МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / „КРАДЦИ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Много нещо крадци се навъдиха напоследък, граждани. Задигат наред, без да подбират.

Сега направо не можеш да намериш човек, на когото да не са му свили нещо.

Ето и на мене наскоро ми дигнаха куфарчето, малко преди Жмеринка.

И какво например да правим с това социално бедствие? Да им късаме ръцете на крадците ли? Ето, казват, във Финландия едно време им режели ръцете. Открадне нещо, да речем, някой техен финландски другар, и веднага – кръц, ходи, кучи сине, без ръка.

Затова и хората там са станали едни положителни. Там, казват, можеш дори да не си заключваш жилището. А ако например някой гражданин си изтърве портфейла на улицата, дори няма да го пипнат. Ами ще го сложат на някое видно място и нека си лежи до второто пришествие... Бре, че глупаци! Ама парите от портфейла сигурно ще ги вземат. Няма как да не ги вземат. По този въпрос не само ръцете да им режеш, ами и главите от дъно да им сечеш – и това, моля ви се, няма да помогне. Е, да, ама пари се изкарват. Портфейлът е останал, и за това мерси.

Ето на мене, малко преди Жмеринка, ми свиха куфарчето, чиста работа. С всичко в него. С все дръжките. Имах една гъба за баня вътре – пет пари не струва – и нея. Е, за какво им е на тези нещастници гъбата?! Ще я хвърлят, мерзавците. Ама не. Свиха го барабар с гъбата.

А най-важното, сяда до мене вечерта във влака някакъв гражданин.

– Вие – казва – бъдете така добър да пътувате по-внимателно насам. Тук – казва – крадците са много дръзки. Направо се нахвърлят на пътниците.

– Това – казвам, – не ме плаши. Аз – казвам – всякога слагам глава на куфарчето. Ще усетя.

Той казва: – Работата не е в главата. Тук – казва – са такива майстори – събуват ботушите на хората. Каква ти глава.

– Ботушите – казвам, – са ми руски, с дълги кончове – няма да ги събуят.

– Е – казва, – правете каквото искате. Моята работа е да ви предупредя. А вие там си знаете.

И така задрямах.

Изведнъж, преди да стигнем Жмеринка, някой в тъмното ме дръпна за крака. Ей богу, за малко да ми го откъсне… Като скочих, като цапардосах крадеца по рамото. А той като хукна да бяга. Аз след него от горното легло. Ама не мога да тичам.

Защото ботушът ми е събут наполовина – кракът ми хлопа в конча.

Вдигнах врява. Разбуних целия вагон.

— Какво? — питат.

— Ботушите — викам, — граждани, за малко да ми свият.

Започнах да си нахлузвам ботуша, гледам – куфарчето го няма.

Пак вдигнах врява. Претърсих всички пътници – няма го куфарчето. Крадецът, оказва се, ме дръпнал нарочно за крака, за да си вдигна главата от куфарчето.

На голямата гара отидох в Специалния отдел да се оплача.

Е, посъчувстваха ми там, записаха. Аз им викам:

— Ако го хванете, откъснете му ръцете, да го вземат дяволите.

Смеят се.

— Добре — казват, — ще му ги откъснем. Само оставете молива на мястото му.

И наистина, как е станало това, направо не зная. Ама съм взел от масата химическия молив и съм го мушнал в джоба си.

Агентът казва: — При нас — казва, — нищо че сме Специален отдел, за нула време пътниците изпокрадоха целия комплект за писане. Един кучи син мастилницата отнесе. С мастилото.

Извиних се за молива и излязох. „Ех — мисля си, — ако се почне у нас едно рязане на ръце, ще се напълни с инвалиди. Скъпо ще ни излезе.“

Но трябва все пак да се измисли нещо срещу тази напаст.

Макар че у нас има една такава смела мисъл: животът с всяка година се подобрява и в скоро време, може би, съвсем ще се подобри, и тогава, може би, и крадци няма да има.

Точно така ще се реши проблемът. Ще почакаме.

1926 г.