СЛУЖБОМЕР

събота, декември 31, 2016

Писмо до жителите гърци в гр. Мелник

Яне Сандански от с. Влахи, Кресненско, Пиринска Македония - "Писмо до жителите гърци в гр. Мелник", публикувано във в-к "Революционен лист", бр. 3, 17 септември 1904 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Граждани,

Отдавна вие, гърците, сте навикнали да гледате на нашия Македоно-одрински въпрос като на чисто български въпрос. Борбата, която водим ние, вие считате не като борба за извоюване на един свободен живот, а като борба за тържеството на българската националност над други, които живеят заедно с нас; нашите усилия не ви трогват, нашите жертви, жертвите на тиранията, не изпълнят душата ви с възмущение срещу тирана. Във всичко вие съзирате някакви шовинистични стремежи, някакви задкулисни домогвания на България., Борбата, която водим с тъй наречените върховисти, тия оръдия на българското правителство, за вас гаче ли няма никакво значение; в нея искате да виждате само едно скриване, едно маскиране същността на нашите стремежи; вие посрещате едва ли не със смях нашите уверения, че сме искрени, че желаем да очистиш. делото от всички национални плевели и да заведем обща, задружна борба срещу тиранията. И не само вие сте виновници за това толкова голямо недоверие, виновно е миналото, пълното с взаимни вражди и гонения минало: виновни са официална България и официална Гърция, които съзнателно се мъчат да поддържат тези вражди и взаимни гонения. Помежду нас винаги е зеела дълбока пропаст на национален антагонизъм; ние винаги сме се мъчили да си пречим, да си пакостим, едни на други, винаги сме се гледали като най-големи врагове, готови при най-малък повод да се нахвърлят с ярост един срещу друг. Нашите загуби, нашите нещастия бяха ваша радост, ваше удоволствие; вашите пък бяха наши такива. И тези вражди се предаваха от поколение на поколение, от век на век, като растяха и се усилваха. И какво спечелихме от тях и какво печелим? Те ни изтощават, съсипват ни и ни държат в ръцете на тирана. Да, не ние, а нашите врагове, ето кои са печелили и печелят от тия наши взаимни гонения. Султанското правителство, което постоянно се придържа о началото разделяй и владей, прави всичко възможно, за да ни държи отдалечени едни от други, наострени, настървени едни срещу други. То сее навсякъде помежду ни омраза и раздори, опълчва ни едни срещу други, заплита ни във взаимни борби, за да ни обезсилва и за да отвлича вниманието ни от грозната действителност. Тука най-горещ защитник на вас, то преследва всичко българско; там пък поддържа и насърчава куцовласите против вас Ние несъзнателно ставаме оръдие в ръцете му, за да ни тъпче и владее. Ето защо ние, като истински апостоли и борци за освобождението на нашето общо отечество, щом съзнахме пагубността на тези взаимни борби, изпълнени от желание да работим рамо до рамо с вас и с всички, за да извоюваме обща за всички ни свобода, тогава ние се отправихме към вас с позив „елате“! елате да счупим веригите на тиранията; но вие не ни разбрахте, не ни повярвахте, не поехте подадената вам братски ръка, отблъснахте нашия позив. Не само това, вие усилихте борбата си срещу нас, като ни обвинихте, че ние имаме за цел да преследваме всичко, което не е българско. Колкото тежко, толкова и несправедливо обвинение; защото няма вито един случай някой да е преследван и убиван от Организацията за това, че не е бил българин. Организацията преследва и наказва всеки, без да обръща никакво внимание от каква народност е, ако той е оръдие на тиранията. Ако професор Казазис публикува списък на стотина гърци, наказани със смърт от Организацията, то ние бихме могли да дадем списък на много стотици българи, убити, задето ѝ са пречили и противодействали. България има свои завоевателни стремежи към Македония, каквито има и Гърция, каквито има и Сърбия; но от това може ли да се заключава и твърди, че Организацията е оръдие за постигането на тия стремежи? Тя е дала достатъчно силни доказателства, че почива на интернационални начала и че е съвсем самостойна и независима. Мнозина от вас са се убедили вече, че нашата кауза, която трябва да е обща кауза на всички ни, е съвсем чиста от всякакъв национализъм. Не българска Македония желаем ние, а Македония за македонците, Македония, освободена от тиранията.

Граждани, нека час по-скоро да премахнем това взаимно недоверие и да се разберем; нека турим край на тия взаимни гонения; всички се намираме под еднакъв гнет, под една и съща тирания и стремежите ни трябва да бъдат еднакви. Не само ние страдаме от кървавия турски режим, и вие еднакво с нас страдате; не само на нас тежат веригите на робството, те и вам тоже тежат; не само на нас липсва всяка сигурност на имот, живот и чест, и вам също липсва. Защо тогава, като сме потиснати от едно и също несносно положение, не забравим всякакви взаимни вражди, не турим край на нашите взаимни гонения и ежби; защо не поведем обща борба срещу общата тирания? Какво ни пречи, за да осъществим нашия идеал? или вие мислите, че той е непостижим? или пък, може би, вярвате, че плодът на нашите усилия и жертви би можал да бъде ваш? Нали сега всички в Македония еднакво се ползват от реформите, които са извоювани изключително от нас? Не, ние не вярваме това, ние не можем да ви считаме за такива груби егоисти, ние още вярваме в благородността, отзивчивостта на вашите сърца, в просветата на вашия ум, и ето защо ние отново се обръщаме със същия позив към вас: „елате“, елате, забравете общото ни мрачно минало, захвърлете глупавия шовинизъм, повярвайте ни! Елате да сеем заедно семето на революцията, да будим духовете на заспалите; елате! Да няма занапред българин, грък, сърбин, влах, а само онеправдан роб; тиранията е обща, нека бъде обща и борбата; елате, прегърнете нашето дело и му се предайте, проповядвайте го между вашите сънародници, предложете и вие своите средства и сили пред олтара на общата свобода, станете ратници, апостоли на нашето ново слово. Ние ви чакаме с отворени обятия.

Елате! Съединени, по-скоро ще счупим общите ни робски окови.

Серски революц. окръг, 22/VI 904 год.

Подписал: Я. Сандански

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Яне Иванов Сандански (1972-1915) е деец на Върховния комитет и дългогодишен ръководител на Серския революционен окръг на ВМОРО.

петък, декември 30, 2016

Лекции по руска литература – брой 53

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. ИДИОТ (1868 г.) - 1. БЕСОВЕ (1872 г.) - 1. БРАТЯ КАРАМАЗОВИ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

АНА КАРЕНИНА (1877 г.) ) - Сюжет - 1.

2

Английският романист Джозеф Конрад, по произход поляк, в писмо от 10 юни 1902 г. до Едуард Гарнет, средна категория писател, казва: "Напомни за мене на жена си, чийто превод на "Ана Каренина" ми се струва великолепен. За самата книга нямам високо мнение, така че преводът ѝ придава известен блясък". Никога няма да простя на Конрад тази глупост. В действителност преводът на Гарнет е много слаб.

Напразно ще търсим на страниците на романа на Толстой изкусни Флоберови преходи в главите от един герой към друг. Структурата на "Ана Каренина" е по-традиционна, макар че книгата е написана двадесет години след "Мадам Бовари". Разговорът между героите със споменаване на други действащи лица, герои посредници, които организират срещите на главните герои, са много обикновени и понякога доста тромави похвати на Толстой. Още по-прости са ризките му преходи от глава на глава при смяната на декорите.

Романът се състои от осем части, а всяка част средно от тридесет кратки глави по четири страници. Авторът си поставя за цел да проследи две главни линии: Льовин - Кити и Вронский - Ана, макар че има и трета, подчинена и посредническа линия Облонский - Доли, играеща особена роля в структурата на романа и призвана да свърже по различен начин двете главни линии. Стива Облонский и Доли играят ролята на посредници между Льовин и Кити и между Ана и нейния съпруг. Нещо повече, докато Льовин не е женен, авторът прокарва тънък паралел между Доли Облонская и неговия идеал за майка, който той намира за своите деца в Кити. Освен това, разговорът със селянката е за Доли същото чудо, каквото е за Льовин разговорът с мужика за селското стопанство. Действието на романа започва през февруари 1872 г. и продължава до юни 1876 г.: протича в общи линии четири и половина години. То се премества от Москва в Петербург и се развива в четири имения (имението на старата графиня Вронская край Москва също играе определена роля в книгата, макар че не го виждаме нито един път).

В първата част на романа главна тема е скандалът в дома на Облонский, от който започва всичко, а второстепенна тема е триъгълникът Кити - Льовин - Вронский. Двата лайтмотива, двете основни направления - измяната на Облонский и скъсването на Кити с Вронский заради Ана, са увод към трагичната тема за Вронский и Ана, която няма да завърши така гладко, както перипетиите на Облонский и Доли или страданията на Кити. Скоро Доли прощава на своя вероломен съпруг заради любовта си към него и заради петте деца, а също така защото, според Толстой, двама души, женени и многодетни, са навеки свързани от закона. Две години след скъсването с Вронский Кити става съпруга на Льовин и започва идеалният от гледна точка на Толстой брак. Но Ана, като става любовница на Вронский след десет месеца негови ухажвания, преживява крах в семейния си живот и четири години след началото на книгата се самоубива.

"Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.

В къщата на Облонски всичко се обърка. Жената бе научила, че мъжът й има връзки с гувернантката французойка, която беше по-рано при тях, и заяви на мъжа си, че не може да живее в една къща с него. Това положение продължаваше вече три дни и измъчваше както самите съпрузи, така и всички членове на семейството, и слугите. Всички членове на семейството и слугите чувствуваха, че няма смисъл от тяхното съжителство и че във всеки хан случайно срещналите се хора са повече свързани помежду си, отколкото те, членовете на семейството и слугите на Облонски. Жената не излизаше от стаите си, мъжа трети ден го нямаше в къщи. Децата тичаха из цялата къща като подплашени; англичанката се скара с икономката и писа до една своя приятелка, молейки я да й намери ново място; готвачът си отиде още вчера, по време на обеда; готвачката на слугите и кочияшът поискаха да им уредят сметката.

На третия ден след скарването княз Степан Аркадич Облонски — Стива, както го наричаха в обществото — в обикновения час, сиреч в осем часа сутринта, се събуди не в спалнята на жена си, а на сахтиянения диван в своя кабинет. Той обърна пълното си, охранено тяло върху пружините на дивана, сякаш искаше да заспи пак за дълго, силно прегърна възглавницата от другата страна и притисна бузата си върху нея; но изведнъж скочи, седна на дивана и отвори очи.

„Да, да, как беше това? — мислеше той, като си припомняше съня. — Да, как беше? Да! Алабин даваше обед в Дармщад; не, не в Дармщад, а нещо американско. Да, но там Дармщад беше в Америка. Да, Алабин даваше обед върху стъклени маси, да — и масите пееха: Il mio tesoro, и не Il mio tesoro, а нещо по-хубаво, и имаше някакви малки шишенца, а те пък бяха жени“ — припомняше си той. (Превод на Георги Жечев)

Сънят на Стива е нелогична комбинация, която режисьорът на сънища е измъкнал набързо от живота. Не мислете, че масите са просто покрити със стъкло - те са целите направени от стъкло. Шишенца, италианско пеене и в същото време жени като шишенца, ето едно от тези лаконични съчетания, които често използват любителите постановчици. Това е приятен сън, толкова приятен, че отвежда от реалността. Стива се събужда не в съпружеското легло, а сред тишината на своя кабинет. Но не това е най-интересното. Най-любопитното е в това, че авторът изобразява изкусно лекомислената и тривиална, разпътна, епикурейска природа на Стива през призмата на съня му. Това е начин да бъде представен Облонский: запознаваме се с него чрез неговия сън. И сънят с малките пеещи жени изобщо няма да прилича на съня с мърморещия мъж, който ще сънуват Ана и Вронский.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

четвъртък, декември 29, 2016

Бегълци

Автор: Иван Давидов

Превод от руски и коментари под черта: Павел Николов

Виждам ги всяка сутрин. Приближавам се до спирката, а те вече стоят там. Обикновени хора, изобщо не са клошари. Е, може би са малко по-неспретнати от повечето, които чакат на спирката автобуса. Те не чакат автобус, чакат минувачи като мене.

- Братле, помогни, двадесет рубли [1] не стигат.

Помагам, ако имам в джоба си дребни, ако нямам – нямам. Те не се обиждат и не вдигат скандал. Не са опасни. У някого другиго непременно ще се намерят дребни, ако не съм аз, друг ще е.

До спирката, врата до врата, има аптека и магазин за спиртни напитки, наричащ гордо себе си „алкомаркет“. Не зная къде отиват, когато съберат дребните монети. Но мисля, че не в магазина за спиртни напитки. Следите от техните пиршества са тук, в кошчето за боклук – малки аптекарски шишета. В нашия „район“ не е на мода баяръшника [2] - на етикетчето има някакво жълто цвете.

Винсинт ван Гог, „Пияници“ (интерпретирана рисунка на Оноре Домие), 1890 г.

Вероятно не работят никъде, след като двадесет рубли в Москва, където за всеки минувач тези нещастни двадесет рубли изобщо не са пари, а ненужен метал, тежащ им в джоба, са за тях проблем. Те вече са направили своя избор в полза на безизходицата, направили са своя опит за бягство. Впрочем, няма да им се наложи да бягат дълго: сурогатният алкохол не е вологодски конвой [3] и ако не стане нещо извънредно като в Иркутск, не убива на място. Но все пак убива стремително.

Биха могли и да не бягат: те са действителни хора, имат свой кръгозор и общи с останалите хора проблеми.

Слушах с интерес как спорят за украинските събития или за изборите в Америка. Пълен спектър от мнения, от взетите от телевизора до изцяло независимите.

Биха могли да не бягат, но бягат. Дори тук, където все още са живи спомените за нефтеното изобилие, където ресторантите са пълни, където хората са толкова културни, че си трошат един на друг ребрата, за да се доберат до поредната модерна изложба, където като че ли за всеки се намира и начин да прекара свободното си време по душа, и работа според способностите му, бягат.

А тук поне чистят снега, което, между другото, не е малко. В няколко града гостоприемни приятели не без гордост ми разказваха, че точно техният кмет в отговор на въпроса защо не чистят снега по улиците, казал: „А защо? През пролетта така и така ще се стопи“. Безкрайни преспи и ребрата си трошат един на друг просто така, защото няма изложби, за неща, за които си струва да си трошат ребрата, пък и двадесет рубли са за минувача пари. И там има само един разбираем, достъпен начин да се избяга.

Имало в Русия една секта на бегълците [4]: като не искали да се отнасят с тях като с разколници, да се поддадат на държавата, тоест на действителността – защото държавата през цялото време се стараела да подмени действителността със себе си – те буквално бягали по страната, приемали обет за „вечно странстване“.

Съвременните бегълци се движат по кратки маршрути – от мястото, където можеш да си купиш шише със сто грама боклук, до мястото, където можеш да го изпиеш.

Специалистите твърдят, че пазарът на сурогатен алкохол, на шишенцата, които се представят за лекарства или битова химия, но въпреки това – и производители, и потребители – знаят какво са и за какво са, е огромен [5]. Това не е тайна още от онези времена, когато вместо „баяръшник“ пиеха „трояк“ (мисля, че официално го представяха като течност за миене на стъкла). Струва евтино, не трябва да се плаща акциз, може да се продава по всяко време. И го продават, защото пазарът е глух за въпросите на етиката и ако се търси подобно бягство, защо да не бъдат обслужени бегълците? Броят на потребителите, казват, е милиони. Едва ли не до десет процента от населението на страната достига.

Иркутският кошмар – не за първи, и не за последен път – привлече вниманието към проблема. Съобщенията все едно идват от фронта. Пиша всичко това, а там вече седемдесет и един души са загинали от отровата, която по нечие недоглеждане се е оказала в шишенцата с „баяръшник“. Когато свърша с писането, може би ще станат повече.

Държавата имитира реакция: арестува търговци, заплашва да повиши акцизите, готви се да продава с рецепти аптечния баяръшник [7] и неизвестно защо валокордина. Макар че средството за миене на вани, убило толкова хора в ледения Иркутск, не е всъщност от аптеката. И какво от това? Нали има реакция. Биха могли и ваните да забранят или някакъв акциз да въведат за тях. Но ни се размина.

Загиналите бегълци вече няма да зададат никакви въпроси, а оживелите вместо отговор могат да очакват само социал-дарвинистки коментари – за свободния избор, за това, че сами са си виновни, и за това, че без тях земята ще стане по-чиста. Удивително е, но подобни коментари са цяла бездна. Или не е удивително – безизходицата, от която са бягали и са избягали в смъртта тези хора, е толкова разбираема, скучна и мръсна. Като улиците на градовете, по които хората ден и нощ вървят към определените места за шишенца с ягодка или цветенце на етикетчето. Хиляди пъти е описана тази безизходица от класиците и съвременниците. Да мислим за нея не е интересно и е страшно, по-лесно е да поразсъждаваме за собствените си достижения.

Но като се има предвид в какъв размер се търси този бавно и стремително убиващ начин за бягство, тук всичко е сериозно.

През последните седмици пак станаха модни разговорите за бъдещето. И ето че тези милиони хора са именно разказ за бъдещето на страната или за неговата липса. Проблем, който е по-важен от споровете за транзита на властта и конфигурацията на елитите. Те задават своя въпрос, когато слагат монетите на щанда в аптеката. Държавата в сегашната си конфигурация изобщо не им отговоря. Което означава, че в днешната си конфигурация тя няма никакво бъдеще. А истинският разговор за бъдещето изисква онези, които претендират да играят важна роля в това бъдеще, поне да забележат тези хора. На които не им трябват гаранции, че в течността за вани няма да попадне метанол, или даже евтина водка. А възможност да се избавят от безизходицата.

Иначе даже при тотална забрана на течностите, съдържащи спирт, и при поголовни арести на всички, които търгуват с тях, бегълците въпреки това ще намерят начин да избягат.

И това изобщо вече не е лирика – времето стана безмилостно към думите. Прекрасният „руски свят“, за който в по-предния век спорели мъдреците, се е превърнал в плашило за съседите. „Опълченец“ и „реконструктор“ също вече не са думи без специфичен миирс. „Духовност“ – това е някакъв виц, или за активиста Ентео [8], или за депутата Милонов [9]. В тази редица застава и баяръшникът (глогът). Беше храст с месести плодове, растеше от легендите за гробове на нещастни влюбени. А сега след него има само гробове.

----------------------------------------

1. Двадесет рубли = шестдесет и две стотинки.

2. На руски (ортографски): боярышник `глог`. В Русия под това име се продава лосион, съдържащ 75% етилов спирт, от който в Иркутск починаха след употребата му вместо алкохол над седемдесет души. Употребата на този и подобни лосиони в Русия не е от сега, така например едно заглавие на статия в интернет издание от февруари 2015 година гласи: „В Крыму вместо водки продают лосьоны в пакетиках“ („В Крим вместо водка продават лосиони в пакетчета“), като се визират лосионите „Зверобой“ (има и водка със същото име!), „Чистый свет“, „Боярышник“ и „Перец“.

Лосионът „Боярышник“ (една от многото стъклени и пластмасови опаковки).

3. Вологодският конвой (рус.: вологодский конвой), който съпровождал политическите затворници от Вологда до концлагера на Соловецките острови през двадесетте година на миналия век в Съветска Русия се смятал за особено жесток. Състоял се от изключително свирепи чекисти, които не се колебаели да застрелят някого и за най-дребното нещо. За популярния сред политическите затворници израз „вологодски конвой“ пише и Солженицин в „Архипелагът ГУЛАГ“.

4. На руски: бегуны. По същество са старообрядци (не признават църковната реформа на патриарх Никон от 1650 година), а друго интересно нещо за тях е, че не са имали свещенослужители - така нареченото „безпоповство“ в руското сектантство.

5. Покрай трагедията в Иркутск в интернет се появиха снимки и на улични автомати, от които могат да се купят подобни стоки.

7. В руските аптеки се продава глогова тинктура (Боярышника настойка), която по дефиниция се използва за лечение на сърдечни проблеми, но също съдържа голямо количество етилов спирт (70%).

8. Дмитрий Сергеевич Цоринов (Ентео) – съвременен руски православен активист, фанатик и мракобесник.

9. Виталий Валентинович Милонов – депутат от „Единна Русия“, известен с множество безумни предложения като например да се забранят наргилетата, снимането в метрото, преподаването на теорията на Дарвин в училищата, да се дадат на човешките ембриони граждански права и т. н. в същия дух.

сряда, декември 28, 2016

Тези страшни суфражетки

Страшни изглеждат наистина на това старо изображение, да не им попаднеш в ръцете – на горкия полицай явно му е спукана работата.

В действителност обаче нещата съвсем не са изглеждали така.


Суфражетките (суфражистките) са всъщност жени, които оформят разгърналото се в края на XIX и началото на XX век движение (най-активно във Великобритания и САЩ) за предоставяне на избирателни права на жените.

Като всяко ново нещо, което се опитва да счупи рутината, идеята за женско избирателно право също е посрещната на нож.

В атаките се включва и карикатурата, която представя суфражетките най-вече като грозни стари моми, които от нямаше какво да правят стават суфражетки, като деспотични съпруги, които тормозят нещастните си съпрузи, като агресивни фурии, готови да опердашат с чадърите си всеки, който им се изпречи на пътя, или като злобни същества, на които трябва да им се затворят устате, ако ще и принудително.

Ето това показателно албумче.


Но суфражетките изглеждали страшни само по карикатурите.

Иначе били съвсем порядъчни жени и не само че не биели нещастните полицаи с чадърите си, ами много от тях изобщо не били грозилища и страшилища, а точно обратното.

Долу виждаме портретите на британските активистки на суфражетско движение Ани Кени (1909 г.) и Кристабел Панкърст (1910 г.), както и общата им снимка, станала много популярна още по онова време и запазила тази популярност през годините до ден днешен.

Ако някой каже, че това са плашила, веднага да отиде и да се гръмне; аз няма да го направя.


А тук, като допълнение, можем да видим в кои страни кога е разрешено на жените да гласуват:

1893 година – Нова Зеландия

1902 година – Австралия

1906 година – Финландия

1913 година – Норвегия

1915 година – Дания, Исландия

1917 година – Русия

1918 година – Канада

1919 година – Германия, Холандия, Швеция, Люксембург, Белгия (само за местни избори)

1920 година – САЩ, Австрия, Унгария

1922 година – Ирландия

1928 година – Великобритания

1931 година – Испания

1944 година – България, Франция

1945 година – Италия

1948 година – Белгия (изцяло), Румъния

1952 година – Гърция

1962 година – Монако

1971 година – Швейцария

1974 година – Португалия

1984 година – Лихтенщайн

2005 година – Кувейт

2006 година – Обединени арабски емирства

2008 година – Бутан

2011 година – Саудитска Арабия

Да, и още нещо: миналата година се появи филмът "Суфражетка", според създателите му е направен по действителни събития, но не съм го гледал.

Ето му предварителното представяне.


вторник, декември 27, 2016

Воланакис, битката при Лиса и… благословен да е интернетът

Благословен да е интернетът, защото много неща научавам от него, които иначе няма как да науча, седейки си у дома, под топлия полъх на климатика и „Comment te dire adieu“ на Франсоаз Харди в слушалките.

Помня как някога, когато трябваше да правя някакви справки, след като ги изчаквах да се понасъберат в тефтерчето ми, качвах влака и заминавах за София, за да се ровя из книги, речници и справочници в Народната библиотека.

Сега това време е далече в миналото, благословен да е интернетът!

Ето, преди два дена попаднах (пак в интернет, разбира се!) на една картина:


Картината е от 1869 г., нарисувана е от Константинос Воланакис и се казва „Морската битка при Лиса“.

Честно казано, не знаех нищо нито за художника, нито за битката при Лиса (и Лиса не знаех какво е!).

Но много бързо научих, благословен да е интернетът!

Константинос Воланакис (Κωνσταντίνος Βολανάκης, 1837-1907) е гръцки художник, смятан за един от най-значимите художници маринисти (казано по бабешки: които рисуват морета, кораби и пристанища) от края на деветнадесети и началото на двадесети век.

С него има една интересна история: започнал робота като счетоводител при един търговец на захар, но в счетоводните тефтери, покрай сметките, правел скици на кораби и лодки; забелязал го търговецът, харесали му рисунките и веднага го изпратил със свои средства да учи живопис в Мюнхенската академия (Воланакис принадлежи към така наречената Мюнхенска школа в гръцката живопис).

Историята е не само интересна, тя е и твърде поучителна – за съвременните нашенски търговци, да речем.

А ето още няколко картини от Воланакис (на първата е митическият кораб „Арго“):


Що се отнася до битката при Лиса, тя става по време на Авствийско-италианската война през 1866 година край остров Лиса (днес: Вис) в Адриатическо море.


Интересни за тази битка са две неща: за първи път във военната история освен обикновени кораби там участват и броненосни ескадри (12 италиански и 7 австрийски броненосеца, но въпреки това съотношение австрийците печелят убедителна победа!) и второ, по време на битката корабните оръдия се оказват почти безсилни пред бронята и за основна ударна сила на броненосците срещу броненосците е използван… таранът.

Битката при Лиса е толкова впечатляваща, че остава паметна не само в историята, но и в картините на няколко художници баталисти (казано по бабешки: които рисуват военни сцени).

Ето ги (Антон Ромако: „Адмирал Тегетхоф в битката при Лиса“, „Адмирал Тегетхоф се насочва за таран“; Карл Серенсен (две картини с еднакво заглавие): „Битката при Лиса, 1866 година“; Едуард Незбеда: „Битката при Лиса“; Неизвестен автор: „Епизод от битката при Лиса“; Александр Кирхер: „Морската битка при Лиса, 20 юли 1866 година“; Лудвиг Рубели фон Щурмфест: „Лиса, 1866“):


А накрая отново: благословен да е интернетът!

Всичкото това горе го прочетох и видях благодарение на него…

понеделник, декември 26, 2016

Нобелови лауреати – 1938 година

Корней Хейманс (Corneille Heymans)

28 март 1892 г. – 18 юли 1968 г.

Нобелова награда за физиология и медицина, 1938 г.

(За откритието на ролята, която изпълняват синусният и аортният механизъм при регулирането на дишането.)

Белгийският фармаколог Корней Жан Франсоа Хейманс е роден в Гент в семейството на Жан и Мари (Хенинг) Хейманс. Баща му е професор по фармакология и ректор на Гентския държавен университет. Получава средно образование в Тьорнхаут и Гент. Заниманията му по медицина в Гентския университет са прекъснати от Първата световна война, по време на която служи като офицер в сухопътната артилерия на белгийската армия. По време на службата си е награден с белгийски Военен кръст, Граждански кръст, Пожарен кръст, а също така и с Военен кръст на Франция.

След края на войната през 1919 г. Хейманс продължава медицинското си образование и след две години получава степента доктор по медицина в Гентския университет. През 1922 г. е назначен за преподавател по фармакология в университета, а до края на десетилетието е аспирант в Париж, Лозана (Швейцария), Виена и Лондон, а също така и в Уестърн ризерв медикъл скул (днес: Кейз уестърн ризерв университи скул ъф медисин) в Кливланд.

В лабораторията на Института по фармакология и терапия "Ж. Ф. Хейманс" (наречен на името на баща му) Хейманс и неговите колеги осъществяват сложни експерименти по физиология на сърдечно-съдовата и дихателната система, по-специално за влиянието на рефлексите на сърдечно-съдовата система върху честотата и ритмите на сърдечните свивания, артериалното налягане и честотата на дишане. Много от експериментите Хейманс осъществява заедно с баща си, който разработва експериментални методи за изолиране на нервните влакна и за изучаване на нервните рефлекси, участващи в регулирането на дихателната и сърдечно-съдовата система.

За провеждането на експериментите се използват две кучета под наркоза, едното като донор, другото като реципиент. Кръвообращението в главата на кучето реципиент е изолирано от кръвообращението му в органите на гръдния кош, коремната област и крайниците. Кръвта към главата на кучето реципиент се подава с помощта на пластмасови тръбички, съединяващи сънните артерии на кучето донор и кучето реципиент, а кръвта от главата на кучето реципиент се отвежда чрез югуларните вени към югуларните вени на кучето донор. (Сънните артерии и югуларните вени се намират в областта на шията.) Нервните влакна между главата и туловището на кучето реципиент остават незасегнати или се разрязват избирателно в зависимост от поставената задача.

До началото на изследванията, които Хейманс осъществява, учените смятат, че сърдечно-съдовият и дихателният център в продълговатия мозък регулират скоростта на кръвообращението, равнището на артериалното налягане и концентрацията на дихателни газове в кръвта, че тези процеси протичат в съответствие с непосредствените физиологични нужди на организма и без участието на рефлексите на нервната система. В периода от 1924 до 1927 г. Хейманс и колегите му посочват, че честотата на дишането се регулира от рефлексите на нервната система, предавани чрез блуждаещия и депресорния нерв. Блуждаещият нерв инервира органите на шията, гръдния кош, стомашната област и е свързан с автономната нервна система. Депресорният нерв е образуван от аферентни влакна, които водят началото си от барорецепторите на аортната дъга.

При една поредица от експерименти, когато изследователите намаляват артериалното налягане на кучето реципиент, дихателният център в продълговатия мозък се възбужда, което довежда до ускоряване на честотата на дишане; при увеличаване на артериалното налягане, осъществено с въвеждане на адреналин, напротив, активността на дихателния център се понижава и честотата на дишане се забавя. И накрая, при значително увеличаване на артериалното налягане настъпва спиране на дишането, или апнея. При друга поредица от експерименти Хейманс прерязва всички нерви на тялото на кучето реципиент без влакната, идващи от рефлексогенната зона на аортата и от кръвоносните съдове, разположени в стената на аортата близо до изхода на сънните артерии. Резултатите от експериментите съвпадат, което свидетелства, че нервните рефлекси, водещи началото си от рефлексогенната аортна зона, участват в ответната реакция на дихателната система при промяна на артериалното налягане.

В нова поредица от експерименти Хейманс проучва съществуването на нервни рефлекси между каротидния синус и вазомоторния и дихателния център в продълговатия мозък. Каротидният синус се състои от мрежа специализирани клетки, нерви и съдове в стената на сънната артерия близо до мястото на нейното раздвояване на вътрешен и външен дял. Хейманс и баща му откриват, че в каротидния синус се намират рецептори, чувствителни към промяната на артериалното налягане (или барорецептори). Нещо повече, при повишаване на артериалното налягане се увеличава честотата на нервните импулси от рецепторите на каротидния синус към вазомоторния и дихателния център в продълговатия мозък, в резултат от което честотата на дишането, сърдечните свивания и артериалното налягане се понижават. Обратно, при намаляване на налягането честотата на нервните импулси от барорецепторите към центровете на продълговатия мозък намалява, а честотата на дишането, сърдечните свивания и артериалното налягане се увеличава.

Според съществуващите преди това концепции химическият състав на кръвта влияе непосредствено върху активността на невроните на дихателния център в продълговатия мозък. През 1926 г. Хейманс и неговите колеги доказват, че в каротидния синус и в аортните зони се намират химически рецептори (хеморецептори), които са аналогични по структура на барорецепторите и са чувствителни към определени дразнители. След това те доказват, че концентрациите на двата дихателни газа и на водородните йони се поддържат в равновесие от рефлексите на нервната система. Те също така забелязали, че при намаляване на парциалното налягане на кислорода парциалното налягане на въглеродния диоксид се увеличава и при намаляване на концентрацията на водородните йони нервните импулси от съдовите хеморецептори към продълговатия мозък стимулират рефлекторно честотата на дишането; в хода на този процес се коригира промяната на концентрацията на дихателните газове и киселинно-основния баланс. Когато се наблюдава обратното явление, нервните импулси от хеморецепторите към продълговатия мозък инхибират рефлекторно честотата на дишане и съответно се коригират отклоненията на дихателните газове и киселинно-основния баланс.

Следващите изследвания на Хейманс доказват, че парциалното налягане на кислорода - а не съдържанието на кислород в хемоглобина - е достатъчно ефективен стимулант за съдовите хеморецептори. Това наблюдение обяснява защо при анемия и отравяне с въглероден окис честотата на дишане не се променя. При анемия съдържанието на хемоглобин е ненормално ниско; при отравяне с въглероден окис той измества кислорода от хемоглобина, като води до намаляване на равнището на оксихемоглобина.

През 1925 г. Хейманс сменя своя баща на поста ректор на Гентския университет и института "Хейманс". През 1921 г. се жени за Берте Мей, лекар по професия; семейството има двама сина и две дъщери. В продължение на дълги години Хейманс издава и редактира списание "Международни архиви по фармакодинамика и терапия" ("Archives Internationales de Pharmacodynamic et de Therapie"), което баща му основава през 1895 г. Той обича страстно литературата, историята на изкуството и медицината.

След наградите на Хейманс са наградата Алваренг дьо Пиаухи на белгийската Кралска медицинска академия (1931 г.), наградата Теофил Глюг на Кралската академия на науките на Белгия (1931 г.), наградата за медицина на белгийското правителство, присъждана веднъж на пет години (1931 г.), наградата Монтион за физиология на Академията на науките на Франция (1934 г.), наградата Папа Пий XI на Папската академия на науките (1938 г.) и наградата Буржи на Бернския университет. Хейманс е почетен член на Лондонското кралско дружество, Академията на науките на Франция, Медицинската академия на Париж и Нюйоркската академия на науките.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/heymans.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

неделя, декември 25, 2016

Лекции по руска литература – брой 52

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. ИДИОТ (1868 г.) - 1. БЕСОВЕ (1872 г.) - 1. БРАТЯ КАРАМАЗОВИ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

"АНА КАРЕНИНА" (1877 г.)

Сюжет

1.

Аз обикновено не преразказвам сюжети, но за "Ана Каренина" ще направя изключение, защото по природа сюжетът на това произведение е нравствен. Той представлява кълбо от етични мотиви, върху които трябва да се спрем, преди да можем да се насладим на романа на по-високо равнище.

Една от най-привлекателните героини в световната литература, Ана, е млада, прекрасна жена, много добра, дълбоко порядъчна, но съвършено обречена. Като се омъжва за чиновник с многообещаваща кариера, Ана води безгрижен светски живот в най-блестящото петербургско общество. Тя обожава малкия си син, уважава мъжа си, който е с двадесет години по-възрастен, и нейната кипяща жизнерадостна природа приема с желание всички повърхностни удоволствия на живота. Като среща Вронский на път за Москва, тя се влюбва страстно. Тази любов преобръща живота ѝ - сега всичко, което вижда оттам нататък, ѝ се струва в друга светлина.

В знаменитата сцена, когато Каренин я посреща на петербургската гара, тя изведнъж забелязва как стърчат ушите му. По-рано никога не им е обръщала внимание, защото никога не го е оглеждала критично, той бил неотделима част от живота ѝ, който тя приемала безпрекословно. Но сега всичко се променя. Страстта ѝ към Вронский е като поток бяла светлина, под чиито лъчи предишният свят ѝ наподобява мъртъв пейзаж на обезлюдена планета.

Ана не е обикновена жена, не е просто образец на женственост, тя е силна, изпълнена със съсредоточено и сериозно нравствено чувство, всичко у нея е значително и задълбочено, включително и любовта. Тя не може да води двойствен живот, за разлика от другата героиня на романа, княгиня Бетси. Нейната правдива и страстна природа не допуска измамата и тайните. Тя изобщо не прилича на Ема Бовари, провинциална фантазьорка, сантиментална развратница, промъкваща се покрай ронещите се стени към постелите на редуващите се любовници. Ана дава на Вронский целия си живот, решава да се раздели с любимия си син - въпреки терзанията, които ѝ причинява това - и заминава с Вронский отначало в Италия, а след това - в имението му в Централна Русия, макар че тази "открита" връзка я прави безнравствена жена в очите на безнравствения свят. (В определен смисъл за нея може да се каже, че е осъществила мечтата на Ема, която иска да избяга с Родолф, но Ема не познава мъките на раздялата със свое дете, плюс това тази дребна женица не познава угризенията на съвестта.) Накрая Ана и Вронский се връщат в града. Лицемерното общество е шокирано не толкова от нейната връзка, колкото от пълното ѝ пренебрежение към светското приличие.

Докато Ана носи върху себе си цялата тежест на общественото възмущение (тя е унижена и оскърбена, потъпкана и "смазана"), Вронский, който не е много задълбочен, бездарен е във всичко, но е светски човек, само печели от скандала, канят го навсякъде, той се върти във вихъра на светския живот, среща се с бивши приятели, представят го на външно прилични дами, които и за минута не биха останали до опозорената Ана. Той все още обича Ана, но постоянно го влече към спорта и светските развлечения и от време на време той не се отказва от тях. Ана тълкува тези дребни изневери като знак на изстиване към нея. Тя чувства, че може да го загуби.

Вронский, развейпрах с плоско въображение, чувства тежест от ревността ѝ, с което само усилва нейните подозрения.

Доведена до отчаяние от мръсотията и мерзостта, в която потъва любовта ѝ, веднъж в една майска неделна вечер Ана се хвърля под колелата на товарен влак. Вронский разбира прекалено късно какво е загубил. Точно навреме за него и за Толстой започва Руско-турската война и през 1876 г. той заминава на фронта като доброволец. По всяка вероятност това е единственият несвойствен похват в романа: прекалено е удобен, прекалено навреме идва. Паралелна линия в романа, която се развива все едно е съвсем независима, е линията на Льовин и княжна Кити Шчербацкая, ухажването му и женитбата. Льовин е най-автобиографичният герой на Толстой, човек с високи нравствени ценности и съвест с голяма буква. Съвестта не му дава нито миг спокойствие. Льовин изобщо не прилича на Вронский. Вронский живее заради удовлетворяването на своите желания. До срещата си с Ана води общоприет начин на живот, дори в любовта е готов да замени високите идеали с условностите на своя кръг. А Льовин е човек, който смята за свой дълг да разбере околния свят и да намери своето място в него. Затова вътрешната му природа се мени постоянно, той израства духовно през целия роман, издига се до тези религиозни идеали, които по това време Толстой изгражда за себе си.

Заедно с тези главни герои има и други персонажи. Стива Облонский, лекомисленият безполезен брат на Ана; неговата жена Доли, с моминска фамилия Шчербацкая, добра, сериозна, изстрадала жена, една от идеалните героини на Толстой, която е отдала целия си живот на своите деца и на досадния си мъж; семейство Шчербацки, едно от старите московски аристократични семейства; майката на Вронский и цяла галерия представители на петербургското светско общество. Петербургския свят се различава много от московският. Москва е добър, домашен, ленив, патриархален стар град, Петербург е изискана, студена, официална и сравнително млада столица, където самият аз се родих преди тридесет години. Разбира се, не трябва да забравяме Каренин, мъжа на главната героиня, сух, порядъчен господин, жесток в студените си добродетели, идеален държавен служител, рутинен бюрократ, лицемер и тиранин, на драго сърце приемащ фалшивия морал на своята среда. В други минути той е способен на добри пориви, на широк жест, но бързо ги забравя и не може да жертва заради тях своята кариера. Край леглото на Ана, която още не се е оправила след раждането и е уверена в близката си смърт (тя обаче я подминава), Каренин прощава на Вронский и му стиска ръката с истинско християнско смирение и великодушие. Скоро той ще се промени отново, ще стане студен и неприветлив, но в този миг близостта на смъртта променя всичко и дълбоко в душата си Ана го обича също така, както обича Вронский: и двамата се казват Алексей, и двамата ѝ се явяват на сън като спътници в живота. Неговата искреност и доброта няма да продължат дълго и когато се опитва да получи развод (който не би променил особено живота му, но означава много за Ана) и изведнъж се сблъсква с неприятни усложнения, Каренин просто се отказва да действа по-нататък, без изобщо да се замисли какво означава за Ана неговият отказ. Нещо повече, той изпитва удоволствие от своята праведност.

Една от най-великите книги за любовта в световната литература, "Ана Каренина", не е само роман интрига. Толстой се вълнува живо от въпросите на нравствеността като най-важни, вечни и общочовешки. И ето че в "Ана Каренина" изобщо не е заложена тази нравствена идея, която ще види небрежният читател. Поуката не е в това, че Ана трябва да плати за своята измяна (в известен смисъл така може да се формулира поуката, която стои в дъното на "Мадам Бовари"). Същността е друга, разбира се, и е напълно ясно защо: ако Ана беше останала с мъжа си, скривайки умело своята измяна от висшето общество, нямаше да ѝ се наложи да я плати нито с цената на своето щастие, нито с живота си. Ана е наказана не за своя грях (тя би могла да живее с мъжа си и по-нататък), не за нарушаването на обществените норми, доста временни, като всички условности, и нямащи нищо общо със стоящите извън времето вечни закони на морала. В какво е тогава нравственият смисъл на романа? Ще го разберем по-лесно, ако погледнем другата линия в книгата и сравним историята на Льовин и Кити с историята на Врочнски и Ана. Женитбата на Льовин се основава на мефизическа, а не на физическа представа за любовта, на готовността за саможертва, на взаимно уважение. Съюзът на Ана и Врански е основан само на физическата любов и затова е обречен. На пръв поглед може да ни се стори, че обществото е наказало Ана за любовта ѝ към човека, който не е неин мъж. Разбира се, подобна "поука" е напълно "безнравствена", да не говорим за художествената недостоверност, защото другите представителки на висшето общество, същото висше общество, имат колкото си искат любовни връзки, само че тайни, "под тъмен воал". (Спомнете си синия воал на Ема по време на разходките с Родолф и черния воал по време на срещите с Леон.) Но честната нещастна Ана не слага този воал, за да скрие измамата. Законите на обществото са временни, а Толстой се интересува от вечните проблеми. И ето неговия истински нравствен извод: любовта не може да бъде само физическа, защото в такъв случай е егоистична, а егоистичната любов не изгражда, а разрушава. Значи е греховна. С присъщата сила на образното си виждане художникът Толстой сравнява два вида любов, като ги поставя една до друга и ги противопоставя: физическата любов на Вронский и Ана (мятаща се в менгемето на силната, но обречена и бездуховна чувствителност) и естествената, истински християнската (както я нарича Толстой) любов на Льовин и Кити, също чувствена, но едновременно с това изпълнена с хармония, чистота, самоотверженост, нежност, истина и семейно съгласие.

Какво означава епиграфът (в началото на книгата - бел. П. Н.) от Библията "Мое е отмъщението и аз ще го въздам" ("Послание до римляните", гл. 12, ст. 19)? Първо, обществото няма право да съди Ана и второ, Ана няма право да наказва Вронский, като се самоубива.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

петък, декември 23, 2016

Албанският въпрос

Илия Гологанов от с. Крушево, Валовищко, Егейска Македония - "Албанският въпрос", публикувано в сп. "Българска сбирка", год. XVII, книга IV, София, 1 април 1910 година

Обработил от сканиран в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

От 10 юли насам албанският въпрос излезе в предните редове между въпросите в Отоманската империя. С него взеха да се занимават усилено не само албанци и турци, но и всички държави и народи, които пряко или косвено еа заинтересувани с развитието на работите в Балканския полуостров. Още от самото начало на конституционния режим европейци се вмъкнаха в затънтените крайнини на Албания с цел да се запознаят с тая почти неизвестна страна. Статии и книги се пишат за Албания от обществени дейци, политици и държавници. И колкото повече вървим напред, толкова повече този въпрос става интензивен. Албанските депутати в отоманския парламент, които са внушителна група не само на число, но и по ум, се събират на съвещание, за да си изработят програма на действие; свикват се конгреси за национално организиране; албански дейци кръстосват центровете на Албания и Македония и държат сказки по албанското движение. Младотурската партия, която държи браздите на управлението, търси начини и средства да напъти развитието на албанския живот в коритото на младотурските идеали.

Албанците и тяхното движение представляват за нас, българите, голям интерес. Ние сме съседи с тях, та техният живот винаги се е отразявал върху живота на българите. Бъдещата насока на албанския живот несъмнено ще упражнява силно влияние върху собственото наше развитие. Ето защо едно по-близко запознаване с албанците е за нас необходимо.

*

Албания е дълга ивица земя, която на изток граничи с Македония, на запад се плиска от водите на Адриатическо море, на север се допира до Сърбия, Босна и Черна гора, а на юг отива до границите на гръцкото кралство. Малко позната страна, нейното население се изчислява различно, ала то не надминава цифрата 1 30 000. В това число не влизат албанците, живеещи в Македония, в Гърция, в Италия и в другите части на света. Тази цифра е само за населението в Албания.

Албанците се делят на две главни племена: геги и тоски. Гегите населяват Северна Албания, а тоските Южна. Реката Шкумбини, която минава през гр. Елбасан и се влива в Адриатическо море, е границата между двете племена и между двете Албании. Гегите надвишават тоските по численост: първите наближават числото 800 000, вторите са около 500 000. По религия албанците се делят на: мюсюлмани, католици и православни. Мюсюлманите се изчисляват на около 770 000, католиците около 300 000, православните около 230 000. Гегите са мюсюлмани и католици, между които малко число православни, тоските са мюсюлмани и православни.

Албанците са най-старият народ на Балканския полуостров. Те се смятат за потомци на пелазгите и илирийците. Те са още първобитен народ, без култура: до скоро време нямаха нито азбука, нито каква да е книжнина. Културата им беше: песните и традициите за миналото на албанците като народ. В тяхната страна владее още средновековен живот; в Албания феодалната система е още пълна господарка. Населението е разделено на фисове или родове, които имат наследствени главатари и които воюват едни срещу други и за най-малките спречквания. Но често в тия воювания едни главатари се засилват на сметка на други, а на някои наследството се разпокъсва и разнебитва.

Важното географско положение на Албания в Балканския полуостров и отсъствието на култура у албанците са заостряли желанието на околните народи, било с цел да ги погълнат в собствената си утроба, било да ги употребяват като оръдие за осъществяване на интересите си.

Гърците са погълнали голям дял от албанците и те отдавна развиват широка пропаганда в Южна Албания, сред тоските. Понеже православните албанци се намират под ведомството на Патриаршията, гърците, чрез силата на духовенството си, прокарваха гръцката култура и гръцката националност между албанското паство: гръцката книга се употребяваше и в черквата, и в училището. Полека-лека гръцката култура се промъкна и между мюсюлманите албанци, тя доби господстващо положение в Южна Албания, особено в Епир. Гръцкият език стана книжовен език на албанската интелигенция, без разлика на вяра. Чрез силата на културата си гърците сполучиха да създадат елински дух в Южна Албания, оттам излязоха пламенни ратници за елинската идея и за величието на елинския дух, които са жертвали грамадни суми за преуспяването на елинизма, какъвто е, например, гръцкият патриот Запа, албанец по произход. Гърците считат Южна Албания, особено пък Епир, за своя бащиния. Тук му е мястото да се отбележи, че гръцката култура е упражнила силно влияние върху тоските: тя е внесла омекотение в техните нрави и е пробудила у тях жажда за просвета.

В северните части на Албания действат австрийците. Откакто хабсбургската монархия окупира Босна и Херцеговина и стана балканска държава, австрийското влияние силно се чувства над северните албанци, които са най-суровите и най-изостаналите. Австрия, както се знае, има жизнени интереси в Албания, която държи източните брегове на Адриатическото море и пътя от Босна за Егейското море. Гъвкавата австрийска политика действа между албанците по разни начини и с разни средства. Понякога тя насъсква, чрез интереси, албанските главатари да се трепят помежду си, та да се взаимно отслабват и да владее постоянна анархия в страната; понякога предизвиква частични бунтове против самата турска власт, а често възбужда дивите инстинкти и на гегите против сръбския елемент в Стара Сърбия, която е звеното между Сърбия и Черна гора и която лежи на пътя към долината на Вардар и Солунския залив. За да бъде влиянието ѝ всестранно, тя си служи и чрез католическото духовенство и чрез културни средства. И действително, австрийското влияние между северните албанци е господстващо, то държи в ръцете си всичките ония пружини, чрез които може да се действа по един или по друг начин.

Откъм запад върху Албания действат италианците. И те имат там жизнен интерес, защото ако албанските брегове попаднат под владичеството на Австрия, тогава Адриатическото море ще стане австрийско или по-добре немско море, а това би застрашило бъдещето на италианския народ. Средствата на Италия за прокарване на своето влияние между албанците са главно културни и икономически: отваряне на италиански училища - такова има от три години и в Скопие, засилване търговските си сношения с албанските брегове, както е открила параходни съобщения и пощенски писалища по всичките крайбрежни градове. Ала за отбиване на австрийското надмощие над Албания италианците съдействат да се разбуди и заякчи у албанците народната свяст, националното съзнание - яки лостове за осуетяване на външно промъкване. За тая цел те са давали широко гостоприемство в земята си на албанската емиграция, която е била подпомагана материално и морално в нейната работа за пробуждането на албанския народ. В тая борба италианците напоследък доближиха към себе си и славянския елемент на Балканския полуостров в лицето на сърбите и черногорците. С помощта на западните сили и Русия те действат да се отвори на сърбите търговски път през Албания за Адриатическо море, именно с построяването на Трансбалканската железница. Така Трансбаканската линия, като стане сръбски и международен търговски друм, ще послужи едновременно и за националното засилване на албанците и като охрана на Албания и на Балканите.

Least but not least - последни, но не по-малко важни са турците. Албанците са били крепост та на турското владичество в Европа, главно на Балканския .полуостров. Затова турската политика е била насочена да се засилва албанският елемент за сметка на другите съседни населения. Направиха от албанците едно привилегировано племе, оставиха ги да живеят своя живот и им дадоха почти неограничена свобода да се разширяват по близките области. Оставени така свободни, албанците се посветиха на пушката и с нея налитаха от планините по околните села и каази. Чрез грабеж, убийства и опустошения те пропъждаха християнското население от съседните крайнини и се ширеха на изток и на север, най-вече в Стара Сърбия, която е вече цяла заляна от албанското море. Чрез разширението на албанския елемент намаляваше се християнската сила, а се увеличаваше мюсюлманската. В това направление много енергично действаше бившият султан Хамид, който, от една страна, не допускаше никаква просветна зара в Албания и държеше албанците в пълно невежество, а, от друга, ги употребяваше за оръдие да рушат християнските огнища и да се настанят в тях. Под неговото покровителство албанците, след като наводниха Стара Сърбия, прехвърлиха отсам Шар планина и, през Гиляна и Прешово, слязоха в равнината, през която минава железницата от Европа - Сърбия за Солунския залив. Един дебел албански пояс опаса цялото протежение на сръбската граница. Тази султанхамидовата политика напълно се схождаше с австрийската в Северна Албания, дето и взаимно си помагаха.

*

От 10 юли насам условията се измениха и между албанците се появи силно движение за национална пробуда. Но това движение требва да се раздели географски, ако искаме да имаме ясно понятие както за самото движение, така и за целия албански въпрос.

Албанското национално движение е предимно дело на южните албанци — тоските. То вече има силен ръст в Южна Албания. Благодарение на това, че тя е била в по-близко съприкосновение с цивилизования свят и още че тоските са с по-жив темперамент, албанската пробуда се е появила най-напред в Южна Албания. Въпреки усилията на султан Хамид да задушава всякаква просветна работа между албанците, тя бавно, но постоянно проникваше и се ширеше в Южна Албания. Печатаните книги, брошури и вестници в странство се разхвърляха между населението, което с жажда слушаше да се разказва за подвизите на неговите прадеди, за славното минало на албанците. Историята на албанския вожд Георги Кастриот, познат под популярното име Искендер бег, е упражнявала съществено влияние върху душата на албанеца, както първата българска история на Отец Паисий върху душата на българина. Заблещукаха тук-там и албански училища, които, въпреки зложелателството на Хамидовата власт и ожесточената гонитба от страна на гръцкото духовенство, хвърлеха зарите на просвета и пробуда. Появиха се на помощ и американските мисионери, които се заинтересуваха от участта на албанския народ и поискаха да вземат участие в неговото възкресяване. Тяхното девическо училище в Корча, което брои близо стотина ученички - християнки и мюсюлманки - сее не само просвета на албански език, а носи и сближение между всичките албанци в развитието на националния живот. С прокламирането на конституцията албанското национално движение взе едва ли не размерите на българското възраждане. Отвориха се нови училища, откриха се албански клубове от всички центрове, появиха се няколко вестници и списания, започна се жива агитация от страна на албанската интелигенция. Свикаха се миналата година два конгреса: единият в Битоля, другият в Корча. Реши се на Корчанския конгрес да се открие в Елбасан едно педагогическо училище, което да приготовлява учителски сили. В това училище са се стекли албанчета от всичките краища и се работи усилено върху тези бъдещи албански просветители. Миналата година, през Великденските ваканции, имаше в Корча събор и от американските мисионери, на който присъстваха видни личности от мисиите в Турско и България. На него е взето решение да се разшири работата на американската мисия между албанския народ. Появили се и пожертвуватели между албанските синове в чужбина. Богаташът Христо Наум, живеещ в Букурещ, е купил едно широко място в Корча за албанска гимназия. С една реч, националното движение в Южна Албания е взело тласъка на българското движение по време на борбата срещу гръцкото духовенство. И там Патриаршията е започнала поход против албанската книга и против албанското училище, обаче нейното противодействие може само да ускори отхвърлянето на гръцкото духовенство. Поражда се вече идеята за отделна албанска черква.

Но ако албанското дело е направило такива успехи в Южна Албания, то едва-що набъбва в Северна. В тая част на албанската земя се проглеждат големи пречки и силни противници. Предвижда се една борба, която изглежда да бъде дълга и упорита. Тя може би ще остави силни отпечатъци върху развитието на албанския народ.

Един от главните въпроси, който занимава умовете на младотурските вождове, е албанският въпрос. Както казахме в встъплението си, младотурците ще се стремят да запазят албанската крепост за отоманските владения на Балканския полуостров. Тяхната политика не е още определена, ала изглежда, че е на път да се очертае. Те ще искат, чрез една добре поддържана училищна пропаганда, да създадат особено между гегите една силна турска интелигенция. Насърчение намират у гръцката училищна пропаганда между самите албанци, между власите и караманлиите, па и между българите. Внушителна част от тоските, власите и караманлиите са претопени и погърчени чрез гръцкото училище. Защо и младотурците да не могат, чрез една добре планирана училищна политика, да постигнат подобни, даже по-добри резултати в Северна Албания, чието население е в мнозинството си мюсюлманско и още е една невежествена маса. На такава маса, без книжнина, без училищее, може да се насади всякаква нова култура. Водени от такива съображения, младотурците изглежда да подземат широка просветителна работа в земята на гегите. Отворена е пълна гимназия в гр. Ипек, центъра на Горна Албания; отворени са руждиета - един вид петокласни училища в Призрен, Прищина и Митровица; отварят се училища и в други по-малки паланки. Скопие се предназначава да бъде голям просветителен център за Северна Албания. Най-видното и просторно здание в този град е Идадието - гимназията, където следват стотици ученици от всички краища на вилаета. До него е Исляхането - занаятчийското училище, също великолепно здание. Има и военно училище. Тая година се откри и педагогическо училище за приготвяне на учителски сили по селата. Следващата учебна година се проектира да се отпуснат големи суми на косовския вилает за просветителни цели, които ще дадат възможност да се разшири още повече училищната мрежа.

Някои искат да установят една близка връзка между този план на училищна пропаганда и подигнатия напоследък въпрос за албанската азбука. Може да се каже, че латинската азбука е получила право на гражданство в албанския писмен език. С нея се пишат всички албански вестници и списания, с нея са написани училищните книги и с нея вече има създадена цяла албанска литература. Тя се употребява от всички албанци в Южна Албания - от християни и мюсюлмани, а също и в Северна Албания, където е могла да си пробие път албанската книга. Още: латинската азбука отговаря на свойството и характера на албанския език. Обаче, изведнъж, почти неочаквано, се отваря въпрос за азбуката. Сигналът се дава от Цариград, няколко души депутати албанци подписват едно заявление до великия везир, с което искат да се забрани употреблението на латинската азбука и да се замени с арабска. Започва се силно движение в Северна Албания против латиницата, свикват се митинги в Скопие, Куманово, Прищина и други места против употреблението на латиницата, като азбука, която засега свещенството на Корана, понеже той требвало да се пише само с арабска азбука. Това движение е днес в най-големия си разгар: по азбуката се водят усилени агитации от една и от друга страна; по нея може да изгубят депутатските си места няколко албански депутати от северна Албания. Тоските са крайно раздразнени от повдигането на такъв въпрос за азбуката. Те обвиняват младотурците, че са го подигнали изкуствено, за да предизвикат раздяла и раздори между албанците. Стремежът на младотурците бил да се изкопае една пропаст между Северна и Южна Албания, между геги и тоски. Понеже латиницата е яко настанена в Южна Албания, ако може да се прокара арабската азбука в Северна Албания, ще изникнат две книжнини, два вида училища и двете Албании ще се отчуждят една от друга. Раздялата даже може да отиде по-нататък: латиницата да остане само у християните албанци, а всичките мюсюлмани албанци, сред тях и тоските - да се подведат под знамето на арабската азбука, като им се бие върху религиозните чувства. В такъв случай и при такива създадени условия се нанася тежък удар на албанското национално единство, спъва се националното развитие на албанския народ и се открива добра почва за просветителната пропаганда от страна на турците.

Ала има и други фактори, които ще упражняват силно влияние върху развитието на албанците. Ние ги очертахме накъсо в първата част на статията. Австрийци и италианци ще засилят своята работа в Северна Албания, която, поради географското си положение и Трансбалканската железница, ще стане важно поле на икономическото и политическо състезание между малки и велики сили.

Самите албанци имат голяма вяра в бъдещето. Те се намират днес в онова душевно настроение, в каквото се намираха българите през добата на своята духовно-национална пробуда. Тяхното въодушевление даже е по-голямо, защото и характерът им е по-жив, по-огнен. Те не се съмняват в тържеството на своето право да живеят като народ между народите в отоманската империя. Но и не се лелеят от илюзията, че това тяхно право ще се добие с леснина, напротив, те предвиждат, че то ще се извоюва сред големи трудности.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Илия Гологанов (1865 - 1910) е публицист, секретар на Българската екзархия и секретар на ВМОК, роден в големия род Гологанови.

четвъртък, декември 22, 2016

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 7

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА.

КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА

(шеста забава от първия ден)

ПОДУЧЕНА ОТ ШИВАЧКАТА ДА УБИЕ СВОЯТА МАЩЕХА, ЦЕЦОЛА СИ МИСЛИ, ЧЕ ЩЕ СПЕЧЕЛИ НЕЙНОТО УВАЖЕНИЕ ЗАРАДИ ПОМОЩТА ДА СЕ ОЖЕНИ ЗА БАЩА Ѝ, НО ВМЕСТО ТОВА ТРЯБВА ДА ЖИВЕЕ В КУХНЯТА. С ВЪЛШЕБНОТО ИЗКУСТВО НА ФЕИТЕ ОБАЧЕ, СЛЕД РАЗЛИЧНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ, ТЯ УСПЯВА ДА СТАНЕ ЖЕНА НА КРАЛЯ.

Слушателите приличали на каменни статуи, когато слушали разказа за бълхата, а след това признали магарешката глупост на краля, който подложил на такъв риск интересите на своето потомство и наследството на престола в кралството заради една празна забава. Накрая всички утихнали и Антонела казала така:

- Макар че е способна да отвори бездна от лукави дела, завистта не успява да получи нищо друго освен херния вместо водянка. И само тя може да си въобрази, че е удавила някого в морето, когато изведнъж самата се оказва под водата, като плюс това се разбива о рифовете. Така се случило и с едни завистливи девици, за което ми хрумна да ви разкажа..

Нека се знае, че живял някога един овдовял принц, който обичал така единствената си дъщеря, все едно нищо друго освен нея не бил виждал по целия свят. За нея той държал една изкусна шивачка, която я учела да бродира, да плете дантели, да прави превъзходни ресни и кантове и при това се отнасяла толкова топло с нея, че няма как да се опише. Но ето че баща ѝ решил да се ожени повторно. Взел си една зла и коварна жена и, като подтикната от дявола, проклетницата намразила завареничето, постоянно му правела муцуни и гримаси, гледала го страшно, така че бедното момиче все се оплаквало на шивачката от обидите на мащехата, като ѝ казвало: "Ах, Боже мой, ако не тя, а ти ми беше майчица, ти, която ме даряваш с толкова топлина и ласки!"

И толкова припявало тази песен, че успяло да пусна бръмбар в главата на шивачката, и тя, изкусена от нечестивия, му казала веднъж: "Ако постъпиш с тази глупачка така, както тя постъпва с тебе, аз ще стана твоя майка, а ти ще станеш зеница на окото ми".

Преди още да свърши, Цецола (така се казвало момичето) отвърнала: "Прости ми, че те прекъсвам. Зная колко ме обичаш, затова не ми го казвай. Научи ме на занаят, останалото ще направя сама. Ти напиши, а аз ще подпиша". "В такъв случай - казала шивачката - си отвори ушите, слушай ме и твоят хляб ще стане бял като ябълков цвят. Когато баща ти отиде някъде по работа, кажи на майка си, че искаш да си избереш дрехи от вехтите, които са в килера в големия сандък, за да запазиш тези, които са на тебе. А тя ще се радва да те види в кръпки и дрипи. Ще отвори сандъка, за да избере нещо по-лошо, а на тебе ще каже: "Задръж капака". Докато рови вътре, пусни капака да падне с всичката си сила върху врата ѝ и да го строши. Когато свършеш това - нали знаеш, че баща ти е готов на всичко, даже фалшиви пари да сече, само и само да си доволна, - ще дойде случай да те приласкае, а ти го помоли тогава да ме вземе за жена. Ще ме направиш щастлива и ще бъдеш господарка на целия ми живот".

Като чула това Цецола, един час вече ѝ се струвал хиляда години. Но най-сетне успяла да изпълни всичко така, както била научена. А когато минал траурът по нещастната мащеха, Цецола започнала да натиска баща си, за да се ожени за шивачката. Отначало принцът сметнал това за шега, но дъщеря му била така настоятелна, че постигнала своето: в крайна сметка той се съгласил с нея, взел за жена Кармозина (както се казвала шивачката) и отпразнували това тържествено.

А докато младоженците се наслаждавали на любовта, Цецола излязла на терасата на къщата и една гълъбица, като се стрелнала над каменната ограда, долетяла до нея и казала: "Когато имаш нужда от нещо, изпрати някой да го поиска от гълъбицата на феите, които живеят в Сардиния, и веднага ще го получиш".

Новата мащеха обграждала пет или шест дена Цецола с ласки: и на почетно място я слагала, и вкусни мръвки ѝ сипвала, и с най-хубави дрехи я обличала. Но когато минало малко време, натирила тези любезности през девет гори в десета и забравила изобщо за направената услуга (горко на душата, която има зла господарка!). А вместо това започнала да поставя по-високо своите шест дъщери, които до това време криела, и така завъртяла главата на мъжа си, че той обикнал доведените момичета и изхвърлил от сърцето си своята дъщеря. Стигнало се дотам - отстъпиш ли един път, после няма наваксване, - че я преместили от стаята ѝ в кухнята, от балдахина - до огнището, от разкошните златни и копринени одежди - при дрипите, от скиптъра - при ръжена, и не само положението ѝ се променило, но и името ѝ, защото вместо Цецола всички започнали да я наричат Котката Пепеляшка.

Случило се така, че принцът трябвало да замине за Сардиния по държавни работи. И започнал да пита една след друга Мперия, Каламита, Шиорела, Диаманте, Коломина и Паскарела, шестте си доведени дъщери, какво искат да им донесе оттам като подарък. Първата поискала официални дрехи, втората - накит за косите, третата - руж за лицето, четвъртата - всякакви дреболии, за да си убива времето; едната едно, другата друго. Накрая след всичките, като на шега, казал на дъщеря си: "А ти какво ще поискаш?" Тя отвърнала: "Нищо, само кажи за мене на гълъбицата на феите, които живеят там, да ми изпратят нещо. Но ако забравиш, няма как да продължиш пътя си. Помни добре какво ти казах, защото каквото му е на човека в ума, такива ще са и постъпките му".

Тръгнал принцът на път, свършил си работата в Сардиния, купил всичко, което му поискали доведените дъщери, а за Цецола забравил. Но когато се качил на кораба и вдигнали платното, корабът не можел да излезе от пристанището. Мислели, че насрещните течения не му дават да излезе. Собственикът на кораба, който вече почти се отчаял, легнал уморен да спи, а в съня си видял една фея, която му казала: "Знаеш ли защо не можете да излезете от пристанището? Защото принцът, който е на кораба ти, не изпълни думата, която даде на дъщеря си: не забрави за никого, освен за тази, която е негова родна плът и кръв".

Събудил се собственикът, разказал съня си на принца и той, смутен от неизпълнената уговорка, отишъл при пещерата на феите и като им разказал за дъщеря си, ги помолил да му дадат някакъв подарък за нея.

Тогава от пещерата излязла една девойка, неземно красива, и казала на принца, че е благодарна на дъщеря му за това, че я помни, и че цени нейната признателност. Като рекла това, му дала една издънка от финиоква палма, златна мотичка, златна кофичка и копринена кърпа, за да посади дъщеря му и да отгледа палмата. Удивен от тези дарове, принцът се сбогувал с феята и заминал за своята страна. Там дал на заварените си дъщери това, която всяка му поискала, а след това и на дъщеря си подаръците, които изпратила феята.

Цецола, изключително зарадвана, посадила палмата в красива саксия и започнала да разрохква земята и да я окопава, сутрин и вечер да я полива, с копринената кърпа да я изтрива - толкова прилежно, че за четири дена палмата пораснала висока колкото жена. От нея излязла феята и рекла: "Кажи какво искаш?" Цецола казала, че иска понякога да излиза навън, но сестрите ѝ да не знаят това. Феята отвърнала: "Когато поискаш да излезеш навън, ела до моята саксия и кажи:

Прекрасна моя палмо,

със златна мотичка те окопах,

със златна кофичка те полях,

с копринена кърпа те изтрих;

съблечи от тебе, облечи на мене!"

А когато се върнеш и поискаш да се съблечеш, повтори същия стих, само промени края: "Съблечи от мене, облечи на тебе!"

И ето че дошъл празничен ден. Излезли дъщерите на мащехата, натруфени, нагласени, гримирани, целите с финтифлюшки, с дрънкулки, ароматизирани с всякакви цветчета, венчелистчета, мимози и рози. Тогава Цецола изтичала бързо при саксията, казала думите, на които я научила феята, и излязла цялата излъскана като кралица. Яхнала един кон - а след нея дванадесет пажа, също спретнати, нагласени - и последвала сестрите си. На тях слюнките им потекли като видели тази прекрасна гълъбица!

Но угодно било на Случая да отиде там и кралят. И като видял невероятната красота на Цецола и бил твърде очарован от нея, заповядал на най-верния си слуга да научи всичко, което е възможно, за тази нечувана красавица: коя е и къде живее.

Слугата я последвал незабавно, но пазейки се да не бъде проследена, тя разсипала след себе си шепа златни монети, които палмата ѝ дала за подобен случай. Като видял жълтиците, слугата изпуснал юздата и започнал да пълни ръце и джобове с пари, а тя мигновено се шмугнала в дома си, където се съблякла така, както я научила феята. Точно тогава се върнали и онези плашила, сестрите ѝ, и за да я подразнят, започнали да разказват къде са били и какво са видели.

В същото време слугата се върнал при краля и му разказал какво се е случило с монетите. Избухнал кралят в гняв и му казал: "За няколко посрани гроша продаде желанието на господаря си! Но сега ще трябва на всяка цена да разбереш коя е прекрасната девица и в кое гнездо се таи това сладко пиленце".

Настъпил друг празник. Сестрите отишли, наконтени и гримирани, като оставили нещастната Пепеляшка край огнището. Тя обаче изтичала при палмата и казала същите думи като първия път. От палмата изскочили куп придворни дами: едната държи огледало, другата носи вода, третата - маша за къдрици, четвъртата - мазила с руж, петата - игла за прическа, шестата бърза с роклята, седмата - с елмазен венец и огърлици. Натъкмили я, като слънце грейнала, сложили я в карета с впрегнати шест коня, на капрата - кочияши, а отзад - пажове с ливреи. Стигнала до мястото, където бил празникът, хвърлила в голямо изумление сестрите си, а в гърдите на краля разпалила най-силен огън.

А когато тръгнала да се връща и слугата започнал да я следи, за да не я догони, тя разхвърлила по пътя шепи бисери и скъпоценни камъни и докато слугата ги събирал (защото такива неща няма как да бъдат подминати), спечелила време да се добере до дома си и да се преоблече като миналия път.

Довлякъл се слугата при краля, целият разтреперан от страх, а той му казал: "Кълна се в душите на всичките мои мъртви предци, че ако не я намериш, такъв бой ще ти хвърля и толкова ритника ще ти ударя, колкото коси имаш в брадата си".

Дошъл обаче още един празник. Сестрите излезли, а Цецола отново при палмата, повтаряйки същия вълшебен стих. Облякла си в безмерно великолепие, седнала в златна карета, с толкова слуги, отпред и отзад, все едно знаменита куртизанка е излязла на разходка и са я обкръжили стражи и тайни агенти. Когато разпалила ревността на сестрите си, тя си тръгнала, а слугата се понесъл след каретата като конец след игла. Виждайки, че той не изостава нито на крачка, Цецола извикала: "Карай по-силно, кочияшо!", каретата се стрелнала с бясна скорост и така бързо летяла, че от крака ѝ изхвръкнала едната пантофка - по-изящно нещо от нея светът не бил виждал. Като не успял да догони каретата, която летяла като птица, слугата вдигнал пантофката от земята и я занесъл на краля, като му разказал какво се случило.

Кралят взел в ръка пантофката и казал: "Ако основата е толкова прекрасна, какъв ли е дворецът! О, дивен канделабър, на който е стояла свещта, която ме възпламени! О, триножник на прекрасния съд, в който кипи моят живот! О, чудна плувка от въдицата на Амур, уловила душата ми! Ето че те имам, държа те нежно в ръцете си и като не мога да се добера до върха на дървото, поне да обожавам неговите корени! Като не стигам до капитела на възвисената колона, ще целувам нейното подножие! Ти си била основата на най-бялото краче на света, а сега се превърна в капан, уловил моето почерняло от нетърпение сърце! Върху тебе се е извисявала палмата, която измъчва моята душа. Но от тебе расте и моето наслаждение в живота, само защото те гледам, само защото те притежавам!"

Като казал това, повикал писаря, наредил на тръбача и под гръмките звуци "ту-ту-ту" провъзгласил указ всички жени от страната да се съберат на общ празник и пир, който е решил да даде. И когато настъпил определеният ден, о, мили мои - какво ядене настъпило, какво тъпкане! Откъде се взели тези питки с извара, захаросани портокали и хлебчета с ароматни сирена, откъде се взели тези задушени меса, тези пържени кюфтенца, макарони на фурна и мекици! При това толкова, че можело цяла войска да ес нахрани!

Събрали се всички жени: знатни и незнатни, богати и бедни, стари и млади, красиви и грозни, и когато се издокарали, доколкото можели, кралят, след като го поздравили, започнал да мери пантофката ту на една, ту на друга и така поред на всички поканени, като гледал на коя ще стане точно на крака, за да може по формата и по размера ѝ да познае тази, която търсел. Но не намерил крак, на който да прилепне добре, и останал много огорчен.

Наредил тогава на всички да млъкнат и обявил: "Утре елате пак на моето мъчение. Но ако ме обичате, гледайте нито една да не остане вкъщи, каквато и да е".

Тогава принцът си спомнил и казал: "Имам една дъщеря, но винаги си стои у дома, наглежда огнището, защото е много грозна и не е достойна да седи на вашата маса". Кралят отвърнал: "Тя ще бъде първа в списъка, защото е такава кралската ми воля".

С това се разделили, а на следващия ден се върнали отново. И сега вече с дъщерите на Кармозина дошла и Цецола. Още щом я видял, кралят веднага схванал всичко, но се направил, че не се е досетил.

И ето че приключило унищожаването на ястията, настъпило време да се мери пантофката. Не успели кралските хора да я поднесат към Цецола, когато тя изскочила от ръцете им като жива и се залепила за крачето на това писано яйце на Амур така, както магнит прилепва към желязо. Като видял това, кралят притичал, стиснал Цецола в обятията си, сложил я до себе си под балдахина, увенчал я с корона и заповядал на всички да я приветстват и да ѝ се поклонят като на своя кралица. А сестрите, гледайки това, се пукали от завист - защото наистина не можели да изтърпят една такава сърдечна възбуда - и си отишли у дома при майка си, като признали, макар и против своята воля, че

е глупав този, който спори със звездите..

(Следва)