можаха да се изнамерят и разберат кой жив, кой мъртъв, майки оставили децата си и пр. Четите слезли в селото, за да задигнат неизгореното жито и да го занесат в близките села Дъмбени, Габреш и Брезница, гдето се беха настанили нещастните смърдешани. На другия ден, 10 май, башибозуците пак навлизаха в селото, да грабят наново - около 800 души башибозуци пак от Деволта. Четата от 15 души им отвори огън и ги върна, а на другия ден пак същото сториха. Мъртвите не беха погребени до 3 дена, в следствие на което се беше умирисало целото село; некои тела беха вече на разлагане. Четата не оставаше да се погребват, защото чакала комисия да дойде. Тя дойде, турска комисия от Битоля. Комисията прегледа и - нищо. А убитите бидоха закопани, кой гдето беше паднал. Ужасна картина. Тук купчина оплакват умрелите, други ги закопават, тук некой копне заровени пари, дрехи, там некои ни кълнат, че сме се родили в техното село, други не могат си обясни, от где им дошло това нещастие, трети казват, че без това не може.

Като се свърши това, смърдешани се разпръснаха по други села голи, боси, гладни, и станаха тежест на околните села. Това парализира работниците, четите мъчно се прибираха по селата, защото мъчно се прехранваха. Смърдеш като нещастие беше голем удар за всички околии. Уплашени, селяните не прибираха четите в селата, за да не ги постигне участта на Смърдеш. И четите повече прекарваха в горите. Ентусиазмът отстъпи място на отчаяние, гледаха мрачно на бъдещето, обща загриженост. С четите обикаляхме по селата. Отидохме в Пцодери и Желево, за да накажем некои предатели. Поп Трайков и Митре отидоха в Желево, аз пък, Чакаларов и Попов в Пцодери, но ние се върнахме. Митре и Поп Трайков беха предадени и ние се притекохме на помощ. В сражението падна от наша страни Кръсто от Статица, а ние убихме около 10-12 турци, между които и неколко кавалеристи, които искаха да заемат позиции зад гърба ни.

Разядосани турците от неуспеха, (това става към 22-24 май) беха на брой около 1500 души от Лерин, аскер - се впустнаха в селата Статица, Поздивища, Кономлади, Черновища и Дреновяни, безбожно изтезаваха и грабеха, та събраха до 100 пушки от тия села. В Кономлади толкова безбожно биха Поп Сотир, екзархийски свещеник, че месата от краката му беха окапали и само кокали останаха; Христо, азата от Кономлади, е обесван надолу с главата, но пак нищо не изказали. Понеже беха много изтезавани, не ги затвориха, а забраха други 24 души от тия села и ги откараха в Битоля, отгдето осъдени ги прекараха в Диярбекир, отгдето тепърва сега на 5 април 1904 г. беха освободени и се връщат, още са на път. От тех има измрели.

Когато ставаше измъчването, за да можем да спрем бурята, решихме да нападнем аскера, ала това не се изпълни, защото войската беше много и се боехме, да не продължим аферата повече. А вместо това предписахме на всички села да излизат четите да нощуват вън от селата по планините, за да не бъдат хванати и да се принуждават вследствие на изтезания да предават пушките. И тази мерка не подхождаше за времето, защото аскерите започнаха и по планините да обикалят. Требваше селяните или да се сражават с войската, или да бегат. Положението беше непоносимо. Бехме в Дъмбени, към 26-27 май, аз Чакаларов и Поп Трайков с четите на Кършаков и Дичо. В Дъмбени тъкмо тогава дойдоха от Гърция около 30 души четници, за да вземат участие във въстанието. Те бяха от Костурско и между тях бяха и Нако от Шестеово (Янков го беше изпратил да пали Сетома, но не успял, погнат от аскера минава в Гърция. Преди да замине в Гърция, шуреят му уби Стасо от Шестеово, другар на Вельо и сетне заедно с Нако забягват в Гърция). Ние, понеже знаехме неговите дела, поканихме го да го изследваме. Отредихме двама души, като им казахме да го доведат или пък, ако не дохожда, да го застрелят публично пред цялата чета. Той отказал и бил застрелян всред село пред другарите си от 30 души.

(Следва)