ВИКТОР СУВОРОВ / ИДОЛЪТ НА ХЪЛМА / ПРИКАЗКА ЗА НЕСЪЩЕСТВУВАЩАТА ВОЙНА / ГЛАВА NN / ДВОЙНА РЕАЛНОСТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

„Няма нищо по-измамно от очевидния факт“ (Артър Конан Дойл)

1.

Признавам си: родил съм се глупав.

Глупостта ми е бездънна и безпределна. Тя се пробуди и се прояви още в предучилищните времена. На моите връстници в онези далечни години всичко им беше ясно за войната и само аз не зацепвах, не можех да разбера най-обикновени неща.

До известен момент на мене също ми беше ясно всичко:

- отначало имало Първа световна война,

- след нея – Втора световна,

- а освен това Велика отечествена.

Не вниквах в детайлите. Понятие си нямах кога е започнала и как е завършила Първата световна война.

И за Втората световна имах смътна представа.

А за Великата отечествена знаех повече.

Знаех кои са се били в тази война: нашите и немците.

Знаех кой е стоял начело. У нас – другарят Сталин. У враговете – Хитлер.

Знаех, че Великата отечествена е започнала през 1941 година.

Но не само аз бях толкова умен, всички мои приятели знаеха това.

И как да не знаем?

Любимият ни филм – „Смели хора“. Филм за това как нашият мирен народ строи щастлив живот и не се кани да напада никого.

И изведнъж на екрана огромни цифри „1941“.

И музика – кошмарна и страшна. Веднага самолети с кръстове бучат в сивото небе и на нашата мирна земя нахлуват вражески пълчища.

2.

Ние, децата, родени след войната, виждахме пред себе си безбрежния океан и гранични катери край бреговете, а по земята – танкове, противотанкови и зенитни оръдия, артилерийски влекачи и бронирани коли.

Ние слушахме разговорите на възрастните за войната в Корея, която гърмеше някъде съвсем наблизо, за бойното дежурство на зенитните батареи край граничния мост на река Туманган, за неотдавна отминалата Велика отечествена война.

Разбира се, играехме само на война и разговорите ни бяха около военни теми.

Лично аз по това време си представях Първата световна война в края на ХIХ век, нещо подобно на това, което имаше във филма „Гаврош“: боеве по барикадите на някакъв град, защитниците свършват патроните и тогава едно окъсано момче се спуска на неутралната зона и гребе патрони от чантите на убитите врагове.

Но живите врагове убиват момчето.

Втората световна, според моите разбирания, беше в началото на ХХ век: полетата са прекопани на окопи и траншеи, изровени са от снарядни ями, гъсти маси пехотинци се хвърлят срещу бодливата тел, срещу картечния огън и загиват без всякакъв смисъл.

А след това е Великата отечествена война:

Рано утром на рассвете, Когда мирно спали дети, Гитлер дал войскам приказ И послал солдат немецких Против всех людей советских. Это значит - против нас.

..

Рано сутринта на разсъмване, когато мирно спяха децата, Хитлер заповяда на войските си и изпрати немските войници срещу всичките съветски хора. Това значи - срещу нас.

Това стихотворение знаех и на четири години, и на пет.

А на шест години внезапно се натъкнах на нещо необяснимо и неразбираемо.

3.

Книги за войната у нас в къщи винаги имаше много. Най-вече ценях книгите за танкове. Особено за най-първите, огромни и страшни.

Любимата ми книга се казваше точно така – „Танк“.

Година на издаването 1947-ма. Ръководител на авторския колектив – генерал-полковник от танковите войски Б. М. Коробков.

За годината на издаването и за авторския колектив зная сега, а в онези славни времена не вниквах в подробностите. Не четях книгата, най-вече разглеждах картинките. Четях основно това, което е написано под тях. А малки откъси от текста четях само в особени случаи, защото в допълнение към всичките си несъвършенства бях още и ленив.

И ето че веднъж в тази любима книга се натъкнах на потресаваща за мене новина: танковете са се появили на бойното поле по време на Първата световна война... през септември 1916 година.

От това изречение всичко в главата ми се оплете и се превъртя.

Ако танковете са излезли по бойните полета през 1916 г. по време на Първата световна война...

А Великата отечествена е започнала през 1941 година...

Кога тогава е била Втората световна война?

Като че ли между 1916 и 1941 година не ставало нищо толкова грандиозно, че може да се нарече Втора световна война.

Реших да разнищя този въпрос самостоятелно, но така и не разбрах нищо. Затова то изнесох на двора за всеобщо обсъждане.

Спорихме дълго.

По-големите деца изказаха глупавата мисъл, че Втората световна и Великата отечествена са едно и също нещо.

Да се съгласиш с такава глупост беше невъзможно: кой нормален човек ще нарича една война с две различни имена?

Но именно така стояха нещата в нашата велика страна: една война имаше едновременно две напълно официални названия.

Затова много години по-късно, за да не попадна в числото на белите врани, ми се наложи някак си да се съглася с тази ерес.

За пред хората.

Но не се примирих.

4.

И така, ето скоро вече ще стане цял век, откакто стотици милиони хора използват известни на всички сведения, разбираеми като че ли за всички, приети от всички, но обаче несъвместими и неотговарящи на здравия смисъл.

В нашите глави упорито и настойчиво ни набиват дивашката мисъл, че от 22 юни 1941 година до 8 май 1945 година Съветският съюз и неговата доблестна Червена армия са воювали едновременно в две войни:

- във Втората световна – срещу Германия и нейните съюзници;

- във Великата отечествена – срещу Германия и нейните съюзници.

При това двете войни протичали едновременно.

Нещо повече – двете войни протичали не само едновременно, но и на едни и същи територии.

В двете войни Червената армия през едни и същи часове, дни, седмици, месеци и години оставяла на противника или завземала отново едни и същи райони и граници, едни и същи градове и села.

Двете войни се водели от едни и същи милионни войнишки маси, от едни и същи полкове, бригади, дивизии, корпуси, армии и флотилии, от едни и същи самолети, кораби, танкове, оръдия, минохвъргачки и картечници.

Двете войни се командвали от едни и същи маршали, генерали и адмирали, по едни и същи планове и замисли, по едни и същи полета, едни и същи гори, лесове, блата и оврази, в едни и същи окопи и траншеи, под едни и същи знамена.

Отбраната на Москва от войските на Червената армия през есента на 1941 година е за германските, американските, британските и всякакви други източници едно от ключовите събития през Втората световна война.

А у нас, от времето на другаря Сталин, Червената армия е защитавала Москва едновременно и във Втората световна, и във Великата отечествена.

Отбраната на Сталинград е за целия свят един от преломните моменти по време на Втората световна война.

А у нас, по заповед на другаря Сталин, отбраната на Сталинград е станала преломен момент и по време на Втората световна, и по време на Великата отечествена.

Само у нас, само в съзнанието на стотици милиони наши граждани, но никъде на друго място, неизброимото множество малки боеве и грандиозни сражения, настъпления и отстъпления, обхвати и обходи, контраатаки, пробиви и обкръжения са ставали едновременно в две реалности.

Вдигнал, да речем, някой взводен командир своите двадесет бойци в атака на нож. Както и да го въртиш, незначителен дребен сблъсък.

Но! Случил се, подобно на милиони като него, едновременно по време на две войни: и във Втората световна, и във Великата отечествена.

Ударил мерачът на 100-мм оръдие БС-3 с бронебоен трасиращ снаряд УБР-412 вражески танк. Един снаряд поразява един танк на противника.

Но в две войни.

След много години погребват безкрак инвалид. Загубил е двата си крака по време на две войни.

Въпрос: защо са изпратили човек с един крак на втора война?

Отговорът е прост: той, млад и здрав, не е изпратен последователно на две войни, а е изпратен едновременно на две войни – на Втората световна и на Великата отечествена.

Там му били откъснати двата крака.

В един и същи ден, в един и същи час.

5.

По време на Втората световна война войските на Хитлер стигнали до стените на Москва, Ленинград и Сталинград. Там били спрени.

И по време на Великата отечествена война войските на Хитлер стигнали до стените на Москва, Ленинград и Сталинград. Там били спрени.

По време на Втората световна война войските на Червената армия стигнали до Варшава, София, Кьонигсберг, Виена, Будапеща, Букурещ, Берлин и Прага, всички тези градове и множество други били освободени или превзети.

И по време на Великата отечествена война войските на Червената армия стигнали до Варшава, София, Кьонигсберг, Виена, Будапеща, Букурещ, Берлин и Прага, всички тези градове и множество други били освободени или превзети.

Върховен главнокомандващ на войските на Червената армия по време на Втората световна война бил Йосиф Висарионович Сталин. На 6 март 1943 година му било присвоено званието Маршал на Съветския съюз.

А Върховен главнокомандващ на войските на Червената армия по време на Великата отечествена война бил все същият Йосиф Висарионович Сталин. На 6 март 1943 година му било присвоено званието Маршал на Съветския съюз.

По време на Втората световна война Маршалът на Съветския съюз Сталин участвал в Техеранската конференция заедно с Президента на САЩ Ф. Д. Рузвелт и министър-председателя на Великобритания У. Чърчил.

И по време на Великата отечествена война Маршалът на Съветския съюз Сталин участвал в Техеранската конференция заедно с Президента на САЩ Ф. Д. Рузвелт и министър-председателя на Великобритания У. Чърчил.

За победата над Германия по време на Втората световна война на другаря Сталин било присвоено званието Герой на съветския съюз и военното звание Генералисимус на Съветския съюз.

За победата над Германия по време на Великата отечествена война на другаря Сталин било присвоено званието Герой на съветския съюз и военното звание Генералисимус на Съветския съюз.

Няма да продължавам с примерите.

Ако имате желание, вземете лист хартия (а по-добре – дебел пакет) и фиксирайте тези повторения.

Предупреждавам: няма да стигнете до края на списъка. Защото списъкът е безкраен.

* * *

От епохалното решение на другаря Сталин да даде на войната две различни, но напълно официални имена е изминал един век. За тази дублирана война са написани купища научни трактати, монографии, дисертации, хиляди томове военни спомени, снимани са и са пуснати по екраните неизброимо множество игрални и документални филми, издигнати са умопомрачителен брой паметници.

Но защо през дългите десетилетия никой не е задал въпроса: как така една и съща война има две различни имена?

Отделянето на така наречената Велика отечествена от Втората световна война би могло да се обясни с нечия глупост – подхвърлил е другарят Сталин нещо, без да се замисли, а стотици милиони хора повтарят това вече почти един век.

Без да се замислят.

Но подобно обяснение е в дадения случай неприемливо.

Подобно обяснение не става за нищо.

Защото другарят Сталин не бил глупак. Всичките му действия са подчинени на желязна логика.

Но!

Пренебрегвайки здравия смисъл, другарят Сталин неизвестно защо решил едни и същи събития да се наричат с две различни официални имена.

Въпрос: а защо?

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1983 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / БАРБАРА МАККЛИНТЪК

Барбара Макклинтък (Barbara McClintock)

16 юни 1902 г. – 2 септември 1992 г.

Нобелова награда за физиология или медицина

(За откриването на мобилните генетични елементи.)

Американската специалистка по генетика Барбара Макклинтък е родена в Хартфорд (щат Кънектикът) и е най-малката от трите дъщери на лекаря Томас Хенри Макклинтък и съпругата му Сара Хенди. В детството си Барбара с леля си и чичо си по бащина линия прекарва много време извън града, в селските райони на Масачузетс и харесва много да е сред природата. Когато момичето става на осем години, семейството се мести във Флатбуш, район на Бруклин (Ню Йорк), напомнящ по това време по-скоро село. Баща ѝ работи като лекар в „Стандарт ойл къмпани“, в задълженията му влиза лечението на екипите на нефтените танкери. Като момиче Макклинтък се увлича от фигурно пързаляне и други видове спорт. Нейни партньори са съседките момчета. По това време у нея се оформя непреодолим навик да чете и да размишлява насаме.

През 1918 г. Макклинтък завършва средно училище в Бруклин. Въпреки съпротивата на родителите ѝ, които не желаят дъщеря им да продължи да учи, в края на краищата те отстъпват и Макклинтък е става студентка през 1919 г. в университета „Корнел“ в Итака (щат Ню Йорк), където желае да учи биология в селскостопанския колеж.

В университета Макклинтък е избрана да президентка на момичетата първокурснички. Отначало тя участва активно в обществената дейност и даже свири на банджо в джазовия оркестър. Но след това решава да не участва в женското землячество, когато научава, че там не е поканена нейна приятелка еврейка. Тя започва да посещава единствените достъпни за студентите от долните курсове лекции по генетика и прави такова впечатление на своите преподаватели, че те ѝ предлагат да се занимава заедно с последния курс, макар че е по малка от студентите там. През 1923 г. Макклинтък получава степента бакалавър, а след това продължава обучението си в ботаническия отдел със специализация по цитология (наука за клетките), генетика и зоология.

Любими обекти за генетични изследвания по това време са плодовата мушица (Drosophila melanogaster) и царевицата (Zea mays). Популярността на дрозофилата сред учените се обяснява с краткия цикъл на нейното развитие, високата плодовитост и някои характерни физически особености. При царевицата цикълът на развитие е по-дълъг, но ярката и пъстрата окраска на зърната и листата я правят подходящ обект за генетични изследвания.

Когато Макклинтък учи още в долните курсова на университета, сътрудниците на селскостопанския колеж започват да правят първи стъпки в генетиката. Професор Р. А. Емерсън се занимава с генетика на царевицата и с хибридните линии. Макклинтък работи с него; тя установява също така многообещаващи професионални връзки с двама студенти от горния курс, Джордж У. Бидлъм и Маркъс Роудзъм, които по-късно стават известни генетици.

През 1924 г., когато подготвя дипломната си работа, Макклинтък разработва метод за проучване на отделни хромозоми на царевицата под микроскоп. Това я довежда до мисълта да се заеме с паралелно изучаване на хромозомите и фенотипните, или физическите, признаци. През същата година тя е назначена за асистентка към ботаническия отдел, а през 1925 г. получава степента магистър. Като пише дисертация за разработения от нея метод, Макклинтък става след две години доктор по философия. След това, от 1927 до 1931 г., работи като преподавател в ботаническия отдел.

През всичките тези години Макклинтък продължава да изучава морфологията на царевичните хромозоми, а също така техните корелации с фенотипните прояви на признаците при възрастните растения. Заедно с Хариет Крайтън тя открива, че хромозомите на царевицата обменят генетичен материал и информация по време на кросинговър на хромозомите в ранния стадий на мейозата. Мейозата е процес на деление на клетките, в резултат от което се образуват зародишни, или полови, клетки, имащи двоен по-малко брой хромозоми от соматичните, или тъканните, клетки. По време на оплождането броят на хромозомите се удвоява.

Между 1929 и 1931 г. Макклинтък публикува девет статии в биологични и генетични списания. През 1931 г. университетът „Корнел“ е посетен от Томас Х. Морган. Изследванията на Макклинтък му правят дълбоко впечатление. Той ѝ предлага да публикува материали в престижното списание „Известия на Националната академия на науките“ („Proceedings of the National Academy of Science“). Статията ѝ за обмяната на генетична информация по време на мейозата „Корелация на цитологичното и генетичното кръстосване при царевицата“ („A Correlation of Cytological and Genetical Crossing Over in Zea mays“) се появява в августовския брой на списанието през 1931 г. През същата година Макклинтък получава субсидия от Националния изследователски съвет, която ѝ позволява в продължение на следващите две години да се занимава с проучване на генетиката на царевицата. Тя е приета също така за научен сътрудник в отдела „Морган“ към Калифорнийския технологичен институт, работи в университета „Корнел“ и университета „Мисури“ в Колумбия, изучавайки корелацията между предизвиканите от рентгеново излъчване генетични мутации на хромозомите на царевицата и фенотипните прояви при растенията. Макклинтък определя, че хромозомите са свързани с проявата на пъстро оцветяване на зърната на царевицата. Тя открива също така ядрените хромозоми, включени в биосинтеза на клетъчните рибозоми – центрове на биосинтеза на клетъчните протеини.

Субсидия на фонда „Гугенхайм“ позволява на Макклинтък да прекара 1933 г. в института „Кайзер Вилхелм“ в Берлин. Но през следващата година, обезпокоена от нарастването на нацизма, тя се връща в „Корнел“, където през 1936 г. работи като научен сътрудник в отдела на Емерсън, а след това е назначена на длъжността асистентка на професора по ботаника в университета „Мисури“. Разбирайки че има малко възможности за по-нататъшен напредък, Макклинтък напуска през 1941 г. университета и цяло лято работи в биологичната лаборатория на своя стар приятел Маркус Роудз в Колд спринг харбър (щат Ню Йорк). През есента приема предложението да стане сътрудник във вашингтонския институт „Карнеги“ в Колд спринг харбър, където прави своите опити по генетика на царевицата.

40-те години са особено продуктивни за Макклинтък. През зимните месеци тя анализира резултатите от експериментите, проведени през изминалото лято, и планира опити за следващата година. През лятото отглежда царевица в участъка пред лабораторията. Ранните експерименти я навеждат на мисълта за наличието на подвижни генетични елементи в хромозомите на царевицата. През зимата на 1943/1944 г. Макклинтък планира програма от експерименти, надявайки се на потвърждение на своята теория. През лятото на 1944 г. тя забелязва, че растенията близнаци имат различна интензивност на окраска на листата: при едни ивиците на окраска са силни, а при други слаби. Отбелязвайки аналогично явление при зърната на кочаните, Макклинтък стига до извода за наличието при едно от дъщерните растения на специфична генетична система, която друго растение не притежава. Това явление се нарича днес генетична транспозиция, а включените в процеса гени – транспозони, или мигриращи гени.

Получените експериментални резултати дават на Макклинтък възможност да формулира ясно модел на генетична система. В нея влизат два транспозиращи гена: дисоциатор, наречен от Макклинтък Ds-ген, и асоциатор - Ас-ген. Според нейните наблюдения генетичната система работи по следния начин: ако Ds-генът се движи към хромозомния участък заедно със структурния ген (например структурния ген, контролиращ цвета на редуване на ивиците върху листата на царевицата), той подава фенотипна експресия на структурния ген и ивиците на листата са бледи. Но потискането от страна на структурния ген е ефективно само тогава, когато Ас-генът заема място между други два гена. Ако обаче Ас-генът се придвижва (транспозира) на по-отдалечен участък, потискане на структурния ген от Ds-гена не настъпва и ивиците на листата са ярки. Според изводите на Макклинтък един от двата транспозиращи гена е потискащ ген, а другият проявява неговото потискащо действие.

Направеното от Макклинтък откритие за транспозицията в генетичните системи и генетичната регулация предварва достиженията на генетиката на бактериите и ги изпреварва с петнадесет години. Това откритие има далече достигащи последствия: например с помощта на мигриращите гени би могло да се обясни по какъв начин резистентността към антибиотиците се предава на едни бактерии към други. Моделът на Макклинтък помага също така да се интерпретират някои явления, несъвместими със строгите закони на Мендел за наследствеността, които твърдят, че фенотипните черти от двама родители ще се разпределят при потомците в съответствие с генетичната доминантност или рецесивност в прости съотношения. Схемата на Макклинтък предполага и обяснение на механизма за промяна на цветовите шарки на царевичните кочани от ранния към по-късния стадий на развитие. Макклинтък изказва също мисълта, че бързото развитие на нови видове растения и животни може да е свързано с подвижните генетични елементи или гените.

През 1950 г. Макклинтък изнася доклад за своите изследвания по генетика на царевицата и подвижните генетични системи на симпозиум в Колд спринг харбър. Поради това, че хипотезата за подвижните, транспозиращи гени нарушава съществуващата по това време в генетиката догма за гените като за стабилни компоненти на хромозомите, на нейните материали не се обръща сериозно внимание, а може би и затова, че докладчикът е жена. Макклинтък е сериозно разочарована и за известно време престава да публикува резултатите от своите експерименти. От 1958 до 1960 г. тя не прави опити, а се занимава с подготовката на цитолози от южноамериканските страни по програма, предложена от Националната академия на науките. До момента, когато тя възобновява работата си по генетика на царевицата и подвижните гени, специалистите по бактериална генетика откриват при бактериите регулаторни гени, подобни на тези, които Макклинтък открива при царевицата.

В интервю със своя биограф Елвин Фокс Келър Макклинтък изразява отношението си към своята работа по следния начин: „Когато гледате тези неща, те стават част от вашата същност. И забравяте за себе си. Главното е, че забравяте за себе си“. Потвърждавайки характеристиката на членовете на Нобеловия комитет, който я нарича самотница, Макклинтък продължава да провежда изследванията си в своята лаборатория и на опитното поле в Колд спринг харбър. До края на живота си остава неомъжена.

Освен с Нобелова награда Макклинтък е удостоена с наградата по генетика на Националната академия на науките (1967 г.), с медала „За научни достижения“ на Националния научен фонд (1070 г.), с наградата Алберт Ласкър за фундаментални научни изследвания (1970 г.) и с наградата Луиз Грос-Хорвиц на Колумбийския университет (1982 г.). Член е на Националната академия на науките, на Американското дружество на натуралистите, на Американското философско дружество, на Ботаническото дружество на Америка и на Генетичното дружество на Америка. Има почетни степени от Рочестърския университет, от университета „Мсури“, от Йейлския университет и от Нюйоркския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов

МЕМОАРИ И БЕЛЕЖНИЦИ ОТ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / БЕЛЕЖНИК НА ИВ. П. Х. КЪРШОВСКИ ПО ВРЕМЕ НА ПОХОДА В 1867 г.

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на мемоари и бележници на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Мемоарите и бележниците са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 507

Бележник на Ив. П. X. Кършовски по време на похода в 1867 г.

I.

Поход на народните чети из България

28 април 1867 г., петък.

Под Българско Сливово, [на] два часа разстояние от Т-ан [1] на изток се простира гора — все покрай Дунава, 1/2 час от реченото (същото) село към Ис. през двата бряга спахме в гората. Оттам се вижда Влашко и Т-ан Олца. [2] Място безводно. На сутринта тръгнахме оттам и в реченото село към пладне слязохме на една локва и там пихме вода. Уловихме една зелка. Оттам се упътихме и на запад от селото влязохме в гората, където вървяхме все на запад и все надолу по дърварския път, намерихме сладка вода и кладенец на 1 час от реченото село. Оттам пак все на запад излязохме право нагоре по една пътека, на припека спахме. На утре[шния ден] 30 април, в неделя, преседяхме до пладне. Тръгнахме все по същото направление и все по дола на югозапад и оттам като излязохме, хванахме към село Писанца, 1 час разстояние, и хванахме отляво [на] реченото село, все по дола, излязохме на село Белица - 1 час разстояние от реченото село на югозапад.

И като се навадихме в селото отдясно, имаше два кледенеца наляво от пътя. Оттам излязохме, минахме покрай една кория, що е на юг - Пладне от реченото село. Надясно оттам 1/4 час от реченото място се удари Ст. с пушката си, докато беше на стража. Слязохме в един дол, все по пътя, и един път не твърде работен отива наляво в едни усои, малък гъстак. Друг път върви все из дола, излиза през нивята и се извива на юг и влиза в Делиормана.

II.

1 май сутринта

Тук срязахме зелката - дотук от речетото село Белица е разтояние 2 часа. Оттам хванахме все на запад, из гора древна и през нивя отнякъде, и слязохме пак в Делиормана на една голяма локва, 3 часа разстояние. Оттам тръгнахме на запад, до 1/2 час се завърнахме на юг и вървяхме все из Делиормана и хванахме едно черкезче.

III.

2 май

Вървяхме 2 часа и дойдохме на село Грамада и взехме хляб.

На 3 май изпуснахме черкезчето. Оттам излязохме между Грамада [3] и долното село и поехме по един баир, и като вървяхме на юг два часа, дойдохме до железния път отдясно на Р-д [4],1 час оттам вървяхме [в] гъстак - дребна гора, и слязохме в Лом, и срещу него надясно в устието спахме. 3 май, 1 час под Р-д.

Оттам излязохме право на юг и все през дребен гъстак вървяхме до 1 1/2 часа и влязохме в едно устие на пътя, който отива към Каз-Мурат. Тук започват гранките на Стара планина. И в това устие 4-5 източници с добра студена вода. Оттам преминахме наляво от горното село, а надясно - лозята. После поехме работния път все наляво, на юг. След 2 часа ход навалихме се до друго едно село, и тука има водни източници. Наляво от това село уловихме пътя и се навалихме в едно малко равнище, оттам прекосихме и уловихме пътя на отсрещния бряг на югозапад, и след 1 час влязохме в един гъстак рядък надясно от пътя, и преспахме в една градина, право на запад.

IV.

4 май

Оттам излязохме и до 1/2 ч. към И. излязохме над едно село, и отляво от селото поехме връз един баир, и вървяхме все към 3-2 ч. разстояние, и спахме тука в 5 май, утре вечер слязохме на юг в полето на една градина и взехме лук; и обрахме един керван и хляба им взехме. Оттам прекосихме през полето 2 ч. на юг и като вървяхме въз Лома, по водениците, уловихме отсрещния баир, гора, и вървяхме все покрай гората 4-3,1 ч. И тука спахме отляво в гората, 6 май. Оттам хванахме на юг и слязохме през един голям баир, и се спуснахме по дупета, защото беше много стръмно. И след един час разстояние слязохме пак на Лома и уловихме две зелки. Оттам тръгнахме на юг в един голям Дървент, където като вървяхме 2 ч., спахме от дясната страна в него, 7 май.

V.

На 8 май все на това място срязахме двете зелки. Оттам хванахме и след 3 1/2 ч. стигнахме отсам Осман пазар през един дол, подобен на корито, и през него на юг спахме. Вечерта на 9 май оттам слязохме през баира направо и се навалихме през лозята в един дол отдясно на Осман пазар. Оттам уловихме един път из лозята и минахме през Осман пазар надясно. Оттам уловихме гредата, дойдохме на 10 май на разсъмване в Тича и отляво под Т. преминахме до воденицата през дола и хванахме една пътека из едно устие - тук уловихме една зелка и я срязахме, и излязохме право над Кот. На 11 май се въртяхме около Кот. и слязохме към Ломи-дел при Момите, където ядохме яре и взехме хляб.

VI.

На 10-ти м. се върнахме пак назад към К. и на изток от него се отдели Цонко войвода с 9 души. Оттам слязохме на тепавиците - дъжд. На 13-ти бяхме в Пеши дол до стражата, отсам Жеравна на запад, и заклахме едно даначе от говедарите Жер. и взехме брашно. После се навадихме право надолу към Нейково и минахме Ж. Река, поехме през един баир - донякъде рядък гъстак, а по върха поляна, и оттам се навадихме в Ичерянската река, и като вървяхме все по реката до 3 часа, отбихме се надясно в устието и там опекохме месото и хляба, на 14-ти м. Оттам поехме големия рът към Дебела могила и като излязохме на върха, вървяхме все на запад и слязохме на камъните срещу Сл. Оттам повървяхме назад към Сл. и се навадихме в конс. пътека, която идва от Н. село — Сливен, и до 1 час разстояние спахме в дола, на 15-ти м. На сутринта на 16-ти м. се върнахме пак назад по същата пътека, слязохме срещу Сл. в Камъните, откъдето се види Круцухорд.

VII.

28 април 1867 г.

Що имаме разноски

8 май 1 двадесетятък на кирижарите Кърш

1 1/2 лира за хляб, село Грамада

3-6 лири пак на кирижарите

VIII.

1 май 1867г.

1. В понеделник сутринта преди слънце срязахме зелката, която бяхме взели от селото Т. Сливово, и взехме от нея неща, и са у войводата: 1 сах [5], шал и турски гроша 26, една чекия, у писаря - една аба, у Теодор Черноват - 2 кис., една салтамарка, у Хр. X. Юрдан - едно ножче, пръстен, у Дим. Димов — удар с пушката си.

3. Известиха ни от града, че Митхат паша провождал низамите си в Русч [6], да колят жените и да ги обират.

И от тях [7] като уловили 12 души; те се изказали (издали) и подир три дни пуснаха 8-те, но и другите ще пуснат.

IX.

6 май

Що щат да се делят от четата да дирят хляб. Христемаа със закона си трие гъза.

X.

Прибавка на рапорта. 13 май 1867 г.

С Цонко войвода момци

Писар на Цонко: Сава А. Славчев, Свищов, год. 24

Пари има 150 турски

Възраст висок

Коса черна

Вежди -

Очи -

Нос - обичаен

Мустаци черни

Уста обичайна

Брада няма

Врат обичаен ,

Белег -

X. Георги Тулчалия, год. 27

Пари няма

Мустаци черни

Възраст висок

Коса черна

Вежди -

Очи-

Нос широк

Брада -

Врат умерен

Белег вдясно на врата

XI.

Сърбия предаде на Турция в 1867 г.

Милош Пиротчанина. Той е бил жандарм, предаден 16 септември

Ив. Вучков от село Влахово - 12 август

Ив. Вид индия - 12 август

Петър Нишлия - 12 август

Последните, защото ходиха през границата да се бият с турците през 1867 г. Тях ги срещнахме на Иванова ливада, където ги уловиха граничарите, взеха им оръжието и ги закараха в Княжевац, а после ги предадоха. [8]

Кършовски

Из частния архив на г. М. Д.

БЕЛЕЖКИ

1. Тутракан.

2. Тутракан – Олтеница.

3. Дикили-таш.

4. Разград.

5. Сахат (часовник).

6. Русчук (днес Русе).

7. Жените.

8. Братанецът на автора публикува други по-пространни дневници на четите в 1867 г., пак от Ив. П. Хр. Кършовски, вижда се, преработени и допълнени от същия малко в по-късно време и открити сега в унаследените от него книжа (Виж „Еленска защита“, г. II, 1927, ред. П. С. Кършовски, в Елена. Вестникът продължава да излиза още).

(Следва)

СЕВЕРНОАМЕРИКАНСКИ ИНДИАНЦИ, НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН (1775-1817)

“МЕНСФИЙЛД ПАРК“ (1814 г.)

„Менсфийлд парк“ е написан в Чотън, графство Хемпшир. Започнат е през февруари 1911 година и завършен през юни-юли 1813 година. Иначе казано, за създаването на романа от сто и шестдесет хиляди думи, състоящ се от четиридесет и осем глави, на Джейн Остин ѝ трябвало приблизително двадесет и осем месеца. Публикуван е през 1814 година (тогава излиза „Уейвърли“ на Уолтър Скот и „Корсар“ на Байрон) в три тома. Трите части са традиционни за онова време и в дадения случай отразяват структурата на книгата – това е комедия на нрави и уловки, на усмивки и сълзи в три действия, които са разделени съответно на осемнадесет, тринадесет и седемнадесет глави.

Аз съм против това да се разделят формата и съдържанието и да се смесва общата фабула със сюжетните линии. Единственото, което трябва да отбележа, докато не сме се задълбочили в проучването на книгата и не сме се потопили изцяло в нея (а не да тичаме по камъните и едва да си намокрим подметките), е това, че от външна страна нейното действие е основано на сложна игра на чувства, свързващи две земеделски семейства. Едното от тях включва сър Томас Бертрам, съпругата му и техните пораснали румени деца – Том, Едмънд, Мария и Джулия, а също така кротката племенница Фани Прайс, любимката на авторката, персонаж, през чието възприятие се процеждат събитията. Фани е приемно дете, бедна родственица под грижите на своя чичо (обърнете внимание, че моминското име на майка ѝ е Уорд /Ward (англ.) - „попечителство“, „опека“, а също така „подопечно лице“/). Това е задължителна фигура в много романи от XVIII и XIX век. Има няколко причини, поради които подобно строителство е толкова привлекателно за романистите. Първо, самотното, в чуждо семейство, сираче предизвиква непрекъснато състрадание. Второ, могат да започнат романтични отношения със сина и наследника, от което ще възникнат неизбежни колизии. Трето, двойнствената роля на странична наблюдателка и едновременно с това на участничка във всекидневния бит на семейството прави героинята удобна за решаване на задачите на автора. Образът на кротката възпитаничка намираме не само у писателките, но също така у Дикенс, Достоевский, Толстой и много други. Прототип на тези тихи госпожици, чиято срамежлива красота предстои в края на краищата да просияе ослепително през покривалото на скромността и смирението, когато логиката на добродетелта възтържествува над случайностите на живота – техен прототип е, разбира се, Пепеляшка. Беззащитна, самотна, зависима, незабележима, забравена от всички и в крайна сметка се жени за главния герой.

„Менсфийлд парк“ е вълшебна приказка, но по същество всички романи са приказки. Стилът и материалът на Джейн Остин на пръв поглед изглеждат остарели, изтъркани и нереалистични. Но това е заблуждение, на което са подложени лошите читатели. Добрият читател знае, че да търсиш в една книга реален живот, живи хора и прочее, е безсмислено занимание. В книгата правдивото изображение на човека, на явленията или на обстоятелствата, се отнася изключително за света, който е създаден на нейните страници. Самобитният автор създава винаги самобитен свят и ако един персонаж или едно събитие се вписват в структурата на тази свят, ние се радваме на среща с художествената истина, колкото персонажът или явлението да противоречат на това, което рецензентите, жалки писачи, наричат реален живот. За талантливия автор такова нещо като реален живот не съществува – той го твори сам и го оживява. Да усетим прелестта на „Менсфийлд парк“ можем само като приемем неговите закони, неговите условности и упоителната игра на измислицата. В реалността никакъв Менсфийлд парк не е имало и неговите обитатели никога не са съществували.

Романът на мис Остин не е такъв ярък шедьовър като някои други произведения то този вид. „Мадам Бовари“ или например „Анна Каренина“ са като управляеми взривове. Противно на тях, „Менсфийлд парк“ е дамско ръкоделие и детинска забава. Но ръкоделието в работната кошница е прелестно, а детето излъчва поразителна гениалност.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри. (Павел Николов)

ПЕТЪК, 20 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 16 ЧАСА

Да, войната вече наближава Берлин. Това, което беше вчера още далечен тътен, сега се превърна в буря. Хората поглъщат звука на оръдията. Ухото глъхне, чуват се само изстрелите на най-големите калибри. Направлението отдавна вече не е нужно да се определя. Ние живеем в пръстен от дула, който се свива ежечасно.

Понякога има часове на зловеща тишина. Внезапно настъпва пролетта. В огненочерните руини на заселените места нахлува ароматът на люляк от запустелите градини. Пъновете на акациите се пенят от зеленина. Само птиците не се доверяват на този април; водосточната ни канавка пустее без врабчета.

Около 3 ч. разносвачът на вестници се приближи до павилиона. Дебнеха го вече две дузини хора. За миг той изчезна между ръцете и парите. Герда, жената на портиера, се сдоби с пакет „нощни издания“ и остави едното на мене. Четях в движение първото съобщение на вермахта. Нови назовани населени пунктове: Мюнхеберг, Зеелов, Бухголц. Звучи дяволски близко до Бранденбург. Бърз поглед към западната страна. Нима те ни засягат в момента? Нашата съдба идва тук от изток и ще промени нашия климат така, както някога е направил ледниковият период. Защо? Всички се мъчат с безплодни въпроси. Сега искам да виждам само този ден и зданията, които ме заобикалят.

Около павилиона навсякъде групи от хора, тревожни лица, мърморене:

„Не, кой би могъл да си го помисли“.

„Има още надежда“.

„Нищо вече не зависи от нас“.

И за Западна Германия:

„На тях им е добре. Всичко за тях е вече минало...“

Думата „руснак“ никой повече не произнася. Устните не искат.

Отново горе в мансардното жилище. Моето домашно огнище не е това. Аз нямам нищо повече. Но и мебелираната стая, която бомбардировката разруши, също не беше моя. Все пак обаче в продължение на шест години я бях напълнила с моя жизнен дух. С моите книги и картини, със стотици вещи, които се трупат наоколо. Моята северна морска звезда от предишното мирно лято. Килимът, който Герд ми донесе от Персия. Будилникът. Снимките, старите писма, цитрата, моите монети от дванадесет страни, започнатата плетка - всичките сувенири, кожите, съдовете, складираните неща, топлите вехтории от изживените години.

Сега всичко това го няма, остана ми само куфарът със старите дрехи и аз се чувствам гола и лека. Тъй като нямам нищо повече, всичко ми принадлежи. Например това чуждо мансардно жилище. То всъщност не е съвсем чуждо. Собственикът на жилището е мой бивш колега. Често съм идвала тук на гости, докато не го призоваха. Имахме общи интереси: неговите датски месни консерви срещу моя френски коняк; моят френски сапун срещу неговите чорапи, които получаваше чрез Прага. Беше ми разрешено да поживея тук. В края на краищата го отзоваха от Виена, където седеше в разпределителния пункт на вермахта. Къде ли е сега? Във всеки случай мансардните жилища не се търсят много. Освен това моето се навлажнява, защото тухлите частично са се напукали.

Не намирам спокойствие горе, през цялото време препускам през три помещения.

Тук имам всичко необходимо за живеене. За съжаление не намерих почти нищо. Явно госпожа Вайер, която чистеше, беше прочистила всичко преди мене. И сега всичко принадлежи на всички. Сега вещите не принадлежат на някого определено.

Намерих в една пукнатина на сандъка писмо от някогашния собственик на жилището. Срамувах се, че го прочетох, но все пак го прочетох. Беше обикновено любовно писмо, аз го хвърлих в тоалетната и пуснах водата. (У нас понякога все още има вода). Сърце, болка, любов, инстинкти. Какво общо имам с далечните чужди думи? Очевидно съвършеният, придирчивият полов живот предполага редовно и достатъчно ядене. Моят център, докато пиша това, е стомахът. Всичките ми мисли, чувства, желания и надежди са само за храна.

Два часа по-късно. Газът гори с умиращ слаб пламък. Няколко часа на него врат картофи. Най-лошите картофи, които се разпадат на гъста маса и имат вкус на картон. Изядох един наполовина суров. От сутринта се тъпча. Пазарувах в „Боле“ с небесносините млечни талони, които Герд ми изпрати за Рождество. Тогава беше най-доброто време. Продавачката гребеше от косо наклонен бидон и говореше, че вече никакво мляко няма да идва в Берлин. Което означава детска смърт.

Отпих на улицата няколко глътки. Напълних у дома корема си със сива каша и отправих там крайче хляб. Н теория съм толкова сита, колкото никога не съм била. На практика постоянно ме мъчи животински глад. От яденето само се почувствах наистина гладна. За това има научно обоснование. Например, че яденето стимулира корема и кара соковете да чакат с нетърпение храносмилането. А когато храната достигне в необходимото количество, до това време малкият хранителен запас е изразходван. И тогава соковете се сърдят.

„...като хвърли бегъл поглед на недокоснатата храна, той се изправи и се отдалечи...“

Бях с десет реда по-долу и след това се върнах като привлечена от магнит към горното изречение. Прочетох го отново и се улових, че драскам с нокти буквите, все едно можех да изчегъртам тази недокосната храна. Начало на леко гладно безумие. Жалко, че не можех да чета отново за това у Хамсун. Даже книгата я нямаше вече. Преди повече от две години ми я откраднаха в метрото от пазарската чанта. Беше с обложка и крадецът навярно си е помислил, че е храна. Колко ли е бил разочарован! Но разказите на Хамсун биха могли да му харесат.

Днес сутринта при хлебаря плъзнаха слухове:

„Ако дойдат, ще отнесат всичката храна от къщите. Няма да оставят нищо там. Решили са, че германците трябва да гладуват осем седмици. В Силезия всички бягат вече в горите и копаят корени. Децата умират. Старците ядат трева като животни“.

Ето го народният глас. Не знаят нищо. Вестник „Фолкише Беобахтер“ вече не лежи на стълбището. Никаква госпожа Вайер не идва и не ми чете по време на закуската дебелите колони за изнасилвания: „Изнасилили 70-годишна старица. Изнасилили монахиня 24 пъти“.

(Следва)

КАКВО БИ СТАНАЛО, АКО ТРОЦКИЙ НЕ СЕ БЕШЕ СРЕЩНАЛ С МЕРКАДЕР

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Лев Троцкий дължи популярността си на революцията от 1905 година, дванадесет години след което организира своя. Какво би станало, ако беше избягнал смъртта от пикела?

КАКВО СЕ СЛУЧИЛО?

На 21 август 1940 година в Койокан, който по това време е самостоятелен град, а днес е част от Мексико, бил убит Лев Троцкий. Организаторът на Октомврийската революция и архитектът на победата на болшевиките в Гражданската война, загубил вътрешнопартийната борба от по-изкусния партиен функционер Сталин, а след това бил изгонен от Съветския съюз, който не би се появил на света, ако не били усилията на Троцкий. Годините в изгнание Троцкий прекарал продуктивно. Броят на привържениците на неговите идеи непрестанно нараствал, а самият той печелел славата на най-голям марксистки теоретик в съвременния свят. По степента на влияние върху комунистическите умове той не отстъпвал по нищо на Сталин. Макар че Сталин разполагал с колосални ресурси, с напълно подчинена му партийна структура, с пари, със специални служби и с неограничена власт в гигантската страна. Троцкий имал само къща в Мексико, пишеща машина и красноречие, но това му било напълно достатъчно, за да разцепи привържениците на революцията на две.

Троцкий

Идеологическите разминавания между Сталин и Троцкий не са по-маловажни от политическите. И трябва да започнем с това, че според Маркс люлка на революцията изобщо не трябвало да бъде Русия, а една от съществено по-развитите в промишлено отношение страни, например Великобритания. До Русия това движение трябвало да стигне по-късно. Така е написано в книгите и статиите на Маркс, но на практика се получило малко по-иначе. И Сталин, който започнал да развива свое направление на марксизма, защото партийният лидер просто бил длъжен да бъде теоретик, издигнал напълно противоречащия на Маркс тезис за изграждането на социализъм в „една отделна страна“. За познаващите марксизма хора това означавало, че СССР няма да отиде извън своите граници и ще се задоволи с това, което вече има.

Между другото Маркс завещал, че революцията трябва да се осъществи по целия свят, а не само на една шеста част от нея. За осъществяването на социализма, а след това и на комунизма в една отделна страна е нужен държавен апарат и институти за управление. За Сталин това била партията. А Троцкий винаги странял от партийните дела, не се навирал в бюрокрацията, презирал чиновниците и така нататък. Смята се, че думата „троцкизъм“ е измислена от Зиновиев. Тя наистина се родила някъде в партийните кулоари по време на дискусиите за бъдещето. Троцкий не я измислил и не наричал така своето учение, той изобщо не признавал своите идеи за учение. Неговата концепция се градяла на понятието за перманентна революция. А перманентната революция е борба до последно, докато комунизмът не победи във всички страни по земното кълбо и не заличи границите. В това отношение Троцкий може да се смята за радикал, а Сталин – за умерен. А и двамата претендирали да са наследници на Ленин. Но ако Сталин бил наследник на този Ленин, който вече е получил власт, Троцкий бил този Ленин, който водел борба за нея. И ако на първия напълно му бил достатъчен СССР, на втория това не му стигало. И идейните разминавания ги правели непримирими врагове. Срещу Троцкий била организирана хайка. Хайка, която струвала живота на много негови привърженици, а също така на двама негови синове и две дъщери.

БИ ЛИ МОГЛО ДА БЪДЕ РАЗЛИЧНО?

Едва ли? Роман Меркадер се внедрявал в обкръжението на бъдещата си жертва около две години. Започнал в Париж, а продължил в Мексико. Троцкий го познавал под името Франк Джексън, канадски публицист с леви възгледи. Именно като такъв Меркадер изградил своите действия. Той донесъл на Троцкий статия, като го помолил да я прочете, а той, вероятно без да подозира нищо, поканил убиеца в кабинета си. Именно там Меркадер му нанесъл удара с пикела в тила. Интересно е, че Троцкий не умрял веднага и помогнал на своята охрана да задържи Меркадер и да го предаде на мексиканската полиция. С чудовищна рана в тила изпадналият в немилост теоретик на комунизма живял още тринадесет часа. Злополучния удар получил в 18.00 часа на 20 август 1940 година, а починал в 7.25 сутринта на 21-ви. В резултат от това Меркадер бил осъден на най-висшата наказателна мярка, но хуманното мексиканско правосъдие не признавало нито смъртното наказание, нито доживотния затвор. Като лежал в затвора двадесет години, убиецът на Троцкий излязъл на свобода и заминал за ССР, където получил орден „Ленин“.

Меркадер

Но ние се отклонихме. Меркадер не бил застрахован от разкриване, той би могъл да нанесе точно удара, всякакви „ако“ тук са много. Несъмнено е друго: ако Троцкий не е бил убит от Меркадер, това е щял да го направи някой друг. През май 1940 година вече имало опит за убийството на Троцкий. Хосе Сикейрос, художник, а в душата си убеден сталинист, с група привърженици нахлул във вътрешния двор на дома на Троцкий и започнала стрелба. Зад живописеца и неговите въоръжени съратници стояло НКВД. И НКВД непременно би достигнало до Троцкий, той разбирал това. Така че първият отговор на въпроса какво би станало, ако Троцкий не се беше срещнал с Меркадер, е този: би ли имало още едно покушение.

КАКВО БИ СЕ ПРОМЕНИЛО?

За световната революция Троцкий направил изглежда повече от които и да е от видните и влиятелни марксисти. Той я обосновал теоретически, а след това показал на практика, че това е възможно. Той имал железен довод, защото 25 октомври 1917 година е дело на Троцкий. Щурмът на Зимния дворец, завземането на пощата, телефона и телеграфа, блокирането на мостовете и канонадата на „Аврора“ се водели от него, Ленин измислил всичко това, но го осъществил той. И идеята, че така може всеки, Лев Давидович активно разпространявал сред масите. Той създал Четвъртия интернационал, но едва ли можел да обедини всичките си привърженици. Освен това нямал ресурсите на Сталин. Революцията изисква пари и ресурси. СССР имал такива ресурси, а Троцкий – не. Но неговото красноречие стигало напълно, за да организира подкрепата на жива сила. Троцкистите били готови да воюват за идеите на комунизма навсякъде (тридесет години преди Че Гевара). Например десетки хиляди последователи на Троцкий заминали за Испания да се борят с Франко. Има мнение, че СССР би помагал на левите републиканци с по-голямо желание и в по-големи мащаби, ако Пиренеите не били под егидата на троцкистите.

Ленин и Сталин

Важното е между другото, че на 21 август 1940 година умира не само Троцкий, но и идеята за перманентна революция, за борба до победен край. По-нататък ставало въпрос само за строителство на социализма в отделно взети страни. Във всяка – свой. Изобщо не е факт, че Троцкий би осъществил своите грандиозни планове. Както вече казахме, той нямал за това материална база. Но разговорите по тези въпроси биха били много повече, както и желаещите да разпространяват „безсмъртните идеи на комунизма“ по всички кътчета на планетата.