ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XХII

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII; XIII; XIV; XV; XVI; XVII; XVIII; XIX; XX; XXI

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XXII.

Илинденското въстание. Печалният край. Кляшев и Чакаларов през Гърция дохаждат в България.

5 Май

Когото ние на 23 юлий се биехме към Клисура, тогава Поп Трайков се беше помирил с Коте, без да вземе нашето съгласие. Отишел при него с 4 знамена и с около 600 души, тържествено го простил, целунали се братски, защото през време на въстанието не бива да има разцепления. Поп Трайков изпраща четите в помашкото село Жервени, за да подканят селяните-помаци да си предадат оръжието; те не направили това и тогава отварят огън на селото и го изгарят съвсем, и убиват няколцина мъже; другите избегали. От същото село беха уловени и избити до 50 души и пр., както Ви е разказал Попов. Няма да Ви разказвам подробности по въстанието, което се прогласи на Илинден, 20 юлий 1903 год. те са Ви разказани от Попова. Подир два дена на 26 юлий аскер от Костур дохажда в Шестеово, за да прибере жервенските фамилии: тогава турците изгарят една махала от Шестеово и 4 къщи от Черновища.

Когато бехме на Шестеовския връх, се завърза сражение между четата на Козничев (Дреновската и Поздивската чети). Само един четник от страх се поврежда и умира.

След като се отделихме от Попова (27 август), останахме с Чакаларова с около 450 души. Денувахме в „Орманчето", близу до Брезница. Там денувахме, аскерът ни съгледа и ние се отстранихме. Слезохме в Брезница на 29, изгорихме къщата на Стоян Жойков, за когото вече се каза, и наказахме баща му и брата му. И те беха убили един най-добър работник от Брезница, Лавро Гъцов, а друга част от Котевата чета беше убила, по внушението на гръцкия владика, работника Дине Янев. При изгарянето на къщата обесихме селския кмет Георги Карола и селския пъдарин Доно Ютов, който беше един от убийците на Лавро.

Оттам се отбихме над Апоскеп, на местността „Дулите" (дуло - вглъбнато место, дупка цилиндрична в земята). Тук на другия ден, 30 август, се завърза около 9-часово сражение. Около 200 души аскер още сутринта беше обиколил селото Апоскеп, за да предадат оръжието. Около пладне петима селски старци с 100 души аскер беха изкарани в Костур, а другите войници беха ce упътили в планината, да изберат место, та на другия ден да се установят там. Като ни наближиха, ние бързо се разположихме в позиции и отворихме огън, та успехме тези 100-те души, що останаха, да ги прогоним. Като се чуха гърмежите в Костур, потегли войска до 4,000 души, за да ни нападне. Друга войска около 200 души от селото Тиолища, която беше отишла да гони наши другари, Розов и Кузничев, що беха запалили четири къщи от селото на предатели, и тя се упъти да ни нападне в гърба откъм левия фланг. Един час преди мръкване бехме нападнати от три страни. В сражението нашите момчета напуснаха първата позиция, понеже не можаха да я удържат, и с големи мъки можахме да ги спрем на новите позиции при чешмата „Ковачо". Турците, окуражени, с неимоверни усилия се опитваха да превземат позициите, но напразно. Чакаларов на долната позиция при „Ковачо" успе да ги спре и от задната позиция. Тук употребихме четири бомби, които много изплашиха войските. Мръкна, но до един час залповете продължаваха.

Тогава се разделихме с Чакаларова. В сражението паднаха много турци, — казват, че паднали до 200 души, но в същност ще да са паднали около 80 души. А от нашите двама. Ние бехме укрепени в позициите, а те на тълпи търчаха да ги превземат. Озлобени от това сражение, на другия ден съвършено изгориха селото Апоскеп, около 120 къщи, и убиха 14 души селяни, между които поп Мишо, екзархийски свещеник, и Лазо Лукаров; одраха ги на местото на сражението и ги оставиха там да се мъчат. Те го направиха това, за да не се каже, че от наша страна нема жертви.

Чакаларов замина с 120 души в Нестрамско, за да отвлече вниманието на аскера, аз с 220 души останах в Кономладско. Тук подир два дена аскерът ме загражда от вси страни, но избегнах сражението. Уплашени от мъчното положение, въстаниците почнаха да ме напущат и се прибираха по селата си. Това беше към началото на септември. Беха издадени вече турски две окръжни да се предават безнаказано. Гръцкият владика с 600 души войска ходеше по Пополе и Олицкия манастир, да предумва семействата, да викат въстаниците да се предадат, а той ще ги защити, ако станат гъркомани. И няколко села се полъгаха - Апоскеп, Габреш, Загоричани, Олища и др. станаха патрияршисти. После, към края на септемврий, всички, които искаха да заминат на чужбина, трябваше да идат в гръцката митрополия, за да им се даде удостоверение за паспорт. Иначе не им се издаваха паспорти.

Като се измъкнах от аскера, разпределих четата на малки части, за да се запазим по-лесно в горите. Аз с 80 души заминах за Косинец, гдето престоях четири дена, и тук два дена гладувахме - хляб няма, жито няма, водениците изгорени. И бяха принудени жени да носят на гърба по два шиника жито на два-три часа растояние, за да го мелят, та и ние да се храним.

В това време аскер беше се установил в Клисура, Върбица, Блаца, Черешница, в планината Вич в Бабчурско, в местностите Дулите, Ковачо (над извора Габрецки в камъните), в планината Лисец, в с. Руля (около ливадите), в с. Бесвина, (при чешмата „Крайков") и в с. Дъмбени.

Имаше около 25,000 до 30,000 души. Тук претърсиха всичките гори, дърво по дърво; избиха до 50 овци от едно стадо в местността Черна гора. Тук гониха семействата от селата Кономлади, Дреновени, Поздивища и Габреш, разпръсваха ги, обезчестяваха ги, между които и 14-годишно момиче Дочка Никова Постолева от Жупанища от 40-сетина турци! та не можеше да се дигне от мястото си.

В следствие на това непоносимо положение селяните почнаха да се прибират по селата и да издигат кърпи вместо бели байраци в знак на подчиненост (по наставление на пашите, които предвождаха войската). В това време почва да става предаването на оръжието общо. Това беше хитрост от турците: да се предават пушките общо, селски, за да не падне отговорността върху отделни лица, та по-охотно да предават оръжието. Така и стана и отидоха някои селяни, почнаха да уговарят с турците как да се накажат онези, които още се колебаеха да се предадат. Така стана в Дъмбени, че учителят Христо Цеманов с двама души дъмбенци, по внушение от юзбашията, хващат една вечер, на 7 септември, пътя на учителя Киряко Търповски и го застрелват, понеже той мъмрел тези, що се помиряваха и си предаваха оръжието.

В това време Чакаларов към 1 септември беше в Нестрам, където изгори три къщи на върли гъркомани и противници на комитета. Войска от 200 души го среща в Нестрам, завързва се сражение, но войската отстъпя с позорно бегство. Оттам на 3 септ. отишли по посока към смесеното от гърци и турци село Тухли. Турците избегали в планината, отгдето почнали да гърмят върху въстаниците. Последните, разядосани, изгарят селото - 15 турски къщи. Уловили една баба и едно детенце и ги предали на коджабашията грък, за да ги запази.

С гърци куриери тръгват за селото Ливадя (турско село). Тук има турци, богати бегове, и ятаци на арнаутите разбойници по християнските села. Тухляни и ливадяни, изплашени от участта на с. Тухли, излезли тъй също в планината и почнали да стрелят, но четниците ги прогонили и им изгарят селото. Още същия ден се упътили въстаниците пак към арнаутското село Ленотей (арнаутски: Загър = св. Захария). И изплашените ленотейчани, прибрани с тухляни и ливадяни, от една височина отворили огън върху въстаниците. Тогава Чакаларов отделил едно отделение под началството на Коста Здрольов и го изпроводил да нападне селото Въртеник (пак арнаутско село). Арнаутите напразно се съпротивлявали - и двете бидоха изгорени. Същият ден въстаниците се упътиха, пак сдружени, за другото арнаутско село Фуша и изгорили и него и вечерта се прибрали във Въртеник. Оттам потеглят към селото Грамос и по пътя изгарят една водна бичкия с около 15 хиляди дъски. Отишли под Грамос, преседели там на 5 септемврий и тъкмо когато изпращали едно отделение да им донесе храна от селото, около 150 души разярени арнаути ги нападнали. Става сражение и арнаутите били изгонени и се прибрали в селото Грамос, гдето си заобикалят наши четници. В това време от едно близко арнаутско село идела една сила от 400-500 души арнаути, събрани от другите арнаутски села, за да освободи заградените. Предвид на силата нашите отстъпили по посока към планината. Турците ги гонили. Чакаларов разпоредил, че се отделили две крила, които ограждат настъпващите арнаути и им откриват отзад огън. Арнаутите, изненадани, удрят да бегат, влизат в селото и заедно с хванати по пътя чорбаджии се затварят в черквата. Нашите ги настигнали и заобиколили черквата с намерение с бомби и динамит да я бомбардират. Падат арнаути десетина души, а от нашите един. Не рачили да бомбардират черквата, понеже по-видните чорбаджии беха вътра в черквата (Грамос е влашко село).

Вечерта нашите отстъпиха и заминаха на 6 септемврий в селото Денско (влашко село). От Денско заминаха за турското с. Мирославица, и него изгориха.

После минали през гръцкото село Котелци и Пчелско. Чакаларов отиде да нападне каймакамлъка „Бурбоцко". Съгледвачът на връщане не можал да каже друго освен че няма аскер, но сетне наистина дохождат до 200 души аскер и сетне и други, та Чакаларов се дръпва назад в Костенарията и се установи зад Жупанища.

Захваща гонитбата против нас. Турците немилостиво ни преследват от 17 сепемврий до 17 октомврий. Упадък, предаване на пушки, складиране на пушки. В Въмбелската планина в една пещера бяха се скрили около 18 души от Въмбелската селска чета, между тях някои бяха без пушки. Турците ги откриха и всички се самозастрелиха вътре. Само едно момче скокнало от пещерата и паднало ранено от един залп и се престорило убито. Те му отрязали едното ухо; турците отрязваха по едно ухо на убитите. После това момче се лекуваше в Битоля заедно с майка си, която тъй също беше ранена.

Тогава аз изпратих около 800 души жени от селата в Битоля, да се оплакват на консулите. Не бяха ги приели в Битоля, те останали на Кръстофор, гдето английският консул два пъти ги фотографирал. На 17 октомврий с Чакаларова, сестра му и около 20 души минахме гръцката граница десно от селото Велемиш. Чакаларов беше облечен във влашки дрехи. Минахме през Трикала. Момчетата ги уловиха, затвориха ги две седмици и ги пуснаха, та сетне през Варна дойдоха в София. Аз и Чакаларов минахме през Арта—Левкос—Корфу—Триест—Фиуме и стигнахме в Белград. На 8 октомврий аз пристигнах в София, а на 10 октомврий 1903 г. — Чакаларов. Брат ми се помина в Диярбекир.

(Край)