СЛУЖБОМЕР

събота, февруари 25, 2017

Замразяване

Скъпи приятели!

От днес съм в предизборна кампания като кандидат за народен представител от 26 МИР – София област (№ 3 в бюлетина № 16), един тежък ангажимент, за който допреди по-малко от седмица изобщо не подозирах, че ще ми се случи.

Поради това, че ще бъда прекалено зает с кампанията и няма да ми остава много време, за да поддържам редовно публикациите в блога, се налага да го замразя за един месец.

След този месец ще продължа оттам, откъдето сега спирам.

Останете със здраве и гласувайте на изборите: независимо за кого, трябва да се гласува!

Е, ще се радвам все пак, ако изберете бюлетина № 16.


А още повече ще се радвам на тези, които са от 26 МИР и освен бюлетина № 16 изберат и преференция № 3.


Дано всичко да е за добро...

петък, февруари 24, 2017

Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници - 3

ДО ТУК:
Първи и втори разпит на Васил Левски (5 януари 1973 година)
Трети разпит на Васил Левски (6 януари 1973 година)

ЧЕТВЪРТИ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

7 януари 1873 година

Мехмед Дервишоглу Кърджалъ е име на кой комитет?

Трябва да е името на Тетевенския комитет.

Кой беше председателят или първият за града Тетевен, познаваш ли го лично?

Наредено беше личностите, [скрити зад] тия имена да не се познават, председателството и другите длъжности се разпределяха между тях. Аз не можех да се бъркам в определянето на длъжностите, отнасящи се до делото.

Не знаеш ли имената на хората, които си виждал?

Ако ги видя лично, може би зная имената им, но не си ги спомням.

Не е възможно в една такава тайна работа да не се знаят имена. Разбира се, ще да знаеш поне едно.

Имаше един даскал, той се занимаваше с тия работи.

Когато ходи в Тетевен, устрои ли събрание и чете ли наредбите?

Да, ходих, събрание стана веднъж в училището и един-два пъти в хана. Аз наистина четох наредбите, но наредби те [си] имаха отпреди и след малко време започнаха да кореспондират направо с Букурещкия централен комитет. По едно време ние се скарахме с Димитър Дяковчанина [и] аз оставих тетевенската работа разнебитена. Какво стана сетне – не зная.

Преди да се скарате, кой организира в началото Тетевенския комитет и кой доведе Димитрър Дяковчанина в Тетевен, това питаме ние. Ние питаме за събитията преди вашата разпра с Димитър и за самата нея.

Причината за нашето скарване с Димитър беше, че той не искаше да даде сметка за събраните от комитетите пари, комитетите бяха станали негови собствени.

ВЪПРОСИ КЪМ ХАДЖИ СТАНЬО И ПЕТКО МИЛЕВ ОТ ТЕТЕВЕН

Познавате ли човека, който седи насреща ви?

Познаваме го, Дякон Левски е.

В по-раншния си разпит вие казахте: „Дякон Левски дойде, събра ни и ни прочете наредбите, той ни покани да влезем в комитетската работа и ни заплаши, [и] ние се записахме в комитета.“ Дяконът казва: „Аз прочетох наредбите, но те бяха в комитета отпреди.“ Какво ще кажете вие?

Преди ние не знаехме такъв комитет. Една нощ той дойде, стоя в село около половин час, прочете ни наредбите и ни запозна с комитета. Той дори заплаши хаджи Станьо: „Ако ти не влезеш в комитета, ние сме назначили хора от Плевен и Ловеч, те ще те преследват като сянка и ще те убият.“ Аз дадох дори и пет лири.

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Дяконе Левски, ето тия ти казват в лицето, какво ще речеш ти сега?

Аз наистина отидох нощем и му казах: „Ако ти издадеш нещо на властта, според постановленията на устава ще те убият“, но не съм го заплашвал с револвер в ръка.

Преди малко ти каза, че дори не познаваш и лицето му, а сега си спомняш и разговора, който си водил с него. Откажи се от криенето на работата и кажи самата истина!

Аз зная хората, пред които съм чел наредбите, обаче кой е влязъл след мене [в комитета] – не зная, поради това не мога да изброя имената им.

ВЪПРОСИ КЪМ МАРКО ЙОНЧЕВ, ХАДЖИ ИВАНОВИТЕ СИНОВЕ – СТАНЧО И СТАНЬО, И ДАСКАЛ ИВАН

Познавате ли човека, който седи насреща ви?

Знаем го, познаваме го, Дякон Левски е.

В миналия си разпит вие казвахте: „Дякон Левски дойде, чете наредбите, заплаши ни, обясни ни за комитета и ни записа в него.“ А Дякон Левски казва: „Аз наистина четох наредбите, обаче те са образували комитет преди мене.“ Какво ще кажете вие?

Преди ние не знаехме [що е това] комитет. Казахме вече преди: Дяконът дойде първия път, после прочете наредбите в училището [и] образува комитета. След това той дойде веднъж или два пъти.

[Подписал]: Даскал Иван

Ние пък го видяхме само веднъж, не знаехме нито комитет нито друго нещо. Той донесе един вестник и ни вкара в комитета.

[Подписал]: Марко Йончев

Той дойде един ден в нашия хан и свика събрание. Бил образувал нашия комитет при предишното си идване, това ние не знаем. Те после правиха събрание в нашия хан.

[Подписали]: Станчо, Станьо

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

А бе, Левски, разбира сеq ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече; искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат [същото]?

Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да кажа. Ако ги видя лично, познавам ги, [но] не мога да зная имената. Тетевенският даскал беше препоръчан от Ваньо терзията, сега, чудна работа, той не знае нищо.

Кажи кой беше комитетът Сюлейман Дауд и кои познаваш от тях?

Име на Изворският комитет е. От тоя комитет аз познавам Димитър, Герго Стойков и Марин Попов. Подробности по техните длъжности обаче не зная. Щом пристигнеше в комитета нова наредба, аз бях длъжен да я съобщя и съблюдавам, [но] съвсем нямах сведения кой е постъпил в комитета и кой не.

Кой е комитетът Хасан Касъм и кои познаваш от тях?

Име е на един комитет, не си спомням. У мене имаше един тефтер, в него беше записано, и тоя тефтер остана в Ловеч.

ВЪПРОСИ КЪМ ДАСКАЛ ВАСИЛ

Познаваш ли тоя човек, който седи насреща ти?

Да, познавам го, Дякон Левски е.

Къде се срещнахте с него и каква работа вършеше Дяконът?

Както обясних подробно в първия си разпит, когато ходих по частна работа в Тетевен, там видях Дякона. Той четеше пред комитета книжата и ни покани да влезем в комитета. Ние се уплашихме. Той ни каза: „Ако искате, влезте в тая работа, ако не искате, не влизайте, обаче чухте, ако кажете някому, ще ви убият.“ След двадесет дни, той дойде в Орхание в моя дом. Виждах го два пъти.

[Подписал]: Даскал [Васил]

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Кого познаваш от Видрарския комитет?

Познавам даскал Васил, поп Георги и даскал Илия. Когато се събрахме в училището, аз им дадох необходимите наставления какво да правят.

Кои познаваш от Ловчанския комитет?

Познавам един кафеджия, Марин, и един висок човек, името му не зная.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

четвъртък, февруари 23, 2017

Родословни бележки и спомени из моя живот - 6

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА, ПЕТА.

През моята революционна дейност влизал съм седем пъти в затвор: първи път през лятната ваканция на 1897 година заедно с Пере Тошев в Охрид. Пере дойде в Охрид по организационна работа и беше гост при мене. Една вечер той и аз отидохме в Струга у Александър Чакъров. На другия ден обаче, рано-рано, бяхме поканени със стражар от мюсюдира, който ни съобщи, че получил заповед от охридския каймакамин да ни изпрати по етапен ред в Охрид, дето ни затвориха. Вечерта с гаранция ни освободиха. Втори път влязох в затвора през същата ваканция, през август, поради убийството на охридския сърбоманин Димитър Гърданов. Тогава изпоарестуваха всички учители от Охрид. В това число прибраха и мене, макар аз да бях учител в Костур. Тая чест ми направиха, защото Христо Узунов веднага след убийството дойде у нас вкъщи, та се уговорихме да измислим за него алиби, което и сторихме.

След десет дни ме освободиха, благодарение на случайното ми познанство от Костур с кятипина на мюстендика, който при разпита самичък нагаждаше моите отговори и се стараеше да ми задава много повърхностни въпроси.

Трети път в Кичево, срещу Гергьовден 1899 година, поради опит за пожар на гръкоманския параклис. Тогава престоях в затвора само три дни.

Четвъртия път в Кичево от 28 октомври до 5 ноември 1900 г. поради аферата с убийството на дебърските бегове. Тогава бях освободен от затвора благодарение застъпничеството на охридския шех Исмаил ефенди, който тогава беше дошъл на гости при кичевските шехове. Той беше много добър и благ човек и по такъв начин не допускаше, че и аз вземам участие в революционното дело.

Пети път пак в Кичево, поради същата афера. Арестуваха ме тъкмо на Бъдни вечер, срещу Божик. В кическия затвор лежах седем месеца, след което ме откараха в битолския затвор, дето престоях още три месеца. Най-после, след десетмесечно престояване в затвора, съдът издаде оправдателна присъда. Заедно с мене в затвора бяха: протойерей Тома Николов, дякон Йосиф и учителите Лука Джеров, Филип Чочков, Славейко Арсов, Матей Христов, Гиче и други граждани и селяни. Предател по тая афера бе някой си Яне, родом от Дебърско.

Шести път лежах в затвора в Охрид през 1903 год., в промеждутъка между Солунския атентат и Илинденското въстание. На 17 май ме арестуваха, а на 29 юни, на Петровден, ме освободиха срещу 50 лири гаранция и срещу клетва „за вярност“ на Султана. Охридският митрополит Методи в присъствието на каймакамина, който не знаеше български, ме закле, „че ще служа вярно на народа!“ Тогавашното арестуване принуди моите другари в бюрото да се укрият и по-скоро да заминат в гората, за да образуват горското началство. И най-после, седми път бях арестуван на 23 ноември 1907 година, поради залавяне архивата на войводата Деян Димитров. След тридневно престояване в охридския затвор бях откаран със силна охрана през Петрино в битолския затвор. По време на процеса, освен заловения архив, който служеше за веществено доказателство за моето ръководно активно участие в революционното дело в Охридско, съдът изслуша предателските показания на Петър Лигушът от Битоля, бивш член на битолския окръжен революционен комитет. В обвинителната си реч прокурорът поиска специално за мене смъртно наказание, понеже като директор на охридските училища съм занемарил пряката си длъжност - обучението и възпитанието на учащата се младеж, и съм се отдал на рушителна революционна дейност, като съм издавал и смъртни присъди, било против турци, било против християни, провинени пред Организацията и осъдени от нейните съдилища. Извънредният съд смекчи смъртното наказание с „вечен крепостен затвор“. Заедно с мене бяха осъдени на вечен крепостен затвор и Евгени п.Симеонов от Битоля, Климент Хаджов от Струга, Харалам Петков от Охрид, Руси п.Тодоров от с. Велмей, поп Йордан от с. Сбъджи, Евтим Бодлев от Охрид, поп Георги от с. Слатино, Темелко Блажев от с. Ърбино и други кой по десет, кой по пет години строг тъмничен затвор.

Управлението на затвора се готвеше вече да ни изпраща в Мурзук, в оазиса Фезан, в Африка, дето, може би, повечето от нас надали щяха да оцелеят по пътя, обаче, благодарение на Хуриета, тоя проект не се изпълни, и ние, заедно с всички затворници, бяхме освободени на 10 юли 1908 година. При завръщането ни в Охрид, охридчани ни устроиха бляскаво посрещане. Медения месец на Хуриета прекарахме в побратимяване с турците, гощавки и веселия. Меденият месец мина и дойде време за работа. И двете страни - турците и ние - застанахме здраво на своите позиции. Първите, за да ни асимилират, а ние пък, за да защитим своята национална физиономия. Понеже аз, уместно или неуместно, открито и най-енергично се противопоставях на всяко тяхно начинание, което пряко или косвено целеше да подцени нашето значение в културно и политико-икономическо отношение, охридските „младотурци“, които всъщност си останаха пак старотурци, с изключение само на Еюб Сабри ефенди, почнаха както преди Хуриета, пак да скърцат със зъби против мене. И през пролетта на 1911 година, на младотурския конгрес в Солун, бяха ми направили високата чест и мен да впишат в листата на ония българи в Македония, които трябва да бъдат най-първо убити. Това ми бе съобщено поверително, чрез Ламби Донейков, от страна на охридския албански първенец Хамди бей, който също, като опасен албанец, бил в списъка, поради което и преди мен напусна Охрид.

От една страна, поради това обстоятелство, и от друга страна, поради продължителната ми опасна болест, приятели и семейството ми ме заставиха да напусна Охрид, за да се избавя едновременно и от болестта, и от младотурците.

* * *

Само недоразуменията ми с Петър Чаулев ме принудиха през 1907 година да си подам оставката от Бюрото, макар и да бях преизбран с абсолютно болшинство. Това направих, защото поставях интересите на Организацията по-горе от всичко друго. И след Хуриета бях настоятелно канен да вляза в Бюрото, обаче аз категорично отказах и си останах обикновен работник на Организацията.

* * *

1909 година

През лятната училищна ваканция се състояха в Солун два конгреса: учителският и клубният.

На първия аз бях делегат на учителската колегия от Охрид и Охридско, а Евтим Спространов представляваше учителите от гр. Крушово и крушовските села.

На втория - клубния, Охрид беше представляван от мен и от Евтим Спространов.

За улеснение на делегатите, от които повечето бяха учители, конгресите се състояха без прекъсване, един след друг - първо учителският, а след него - клубният.

На учителския конгрес бе избран за председател Георги Баждаров, а за подпредседател - аз. Конгресът трая четири дни - сутрин и подир обяд, и извърши много полезна работа за учебното дело в Македония и Одринско. В заседанията присъстваха и представители на Св. Екзархия.

Конгресът на българските конституционни клубове продължи седем-осем дни със заседания сутрин и подир обяд. През времетраенето на конгреса съм вземал думата десетина пъти.

***

По-нататък в автобиографията се дават някои подробности за участието на Иван Нелчинов в тези два конгреса, като се предават и части от негови изказвания. В края на ръкописа е поместена интересна информация за началото и развитието на учебното дело в град Охрид след 1852 година.

***

През 1852 година жителите от квартала „Месокастро“ построяват училищно здание върху подареното място от Йоче Христовски и първи се осмеляват да издълбаят над училищната врата, облицована с камък, следния многозначителен надпис: „СИЯ УЧИЛИЩНАЯ СГРАДА КЪ ПРОСВЕЩЕНИЙ БОЛГАРСКИЯ МЛАДЕНЦИ ТРЕХЪ МАХАЛЪ МЕСОКАСТРО, ХАДЖИ-КАСЪМ И СКЕНДЕР БЕЙ, СЪЗИДА СЕ ВЪ ЛЕТО 1852, ЮЛИЙ 15, ГР. ОХРИД“.

Обаче в това ново здание преподаването продължава да става на гръцки.

Според летописните бележки, съдържащи се в годишните формуляри на охридските училища за 1908/1909 година, съставени от мен в битността ми на директор на същите училища, учебното дело в гр. Охрид на роден български език, ето как се е развивало последователно, и то от периферията към центъра:

1. На 10 октомври 1858 година Георги и Никола Мустреви - баща и син, по занятие самарджии, открили в своя дом, в квартала „Месокастро", частно вечерно българско училище, което било тайно посещавано от възрастни ученици от варошкото и месокастренското гръцко училище, от калфи и занаятчии. След деветмесечно функциониране, вследствие интригите и клеветите на охридските чорбаджии-гъркомани и на гръцката митрополия, то било закрито. За своето учителстване Никола Мустрев бил получил от Зографския манастири 6 000 гроша.

2. На 6 декември 1858 година първенците от квартала „Кошища“ братя Никола и Наум Нелчинови, братя Спас и Стоян Нерезанови, Христо Кувенджия, по-късно свещеник (баща на генерал Кръстьо Златарев), и Сотир Соколов, Никола Дебранец, старият Митуш и други, насърчени от стружанина Митре Даскалът (Димитър Миладинов), и сигурно, повечето от тях под влиянието на ученолюбивото българско общество в Браила и Галац (Румъния), дето са упражнявали своя дюлгерски занаят, положили основния камък на училищно здание, в което да се учат децата на българска книга. Водосветът в случая е бил извършен от самия гръцки владика Милети срещу 500 гроша възнаграждение. Горкият? Той никак не подозирал, че това скромно училище ще ускори неговото изпъждане от Охрид и впоследствие от цялата епархия.

Докато да се изгради училището, отличния по успех ученик Коста Наумов Нелчинов бил заведен от чича си Никола Нелчинов в Цариград, дето престоял цяла година в училището на Илариона Макариополски.

Завърналият се от Цариград Коста Н. Нелчинов, добре подготвен, на 14 февруари 1860 година, с тържествен водосвет, отваря първото българско основно училище в квартала „Кошища“ на името на СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ.

Същата 1860 година на 11 май училището, заедно с гражданството от кварталите: Кошища, Месокастро и Варош, отпразнуват за първи ПЪТ ПРАЗНИКА НА СВЕТИТЕ СОЛУНСКИ БРАТЯ!

3. През 1867 година баба Неделя Петкова отворила първото българско девическо основно училище „ИСКРА" в квартал "Варош".

4. През 1868 година месец ноември, се отваря във "Варош" българско основно мъжко училище „Св. Климент", с учители Григор Пърличев, Балев и Димитър Узунов.

5. Същата 1868 година, се въвежда български език в смесеното основно училище в квартала Месокастро с учител свещеник Яким Маленков.

6. През 1869 година, септември 15, първо българско класно училище „Св. Климент" във "Варош" с учител Григор Пърличев. През 1875/76 учебна година в класното училище във "Варош" учителстват Григор Пърличев, Андроник Йосифчев и Коста Нелчинов. През 1876/77 учебна година класното училище се прехвърля в "Месокастро" с учител Григор Пърличев.

По-късно вече, нашето българско учебно дело в Охрид се е развивало нормално до 3-и и 4-и класове, като съобразно нуждата са се отваряли български първоначални училища в крайните градски квартали: Горна и Долна Влашка махала, които били населени от българи и власи.

Край

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".



сряда, февруари 22, 2017

Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници - 2

ДО ТУК: Първи и втори разпит на Васил Левски (5 януари 1973 година)

ТРЕТИ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

6 януари 1873 година

Във вчерашния си разпит ти призна, че от Букурещ си минавал отсам три пъти: първия – за да разпространяваш писма относно уредбата на комитетските пощи, втория – по разнасяне на печатните устави, третия си дошъл през Цариград и си бил заловен. Обаче ти не си извършил толкова малко работи. Ти не си разказал, че си идвал от отсреща [Букурещ] толкова много пъти и [как] си ходил из селата тук от твърде дълго време [и] си организирал комитети; че на събранията ти си чел наставленията [и] си подбуждал към тая работа всички; че за покупка на оръжие и припаси ти си събрал твърде много пари, че си бил над Централния ловчански комитет, че си си служил с името Арслан Дервишоглу и по тоя начин си водил твърде голяма преписка, както с Букурещкия, така и с намиращите се на други места комитети. Разкажи подробно, едно по едно, как ставаха тия [работи]?

Каквото и да се съобщаваше на комитетите, идваше отвъд, от Букурещкия централен комитет [и] аз съобщавах на тукашните комитети. Много пъти аз съобщавах съвсем точно нещата, които трябваше да се съобщават, а ако някога се явяваше нужда да се допълни нещо, аз го допълвах сам, [като] това съобщавах с подписа си. Моето обикаляне из градовете и селата не беше за да подбуждам народа [да влезе] в комитета, а да проверявам как вървят и как се пазят комитетските работи и не се ли издават те; обикалянето ми тук беше наблюдение и проверка. Ако в обикаляните градове и други места забележех някакви порядки, носещи вреди за комитетската работа, аз пишех на Букурещкия комитет [и] оттам идваше заповед да се разследва тая работа. Централният [Ловчанският] комитет пък проучваше положението и пишеше на Букурещкия комитет. Но не само в тия места: ако и между членовете на Букурещкия комитет се появяваше някоя грешка, аз пишех и на тях нужните предупреждения, защото желаеше се [всичко] да излиза от една уста, тъй като аз бях организаторът. Парите, които се събираха от селата, се изпращаха в определения от тия села център. Тоя пък център ги провождаше на отсрещния [Букурещкия] комитет, било в мое присъствие или не. Когато се отбивах в комитетите, които събираха пари, аз давах според нашия ред необходимите разписка. Когато отивах в центъра, даваха ми сведения за количеството и мястото на изпратените на отсрещния комитет пари в мое отсъствие.

Защо събирахте тия пари?

Събраните пари не бяха за оръжие, защото не беше ясно още какво ще става, парите се събираха само за разноски.

Купено е било някакво оръжие, как стана това?

Вероятно тия оръжия са купени от панаирите, ако ги беше купил комитетът, аз щях да зная.

Ние имаме разписки за получени пари срещу револверите, раздадени от Ловеч из селата, как си издавал ти тия разписки, щом не си знаял?

Ловчанският комитет не ми казваше, че събира пари за оръжие, казваха ми [само], че са изпратени толкова пари и аз затова давах разписки.

Как си пишехте с тия комитети?

Комитетът имаше от село за село, от град за град комитетска поща, кореспондираше се чрез нея.

Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?

Според изискванията на устава, не ми беше работа да ги познавам.

Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш [за пример] устава, или и преди не си ги познавал?

Не ги познавам и тогава не ги познавах.

И куриерите ли не познаваше?

Те бяха техни [на комитетите] хора, и тях не познавам.

Къде предаваше писмата, или имаше пощенска кутия, подобно на държавната поща?

Когато приготвях осем-десет писма и исках да изпратя някъде някое писмо, аз излизах на края на града, уговаряхме чрез знак с дошлия човек, той вземаше писмата [и] къде ги носеше, той знае.

В Ловеч в кое кафене даваше тоя знак?

В Ловеч излизах от Мариновото кафене извън града и [там] давах знак.

Значи познаваш Марин?

Показали ми бяха Мариновото кафене, аз отивах там и вършех моята работа. Там имаше няколко кафеджии, кой беше Марин – не знаех.

И в Карлово ли имаше такова кафене?

В Карлово няма такава работа, и да има, може би друг работи [там], аз не зная, това знае Пловдив. Пловдив не беше под моя обсег на действие.

И в Сопот ли е така?

Те спадат към Пловдив, Пловдив знае, аз не зная.

Докъде се простираха границите на твоята дейност?

Свищов, Ловеч, Търново, Пловдив – комитетите в тия четири града.

Как се казват [там] кафеджиите?

Имената им не зная.

Има ли в Пловдив такова кафене и как е името на кафеджията?

В Пловдив има кафене в хана Ики капу, кафеджията е мюсюлманин, името му не зная.

Пишеше ли си и с хора извън тия комитети?

Пишеха ми, например, от комитетите, че от живеещите в някои села хора някой не действа добре: „Ти [му] пиши!“ И аз му пишех, обаче кой беше той – не зная, защото, които се намираха в околията, нямаха имена, [а] бяха с номер.

Защо не пишеха те сами, [а] караха тебе да пишеш?

Караха мене да пиша, за да не се разбере, че градските комитети подбуждаха селските, защото аз бях самостоятелен, пълномощник.

Когато отиваше в Пловдив, не се ли отбиваше в селата?

Минавах през селата, [но] да ги питам за нещо – не ми влизаше в работата.

Не познаваш ли никого в село Царацово?

Понеже минавах рядко в Пловдив, не си спомням, защото нощувах малко в пловдивските села.

В Царацово не си ли оставал в къщата на Божил арабаджията?

Не си спомням.

Когато отиде в Пловдив, не доведе ли от Извор и Тетевен някого?

Не зная.

С пътно тескере ли отиваше, и кой го изваждаше?

В Свищов ми прегледаха паспорта и въз основа на него ми издадоха османско тескере на името на Стан Станчулеску.

С едно тескере ли остана и обикаля през трите години?

Не, от Влашко всеки път вадих паспорт.

ВЪПРОСИ КЪМ ДИДЬО ПЕЕВ

Ти казваше, че си ходил с Дякона в Пловдив, сега Дякона отрича, какво ще кажеш?

Както заявих в миналото си показание, ние ходихме в Ловеч, в Пловдив и в някои села, ето, казвам му в лицето.

В коя къща останахте в Царацово?

Останахме в къщата на Божил арабаджията.

Как извади тескере на Дякона?

Той взема моето тескере и мина отсреща.

[Подписал]: Дидьо Пеев

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Ти чу какво каза седящият насреща ти Дидьо Пеев, какво ще кажеш сега на това?

Тоя може да е ходил с друг, сега обвинява мене.

Между книжата ти е и тескерето, извадено на името на Дидьо Пеев, [и то] е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!

Истината в случая е тая: за да отида от Извор в Пловдив, аз поисках един човек, изпратиха ми Дидьо Пеев, отидохме заедно.

Защо отрече преди малко?

На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?

Ти кажи хората, които работеха. Да започнем най-напред от Свищов. Разкажи: с кого работеше в Свищов?

В Свищов не останах в ничия къща, защото изгубих бележката, на която беше написано името на кореспондента в Свищовския комитет [и] не можах да се срещна лично [с него]. И в Свищов сигурно не е имало никой, [който] да се занимава с тая работа.

Кои бяха в Ловеч?

Познавам Ваньо терзията. В къщата на Ваньо идваха трима шивачи и може би да познавам лицата [им], но имената им не зная.

Кои познаваш в Търново?

Както обясних и преди, първият път в Търново, поради това, че не познавах никого, предадох писмото чрез уговорените знаци. От Букурещ ми бяха поръчали да предложа на Стефан Карагьозов, търновски първенец, като влиятелен [човек], да влезе в комитета. После намерих слугата му [и му казах]: „Идвам от Букурещкия комитет, искам да се срещна с него [Карагьозов], ако приеме, съобщи ми!.“ Съобщи ми се по тоя слуга, че той приема срещата. Понеже научих, че тъкмо тоя човек е близък на властта, и страхувайки се да не ме издаде, не исках да го видя повече.

Кой ти каза, че Карагьозов е такъв човек?

Казаха ми от Букурещ, че тоя човек е човек на властта. „Бъди много предпазлив, виж, помисли, ако го намериш за подходящ, работи [с него]!“ Ето защо не се осмелих и оттогава до залавянето ми аз не го видях.

За толкова време, разбира се, ти си научил кой е търновският кореспондент, ние искаме него, а не те питаме и не търсим ония, които не влизат в комитета.

Понеже в Търново не приеха да влязат в тая работа и не искаха да се срещнат [с мене], не можах да се запозная с никого.

Кои познаваш в Пловдив?

В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, но той не го приел.

А бе човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели, сега това питаме, кажи ги!

Имаше няколко момчета, но имената им не зная. Има [един] Иван арабаджията, той знае [хората] от Пловдив.

[Подписал]: Васил Дякон Левски

(Следва)

вторник, февруари 21, 2017

Родословни бележки и спомени из моя живот - 5

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА.

Ето как мотивираха те своя жест: „Вие и двамата сте чужденци и живеете на бекярски начала. Днес за Вас е голям празник - Великден. На такива празници мъчно е човеку да бъде самичък, далеч от домашните си. Ето защо, ние двамата, дойдохме тая вечер у вас да прекараме заедно, та колко-годе да ви развлечем и намалим вашата тъга за домашните ви.“ И двамата хубаво пееха и превъзходно свиреха на тамбурчета. Репертоарът им беше все от български народни песни. Да ти е драго да ги слушаш: „Ой девойче девойче, ти бугарско момиче! Дай ми твоите черни очи, за да ги любам аз!“ и пр. и пр. В града и селата югоизточно от Кичево, турците говорят най-чист български език. А на северозапад от града се говори албански. След като се навеселихме и разговаряхме до късно, най-после гостите се сбогуваха с нас при най-добро настроение и с най-голяма благодарност, и възхищение от нас за най-приятната им компания с нас - чужденците.

В състава на общината влизаха: свещ. Димитри, Насте Бунгуров. Кале Стоянов, Цветан Стършинов, Илия Кузманов, Христо Каренков, Илия Божинов и Яким Бабов. А пък Кале Стоянов и Илия Кузманов, освен общински съветници, бяха и черковно-училищни настоятели. Цветан Стършинов беше и черковен певец, ученик на Иван Генадиев, син на владиката Генади. Всички общински съветници бяха добри и почтени хора, ала измежду тях имаше един, който ми правеше впечатление на особено упорит и корав българин, именно Насте Бунгуров. В един разговор по черковно-училищни въпроси го упрекнах, задето местните жители оставили черквата си на няколко придошли от Крушово власи. Тогава той ми се изповяда, че заедно с един свой другар направили опит да подпалят черквата, обаче не сполучили, та черквата продължава и сега да бъде трън в очите на българите и непрекъснат източник за вземане рушвет.

След тази изповед аз настоях да повтори опита, като го уверих, че тоя път ще вземем всички такива мерки, че опитът ни непременно ще бъде напълно сполучлив.

Имахме на разположение един стар черковен ключ, който една вечер проверихме, дали се нагажда на черковната врата. Опитът излезе сполучлив и приготвихме всичко нужно за опожаряване на черквата: една тенекия с газ и барут; укрихме ги под училищната стълба.

На другия ден вечерта останах самичък в учителската стая, която с прозорците гледаше в черковния двор. Там престоях до късно вечерта, докато се изгуби месечината. Пристигна и Насте Бунгуров. Той отключи черковната врата и пренесе тенекията с газ. С газта попръскахме иконостаса, владишкия престол, олтара и пангара. Натрупахме черковните книги на няколко места, като ги попръскахме с газ и поставихме хоризонтално по една свещ. Преди това отворихме няколко от прозорците, за да се образува течение. Най-после, подпалихме свещите. Преди обаче да пристъпим към работа, двамата се прекръстихме и помолихме Богу да ни прости греха, който вършим, защото туй го правим, за да се слави божието име от истинските стопани на черквата - от православните българи, а не от придошлите власи, които не са дали за черквата нито пет пари.

След всичко това, излязохме от черквата, пак я заключихме и бърже-бърже я напуснахме. За да не се дига шум при бързането ни, аз вървях по чорапи, а пък Бунгуров беше с цървули, а моите обуща бях ги мушнал в пояса си. Двамата дойдохме до моята квартира при поп Мицко. Понеже пътната врата бе заключена, Бунгуров се наведе, аз се качих на неговия гръб и прескочих зида, та в двора, а пък Бунгуров покрай калето отиде в дюкяна, където често оставал да спи.

Току-що се бях умил и разсъблякъл и се чуха пушечни изстрели за пожар: поп Мицко беше станал и по посоката на светлината от пожара предположи, че гори или черквата, или училището. Разбира се, че изказах съмнение в неговото предположение. Подир малко дойдоха ученици да искат ключа от учителската стая, та поради това и аз тръгнах с тях по халат, отидох при пожара, който се беше стихийно развихрил. Заедно с другите и аз взех да помагам при гасенето на пожара. Черквата изгоря съвсем, останаха да стърчат от нея само гнили зидища.

Още първия ден след пожара бяха арестувани черковно-училищните настоятели Насте Бунгуров, Илия Подвижанец, Кале Стоянов и Христо Козинков.

На другия ден, подир обед, седейки в учителската стая, аз бях задрямал върху масата и точно тогава дошъл полицаят Ибрахим ефенди, който ме извика, чрез учителката Донка Чешмеджиева да слезна долу при него, което веднага сторих. Същият поверително ме предупреди, че по заповед на каймакамина ще дойде да обискира квартирата ми, ето защо предварително да отида в къщи и да оставя върху масата си само съвсем невинни по съдържание книжки, защото не се знае от кого ще бъде придружаван при извършване на обиска!

Веднага отидох в квартирата ми и се съобразих с препоръките на полицейския. Подир малко пристига самичък и полицейския, който по изрична заповед на каймакамина, ми се извини, задето е принуден, по неволя, да извърши обиск в квартирата ми.

„Прибери от масата, каквито книжа намираш уместно, сложи ги в един голям плик, запечати ги и ми ги предай“. Всичко това се извърши за пет минути време, след което излязохме заедно . Отдалече видяхме каймакамина, че излиза на разходка. Поради това аз се сбогувах с полицейския, който продължи и настигна каймакамина, и се упътих към училището. Обискът у мене целял да установи някаква връзка между мене и отец архимандрит Козма от Дебър, относно опожаряването на черквата. А пък отец Козма нямаше никакъв хабер от тая работа. Освен мен и Насте Бунгуров, абсолютно никой друг не знаеше нищо. След тримесечно престояване в битолския затвор, по недоказаност, всички арестувани бяха освободени.

Настъпи краят на учебната година със започване на годишните изпити, приключени с тържествен годишен акт, в присъствието на всички правителствени лица начело с каймакамина. На заминаване за Охрид изпратихме Мустафа ефенди и Ибрахим ефенди, които ми поднесоха подарък една лъжица и една вилица от чист никел и един килограм цариградски бонбони.

И аз след лятната ваканция се върнах в Кичево, тоя път заедно с цялото ми семейство: татко, майка. Вета, Николче и аз и при особено повдигнато самочувствие за изпълнен към родината дълг.

Започна новата 1893/94 учебна година с едно малко увеличение на заплатата ми от пет турски лири. Отворихме училището и започнах записването на учениците и ученичките. Занятията започнаха с обичайния водосвет.

Всичко вървеше с повишено настроение: общинските съветници и черковно-училищните настоятели се надпреварваха да удовлетворяват всички мои искания относно училищните нужди. Само поп Иван, председателят на черковно-училищната община, продължаваше да бъде изплашен и имаше вид още на изтърван заек. А пък цинцарите бяха съвсем омърлушени и загубени. През есента, след като училищата вече вървяха по своя нормален ход, свиках в неделен ден, след черковния отпуск, общогражданско събрание, в което взехме решение да открием неделно училище за възрастните, в което да се учат на четмо и писмо, неграмотни и полуграмотни. Всеки неделен ден, след черковния отпуск, се държаха сказки и четяха четива от учителите с общополезен характер. Неделното училище нарекохме „Просвещение“ и писах на Христо Матов в София да поръча и ми изпрати печат. Той веднага изпълни поръчката ми, обаче ме упрекна, че не съм именувал неделното училище „Хаджи Йоаким Кърчовски“. А пък аз направих това от недосетливост.

Освен общите редовни заседания, в други празнични дни, подир обяд, свиквах в манастирския хан, чиито наемател бе Насте Бунгуров, по-свестните общинари, на които им четях биографията на Левски и „Под игото“ от Ив. Вазов.

С цел да заинтересувам колкото се може повече гражданите с новосъздаденото неделно училище, избрахме председател-гражданин, именно Насте Куюмджия, аз приех секретарската длъжност, а пък за касиер избрахме гражданина Илия Подвижанец.

Като главен учител, секретар на черковно-училищната община, околийски училищен инспектор и секретар на неделното училище аз бях в постоянен контакт с всички в града и околията: свещеници, учители, граждани и селяни.

През месец февруари и март 1893/4 учебна година ревизирах всичките селски училища, чието число от година на година все се увеличаваше.

След ревизията, която трая по-дълго време от миналогодишната, изпратих в Св. Екзархия обстоен рапорт с всички обстойни сведения.

Както в миналогодишния ми рапорт за състоянието на манастирското училище, което се ръководеше от бившия ми съкласник с мирското име Иван Николов, а сега йеродякон Йосиф, така и тоя път сведенията, неконтролирани, ги предавах в Екзархията, само и само да не накърнят болното честолюбие на отеца дякон! А би трябвало, ако той беше истински учител-педагог, истински божи служител и добър мой приятел-съкласник, самичък да ме покани да посетя и неговите ученици във време на изпитване и преподаване. Това той не направи и по тоя начин утвърди у мен убеждението, че съвършено е занемарил училището си. Наистина, колкото пъти съм посещавал манастира, аз никога не заварих дякона в училището. Нито във време на урок, нито във време на занимание.

Това положение търпеше по неволя и отец-игуменът Софроний, който беше много скромен и благ човек - истински божи служител.

А пък дяконът Йосиф беше много начетен, способен и сладкодумен млад калугер. Обаче за жалост само едно му липсваше - добро сърце. В замяна на това той бе болезнено амбициозен и типичен образ на тартюфщина.

Въпреки всичките ми желания да отбягна разрив с дякон Йосиф, който неминуемо би настъпил, ако аз си позволя да го ревизирам в училището му, обаче угризението на съвестта ми за неизпълнен дълг бе по-силно от всяко друго и ме накара да прескоча Рубикон, та заедно с игумена посетихме манастирското училище тъкмо във време на урок: първо по български език и второ по смятане в 3-то и 4-то отделение.

Той остана като гръмнат от тая наша смелост! Личеше, че прави върховни усилия, за да запази своето самообладание! И бърже-бърже обърна урок по български език на урок по смятане - таблицата за умножение! Учениците отговориха удовлетворително. Той не преподаде нов урок, а накара учениците да прочетат молитва и да отидат да обядват.

Като се завърнах в Кичево, изпратих на отец дякона формуляр-въпросник, по който да ми даде сведения за успеха, дисциплината и изобщо за състоянието на повереното му училище през текущата 1894/5 учебна година.

През зимата дякончето Йосиф бе поканено в Битоля и посветено в тайната революционна организация, от която се разпродаваха и едни малки револверчета. Като се върна оттам, той ме покани в манастира и ми откри тайната, като същевременно ми даде срещу заплащане едно револверче. Снимката, която видях в Охрид при Лев Огненов, се допълваше с това, което ми откри дякончето, при завръщането си от Битоля.

А пък аз, от своя стана, бях посветен вече в делото от моят най-близък приятел Насте Бунгуров. След срещата ми с дякона, посветих и Георги Варналиев, мой колега в училището, и по такъв начин се поставиха основите на ВМОРО и в Кичево. Дякон Йосиф посвети от своя страна в делото и младия и енергичен свещеник поп Стоян, млад вдовец от с. Подвие - Кичевско.

През пролетта на 1894 година обиколих, придружен по мое желание от правителствен стражар, всички селски училища в Кичевско, отидох даже и в Поречието. Ето посетените села: Карбин-ци, манастира „Пречиста“, Свиница, Белица, Бръждане, Подвие, Дъбреноец, Поплец, Елхоец, Ягол, Брод, Локвица, Сланско, Орланци и Вранещица.

През тази ми обиколка, освен училищната ми работа, според хората, зачеквах и общоселската работа, пък и народното дело. По такъв начин създадоха се из Кичевско, па даже и в Поречието, като в с. Локвица, огнища с революционен характер. Пък и в манастира „Пречиста“, в интимен кръг, около огнището, в присъствието на отец архимандрит Козма и отец игумена архимандрит Софроний, дякончето, аз и поп Стоян, пеехме народни и революционни песни с участието на светите старци.

Всичко вървеше добре, само училището в манастира беше съвършено занемарено. То беше поверено на дякончето. А пък последното от своя страна бе поверило всичката си работа на един по-възрастен ученик! В солунската гимназия бяхме съкласници с дякончето и поради туй аз бях особено внимателен към него и отбягвах да го ревизирам в клас, а само исках от него писмени сведения за състоянието на училището.

Всичко това виждаха и разбираха отец Козма и отец Софроний, обаче и двамата се преструваха, че нищо нередно не виждат. И моята дискретност в случая не помогна нищо. И случи се неизбежното в случая: при всяка среща ме удостояваше с братска гореща целувка, а пък същевременно се стараеше всячески да ме представи пред всички съвсем негоден за службата ми - главен учител на градските училища, инспектор на селските училища плюс и секретар на черковно-училищната община.

Лятната ваканция през 1894 година прекарах в Охрид, дето Лев Огненов и Никола Филипчев ми се похвалиха с портрета си „Тет а тет“ с надпис по средата им „Смърт или свобода“, разбира се само с инициалите „С. или С". Като се завърнах в Кичево, съобщих това на моя приятел Насте Бунгуров, родолюбив и упорит българин, който подскочи от радост и ме разцелува. През есента на същата година Бунгуров отиде по своя работа в Битоля, дето приятели го „покръстиха“. Най-после, към края на декември 1894 г. или в началото на януари 1895 г., не помня добре, бе извикан в Битоля дяконът Йосиф от Кичевския манастир, който беше по-свободен от всекидневна работа и можеше свободно да се движи между Битоля и манастира, без да бъде забелязан от полицията. На връщане от Битоля дяконът ми писа писмо стенографически, с което ми съобщи заповедта на битолските приятели да образуваме таен комитет и в Кичево. Тогава четиримата: дяконът Йосиф, който дойде в града, учителят Георги Варналиев, Насте Бунгуров и аз, турихме основа на революционния комитет в Кичево.

Преди една година ние бяхме вече отворили неделно училище, в което всяка неделя, след черковен отпуск, се държаха сказки и се четяха четива с революционно съдържание. Редом с общите редовни събрания, подир обяд, почти всеки празник, свиквах в манастирския хан, чийто настоятел бе Насте Бунгуров, по-свестните общинари, на които им четях биографията на Левски и „Под игото“. Освен главен учител, аз бях секретар на общината, секретар на неделното училище и още околийски училищен инспектор. Всичко това ми даваше възможност да бъда в постоянен контакт с гражданите, селяните, свещениците и учителите - обстоятелство, което най-много ми спомогна да подготвя почва за революционизиране населението в града и селата в Кичевско, па даже и в Поречието, дето пръв аз измежду главните учители успях да посея в Порече Поречкия манастир, Томино село, Манастирец, Грешница, Слатина, Брод, Девич, Суходол, Локвица, Вир, Карпа и Сланско.

След четиригодишно учителстване в Кичево, поради възникнали недоразумения между мен и дякон Йосиф, на които даде ухо и пречистенския архимандрит Козма, екзархията ме премести в Костур, дето през двегодишното ми престояване имах другари в революционното дело поп Филип от с. Дъмбени, Григор Борачев от с. Вишени и впоследствие, по специална препоръка от Даме Груев, и Лазар поп Трайков. В града Костур симпатизираха на делото Ламбо Порязов и Михаил Гегата, двамата баджанаци. Когато обикалях по селата, винаги първият ми даваше безплатно своя хубав кон.

В края на месец октомври 1898 г. по настояването на дебърския митрополит Козма, който след завръщането си в Кичево беше се уверил в моята лоялност и коректност. Екзархията ме върна в Кичево, дето продължих училищно-революционната си дейност до края на 1901 година, когато, поради аферата с дебърските бегове, бях хвърлен в затвора заедно с поп Тома, дякон Йосиф, Лука Джеров, Славейко Арсов и други учители и граждани. След десетмесечно престояване в затвора се установих в родния си град Охрид, дето бях приет за член в Охридското околийско революционно бюро, в което работих през всичкото революционно време, преди и след въстанието.

Илинденското въстание ме завари като член на Охридското околийско бюро. Освен обикновената ми революционна работа, аз бях изпращан на два пъти, с мисия в Струга, за да уреждам заедно с колегите ми от бюрото Наум Цветинов и Наум Чакъров възникнали спорове между някои села, както и някои недоразумения между самите граждани на Струга.

Друг път, през първата половина на месец април 1903 г. отидохме с Наум Цветинов да се срещнем с капитан Тома Давидов, който току-що беше дошъл в Охридската околия. Срещата стана в с. Куратица. Подир нас, същата вечер през нощта дойдоха от Охрид Христо Узунов и Анастас Каневчев. Там намерихме капитан Давидов, поп Тома Николов от Кичево, Тасе войводата с баща си и двамата си братя, войводите Марко и Яким, придружени с отбор левент юнаци. На другия ден ставаше обучение на всички четници и селяни, способни да носят оръжие, когато се получи известие, че войводата Деян с четата си бил заобиколен от аскер в село Ърбино. Обучението прекъсна, обядвахме на бърза ръка и всички четници и селяни, способни на оръжие, начело капитан Давидов и другите войводи, потеглиха за да помогнат на Деян. На третия ден рано-рано Наум Цветинов, Анастас Каневчев и аз, предрешени пак в кюмюрджийски дрехи, карайки овце и товарени с кюмюр коне, потеглихме обратно за Охрид, а Христо Узунов остана в Куротица, отдето щял да отиде в с. Брежани, за да се присъедини към четите.

Пътем ни срещнаха куратичани, които ни дадоха писма от охридското бюро, с които ни се препоръчваше предвид усилената турска потеря, която вървяла към Дебърца да не се връщаме в Охрид, или, ако се връщаме, това да сторим, като заобиколим чак към езерския район. Нито в Охрид, нито ние знаехме за нещастието, което се бе случило с капитан Давидов. После в Охрид узнахме, че капитан Давидов бил убит пътем поради своето лудо геройство, а пък войводата Деян с четата си сполучил навреме да се измъкне от с. Ърбино, без да даде някаква жертва.

След като ликвидирахме с въстанието, поради възникнал още по-рано конфликт между митрополит Методи и мене, владиката искаше, за да се отплати на каймакамина, който запази града, да се отворят градските училища, а пък аз се противопоставях, бях преместен за главен учител в Крушово, дето отидох едва като получих одобрение от Щаба с подписа на Даме Груев.

В конфликта ми с владиката останах самичък, всички ми изневериха от страх да не изгубят службите си.

В Крушово, макар и опожарено, започнахме революционната работа. Съвещавахме се Григор Димитров, Наум Томалевски, Стерпо Блажев, Никола Киров, Методи Койчев и аз. Само Никола Киров неохотно взимаше участие в нашите съвещания по неизвестни нам причини. На другата година пак се завърнах в Охрид, дето се отдадох изцяло на просветно-революционната си дейност като главен учител и член на Околийското революционно бюро.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".



понеделник, февруари 20, 2017

Лекции по руска литература – брой 64

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1

Хронологията на Толстой

Хронологията в "Ана Каренина" е построена върху уникално за световната литература чувство за време. Като прегледа внимателно първата част на книгата (34 малки глави, съдържащи 135 страници), читателят остава с убеждението, че сутрешните, обедните и вечерните часове в продължение на поне цяла седмица от живота на няколко герои са изобразени с изумителна подробност. Ние ще се спрем на реални събития, но е желателно преди това да поговорим как и кога се хранят героите на книгата.

Какъв е бил редът в състоятелните московски и петербургски домове през седемдесетте години на миналия век? Закуската, около девет часа, се състои от чай или кафе, хляб с масло или, както у Облонский, кравайчета. Лек обяд между два и три часа, а след това солидна вечеря около пет часа и половина, с руски ликьор и френски вина. Вечерен чай с пирожки, конфитюри и различни руски лакомства се поднася между девет и десет часа, след което семейството се оттегля в своите покои, но най-лекомислените негови членове могат да завършат деня с вечеря в града в единадесет часа вечерта или дори по-късно.

Действието на романа започва в осем часа сутринта, в петък, 11 февруари (по стар стил) 1872 г. Тази дата не се споменава никъде, но лесно може да бъде установена.

1) Политическите събития в навечерието на турската война, които се споменават в последната част на романа, отвеждат неговия край към юли 1876 г. Вронский става любовник на Ана през декември 1872 г. Епизодът по време на конните надбягвания се случва през август 1873 г. Вронский и Ана прекарват лятото и зимата на 1874 г. в Италия и лятото на 1875 г. в имението на Вронский, след това през ноември заминават за Москва, където Ана се самоубива през един майски неделен ден на 1876 г.

2) В 6-та глава на първа част се казва, че Льовин е прекарал два месеца (от средата на октомври до средата на декември 1871 г.) в Москва, после е отишъл в крайградското имение за два месеца и през февруари се е върнал в Москва. След три месеца късно пролетта започват драматичните събития в книгата (глава 12, част втора).

3) Облонский чете в сутрешния вестник за граф Бейст, австрийския посланик в Лондон, който пътува през Висбаден за Англия. Това става преди благодарствения молебен в чест на оздравяването на Уелския принц, който бил отслужен във вторник, 15/27 февруари 1872 г., и затова единственият възможен петък е на 11/23 февруари 1872 г.

От 34-те малки глави, съставящи първата част, първите пет описват последователно действията на Облонский. Той се събужда в осем часа сутринта, закусва между девет и девет и половина и около единадесет отива в учреждението. Около два часа през деня там неочаквано идва Льовин. За малко се връщаме четири месеца назад, след това (в глави 7-9) следваме Льовин от пристигането му в Москва в петък сутринта, когато разговаря със своя доведен брат, у когото се е настанил, до отиването му в службата на Облонский, а след това - на пързалката в четири часа след обяд, където се пързаля с Кити. Облонский се появява отново в края на 9-та глава: той идва около пет, за да отведе Льовин на обяд в "Англия", описан в 10-та и 11-та глава. След това Облонский пак изчезва. Ние разбираме, че Льовин се връща вкъщи, за да се преоблече и да отиде вечерта у семейство Шчербацки; озоваваме се там и го чакаме (глава 12). Той се появява (глава 13) в седем и половина и в следващата глава е описана срещата на Льовин с Вронский. В продължение на няколко страници (глави 12-14) оставаме насаме с Льовин и Кити. Льовин си тръгва около девет часа вечерта. Вронский остава още около един час. Семейство Шчербацки разговаря преди лягане (глава 15) и в 16 глава е описано как е свършил денят на Вронский (приблизително до полунощ). Тук читателят ще забележи, че остатъкът от вечерта, след като Льовин напуска семейство Шчербацки, ще бъде описан по-късно. Същевременно този първи ден в романа, петък 11 февруари, завършва в 16-та глава за Вронский, когато той спи дълбоко след вечеря в хотелската си стая, а Облонский приключва драматичния и бурен ден в нощен ресторант.

Следващият ден, събота 12 февруари, започва в единадесет часа, когато Вронский и Облонский идват на гарата, за да посрещнат влака от Петербург, в който пътуват майката на Вронский и сестрата на Облонский (глави 17-18). Като оставя Ана в дома си, Облонский отива в службата си около обяд и ние наблюдаваме първия ден на Ана в Москва (до девет и половина вечерта); разказът за съботните събития заема двадесет страници.

Глави 22-23 (около десет страници) са посветени на бала, който става три или четири дни по-късно, да речем - в сряда на 16 февруари 1872 г.

В следващата 24-та глава Толстой използва похват, който е набелязан в глави 6-8 и се прокарва последователно в цялата книга: обръща времето, когато става въпрос за Льовин. Ние се връщаме към 11 февруари, в съботната нощ, за да проследим Льовин, който от семейство Шчербацки отива у брат си, където пристига в девет и половина и вечеря с него (глави 24-25). На следващата сутрин, в събота, Льовин занимава за своето имение в Централна Русия не от Петербургската гара, където пристига Ана, а от Нижегородската. Имението се намира близо до Тула на триста километра южно от Москва и вечерта му там е описана в глави 26-27.

После прескачаме малко напред: четвъртък, 17 февруари 1872 г. - след бала Ана заминава за Петербург, където пристига на следващата сутрин (глави 29-31), около единадесет часа преди обяд, в петък 18 февруари. Този петък е описан изцяло в глави 31-33, където Толстой използва точната хронология, за да предаде с иронични половинчати намеци разпределеното по минути съществуване на Каренин, по-късно разрушено. Като посреща Ана на гарата, той отива веднага да председателства Комитета, връща се у дома в четири часа след обяд, в пет чака чакат гости за вечеря, около седем вечерта заминава за заседание на Кабинета, връща се в девет и половина, пие чай с жена си, отива в кабинета си и точно в полунощ влиза в съпружеската спалня. В последната, 34-та глава, Вронский се връща вкъщи в същия петък.

От този кратък анализ на хронологията се вижда, че Толстой използва времето като художествен инструмент по различен начин и за различни цели. Редовният ход на времето на Облонский в първите пет глави подчертава еднообразието на неговите делници: от осем часа сутринта до вечерята в пет и половина неговото животинско съществуване не може да бъде помрачено даже от нещастието на жена му. Първата част започва с описанието на това еднообразие и завършва симетрично с по-величавия и по-строг дневен ред на Каренин, шурея на Облонский. Вътрешният преврат в живота на Ана изобщо не променя разписанието на мъжа ѝ - като приключва със служебните си задължения и всички административни дела, той спокойно и уверено отива в спалнята, за да получи законните си съпружески радости. "Времето" на Льовин прекъсва хаотично плавния дневен ред на Облонский с резки подскоци в хронологичното платно, изтъкано от Толстой, което показват нервна, поривиста природа. И накрая виждаме поразителната хармония, която разкриват две характерни сцени в първата част: вечерния бал, където мечтателната Кити е очарована от Ана, и нощното пътуване на Ана до Петербург с проблясващите в съзнанието ѝ странни фантазии. Тези две сцени издигат две вътрешни колони в зданието, към което "времето" на Облонский и "времето" на Каренин са две странични постройки.

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са дадени по превода на Георги Жечев, има разминаване между изписването на някои лични имена.

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

неделя, февруари 19, 2017

Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

Безспорно е, че днес, ако искаме да достигне нещо до колкото се може повече хора, то трябва да бъде публикувано в интернет.

В България е пълно с патриоти: веят трикольора по повод и без повод, топят си каламбаците в ледени води, организират лукови маршове, пишат думата българин с главна буква, виждат България над всичко и всички, бълнуват за някакви три морета, татуират си на гърдите родолюбиви стихове, разярени лъвове и образи на наши възрожденци, а най-много на Левски, на когото се кланят доземи.

Голяма любов към Левски се вихри всяка година в деня на кончината му, с Левски всеки става, с Левски всеки ляга.

Велик всеобщ патриотизъм, ако беше жив Христо Ботьов, щеше да рече, че направо е потекъл от крачолите на българския народ.

Няма обаче патриоти, които да обработят и да публикуват в интернет писмата на Левски в пълния им вид (има ги в откъси и май далеч не всичките!), липсват патриоти, които да направят достояние на широката публика до един протоколите на Специалната комисия за разследване на обира в прохода Арабаконак, защото не са интересни само местата, засягащи пряко разпитите на Левски, твърде интересно е да видим дума по дума какво точно е казал Димитър Общи, даскал Иван Фурнаджиев и изобщо всички останали, разпитани от Комисията още преди залавянето на Апостола, а не да четем само най-различни преразкази, някои от които може да са и доста свободно съставени.

За съжаление аз нямам възможност да направя подобни публикации, иначе бих го сторил, поради което си позволявам да преповторя тук само това, което беше публикувано в интернет преди две години въз основа на книгата „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. Под редакцията на проф. Александър Бурмов, София, 1952 година“. Самата книга не съм виждал, поради което не зная дали това е всичко от разпитите на Левски и сподвижниците му, но ми се струва, че отново става въпрос само за подбрани места и откъси.

Това е обаче засега, полезно е тези неща – макар и все още непълни - да бъдат препрочитани и - най-вече - да се замисляме върху тях… (Павел Николов)

ПЪРВИ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5 януари 1873

Как е името ти, как е името на баща ти, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?

Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм [и] съм на двадесет и шест-двадесет и седем години, занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование.

Кога излезе от родното си място Карлово и къде ходи?

Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях из Влашко.

С какво се занимаваше в Сърбия и Влашко?

В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет, във Влашко.

Викаха те в бунтовническия комитет за каква служба?

Възложиха ми да обнадеждавам цяла България.

В какво се състои това твое обнадеждаване и как щеше да го извършваш?

Данъци много, а нямаш спокойствие. [Ето], за това щях да ги обнадеждавам.

Къде ходи с тая цел и какво правеше из местата, където ходеше?

Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна Гора и Гърция са готови да заграбят България, затова, за да не дадем земята си. Обикалях [и] в местата, дето ходех, оставях книжа; три пъти идвах [и] в София.

Какво пишеше в дадените ти от комитета предписания и в разпространяваните от тебе книжа?

Дадените от комитета книжа бяха запечатани, какво пишеше в тях – не зная.

Ти каза вече, че са те извикали в комитета, за да изпълняваш тая служба. Най-напред къде отиде, как обикаляше казаните от теб места, какво правеше [там] и как намираше хората?

[След] като ме упълномощиха от комисията във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта, сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаяха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мене човек. В ръцете на тоя [човек] имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака. Щом виждах тоя знак, предавах дадените от комисията предписания. Те [ги] отваряха и [ги] прочитаха. Предписанията оставих най-напред в Свищов, обаче от кои [се четяха] – имената им не зная. Дигнах се от Свищов и отидох в Ловеч. Отидох в хана на дядо Станчо. Както и преди казах, излязох на края на града, излезе един със знак в ръката, аз му дадох предписанията, обаче как е името му – не зная и не го познавам. Оттам заминах за Търново и после за Пловдив. Наставленията предадох както по-преди.

Как ти посочваха тия знаци?

Когато ме виждаха, подсвирваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията.

Отгде знаеха те, че идваш от комитета?

Защото, когато ме извикаха най-напред в Централния комитет, от всеки край имаше по един човек. За да не се познават един други, те си поставяха маска на лицето. Отначало в Букурещ ме извика един търговец, на име Ценович. Тоя човек се намира в Букурещката комисия, той ме назначи на тая работа. Маскираните хора бяха от различни краища, затова, когато ме виждаха там – когато аз отивах в комисията, лицето ми беше открито – ме познаваха.

След разпространяването на тия книжа, пишеше ли на комисията в Букурещ?

Аз сам отивах. Ценович имаше един свой човек. В Букурещ аз го намирах в кафенето на „Габровени“ и му казвах.

Колко такива книжа донесе от Букурещ и колко пъти?

Донасях много пъти, обаче за всеки град оставях на едно място по три-четири писма; те ги разпространяваха помежду си, както намираха за добре.

Всякога ли, когато донасяше писма, ги предаваше на същия човек, когото виждаше първи път със знак в ръката?

Всеки път различен човек показваше знака.

Ти не пишеше ли никак писма на комитетите?

Пишех. Както казах преди, давах ги на човека със знака в ръката, той ги изпращаше.

За къде пишеше писма и как ги подписваше?

Мястото не се надписваше. Надписвах [ги] до комитетите и се подписвах Левски, Арслан Дервишоглу, пишех също така и Кърджалъ.

Кажи: какви неща пишеше в твоите писма?

Пишех, че тук работата върви добре, че тук работата е слаба, [като припомнях] да не издават дума.

През времето, когато обикаляше, отгде вземаше [пари за] направените разноски и кой ги даваше?

Човекът, който идваше в кафенето в Букурещ, донасяше заедно с книжата и парите.

Колко време обикаля?

С тая година обикалям три години.

Къде е постоянното ти местожителство?

Никъде не живеех постоянно.

[След] колко време обикаляне се завръщаше в Букурещ?

Обикалях една, две, три седмици и пак отивах [в Букурещ].

Нямаше ли приятели в местата, където обикаляше, и не се ли срещаше с някого?

Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха.

Много хора те познават и са се срещали с тебе, защо не ги изкажеш?

Никого не познавам.

Не познаваш ли Димитър, който седи насреща ти, не си ли разговарял с него върху комитета и не си ли обикалял заедно с него?

Виждах го два пъти във Влашко, но че ходи по тия работи – не зная. В Букурещ научих, че по тая работа обикаля някакъв човек, и че не върши добра работа. Писа се писмо: без подписа на Левски [тоя човек] да не се приема; кой е тоя човек – аз не зная, аз обикалях сам, с никого не ходех.

Заедно с Димитър вие сте обиколили твърде много села, правили сте комитетски събрания, [това той] ти казва в лицето, какво ще кажеш ти?

Аз с тогова никога не съм ходил, обикалях сам саменичък.

Ако дойдат тука хората от селата, които сте обикаляли заедно, и ти кажат в лицето, че сте правили комитетски събрания, какво ще речеш?

Във всяко село има комитетски човек, но тях аз никак не познавах, [поради това] че според намиращите се у мене наставления, аз [не трябва] да ги познавам.

Познаваше ли Ценович от Букурещ, преди да постъпиш в тая работа?

В началото се образува един комитет; той се пренесе на Балкана. По онова време аз бях в Букурещ [и] се срещнах с него [Ценович], оттам го познавах.

Как се срещна най-напред със Ценович?

Когато той виждаше някой чужденец, запитваше го [кой е той], по тоя начин се срещнах [с него].

Колко години преди да влезеш в тая работа беше първоначалната ти среща [с него]?

Срещнах се [с него] три години преди да постъпя в тая работа.

Когато излезе от родното си място – Карлово, къде отиде най-напред?

Излязох от града [и] и отидох най-напред в Тулча. [Там] живях една година [и] учителствах. Оттам минах в Галац, престоях пет-шест денd [и] заминах за Букурещ, [където] престоях десет деня. После отидох да се уча в сръбско училище.

Къде се учи първоначално?

Учих се в родния си град.

Какъв език изучаваше в Сърбия?

Учих сръбски език две години и следвах училището.

Отгде знаеше Ценович, че ти се учиш в Сърбия в училище, [та] те извика тоя път за тая работа, чрез кого те извика, и когато отиде в Букурещ, къде намери ти Ценович?

Още когато бях в училището, чух, че във Влашко се образувал комитет. Отидох в Букурещ, намерих Хаджи Димитър, попитах за организацията им. Той ми каза. Тяхната организация не ми хареса, защото бяха около стотина души, затова се върнах обратно. Постъпих във военното училище, после Ценович ми изпрати едно писмо [и] ме извика. Съдържанието на писмото беше: „От всички страни се събраха българи, образува се комитет, да дойдеш час по-скоро!“ Заминах за Букурещ, намерих Ценович, той ми каза, че от всички краища на България имало много хора; дошлите тука [хора] ще избират комитетски членове; поради това, че те се намират в постоянни вземания и давания, в събранието ще влизат с маска. Тия маскирани хора ще гласуват за избиране на шест члена. Тогава, за да ме опознаят, не [ми] поставиха маска. Тия маскирани ме видяха, за да ме познават в местата, които [ще] обикалям.

Събраните [там] хора избраха от намиращите се във Влашко българи шест члена, които да образуват комитетския съвет, имената им, обаче не зная, поради това, че те бяха тайни. Тия шест души избраха един таен председател; и името на председателя не зная.

Чие име стоеше в подписа или върху печата на наставленията, които ти даваха?

Когато отивах в Букурещ, аз слизах в хана „Габровени“, посочваха ме на тайни хора; после един непознат човек донасяше и ми даваше необходимите за определената ми работа наставления и писма. Поради това, че тия наставления бяха донасяни от човека запечатани в плик, аз не зная [чий] беше подписът и [какъв] беше печатът; донесените и предадените от тоя човек книжа не бяха надписани, казваха ми [адресите] устно и аз, за да зная, надписвах ги [сам].

Как прие назначението си за тая работа от хора из една непозната среда, чиито лица не си виждал?

Постъпих изключително по подбудата на видния букурещки гражданин Димитраки Ценович от Свищов и с дадените ми от него уверения.

ВТОРИ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5 януари 1873 година

Прочее, ти казваш, че си приел тая работа по подбудата и под закрилата на тоя Димитраки Ценович. След като по тоя начин прие тая работа, кажи правичката: кога мина най-напред от Влашко тука, по какъв начин мина и къде отиде?

През хиляда осемстотин и шестдесет и девета година от Христа, месец май, аз извадих един влашки паспорт с име Стан Станчулеску и дойдох най-напред от Гюргево в Свищов. Според нашите наредби, щом пристигнем на едно място, ние преспивахме там една нощ. След като давахме възможност на познаващите ни да узнаят за нас, сутрин излизахме вън от града. Някой от ония, които, разбира се, ни познаваха, идваше след нас, давайки знак с една бяла кърпа в ръка, като подсвирва и подскача. Когато виждахме човека с бялата кърпа в ръка, ние излизахме на един край, в някое уединено място. След като предадяхме намиращото се у нас писмо, ние се разделяхме. Ето, това е нашето правило. Когато за първи път дойдох в Свищов, аз слязох в кафенето на хана на един търговец – Косто. Нея нощ спах там [в хана]. Сутринта излязох според уговорката вън от града, По тоя начин един човек дойде при мене, даде ми знак [и] аз му дадох намиращото се у мене писмо. Същият ден се дигнах оттам и с коня, който купих там, отидох направо за Ловеч. Там отседнах в хана на Тодор Станчев. Там също, както [и] по-преди казах, и както направих в Свищов, излязох вън от града [и] предадох писмото за Ловеч. Обаче преди да предам писмото, аз отидох в Мариновото кафене. Ставайки оттам, излязох вън от града [и] предадох писмото. След това, в Търново, слязох в хана на хаджийката. На другата сутрин влязох в едно голямо кафене, името на собственика му не зная, дето се събираха търговците. После излязох на края на града. Пак по предишния начин при мене дойде един човек със знак [и] аз [му] предадох писмото. Оттам отидох в Пловдив [и] отседнах в хана “Ики капу”. Сутринта слязох в кафенето на тоя хан и след като седях според обичая един-два часа, пак излязох вън от града и предадох писмото на дошлия след мене човек, който ми посочи знака. Оттам пак през същите места, през които бях минал, се завърнах отсреща, в Букурещ.

Взе ли отговорите на тия писма?

Донесените в началото писма се състояха от указания – какви ще бъдат комитетските пощи и по какъв начин тия комитети ще кореспондират с Букурещкия комитет. Отговорите на тях се изпращаха чрез така уредените пощи.

Когато се завърна в Букурещ, колко стоя там и в какви начинания беше зает? След колко [време] мина [пак] отсам?

Когато се върнах в Букурещ, дадоха ми от изготвения от комитета устав, за да го разпространявам между другите отсамни комитети; чрез комитетската поща аз изпратих броевете [от тоя устав] на комитетите. Всеки комитет, [след] като поправяше по собствено усмотрение тоя брой, връщаше го пак в Букурещ. След като дойде така поправен, тоя устав се напечата и ми дадоха от него необходимото количество. Обаче, поради опасността от пренасянето на тия устави отсам, аз не ги пренесох, пренесоха се чрез комитетската поща в Свищов. В Свищов задържаха за себе си нужното количество, [а] остатъка ми върнаха. И тия устави аз предадох по същия начин, както предадох по-рано и писмата в Търново, Ловеч и Пловдив. След като отидох в Пловдив, заминах обратно [и] минах в Букурещ. За да проверя какви са впечатленията от устава всред народа, недавайки никому възможност да ме познае, отбивах се и обикалях по кафенетата и обществените места в градовете. Оттам се върнах пак в Букурещ.

При тия проверки, как можа да разбереш впечатленията от тоя устав между народа? Благоприятен ли беше за вас [резултатът], или не?

При проверката, която извърших, аз разбрах, че комитетският въпрос не е разгласен между простолюдието, следователно той се пази в голяма тайна, което нещо е в наша полза.

Къде отиде при второто ти връщане в Букурещ, какво прави и кога мина пак отсам?

При връщането ми в Букурещ, тоя път, по силата на необходимостта, четири-пет месеца не минах отсам. Малко преди обира на хазната заминах през Цариград по суша за Пловдив. Когато пристигнах там, от Букурещ дойде едно писмо, в което беше казано: „Хазната, която отивала за София, била обрана; поради това задържан бил някой си Димитър; ако по тоя случай се заловят и комитетските хора, ти дай знак за повдигане на общо въстание, ние ще пишем на всички войводи [и] те ще ти се притекат на помощ.“ След като прочетох това писмо, аз размислих: поради това, че обирът на тая хазна е разбойничество, не намирах за подходящо да се повдигне въстание. Затова писах на намиращите се в цяла България комитети за идването от Букурещ на такава заповед и че понеже в случая се касае за разбойничество, няма основание за въстание. В същия смисъл отговорих и на Букурещкия комитет. След тоя отговор Букурещкият комитет искаше да ме отстрани и освободи от работа. Сетне аз реших да отида в Цариград, да потърся големи личности като вас и, признавайки престъплението и грешката, да поискам прошка и да разправя от начало до край с всички подробности положението.

Какво ти попречи да изпълниш това си намерение?

Възнамерявах, щях да отида в Русчук, а оттам щях да отида в Цариград, обаче между това ме раниха и ме заловиха.

Подписал: Дякон Васил Левски

(Следва)

събота, февруари 18, 2017

Родословни бележки и спомени из моя живот - 4

Иван Нелчинов - "Родословни бележки и спомени из моя живот", публикувано в сп. "Македонски преглед", брой 4, 1994 г.

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА.

Същата седмица, в петък вечерта бяхме канени на вечеря при Апотолев - малкия братим. Според обичая, ние младоженците там и спахме.

Събота вечерта отидохме на първиче у Христевци, пак със свирачи, всички къщни, кумовете, братимите и някои най-близки роднини.

Като свърши вечерята, до късно се веселихме и след полунощ се върнахме в къщи, отдето се разотидоха всички у дома си, а Вета по обичая оставихме в бащината ѝ къща да преспи.

На другия ден - неделя, отидохме домашните с братимите и с учителите Александър Чакъров и Иван х.Мишев на обяд у Христевци, дето веселбата продължи до мръкнало, след което взехме си булката и отидохме у дома, а другите поканени също се прибраха у тях си. С това се свършиха сватбените угощения и веселби и започна нормалният и тих живот в семейството ни, състоящо се от татко и майка, от мен и Вета. У нас живееше почти постоянно братовчедката ми Полка, дъщеря на вуйчо Павел, брат на майка ми. По-рано постоянно живееше у нас по-голямата ѝ сестра Василка, след омъжването на която дойде да живее Полка. И двете бяха задомени от татко и майка, понеже вуйчо Павел беше много беден човек, прислужваше в махленската ни черква.

Аз продължих да упражнявам занаята си - часовникарството, обаче все умът ми беше в учителството.

В началото на юни 1892 година изпратих в Св. Екзархия заявление, с което молех да бъда назначен като учител. Уведомих за това и Георги Николов, който беше по това време студент в Цариградския медицински факултет.

Молбата ми в Св. Екзархия бе подкрепена от г. А. Шопов, екзархийски секретар и редактор на в. "Новини", който лично ме познаваше, и от приятеля ми Георги Николов.

И към втората половина на месец юли същата година получих от Екзархията назначение за главен учител в гр. Кичево с 40 турски лири годишна заплата.

Съобщение за същото получих и от училищната комисия при Българската църковна община в гр. Битоля, под № 51 от 10 август 1892 година. И с двете ми писма се съобщаваха имената на другите учители и учителки, а именно: Лев К. Карадимчев от Охрид, Абдулах ефенди от Кичево, Донка Чешмеджиева от Прилеп и Мария Николова от Кичево.

Щом получих екзархийското си назначение, набързо ликвидирах с часовникарството и започнах да се приготовлявам за новата си учителска служба.

Понеже през зимата мнозина от моите другари и приятели, като учители из провинцията, не можаха да присъстват на сватбата ми, а и поради новото ми учителско поприще, устроих вкъщи вечеринка, на която присъстваха всички мои близки.

На 18 август същата година заминах за Битоля, дето престоях десетина дни, през което време издържах пред Месариф комисион надлежния изпит и се снабдих с рухсаднаме на мое име за кичевското училище. И потеглих за Кичево, изпратен от моя приятел и другар Ахил Минджов, който по това време беше учител при българското 4-о класно училище в Битоля.

В Кичево отидох направо в общинския дом. Там заварих отец Хр. Терятинова от гр. Дойран, който предаваше службата и делата на новоназначения общински председател отец п. Иван п.Кръстев, чредник в кичевския манастир „Пречиста". Там присъстваше и йеродякон Йосиф, мой бивш съученик в Солунската гимназия, родом от гр. Крушево.

Сутринта, рано в зори, си замина отец Хр. Техятинов, та останах в общинския дом, заедно с п. Иван п.Кръстев и йеродякон Йосиф - първият като председател на кичевската църковна община, а вторият, като секретар на същата. Тази комбинация била скроена от йеродякон Йосиф, от п. Иван п.Кръстев от Орланци, чредник на манастира, и от пречистия игумен Негово Високопреподобие отец архимандрит Софроний, а възприета от отец архимандрит Козма Пречистенски, тогава председател на дебърската черковна община.

Веднага след пристигането се заех с отварянето на училището. В два-три дни учителите и учителките бяха налице. Черковният клисар прислужваше в училището, та същият от къща на къща оповести за отварянето на училището и записването на учениците и ученичките. Първия неделен ден, в края на черковната служба, и Мицко, старият екзархийски свещеник в града, съобщи на богомолците, че на другия ден, понеделник, ще се отслужи в училището водосвет и ще започнат редовни учебни занимания.

И наистина, на другия ден, освен учениците и ученичките, учителите и учителките, присъстваха на водосвета и много граждани.

В края на водосвета казах кратко слово за значението на науката и няколко напътствени думи за учениците и ученичките, след което гражданите, доволни от това скромно училищно тържество, се сбогуваха с всички учители и учителки, а ние, учителите и учителките, си влязохме в класните стаи, дето ни чакаха учениците и ученичките, разпределени в четири отделения на първи клас.

1-во отделение поверих на Лев Карадимчев, свършил педагогическия курс в Солун, 2-ро - на Мария Николова, 3-то - на Донка Чешмеджиева, а 4-то отделение и 1-ви клас разпределихме между мене, Лев Карадимчев и Донка Чешмеджиева. Турски език в 1-ви клас преподаваше Абдулах ефенди. Същият водеше и турската кореспонденция в общината.

Още през първите дни след започване на редовните учебни занятия, дочух да се шушука между общинските съветници, черковно-училищните настоятели и по-първите граждани, на което не бяха чужди и отец Иван п.Кръстев и йеродякон Йосиф, че по-добре щяло да бъде, ако училището не бъде смесено, та обучението да се води поотделно: учениците при учителите, а ученичките при учителките.

Разбира се, че аз най-енергично се противопоставих и не допуснах да ми се бъркат в училищната работа, за успеха на която, във всяко отношение бяхме пряко отговорни аз и колегите ми. По такъв начин на въпроса се постави точка и учебните занятия не се смутиха от нищо. Всеки от нас най-ревностно изпълняваше службата си. И всички заедно се трудехме за успеха и дисциплината в училището.

Понеже новият председател на общината отец п. Иван беше с килийно образование, макар и да беше доста разбран човек по светски и черковни въпроси, не можеше да води нито канцеларската работа, нито въобще реда в общината, както туй самичък вършел неговият предшественик. Ето защо Св. Екзархия се бе съгласила да назначи за помощник, по негова устна молба, отец йеродякон Йосиф. Последният беше млад, интелигентен калугер, с дар слово и гъвкав ум, амбициозен, и с тези качества умееше винаги да се налага над добродушни» игумен архимандрит Софроний, а още повече над п. Иван.

И се залови дякончето Йосиф със секретарската работа в общината, обаче това трая само една седмица, защото се убеди той самичък, че физически ще му бъде невъзможно да изпълнява едновременно четири длъжности: дякон, секретар и учител в манастира и секретар при общината в Кичево, поради което щеше да бъде принуден да изминава с кон 2-3 пъти седмично разстоянието между града и манастира.

Поради това и двамата - п. Иван и дякона Йосиф, ме помолиха да си дам съгласието да пишат на Св. Екзархия, за да ми възложат секретарската длъжност в общината. Аз се съгласих и те още същия ден писаха в Св. Екзархия, която от своя страна веднага ме натовари със секретарската длъжност в общината с поръчение и да подписвам цялата официална кореспонденция и протоколите.

Не се измина и една седмица, получих от Св. Екзархия и трето назначение: околийски училищен инспектор в Кичевско. Млад бях аз тогава, пълен с енергия и жаден за работа, та никак не ми тежаха и трите служби.

За състоянието на градското училище изпращах в Св. Екзархия три рапорта през годината: в началото на учебната година, в средата на февруари и в края на учебната година.

Селските училища обикалях веднъж в годината по изрична заповед на Св. Екзархия през м. февруари и март. След свършване на ревизията изпращах в Св. Екзархия общо подробен и обширен отчет за състоянието на всички селски училища, както и някои бележки, представляващи интерес и важност в географско, историческо и политическо отношение.

Не пропусках да давам сведения и за сърбоманската пропаганда в Кичевско, а особено в Поречието.

След започване на редовните учебни занятия убедих п. Иван, че от голяма полза ще бъде за черковно-училищното дело, ако имаме отношения с по-висшите представители на властта. И последователно посетихме каймакамина, кадията, юзбашията, малъмюдюри, началника на земеделската банка, Шех Ахмед и брат му Дервиш Махмуд. Те всички ни върнаха посещението в общината, след което, почти всеки петък (Джумагюни) п. Иван и аз посещавахме каймайкамина и Шех Ахмед, като се срещахме с по-висшите правителствени чиновници и турски местни първенци. Щастливо съвпадение - бащата на кичевския каймакамин бе по това време също каймакамин в Охрид. Синът на Шех Ахмед беше учител в Охридското медресе и квартируваше в Охридското теке, чийто голям стенен часовник аз поправях винаги безплатно. Юзбашията Реза ефенди е бил дълги години на същата служба в Охрид, дето имаше и своя къща в Долна влашка махала. Тази къща бил купил от Лев Огненов. Малмюдюри е бил на същата длъжност в Охрид, а заведующ земеделската банка Иззет ефенди е бил внук на Юсуф черкез, охридски жител, който се ползвал с добро име между турците и българите. И наистина, тия наши връзки с представителите на властите и местните турски първенци подействаха ободрително върху българското население, а угнетително върху гъркоманите и сърбоманите, които се представляваха от двама свещеници и власи, придошли от Крушово. Те бяха обсебили черквата, в която се четеше по черковнославянски книги. Българите се черкуваха в училищния салон, приспособен за параклис. А придошли чужденци куцовласи с рушвети бяха обсебили черквата, съградена с труд, пот и с пари на местни българи! Каква жестока неправда!!! И черквата, и параклиса бяха в един и същи двор, обстоятелство, което още повече дразнеше духа и бодеше очите на българите!

Вечерта срещу 8 септември стар стил по случай събора в Кичевския манастир, дойдоха в манастира на гости неколцина общински съветници от гр. Дебър, водени от Негово Високопреподобие архимандрит Козма, който по това време беше председател на тамошната черковна община. На събора в манастира „Пречиста“ идват богомолци не само от Кичевско, ами и от Охридско, Стружко, Дебърско, Гостиварско, Тетовско, Поречко, Крушевско-Демирхисарско и Битолско. Според обичая, всеки гост, съобразно материалното си състояние, оставя дар на манастира, в пари или в натура. По този случай изпратих в цариградския вестник „Новини“ доста дълга дописка, в която описвах манастира и събора.

След тридневно гостуване в манастира съветниците се завърнаха в Дебър, а отец Козма посети Кичево, дето престоя една седмица. При тия посещения той се придружаваше от отец игумена архимандрит Софроний, от председателя на общината отец Иван п.Кръстев, от мен като главен учител на българските училища и от дякончето Йосиф. През времето на престоя на отец Козма в Кичево, той бе посетен от всички наши правителствени чиновници начело с каймакамина и от много турски и български първенци от града и околията. Той се ползваше с голям авторитет и с добро име измежду цялото население без разлика на вяра и като такъв той пръв е повел борбата в Кичевско против фанариотската патриаршия, която с клевети, присъщи ней, издействала от правителството младият и енергичен пречистенски игумен отец архимандрит Козма да бъде изпратен на заточение в един гръцки манастир на Света гора. Впоследствие той успява да избяга от Света гора и се приютява в Св. Екзархия при Негово Блаженство Екзарх Йосиф.

Впоследствие Негово Блаженство го изпраща като председател на българската черковна община в Солун и катопреподавател по закон божи в гимназията. След това той е председателствал общините в Битоля, Дебър и Кичево. Отец Козма беше много трудолюбив и любознателен. Имаше много богата библиотека. Той, макар и самоук, бъбреше и френски език! Преди да си замине за Дебър, всички отидохме на гости в Текия, Бегташийско теке до с. Брод, разположено при вратата на Поречието. Господар на текето беше един шейх инвалид и полуумен човек. Обаче истинските разпоредители бяха неговият братов внук Хасан бей и неговият шурей Мето ага. Последните двама имаха голямо влияние в тоя отдалечен край. Поречието граничеше с Кичевско, Крушовско, Прилепско, Велешко, Скопско, Тетовско и Гостиварско.

Немного далеч от текето в отсрещните планински дипли бе разположено село Сланско, в което имаше училище, спадащо под моето ведомство. Възползвах се от случая и чрез текийските прислужници поканих селския учител Илия Чонев на среща. Той веднага се отзова на поканата ми и аз можах да се уведомя от него за състоянието на училището, както и за околните села, като му обещах, от моя страна, че наскоро ще посетя училището му. Той беше родом от гр. Крушово, което не беше далеч от с. Сланско. Селото си добило името Сланско от солената вода, която извира съвсем наблизо. Местното население вместо солено казва „слано“, та оттук и името на селото - Сланско.

След тридневно гостуване в Текето, след обичайния паричен дар, се сбогувахме с господаря и неговите близки Хасан ага и Мето ага и се завърнахме в Кичево, отдето същия ден, вечерта, о. Козма, придружен от отец-игумена и дякон Йосиф, се отправи за манастира.

На другия ден отец Козма, придружен от своя сейменин и от едно правителствено заптие, отпътува за Дебър.

Към края на месец октомври предупреден бях от домашните ми, че след някой и друг ден, с божието име, семейството ми ще се сдобие с един нов човек, вследствие на което бях в непрекъсната тревога. Понеже очакваното известие доста закъсня, запалих свещ пред Св. Богородица, като горещо ѝ се молех - с леснина да стане раждането. В понеделник, беше подир обяд, отидох в телеграфната станция и подадох телеграма, с която запитвах как са домашните ми. Преди моята телеграма да се изпрати, получи се за мен телеграма, препратена от Крушово със следното съдържание: „Кърчовада мектеб мюдюру Иван Нелчинов - Еркек евлади дюняда гелмиштър. (подпис) Сотир Минджов".

Моята телеграма, с която запитвах домашните ми, стана вече безпредметна, та вместо нея, изпратих друга, с която им честитях новороденото.

Забавянето на телеграмата станало по погрешка на телеграфната станция: по турски Кичево се пише Кърчова, а Крушово - Коршова, та станало смешение. По една щастлива случайност в Крушово беше учител моя близък приятел и братим на сватбата ми Наум Апостолов, та той поправил грешката и ги упътил да ми препратят телеграмата в Кичево.

По изричното желание на татко кръстницата поставила на първородния ми син името Никола.

Коледните празници прекарах в Охрид при домашните си. През есента бе се открило в Охрид неделно училище, в което учителите всеки неделен ден, след черковния отпуск, държаха сказки с патриотично съдържание в забавачницата при св. Климентовите училища. Душата на тия конференции, в които взимаше участие и гражданството, бе учителят Константин Николов от гр. Ресен.

На такава една конференция присъствах и аз. И възхитен от това, що видях и чух, в кратка импровизирана реч възхвалих просветната и родолюбива дейност на охридските учители.

На Ивановден посрещнах гости за именния ми ден. Същия ден заранта пристигна от Кичево и общинския сеймен Азис, когото селяните от Кичевско именуваха "Азис общинарот“. Същият, поради своята почтеност и акуратност в службата си, бе несменяем.

Вследствие големите снегове, на връщане за Кичево, ние минахме през с. Турие, разположено по билото на планината, и взехме вляво, на Пресека, и се озовахме при извора на р. Велика. Там преспахме в хана на Тоше и на другия ден, подир обяд, пристигнахме живи и здрави в Кичево. Макар и да разполагахме с два коня, обаче поради дълбокия сняг, невъзможно бе да се язди, та целия път от р. Сатеска, там, където тя излиза на Охридско-Стружкото поле, до гр. Кичево, извървяхме пешком.

С нова енергия се отдадох на всекидневната ми училищна работа.

Един неделен ден, след черковния отпуск, се отбих в учителската стая, която, както и параклисът ни, гледаше с прозореца в черковния двор. И какво виждам? Един наш общински съветник, в напреднала възраст, след като престоя на службата в параклиса ни, влиза в черквата, дето още не бе свършила божествената литургия! Това ме озадачи извънредно много, престоях на прозореца, додето той излезе от черквата и го настигнах на улицата. След обичаен поздрав, запитах го какво диреше в черквата на гръкоманите. Той много спокойно ми отговори, че влязъл там, за да запали свещ и да се прекръсти, понеже нашият параклис не бил черква, а училищен салон, дето се учат децата! Възразих му на това с думите в свещеното писание: „Дето са събрани двама или трима в Мое име, там съм и Аз“.

Тази случка, наглед съвсем маловажна, ме накара да се заинтересувам по-сериозно за черковния въпрос в Кичево.

И узнах, че черквата била неизчерпаем източник на рушвети за всеки новодошъл каймакамин в Кичево, както и за някои приближени нему чиновници. Такива рушвети били давани и от нашите българи, и от гъркоманите власи, към които бяха се прилепили двама-трима сърбомани.

Като дойдох в Кичево, заварих сърбоманско училище с 10-12 ученици и ученички и с учителя Станко п.Михайлов. Обаче то не изтрая до края на учебната година и беше закрито поради липса на ученици: всички дойдоха в нашето училище. Между тях бяха и двамата синове на гръкоманския свещеник Андрей.

У турците, както религиозните празници, така и султанският празник се движи по месечината, та през учебната 1892/93 година въпросният празник се случи през месец февруари. По тоя случай, подир обяд, общинският състав и учителското тяло, заедно с учениците, отидохме в конака и поднесохме на каймакамина обичайните поздравления и благопожелания за Н. И. В. Султана. Поради същия случай поднесох на каймакамина писмен адрес от учителското тяло и от учениците. Адресът бе подписан от учителя по турски език Абдулах ефенди. На другия ден дойде на гости в квартирата ми Шех Ахмед, един много добродушен старец. За да му се похваля и му направя кефа, му поднесох черновката от адреса. Обаче, за голямо мое учудване, след като го прегледа, ми каза: „Даскалче, аз не умея да пеям ръкописно писмо“. Вечерта имаше осветление и прием в училището. Посетиха ни мнозина правителствени чиновници и граждани: турци и българи. Домакини бяхме общинският съвет начело с п. Иван и ние - учителите.

През месец март получих от Св. Екзархия предписание да посетя селските училища и своевременно да изпратя подробен рапорт за тяхното състояние. Определих си да започна с манастирското училище и след туй да посетя последователно селата Свиница, Белица, Бръждани, Подвие, Попоец, Елховец, Доброновец, Поленци, Орланци, Св. Врач, Доквица, Сленско и Ягол.

При всяко село нощувах и беседвах със свещеника, с учителя и със селяните върху нуждите на училището и на черквата, и на селото изобщо. На сбогуване винаги им вменявах в дълг, колчем идват в града, да се отбиват било в общината, било в училището, даже и в квартирата ми при Божин. Горният етаж служеше за канцелария на общината и за квартира на п. Иван, а долният обитавах аз и колегата ми Лев Карадимчев.

Великден беше. И аз, и Карадимчев бяхме в черквата на Второ Възкресение и идва ученикът Милослав Новев, който ни прислужваше, и ни обади, че полицаят Мустафа ефенди и помощникът му Ибрахим ефенди били ни изпратили гозба - печена гъска и една тепсия баница с уведомление, че и двамата ще вечерят с нас. Отец Иван беше при домашните си в с. Орланци и там прекара празниците.

И наистина, щом се мръкна и любезните гости дойдоха, ние ги посрещнахме с отворени обятия и с искрена радост заради вниманието, което показаха в случая към нас.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Отделните части на документа заедно можете да видите ТУК.

2. Документа в PDF формат можете да видитеТУК.

3. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

4. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".