ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 5

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: 1, 2, 3, 4

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙН ОСТИН (1775-1817)

“МЕНСФИЙЛД ПАРК“ (1814 г.)

(Продължение)

***

В разговора за преустройство на имението Рашуърт изразява своята увереност, че Рептън без съмнение би изсякъл двата реда вековни дъбове от двете страни на алеята, тръгваща от западната фасада на дома, за да се отвори по-широк вид. „Фани, която седеше от другата страна на Едмънд, точно срещу мис Крофърд и внимателно слушаше, сега погледна към него и каза тихо:

- Да изсекат алеята! Колко жалко! Това не ти ли напомня за Купър? „Изсечени алеи, аз отново оплаквам незаслужената ви съдба“.

Трябва да се има предвид, че по времето на Фани да се чете и да се познава поезията било по-обичайно занимание, по-естествено и по-разпространено, отколкото сега. Нашата културна, или така наречена културна продукция е вероятно по-обилна и по-разнообразна, отколкото е била през първите десетилетия на XIX век, но си струва да си помислим за вулгарностите на радиото и телевизията, за немислимата пошлост на днешните дамски списания и наистина да отдадем предпочитание на пристрастието на Фани към стихотворенията, колкото банални и многословни да са били.

„Диван“ на Уилям Купър е една от частите на дългата поема „Задачата“ (1785 г.), която е характерен образец за поезия, позната на девиците от тази епоха и този кръг, към който принадлежат Джейн Остин и Фани Прайс. Купър съчетава дидактичните интонации на нравоописателя с романтичните фантазии и цветните пейзажи, характерни за стиховете от по-късно време. „Диван“ е доста дълго стихотворение. То започва с богат на детайли обзор на историята на мебелите, а след това преминава към радостите, които дарява природата. Ще подчертаем, че – съпоставяйки удобствата, усладите и премъдростите на градския живот, на покварата на големите градове с високото нравствено въздействие на простата и груба природа, Купър заема страната на второто. Ето откъс от първата част на „Диван“, където Купър се възхищава от вековните сенчести дървета в парка на свой приятел и съжалява за това, че е станал обичай да да се изсичат старите алеи, а вместо тях да се правят тревни площи и да се засаждат млади живи плетове от храсти:

„Недалече – права колонада

примамва към себе си, следа от минал век,

забравена, но достойна за по-добра съдба.

Бащите ни са обичали да се защитават

от зноя летен и в сенчестите

алеи и беседки с нисък покрив

да се наслаждават в прохладния полумрак

сред разгара по обяд; а ние носим сянката

със себе си, разтворили чадър

сред голота без дървесна сянка.

Иначе казано, сечем дърветата в провинциалните имения, а след това сме принудени да ходим с чадъри. А ето стиховете, които Фани цитира, когато чува как Рашуърд и Крофърд обсъждат плана за преустройство на имението Содъртън:

„Изсечени сте, стари алеи!

Оплаквам тъжната ви кончина

и се радвам на останалите

последни. Как изящен е зеленият свод,

там има толкова въздух, пространство, светлина

и толкова тържествен е този купол сякаш

е храм висок, където звучат химни;

земята отдолу е изпъстрена със сенки

като водна повърхност, от вятъра набраздена,

вълнува се, подкача и светлината играе,

танцувайки заедно с танцуващите листи,

смесвайки и сплитайки лъчите...“

Великолепен откъс с чудесно описание на игрите на светлината и сянката, каквото не често може да се срещне в поезията и прозата на XVIII век. В Содъртън Фани е разочарована от вида на домашната църква, която не отговаря на нейните романтични представи: „Въображението на Фани беше подготвено за нещо по-величествено от просторната продълговата стая, пригодена за домашни богослужения — в нея нямаше нищо впечатляващо и тържествено, ако не се смята изобилието на махагон и вишневочервените кадифени възглавници, които можеха да се видят по перваза на семейния балкон над главите им.

- Аз съм разочарована — прошепна тя на Едмънд. — Не си представях така един семеен параклис. Тук няма нищо, което да вдъхва благоговение, нищо печално и величествено. Няма ниши, паметни надписи, хоругви. Никакви хоругви, братовчеде, които „да развява нощният вятър, идещ от небето“. Няма указания, че „тук долу монарх шотландски спи“.

В случая Фани цитира, наистина малко свободно, описанието на църквата от „Песен на последния менестрел“ на сър Уолтър Скот (1805 г.), Песен втора:

„По стените гербове и вехти знамена,

вятърът разклаща дръжките им като клони“

И по-нататък се описва гробницата на чародея:

„В източния прозорец през цветното стъкло

блика сияние, разлято от луната“.

По витражите има различни изображения и

„Сребърен лъч осветява светите витражи,

върху плочите падат кървави отражения.

И мраморът крие кралската пепел.

Тук почива шотландският монарх.

И така нататък. Точен противовес на слънчевата картина на Купър е лунният офорт на Скот.

По-следващият похват не е прякото цитиране, а реминисценция, играеща в литературната техника особена роля. Литературните реминисценции са думи, образи или позиции, в които прозира неосъзнато подражание на някакъв предшественик. Авторът си спомня нещо, прочетено някъде от него, и го употребява в своите съчинения по свой начин. Ярък пример за това намираме в глава десета, в Содъртън. Вратата е затворена, няма ключ и Рашуърт отива за ключа, като оставя Мария и Хенри Крофърд да любезничат помежду си. Мария казва: „Да, така е, слънцето свети и в парка кипи живот. Но за съжаление тази желязна врата и тази канавка ме изпълват с чувството, че съм затворена, че съм лишена от нещо. Не мога да се измъкна оттук, „както е казал скорецът“ - тя изрече всичко това с много чувство и пристъпи към вратата. Той я последва.

- Колко време му трябва на мистър Рашуърт да донесе този ключ!“

Тук Мария цитира известен пасаж от „Сантиментално пътешествие из Франция и Италия“ (1768 г.) на Лорънс Стърн, където разказвачът на име Йорик слуша жалбата на затворен в клетка скорец. Жалбата на скореца е в случая на място: чрез нея Мария изразява тревогата си и опасенията си във връзка с предстоящия годеж с Рашуърт. Но това все още не е всичко. От жалбата на скореца в „Сантиментално пътешествие“ се протяга нишка към по-ранен епизод от книгата на Стърн, смътен спомен за който е проблеснал вероятно в съзнанието на Джейн Остин и се е предал на нейната живо мислеща героиня, където вече е придобил ясни очертания. По пътя си от Англия за Франция Йорк пристига в Кале и започва да търси карета, която да го откара до Париж. Мястото, където може да се наеме или да се купи карета, се нарича на френски remise и на входа на този remise в Кале се разиграва следната сцена. Името на стопанина е господин Десен. (Това лице е реално, по-късно то се споменава в знаменития френски роман от началото на XIX век „Адолф“ (1815 г.) на Бенжамен Констан дьо Ребек.) Десен отвежда Йорик в своя remise да си избере дилижанс, както наричали тогава каретите с четири колелета. Йорик харесал една млада спътничка „с черни копринени ръкавици без първите три пръста“. Той ѝ подава ръка и заедно със стопанина отиват до вратата; но господин Десен, като си поиграл с ключалката и проклел петдесет пъти ключа, се убедил най-сетна, че този ключ, който е взел, не е същият. Йорк разказва: „Продължавах почти непроизволно да я държа за ръката; така, ръка в ръка, господин Десен ни остави пред вратата, като каза, че ще се върне след пет минути“.

И в нашия случай се сблъскваме с мотива за липсващия ключ, благодарение на което младата двойка може да прекара известно време насаме.

(Следва)