СЛУЖБОМЕР

четвъртък, август 03, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 10

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..


III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)

“... Главното зло в живота и в творчеството на българските писатели, художници, композитори, артисти и т.н., беше вмешателството на партията, която налагаше най-посредствени критерии и която правеше всичко възможно да укрепи властта на бездарието. Тъкмо в сложните и доста многобройни отношения на Тодор Живков с българската художествена интелигенция, най-добре личат качествата му, чрез които той се задържа начело на страната за толкова много години. Но ако единият резултат беше укрепването на неговото собствено положение, то другият резултат беше безспорно ликвидирането на всякакви опасни, духовни искри и превръщането на неспокойния творчески дух в дебел държавен храненик.”

Георги Марков, „Задочни репортажи за България“

Културната политика на една държава е само част от цялостната картина на образованието, литературата, изкуствата, медиите, както и на дейността и резултатите от тази дейност на различни институции. Hе можем да говорим за една единствена култура, нито за една единствена интелигенция. През цялото време на комунистическия период в България съществуват множество различни тенденции, субкултури, опозиционни и дисидентски кръгове – макар и малобройни и слаби – които разчупват еднозначността на историческите оценки за т. нар. „социалистическа култура”.

Все пак, контекстът, в който се провежда официалната културна политика на българската държава след 1944 г. са догмите на комунистическа тоталитарна диктатура и конкретната роля на съответния партиен лидер. Властта доминира културната сфера почти изцяло до падането на режима. Основната доктрина, която управлението се опитва да наложи и утвърди в тогавашните наука, изкуства и култура, е така нареченият „социалистически реализъм”, за който се разпространяваше находчивата сентенция: „Социалистически реализъм означава възхвала на властта в достъпна за нея форма”.

В културната политика на страната се отличават пет основни периода:

- първи етап на установяване на режима (1944 – 1948 г.), през който начело е Георги Димитров;

- втори етап на налагане на основни правила и принципи на идеологията (1949 – 1956 г.), през който управлява Вълко Червенков [1];

- трети етап – опит за лицемерна ревизия на сталинистките подходи (1957 – 1969 г.), през който Тодор Живков става ръководител на партията и държавата;

- четвърти етап на частично и субективно отваряне на системата, когато ръководството на Комитета за култура е в ръцете на Людмила Живкова [2] и наследниците ѝ (1970 – 1986 г.);

- пети етап – упадък на режима, съвпадащ със съветската перестройка (1987 – 1989 г.). [3]

1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.

България преживява един от най-страшните комунистически терори от страните в Източна Европа. В първите месеци след 9 септември целенасочено е унищожен политическият и културен елит на нацията. Хиляди интелектуалци, учители, юристи, лекари, аптекари, журналисти, архитекти, инженери, духовници, писатели, поети, театрали, университетски преподаватели, музиканти и художници са безследно изчезнали, осъдени, затворени, интернирани или въдворени в концлагери. Въвежда се строга цензура. Oще на 1 ноември 1944 г. се създават списъци на литература и автори, които са поставени извън закона. Авторите и произведенията са 701 на брой, където наред с едни от най-големите български писатели, историци, икономисти и юристи се нареждат и личности като Лев Троцки [4], Уинстън Чърчил [5] и Дмитрий Мережковски [6].

БЕЛЕЖКИ

1. Вълко Червенков (1900 – 1980 г.) е политик от Българска комунистическа партия, министър-председател на НРБ от 1950 до 1956 г.

2. Людмила Живкова (1942 – 1981 г.) е политик от Българската комунистическа партия (БКП) и дъщеря на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. Отговаряла е за културната политика на Народна Република България от края на 70-те години до смъртта си. 3. Виж най-обстойното изследване на темата: Еленков, Иван, Културният фронт, Институт за изследване на близкото минало, София, Сиела, 2008 г.

4. Лев Троцки (1879 – 1940 г.) е марксистки революционер и теоретик, съветски политик и основател на Червената армия в СССР. След идването на Сталин на власт през 1920 г., Троцки е изключен от Комунистическата партия (ноември 1927 г.) и в последствие изгонен от Съветския съюз (февруари 1929 г.). Троцки продължава да критикува режима в СССР, в следствие на което е убит по заповед на Сталин през август 1940 г.

5. Уинстън Чърчил (1874 – 1965 г.) е британски политик и държавник, министър-председател на Великобритания в периода 1940–1945 г. и 1951–1955 г., известен с дългата си политическа кариера и особено с ключовата си роля във Втората световна война.

6. Дмитрий Мережковски (1866 – 1941 г.) е руски писател, поет, духовник и литературен критик. Считан за един от основателите на символизма, той е принуден да напусне Съветския съюз през 1918 г. По време на престоя си в чужбина, който продължава до края на живота му, той се превръща в отявлен критик на СССР.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.