ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ в „Библиотека на Павел Николов“

ПРЕДГОВОР

През последните години се откри един нов безценен източник за изучаване историята на българския народ под турското владичество: тайните турски държавни архиви. Едва ли има нужда да се изтъква, че този извор на материали за новата наша история е несравнено по-достоверен, отколкото са, например, византийските хроники за старата история на българския народ. Това са преди всичко официални документи, много от които са съставяли интимни тайни на вековната и разноплеменна империя на султаните. Под тяхното осветление не малко тъмни страни на нашето робско минало ще бъдат разяснени и не една погрешна или едностранчива преценка, разпространена в чужбина и у нас — поправена.

Г-н Панчо Дорев е един от неколцината българи турковеди, на които се удаде да се поровят в турските държавни архиви и да извадят на бял свят съдържащите се в тях български исторически съкровища. Изнесеното от него в предлаганата книга съставя само малка част от онова, което е събрал, но и то е достатъчно, за да потвърди и чрез турски подпис българския народностен характер на Македония. Завоевателите, чужди по вяра и език на покорената област, са взимали местното население за такова, както то се е наричало и чувствувало. Затова техните исторически свидетелства и техните официални книжа са едни от най-солидните документи за народността, езика и чувствата на дадено подвластно население. За турския историк и географ Хаджи Калфа — преди 285 години, за турския пътешественик Евлия Челеби — преди 270 години раята в Битолско, Тиквешко, Радовишко, Петричко, Охридско, Костурско и пр. е българска, както е българска и за турската официална власт в ново време, когато българите почват да се борят за църковни и политически права.

Никога през петте робски века народностната общност между българите от Македония, Мизия и Тракия не се е прекъсвала. Българщината в Македония е заварена от турците, тя не е създадена от Екзархията, — както продължават да твърдят новите владетели на тая класическа българска земя, — а самата Екзархия е плод на общонародна борба, в която македонските българи имат своя почтен дял.

Това говорят турските архиви.

На второ място трябва да посочим, че събраните в тази книга документи осветляват променливостта на турската официална политика спремо отделните народностни групи. Тази политика се определя от степента на опасността, която дадена християнска народност представя за държавата. Тя използва изкустно вероизповедните и племенни разпри на своите християнски поданици, насърдчава ги и дори ги подстрекава, покровителствувайки винаги по-слабата страна. Така през време на църковния въпрос турското правителство, в желанието си да омаломощи влиянието на гърцизма в своите предели, подтиква българите към пълно отцепване от Патриаршията. По-после то дори улеснява Екзархията да прибере, по силата на султанския ферман от 1870 г., своето българско паство. (Виж документ № 2). Въстанието от 1876 г., Цариградската конференция и последвалата освободителна война заставят го да промени коренно своята политика: българщината става враг № 1. Дори гръцко-турската война за Крит (1897 г.) не променя положението, понеже тъкмо по това време се започва масовото революционизиране на македонските българи. Империята се тресе от ударите на Вътрешната революционна организация и цариградските управници поемат охотно ръката за помощ, която им протяга елинизмът. Илдъзът, Фенер и Атина защищават задружно застрашените си позиции против общия враг. От „българофилска" през църковния въпрос, сега официалната политика на Турция става българоизтребителна и действува в дух пряко противоположен на фермана от 1870 г.: в негласен съюз с враговете на българщината, тя се мъчи насила да задържи осъзналите се българи патриашисти под духовната власт на елинизма.

Ала заедно с тая характеристика на турската политика, документите подчертават и нещо друго: надмощната сила на българщината в Македония под турска власт.

Ядката на документите в тази книга се състои от преписката на Хюсеин Хилми паша, главен инспектор на реформите в Македония от края на 1902 г. до младотурския преврат през м. юлий 1908 г., с Високата порта. Този е най-важният период от освободителните борби на македонските българи. Във времето на Хилми паша се повдигна Илинденското въстание, което съставя най-крупната въоръжена акция на българския народ не само в ново време, но през цялото негово петвековно робство. Илинденското въстание има своята десетгодишна предистория.

Десет години минаха в революционна просвета, организиране, въоръжаване и обучение. През тоя период македонският роб биде превъзпитан в борчески дух, самодисциплина и готовност за жертви. Всяка македонска околия роди големи борци, записа героични подвизи и даде скъпи жертви. В Битолския вилает, дето се работи най-системно вcl всяко отношение, населението сравнително бързо възмъжа и се подготви за илинденския подвиг. Една-две години до въстанието то живееше като на лагер, готово всеки час да се дигне с оръжие и да се яви там, дето му се заповяда. Това явствува и от преписката на Хилми паша: „Духът на болшинството от българското население е революционизиран", „четнишкото организиране на селата е свършено" - казва се в едно донесение на битолския валия до канцеларията на Султана (Документ № 2). Мобилизирани милиционери се явяват в тила на войската, когато тя се сражава с чети вътре в някое село или в планината. На 28 март 1903 г. костурски четници с Б. Сарафов и Чекаларов са обградени в с. Смърдеш и се сражават с войската. През това време „от околните български села много въоръжени лица се събраха по височините и се осмелиха да нападнат с цел да попречат на движенията на войсковите части", — донася на 12 април 1903 г. Хилми паша във Вел. везирство (Документ № 8). Случаят със Смърдеш не е единичен. Но подобни прояви на висок дух и самодисциплина се срещат само във възмъжалите райони на Битолския революционен окръг,

Костурско е един от тях. Един от първите, ако не и първият.

Обстоятелството пък, че костурският край, тъй много отдалечен от българската граница, е лишен и от свой български градски център, издига още повече неговото героично население.

Месеците април и май 1903 г. са най-страшните през бурната доилинденска епоха. Разярена от динамитните атентати в Солун, турската власт хвърли в затворите по-будните българи в областта и предаде — с повод и без повод — не малко села на меч и пожар. През тази паметна епоха Костурско плати най-скъпа дан на турската жестокост. Но между многото пострадали села в Костурско, Смърдеш стои на чело по размера на жертвите в хора, опустошение и преживени ужаси. Войската и башибозукът от околните турски и арнаутски села имаха зъб на Смърдеш не само заради нещастното за тях мартенско сражение, от което се изскубна здрав и читав Борис Сарафов. Родно село на прочутия войвода Васил Чекаларов, на Пандо Кляшев и на много други нелегални, Смърдеш минаваше за първо комитско село в околията. И наистина, Смърдеш бе едно от най-въоръжените села, център на революционен участък, с леярница на бомби и куршуми и със самородни техници.

На 8 май 1903 г. след полунощ един полк войска с артилерия обгради селото. Призори се започна нападението с артилерийска и пушечна стрелба. Едни от хората бяха изненадани в леглата си, по-заподозрените бяха се свряли в скривалищата си. Не се мина много, от всички махали се издигнаха пламъци. Башибозукът, снабден с газ от разбитите дюкяни, разнасяше огъня от къща в къща. Смаяните домочадия, търсейки спасение в бягството, се натъкваха на разярената сган. При непрекъсната стрелба, всред писъци на жени и деца, башибозук и войници стреляха в бягащите, сечеха с ножове, къртеха врати, грабеха, изтезаваха хората за пари и най-после подпалваха къщите. С най-голям бяс налитаха на жените, но всекъде срещаха отпор. Нападнатите невести и моми се защищаваха с нокти и дървета, подпомагани от своите близки и дори от стари баби. Големият брой на избитите и изклани млади жени говори за тази отчаяна съпротива. Само едно семейство, Дулеви, даде седем жертви от които шест са жени, паднали, защищавайки честта си. Пожарът трая 7 часа и опепепи 240 къщи (от всичко 300), 85 души бяха избити и изклани, 50 души ранени, мнозина от които останаха сакати. Пропаднаха в пожара и около 80 пушки, 12—13000 патрони и известно количество бомби.

Горните цифри, установени от покойния Пандо Кляшев, който, заедно с други четници, посети селото на другия ден след пожара, не се схождат напълно с официалните турски данни (Документи под № 13). Но недобросъвестността на турската власт лежи не в горното обстоятелство, а в старанието ѝ да представи пожара като случайно избухнал през време на сражение, да прикрие ролята на башибозука и отговорността на войсковия началник. В Цариград, дето смърдешките събития предизвикаха остри дипломатически постъпки, са повече смутени. Цариградските управници не са доволни от сухите донесения на главния инспектор и от факта, че на пострадалите „били раздадени сто оки хляб"; те искат същия ден телеграфически от него да съобщи какви нареждания е направил по отношение на населението в Смърдеш. Два дни по-късно главният инспектор отговаря, че е дадена заповед да се направят потребните разследвания и пр. (Документ № 15).

Изтребителните средства, турени в действие през пролетта на 1093 г., заблудиха органите на турската власт. В много градове и села комитетите бяха обезглавени. Затворите бяха натъпкани с български първенци. В многото станали сражения загинаха прочути войводи и четници. През месеците юний и юлий настана относително затишие, което управниците изтълкуваха в смисъл, че революционната организация е вече достатъчно омаломощена, за да може да предприеме сериозна бунтарска акция. Ето защо избухването на Илинденското въстание дойде като гръм от ясно небе за вилаетските власти в Битоля и за главния инспектор. Документ № 18 говори за изненадата и смущението им от първите възстанишки нападения и от скъсването на съобщенията със съседните околии. Във въстаналата област има сравнително малко войска. Властта в Битоля е така загрижена за самия град, че не се решава да използува рационално битолския гарнизон. Надеждата ѝ е в така наречената албанска армия на Омер Ружди паша, съсредоточена в Призрен, в Митровица и други места на Новопазарския санджак. Към Цариград хвърчат бързи телеграми за военна помощ от Санджака. Битолският валия и Хилми паша бият тревога особено за Костурско, дето въстаниците са господари на положението. В една телеграма от 7 август 1903 г., забележителна по плачливия си тон, Хилми паша прави различни комбинации откъде би могло да се изпрати помощ за Костур — от Призрен ли, от Солун и Солунско ли, или пък "пристигащите утре във Велес два табура да продължат пътя по железницата до гара Соровичово и по този начин да се помогне на Костур и на Костурско" (Документ № 21). Великото везирство усвоява последното мнение на Хилми паша. На 12 август то получава отговора на военния м-р Риза паша, че "исканата от главния инспектор военна сила в помощ и подкрепа на Костурско" пристига (Документ № 22).

Тревогата за Костурско бе напълно основателна. Между всички райони на Битолския революционен окръг Костурският бе най-узрелият за въстание. Той дори рискуваше да презрее в този смисъл, че ръководителите едва задържаха напора на населението. След опожаряването на Смърдеш околията бе наводнена от потери, които непрекъснато обграждаха и обискираха селата, залавяха тук-таме и оръжие. Хората живееха при страшно напрежение и със съзнанието, че всеки изминат ден носи вече само загуба. Положението се усложняваше и от гурбетчиите, дошли по легален и нелегален път от чужбина, за да вземат участие в народното въстание. За щастие, само няколко дена преди клането в Смърдеш, беше вече се състоял предилинденския районен конгрес, който свърши най-важната работа във връзка с очакваното въстание. По ред съображения конгресът бе свикан не наведнъж, а на две места: между 3 и 4 май в с. Дъмбени — за центровете от Корещата и Кастенарията, и на 6 и 7 май в с. Блаца — за центровете от Пополето и от Кайлярско. И на двете места се размениха мисли по плана на въстанието в района и се взеха решения относно разпределението на въоръжените сили, складирането на храни, допълването на военни припаси и пр.

Въпреки всички понесени удари в продължение на два и половина страшни месеци, Илинден завари Костурския район не само с най-повишен дух, но и сравнително по-добре подготвен откъм въоръжение и обучение, и с едно ръководство, състоящо се от прозорливи и авторитетни началници, от доморасли, но опитни и калени войводи и от кадър стари храбри четници, поели сега командни длъжности в центровите чети. За въстанишката дейност в Костурско аз на друго място писах: "В двете северни части на околията, Корещата и Пополето, цялото население се дигна на крак и свърза съдбата си с подетата борба. Командуването още от първия ден взе в ръцете си инициативата и не я изпустна през целия нападателен период на въстанието — до средата на август. В своя нападателен устрем то действуваше с мълниеносна бързина и почти навсякъде с големи отреди. Затова и отбеляза блескави успехи".

Нападението на гарнизона във Вишени (21 юлий), нападението на гарнизона в градеца Клисура (23 юлий), сражението пред Билища (23 юлий), победоносното сражение над с. Дъмбени, в което турският отред от 1003 души с два горски топа бе изтикан от позициите си и обърнат в бягство (29 юлий), упоритият целодневен бой над Песодери — Биглата (4 август), разбиването на гарнизона в градеца Невеска (12 август) и пр. са едни от най-крупните акции през Илинденското въстание.

От 20 юлий до средата на август вcl въстаналата част от Битолския вилает бяха завзети, след разбиването на местните гарнизони, и задържани в продължение на 6 до 22 дена три града: Крушово, Клисура и Невеска. Клисура, най-дълго задържаният град, бе подвиг на костурските въстаници, а Невеска — съвместна акция с лерински въстанишки отреди.

Но високият дух, предприемчивостта и физическата издържливост на костурските борци изпъкват още по-ярко през втория период, когато турците, натрупали вече достатъчно войски, предприемат по-методично своята потушителна акция. Войската в дълги вериги настъпва от всички страни и обискира планините. Както се вижда от съдържанието на документ № 23 (с дата 28 август), турската войска е с впечатление, че се е разправила окончателно с "разбойниците". Положението, обаче далече още не е такова, въпреки споменаваните резултати: "сто души разбойници" (чети: безоръжни селяни) убити, взети 30 пушки" и пр. Възстанишките сили са притеснени и оставането им в района става, наистина, немислимо. Те, обаче, чрез изкусни и бързи движения успяват да се измъкнат от железните клещи на Едхем паша.

На 27 август те са събрани наново в гористите склонове на Лисец (над с. Кономлади), претърсени вече от войската. Там се взима решение да се разделят въстанишките сили на два големи отреда и да се предприемат сериозни акции, с цел да се постигне частичното макар изтегляне на войската от района. Единът отред от около 450 души, с Чекаларова начело, потегля на юг, а другият, предвождан от костурските началници Лазар п. Трайков, Манол Розов, М. Николов и от районния войвода Ив. Попов, се насочва към север. Славните подвизи на тези два отреда в едно време, когато цялата въстанала област се залива в пламъци, кръв и сълзи и когато безпомощността разколебава и най-силните водачи, съставят една епопея, достойна да заеме място наред с най-могъщите прояви на бойния български дух в новата ни история и да бъде възпята от вдъхновени поети.

Два дни след раздялата, на 29 август, Чекаларовият отред се явява над с. Апоскеп, пет километра от Костур. Въстаниците посрещат със залпове едно отделение от 200 войника, явило се в планината. Войсковият началник в Костур е изненадан от тази дързост на комитите. Целият град се вдига на крак. Хиляден аскер потегля към Апоскеп. Здраво окопани на мъчнодостъпните позиции "Ковачо", "Летников връх" и "Вардарска глава", въстаниците отблъскват турските атаки. Планината ехти от пукота на бомби, куршуми и гранати, но в тая адска музика се примесват отвреме-навреме викове "ура" и революционни песни: така въстаниците изказват радостта си след всяка отблъсната неприятелска атака. Привечер позицията "Летников връх" бе вече завзета от турците. Патроните на мнозина от въстаниците са на привършване. Нощта тури край на това епично сражение, в което войската даде много жертви, а въстаниците само един ранен. В безсилния си гняв турците на другия ден опожариха цялото село и избиха 14 души.

По-голямата част от въстаниците се завърна и прикри в Корещата, докато Чекаларов, с 120 подбрани момчета, се отправи същата нощ към най-южната част на Костурско (Кастенарията). Там той наказа неколцина пакостници от с. Нестрам и разпръсна едно местно войсково отделение. Докато, обаче се раздвижи костурската войска, отредът се прехвърля в албанската област Колоня — вън от организационната територия. Дойде ред сега и местните арнаутски плячкаджии и потераджии да изпитат отмъстителния гняв на въстаниците. В продължение на шест дни една неуловима ръка нанасяше гърмотевични удари, държейки областта в неописуема паника. Ненадейни нападения на села, отвличане на върли арнаути, пожари и сражения с башибозука покриват пътя на отреда, който често се разделя на части, за да се събере пак. Докато зашеметеният началник на гарнизона в Костур се ориентира, Чекаларов се завърна обратно в Костурско. И като стратегическа диверсия и като дръзка замисъл, осъществена чрез неудържим устрем, тоя поход е едно от най-блескавите дела през Илинденското въстание.

Историята на другия отред е една покъртителна одисея от стълкновения, скитания и страдания. Отредът се прикри в планината Вич, провря се между аскерските кордони, слезе в Леринското поле, дето развали железопътната линия, и се прехвърли в Нидже.

Тук, скитайки из пусти места, измъчвани от глад до такава степен, че се видяха заставени да заколят товарните си коне, въстаниците не един път се натъкнаха на аскер. На 3 септемврий, над с. Пожарско (Воденско) отредът атакува на нож и прогони едно отделение войска, но даде двама убити — единия Манол Розов, ръководител, който бе и погребан на върха Сокле. На другия ден, застигнати от многоброен аскер, въ станиците дадоха ново сражение, което продължи целия ден. Следван по петите, отредът се видя заставен да се отбие от пътя си и да се прехвърли отвъд р. Църна в скалистите върхове над с. Добровени.

Нищо не разколеба така духа на тези доблестни борци, както бездействието на организационните сили и животуването на населението и на местните четници в посетените места. Костурчани се почувствуваха подведени и измамени. Събрани на съвет, ръководители и войводи решиха и предложиха на хората си: които от тях желаят — да се отделят и да се върнат вкупом в Костурско. Около 400 души, предвождани от началника Мих Николов, потеглиха обратно, стигнаха родните си планини, омърсени вече от вражеския крак, и се разпръснаха по опепелените си домашни огнища.

Около 120 души останаха с Л. п. Трайков и Ив. Попов. Това бяха железни борци, с несломим дух, готови да продължат докрай започнатото дело. Гьорче Петров, който, заедно с прилепската чета на П. Ацев и с Пере Тошев, се срещна с тоя отред и прекара с него известно време, пише в своите "Спомени" (стр. 51—52): "Грозно впечатление ми направиха, че всички бяха опърпани, голи и боси като цигани, и навсякъде гонени от войската, изгладнели бяха като вълци. Но спрямо прилепските четници предизвикаха възхищение у нас. Сравнението беше, че бяха герои спрямо нашите баби". На 2 октомврий те са, заедно с неколцината другари на Гьорче Петров, над с. Чанища (Мархиовско) и се готвят да слезат в Леринското поле, за да извършат една по-сериозна динамитна акция по железопътната линия около Соровичево. Тук, обаче, те бяха нападнати от няколкохилядна войска. Започнало сутринта, това сражение продължи и след мръкване. Пукотът се чуваше в Битоля, напомняйки на турци и на християни, че въстанишката сила още не е напълно сломена. Много бесни турски атаки бяха отблъснати, с жертви и от двете страни. Войската отложи генералната атака за другия ден, но въстаниците направиха един динамитен взрив и с викове "ура" си пробиха път през най-слабото място на турския кордон. На местосражението по върховете "Маргари" и "Гарван" турците оставиха много трупове. От въстаниците паднаха трима убити и 7—8 ранени, между които Л. п. Трайков и Йово Йованович, доброволец от четата на Гьорче.

Заскитали сега из Мориховско, но все ненапускайки мисълта за динамитна акция по железницата, костурските въстаници на 6 септемврий се срещнаха съвсем случайно в планината Барбеш с Борис Сарафов, запътен за България. От него те научиха решението на Главния щаб за демобилизация. На свой ред, отредът трябваше да се върне в Костурско. Прехвърлили вече Леринското поле, въстаниците преживяха трагични моменти. Открити от войската и заставени да се отбият от пътя си, те се видяха в един трап при с. Бел-камен. Тук Ив. Попов невиждайки изход, решава да се самоубие. Но между тези изнурени, гладни и боси момчета, намериха се такива титани по дух, които се изправиха твърди пред войводата си и го отклониха от решението му. Тук, около Бел камен, отредът, разкъсан на части и гонен от неприятеля, се разпръсна. Последната славна останка от въстаническата сила на Костурско се стопи. Момчета на малки групи прехвърлиха Вич и се прибраха при родните си пепелища. Повечето от началниците и войводите се отправиха по разни пътища за България.

Между петте околии на Битолския вилает — Битолска, Костурска, Леринска, Охридска и Кичевска — дето въстанието бе повече при по-малко масово, действията в Костурско се отличават с най-стремителен нападателен дух и стратегически похвати, с най-много грижи за общия успех на подетото дело и най-силен ефект. Тая динамичност се изрази в похода на Чекаларова из албанската област Колоня, в нападения из съседни райони (Невеска и Песодери) и в трагичната одисея на северния отред по Нидже и Мориочвските планини, дето той даде и последното крупно сражение през въстанието — над с. Чанища, в западно Мориховско. В сраженията паднаха 83 въстаници убити и много повече ранени.

Ала за страшната цена в човешки и материални жертви, с която Костурско заплати своята илинденска дързост, трябва да се съди по следните данни: 2750 къщи (в 18 села) опожарени, 15650 души останали без покрив, изклани и избити българи 413, обезчестени жени и моми 396, пленени жени и моми 30. Между петте пострадали околии Костурската заема първо място по брой на опожарените къщи, трето място (след Битолската и Охридската) по брой на изклани и избити жители, второ място (след Битолската) по брой на обезчестявания и първо място по брой на пленени моми и жени.

Впечатлението в Европа и в цариградските дипломатически среди от опустошенията и зверствата при потушаването на въстанието е толкова потресно, че Великото везирство се вижда заставено да съветва главния инспектор "да се пази покорното население от нападения и да не се позволява да се вършат спрямо него деяния противни на Султанската воля" (Документ № 20). В действителност опожаряването на селата е система, усвоена от военното командуване и от административната власт. За това свидетелствуват и опитите на Хилми паша да оправдае опожаряванията, между друго и с "наложените военни действия" (Документ № 24.)

*

Ограничено в една сравнително малка част на Македония и неподкрепено от външна въоръжена помощ, Илинденското въстание не постигна гонимата си цел. Все пак то тласна македонския въпрос в пътя на неговото правилно разрешение — предизвика Мюрцщегския реформен проект.

Мюрцщегските реформи не отговаряха на понесените загуби, те обаче бяха сериозно начало на европейска намеса и на европейски контрол в Македония. Но тъкмо този постигнат резултат и подчертаният пред целия свят — чрез илинденския подвиг и следилинденските мъченичества — български характер на Македония, хвърлиха в тревога гърците и сърбите. В обстоятелството, че реформената акция се ограничи в околиите с преобладаващо българско население, Атина и Белград видяха зараждането на бъдещата автономна Македония, под европейски контрол и с български народностен и културен облик. Застрашени във въжделенията си за териториално разширение, Гърция и Сърбия решиха да подобрят позициите си в реформената област и чрез въоръжена сила. От друга страна, приложението на този план, замислен още преди въстанието, сега им се виждаше по-лесно осъществим: революционната организация изглеждаше парализирана, населението омаломощено, противобългарският бяс на турците стигнал най-високата си точка. Едновременно почти се явиха терористически чети — сръбски на север, гръцки на юг — и се заеха да засилват с огън и меч кадрите на сърбоманството и гъркоманството.

На костурските българи, несъвзели се още от преживените ужаси, се падна да изпитат първи новата напаст откъм юг.

В действителност за тях тази напаст не беше съвсем нова. При потушаването на въстанието един християнски пастир, обиколен с въоръжени андарти, дошли от Гърция, придружаваше настъпващата турска войска, заплашвайки озлочестените български селяни с нови беди, ако постоянствуват в българщината си, и обещавайки им своята закрила, ако минат под ведомството на Патриаршията. Ала зловещият купувач на човешки души — костурският гръцки митрополит Германос Каравангелис, не успя в отвратителната си търговия. Пострадалите се оказаха твърде упорити хора. Загубили вече домове, покъщнина и стока, те не искаха да обрекат на дявола и душите си. Погнусата от поведението на гръцкия владика бе еднакво почувствувана и от гъркоманските села, които също бяха въстанали и пострадали.

Не само в Костурско, но из цяла южна Македония гъркоманските села започнаха да се отказват от Патриаршията и да минават в лоното на родната си църква. Движението взе масов характер. Хилми паша си послужи с всички средства за да го спре. Под разни предлози, той оставя без последствие исканията на гъркоманските села да бъдат признати за екзархийски. И докато цивилните агенти и другите европейски органи се застъпват за свободното самоопределение на християните, Патриаршията се оплаква, че турската власт не упражнява достатъчно силен натиск върху тяхната съвест. Хилми паша смята тези оплаквания за досущ неоснователни, и с една цинична откровеност излага средствата, с които властта се стреми да задържи осъзналите се българи под духовната власт на Патриаршията, понеже "масовото преминаване на тези места под Екзархията е твърде вредно за истинските интереси на държавата" (Документ № 25). Нещо повече, той признава, че на гръцките митрополити се дават "тайни наставления как да постъпват" (същия документ).

Благосклонността на турската власт към гърцизма отива дотам, че тя взима под защитата си дори и въоръжените андартски банди, които вършат единични убийства и масови кланета на българи, като опожаряват понякога и цели села. "Не бива гърците да се преследват и съдят по същия начин като българите, които са дигнали оръжие против държавата; такъво едно поведение от наша страна не би могло да се оправдае политически от наша страна", — пише Хилми паша до Портата, обяснявайки, защо залавяните андарти трябва да се съдят от обикновените съдилища, докато българските революционери се изправят пред извънредни съдилища (Документ № 28). За забелязване е при това, че главният инспектор, сочейки "постоянното и неуморно преследване на четите като най-ефикасно средство против разширението на българщината в Солунския окръг и в околиите Леринска, Костурска и Битолска", има пред вид изключително българските чети — не и андартските, за които дори не споменава (Документ № 25). Гръцкото правителство цени по достоинство дейността на Хилми паша и му предлага ордена на Спасителя, първа степен. Главният инспектор, обаче, е достатъчно умен за да съобрази, че неговото награждаване с гръцки орден "няма да направи добро впечатление" и отклонява направената му чест (Документ № 33).

Обстоятелството, че гръцкото правителство не държи никаква сметка за впечатлението у външния свят от гръцко-турското сътрудничество, потвърдено и с декорирането на Хилми паша за неговите услуги към андартството, говори достатъчно за нравствената деградация, в която по онова време бе изпаднал елинизмът в лицето на официалните си представители — министри, консули, владици. Чуждите цивилни агенти и жандармерийски офицери, очевидци на това срамно сътрудничество в едно време, когато те се стараят да подобрят, чрез прилаганите реформи, живота на местното население, не крият недоволството и отвращението. Тяхната съвест на цивилизовани хора и тяхното чувство на служебен дълг се бунтуват. Те се застъпват за нещастното население, изобличават андартските жестокости и турското двуличие. Съблюдаването на елементарна справедливост и човещина от тяхна страна Хилми паша окачествява като българофилство и постоянно се оплаква от тях в своите доклади. Единомислието и единодушието, които отличават отношението на тези чужденци, принадлежащи на пет различни европейски държави и народности, към гръцко-турското сътрудничество, е косвено потвърждение на високо идейния характер и на правотата на каузата, която македонските българи отстояват. Има нещо сюблимно в свръхчовешкото напрежение, с което тези българи отстояват правото и идеала си, борейки се едновременно на три фронта — против турската имперска сила и против терора на гръцките и сръбските държавни чети.

А че гръцките чети в южна Македония се въодушевяват единствено от желанието да задържат под духовния гръцки плен гъркоманите, за това говори и андартският натиск над влашките села. Поне в първо време, власите нямат свои комитети и чети, за да тероризират когото и да било. При все това андартските чети изтребват с не по-малка жестокост влашките първенци, които се борят за влашко богослужение и за влашки училища. Еднаквата участ сближава власите с българите. На свой ред и власите започват да се бранят с оръжие от андартските насилия. Хилми паша говори с голямо огорчение за тази солидарност между власи и българи (Документ № 35).

Най-изложена, поради географското си положение, Костурската околия даде и най-много жертви на андартската жестокост. Градът Костур със своето гръцко и гъркоманско население и с владиката си Каравангелис, гръцките села Богацко, Лошница, Костурач, Гръцка Блаца, разположени по периферията на Костурската околия, послужиха като първи бази на андартското движение. От изброените села андартските чети, съставени от наемници с месечна заплата, главно критяни, и командувани от действуващи гръцки офицери, войводи от критските въстания и стари харамии, предприемаха своите набези из костурските български села. Тук те залавяха и избиваха — за назидание — отделни първенци, изискваха от селяните да се обявят за патриаршисти, като им даваха ултимативни срокове, и се завръщаха бързо в базите си. По-късно те намериха помощници и на самото място в лицето на разни ренегати, отделни фанатизирани гъркомани, гръцки учители и свещеници. Голяма помощ им оказваха и духовниците от няколкото гръцки манастири в Костурско.

До есента на 1904 г. андартското дело в Костурско се ознаменува с отделни зверски убийства. Така от четата на Павлос Мелас, действуващ офицер, родоначалник на андартството, бяха по един зверски начин изклани учителят Кондевчев и свещеникът Димитър от с. Прекопана. Същата година, на 13 ноемврий през нощта една голяма андартска чета нападна ненадейно къщата на българския първенец Стефан Готев в с. Зелениче (Леринско), когато той празнуваше сватбата на сина си. Служейки си същевременно с пушечна стрелба и с хладно оръжие, нападателите избиха тринадесет и раниха пет души сватбари, между които едно 10 годишно момиченце и неколцина местни турски първенци, приятели на домакина. Пукотевицата трая повече от час — едно андартско отделение стреляше непрекъснато навън, докато вътре в къщата ставаше клането — но андартите се оттеглиха необезпокоени от никого. "Едно отделение войска и жандармерийският полк при Невеска са се притекли на мястото на произшествието чак на другия ден, а каймакаминът още по-късно". Това е констатирано от руския и австроунгарския консул, които анкетираха страшното произшествие на самото място.

Все през есента на 1904 г. в Костурско намери гроба си най-големият андартски вожд Павлос Мелас. Българите от Статица, дето бе пристигнал с четата си Мелас, в желанието си да избегнат екзекуциите в селото си и знаейки, от друга страна, че турската войска не преследва андартите, послужиха си с хитрост: съобщиха на аскера, че в селото им се намира прочутият български войвода Митре Влахът. Хитростта успя. Войската, доволна, че ѝ се удава най-после да сгащи отдавна търсения баш комита, блокира веднага селото. Едни от андартите успяват да се измъкнат, други се предават, а сам Мелас, който напразно се мъчи да обясни на нападателите, че нямат работа с българи, пада убит.

Не е тук мястото да излагаме историята на гръцко-българската борба в южна Македония изобщо и в Костурско отделно. Не малко българи станаха жертва на подли нападения. Не са малко и андартите, които загинаха в сражение с местните български чети или с въоръжени български селяни. Не можем все пак да не споменем, че най-кървавото и най-чудовищното андартско злодеяние през целия период от 1904 до 1908 г. е извършено пак в Костурско — в с. Загоричани.

На 25 март 1905 г. една андартска чета, броеща над 200 души критяни и селяни от съседните на Костурско гръцки села, загради посред бял ден Загоричани, родно място на големия македонски борец полковник Янков. Част от андартите нахълтаха ненадейно в селото, подпалиха го от разни страни и се отдадоха на грабежи и сеч. Шестдесет и шест души невинни хора, между които и жени и деца, от заварените в Загоричани паднаха от нож и от куршум или изгоряха в пламъците.

Трагедията на това цветущо някога село, най-голямото в Костурско, не се подава на описание. Неговите жители бяха два пъти горени, два пъти клани, два пъти ограбвани — един път от турци, втори път от гърци. Пръснатите из чужбина загоричанци събраха после помежду си доброволни пожертвувания и овековечиха с особена гробница и църквица паметта на своите 66 мъченически загинали съселяни. Седем години по-късно, през балканската война, посетих Загоричани. Картината бе все така страшна. От някогашните 600 къщи само 200 бяха построени наново. Движехме се всред развалини и едва сдържахме сълзите си...

*

Ако някога се роди гениалният български поет, призван да възсъздаде неизповедимата трагедия на Македония, той ще я намери цялостно въплътена в съдбата на Костурско — на тоя отдалечен български край — пръв по героизъм и пръв по мъченичество. Попаднал под владичеството на ония, които най-нечовешки го клаха заради народността му, днес той е лишен и от оная свобода, която и под турско робство не му бе отнета — свободата да говори на своя език. Съгражданите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, полковник Янков, поп Търпо Поповски, Лазар Московъ, Кузо Стефов, Манол Розов, Лазар поп Трайков и на толкова други самопожертвували се за свободата борци, живите още ветерани от Илинденското въстание, братята и синовете на мъчениците от Смърдеш и от Загоричани нямат право да говорят публично майчиния си език и да кореспондират на български с роднините си от чужбина. Нарушителите се глобяват, а по-упоритите се изхвърлят зад граница или се изпращат на заточение из пустинните беломорски острови на Гърция.

Но костурският дух, потиснат всякак в Костурско, живее буден и несъкрушим всред костурската емиграция, пръсната по разни държави и континенти. Където и да изпадне, костурският българин носи копнежа по своите славни планини, култа на своите герои и мъченици, фанатичната си българщина, предприемчивостта и организаторския си дар. Не съставляват ли костурските българи в Америка най-будната, най-организираната и най-напредващата част всред цялата българска емиграция отвъд океана?

Костурчаните живущи в България са също верни носители на костурския дух. Изключителните условия, в които македонската емиграция в царството се намира от известно време насам, не пречат на костурските братства да живеят организационен живот и да вършат своето родолюбиво и културно дело. Костурското братство в София може да се посочи като образец в това отношение. То не е никога прекъсвало своите срещи, забавления, събрания, за да поддържа духовната връзка между членовете си и озлочестения роден край. Неотдавна случи ми се да присъствувам на едно трогателно костурско събрание, в което г. Л. Киселинчев, участник в Илинденското въстание, произнесе реч — "Възхвала на падналите за свободата на Костурско". Неотразим бе моментът, когато сказчикът започна да изрежда планините в Костурско и извън Костурско — "Локвата", "Виняритe", "Св. Илия", "Франговица", "Тиза", "Дива череша", "Одрето", "Грамос", "Мориховските планини", "Нидже", "Ножот" и пр. и пр. — по които няколко стотини костурски синове написаха с кръвта си едни от най-славните страници на общата македонска епопея и оставиха костите си. Просълзените очи на възрастни мъже, жени и деца говореха за общението на присъствуващите с душите на падналите...

Костурското братство в София поддържа постоянна връзка с костурските емигранти в Америка и другаде. То събира старателно, от години насам, и привежда в ред ценни сурови материали, въз основа на които един ден ще се напише историята на националните и освободителните борби в Костурския край.

Настоящата книга, издадена по почина и с средствата на същото братство, е скромен принос към тая история.

София, 16 май 1937 г.

Хр. Силянов

(Следва)