БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ - 2

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ - 1

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

(последен епизод)

Тази жена почти сигурно познавате, а във времето на моето детство, когато телевизионните сериали бяха малко и всеки от тях се превръщаше в събитие, я познаваше цялата страна. Вярно е, мнозина смятаха, че ротмистър Мария Захарченко от филма "Операция Тръст" е измислен персонаж или поне сценаристите са добавили нарочно колорит на "жената с маузера".

Но не е така. Реалната Мария Лисовая-Михно-Захарченко-Шулц живяла живот още по-удивителен от героинята на Людмила Касаткина. Във филма, заснет за "петдесетгодишнината на великия Октомври", разбира се, беше невъзможно да се разкаже цялата истина за нелегарната белогвардейка, но се чувстваше, че авторите се възхищават против волята си на този уж отрицателен персонаж.

Най-ярката роля във филма

[Между другото, написах за „петдесетгодишнината на октомври" и потръпнах. Като момче гледах филма за чекистите и белите терористи все едно приказка за невъзможно далечни времена. А 1967 година е по-далече от нашите дни, отколкото тогава беше 1927-а, когато се развива действието на филма. Време е да отбележим петдесетгодишнината от петдесетгодишнината на Великия октомври. „Какво да кажа за живота? Че се оказа дълъг..." (Й. Бродский). Но няма да се отклонявам.]

Младостта на генералската дъщеря Маша Лисовая била доста обикновена за момиче от нейния кръг. Може би единствената не съвсем обичайна подробност била страстната ѝ любов към конете. От детството си Мария била отлична ездачка. Иначе какво? Завършила „Смолни“, учила една годинка в Швейцария, на двадесет години се омъжила за гвардейски офицер. Това било година преди началото на световната война.

А сега сравнете две снимки.

Мария на двадесет години

Мария малко над тридесет години

Невъзможно е да се повярва, че това е един и същи човек. Между снимките има само едно десетилетие. Но какво десетилетие...

Нека видим как мила мадмоазел с камшиче се превърнала в желязната жена с маузер.

Съпругът на Мария, капитан Михно, бил ранен смъртоносно в самото начало на войната и починал в болница, в ръцете на бременната си съпруга (тя роди три дни по-късно).

Проявявайки невероятна упоритост, вдовицата – чрез великата княгиня Олга Николаевна и императрицата – успяла да получи назначение в бойна част (по-рано вече споменах, че за 1915 година това било съвсем изключително събитие). Оставяйки своето кърмаче, тя постъпила в хусарски полк. Отначало нейното присъствие дразнело бойните ѝ другари, а и полза от пишман кавалеристката нямало много. Нейният "цивилен" начин на езда не бил подходящ за конен бой. Но волнонаемната Михно била упорита и с времето овладя цялата хусарска наука.

Първия си Георгиевски кръст получила за това, че извела през нощта един отряд в германския тил. Втория – за това, че, бидейки ранена, изнесе изпод огъня ранен другар. Медал „За храброст" – за залавяне на пленник.

Тази война била макар и сурова, но "по правилата". В следващата, Гражданската, правила липсвали, суровостта се превърна в озверяване, а пленниците, макар и сънародници, бивали разстрелвани. (Съратниците ѝ започнали да наричат бившата госпожица с камшичето "бясната Мария", защото не вземала червените в плен.)

Към Деникин Мария пътувала дълго и сложно. По това време вече имала друга фамилия, омъжила се за полковник Захарченко. Съпрузите се сдобили с документи на персийски поданици и затова попаднали в Доброволческата армия по заобиколен път, през Персия. Мария воюва в уланския полк, командван от Захарченко. Както първия ѝ съпруг и той починал в болница. Тя също била ранена тежко, получила измръзване. Евакуирала се заедно с остатъците от армията на Врангел. Накратко, изпълнила класическото белогвардейско "ходене по мъките" от точка до точка.

В емиграция другите офицери се уреждали като таксиметрови шофьори, сервитьори, портиери. Мария искала само едно: да продължи борбата срещу червените.

Тя се присъединила към организацията на генерал Кутепов, която се занимавала с нелегална и терористична дейност на територията на Съветска Русия.

През 1923 година заедно с третия си (невенчан) съпруг, лейб-егерския капитан Радкевич, пресякла естонско-съветската граница и през следващите години двамата правели това рисковано пътуване не един път.

Случило се така, че „съпрузите Шулц" се оказали играчка в ръцете на ОГПУ, което по това време провеждало многокомпонентна провокация с кодовото название „Тръст". Принципът на операцията била заимстван от царската Охранка, която използвала двойния агент Азеф за контрол над терористите.

Тази игра продължила не една година. В крайна сметка през май 1927 година чекистката интрига беила разкрита. Започнали да арестуват веднага нелегалните, но „семейство Шулц" успели да избягат във Финландия.

И веднага след това, вместо да благодари на съдбата за чудотворното спасение, Мария започнала да настоява пред ръководството на организацията за разрешение да се върне в СССР. Тя се чувстваше компрометирана, опозорена, желаела да измие вината си с кръв.

Георгий Николаевич Радкевич (1898–1927)

Не минали и две седмици, когато тя и Радкевич се озовали отново на съветска територия, но този път поотделно – всеки водел своя диверсионна група. Нямали специална задача: отивали просто да убиват чекисти.

Радкевич се отправил към Ленинград. Два дни след преминаването на границата хвърлил бомба в бюрото за пропуски на ОГПУ. Дълго бягал от преследвачите си. Бил обкръжен. Стрелял срещу противниците си. И се самоубил.

По това време Мария вече разлюбила третия си съпруг и имала нов спътник – Александър Оперпут (във филма в ролята играе Донатас Банионис), който заминал заедно с нея за Москва. Не съм сигурен, че отношенията на тридесетгодишната Мария с мъжете могат да се нарекат с романтичната дума "любов". Предполагам, че към края на живота си тя се е разучила да обича (погледнете в очите на жената от втората снимка). При хората, които живеят само с омраза, не остават душевни сили за други чувства.

Терористите се опитали да осъществят взрив в общежитието на чекистите на Лубянка, но терористичният акт се провалил.

Бягали разделени: Оперпут по един маршрут (и скоро загинал в престрелка), Мария и още един офицер – по друг.

За тях организирали гигантска хайка с блокиране на железопътни линии, претърсване на горите, мобилизиране на армейски части и дори на местните жители. Ротмистър Захарченко се смятала за най-опасния терорист на бялото нелегално движение.

Мария и 23-годишният Юрий Петерс-Вознесенский попаднали в капан близо до Полоцк. Отбранявали се до последния патрон. По-точно, до предпоследния. Ако се вярва на филма „Тръст", Мария стреляла с точността на снайперист.

Червеноармеец, който участвал в този бой, описва така последната минута от живота на бялата Немезида: „На отсрещната покрайнина на гората, в интервала между мишените [престрелката водела на армейски полигон], стоят един до друг мъж и жена, в ръцете им по револвер. Те вдигат револверите нагоре. Жената се обръща към нас, вика: – За Русия! – и стреля в слепоочието си. Мъжът също стреля, но в устата си. И двамата падат."

Ей сега ще се застреля

Известно е, че има хора, до такава степен пропити от войната, че вече не могат да се спрат. Историята на живота на Мария Захарченко свидетелства, че от тази болест страдали не само мъжете.

Следва