СЛУЖБОМЕР

петък, юли 29, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 110

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108, 109.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

110

А в Менск започна неспокоен, размътен живот. Партийната преса, телевизията, а също така и партийните органи на всички равнища се нахвърлиха върху новото национално-демократично движение. Обвиненията бяха най-страшни. Наричаха бенеефовците фашисти, немски слуги, полицаи. Националното бяло-червено-бялото знаме обявиха за фашистко и непрекъснато доказваха, че именно под него немците и полицаите са разстрелвали евреите. За Пазняк казваха, че е бил полицай (а е роден през 1945 година) и че е син на полицай (а не на войник червеноармеец, загинал на фронта). Пазняк обаче запазваше спокойствие и твърдост, не се занимаваше с опровержения и неуморно събираше под знамената на БНФ националния актив. Негови съратници от самото начало станаха М. Дубянецки, а също така известните историци М. Ткачоу и А. Грицкевич, професор Ю. Хадика, учен, преподавателите Г. Вашчанка, В. Вячорка, Ю. Сиучик, изкуствоведите В. Чуйко и В. Тригубович. А също художниците М. Купава, А. Марачкин, Я. Кулик, журналиста С. Навумчик с жена си Галя. Писателите в новото движение не бяхме много: аз, Ригор Барадулин, Артур Волски. И толкова. Повечето писатели страняха от БНФ. След това по-голямата част от тях влеле в Дружеството на беларуския език, либерална организация, създадена със съгласието на властите от Н. Гилевич. През зимата започнахме да готвим конгрес, за да узаконим Фронта, да го направим легитимен. Не можехме да проведем конгреса в Менск, така че ни спасиха литовските приятели - помогнаха за организацията, дадоха удобно помещение. За съжалени аз не участвах в конгреса - съвпадна с отдавна предвидено отиване в Испания. Международната писателска общност беше планирала конгрес в Севиля и аз бях определен там за докладчик. Имаше и друга причина, която ме накара да не отида във Вилнюс, а в Севиля: една издателска фирма предлагаше да издаде мои събрани съчинения, включвайки в тях всичко, което съм написал, както и забраненото в Съюза. Подготвих съответните ръкописи, събрах черновите - такава беше уговорката. Не можех да изпратя това по пощата, а да го занеса лично можех, използвайки депутатската си неприкосновеност на митницата. Издателството ми даде няколко адреса в чужбина, включително и в Мадрид. Като пристигнах там със самолета, опаковах всичко и го изпратих на мадридския адрес. И - завинаги. Не получих нито една дума в отговор. После се опитах да разбера нещо за това издателство, но не открих никакви негови следи. Така пропадна всичко. (Може някога ще се намери в бездънните хранилища на КГБ, ФСБ, ФАПСИ и т. н.) За няколко дена по време на това пътуване спрях в Мадрид. В общи линии всички европейски градове са с нещо еднообразни - с архитектурата, с благоустройството си. Но всеки си има свой облик, свои особености - в областта на планирането, на озеленяването, да не говорим за музеите. Мадридският "Прадо" зашеметяваше, както може би и всички подобни средища на многовековната европейска култура. Не като галерията на Пикасо, в която имаше малко посетители, а и изглеждаше прекалено модернистична - дори за Пикасо. Въпреки това неговата знаменита "Герника" е станала заслужено емблема на наближаващата световна война.

Но като че ли най-силно впечатление ми направи мемориалът, разположен на половин час път с автомобил от Мадрид.

Още отдалече на планината се вижда огромен католически кръст, под който се намира мемориалът - огромна катедрална зала в скалата, разделена на две половини. В едната са намерили последен приют републиканците, а в другата - метежниците франкисти. По средата се издига гранитния гроб на самия Франко, който след смъртта си е обединил всички - и врагове, и приятели. Това беше прекрасно въплъщение на християнския постулат, че пред Бог всички са равни, смъртта обединява. Постулат, който за голямо съжаление у нас е занемарен дори в границите на една нация, да не говорим за отношението към други националности, някогашни врагове. Ако в Европа са построени стотици мемориали и старателно се грижат за гробовете на нашите войници, жертви на Втората световна война, на наша земя от немските паметници не е останал нито един. Всички бяха разрушени от вълната на естествения военен гняв и омраза към окупаторите, която не се е уталожила и до ден днешен. И сега нашите ветерани са готови на всичко, за да не позволят немците да възстановят със свои средства паметта за своите жертви на наша земя. В същото време хуманитарна помощ от тях искат редовно да получават. Моралът е такъв. Дори в рамките на възстановеното и почитано християнство. Севиля със зелената трева на моравите през февруари и вечнозелените палми напомняше приятно за пролетта, както и с портокаловите си дървета по улиците, обсипани с жълти плодове, които на вкус не се оказаха добри - бяха горчиви. Посетихме бившата тютюнева фабрика, където е работила някога безсмъртната Кармен, а сега се чуваше неспирната врява на студентите от Севилския университет. Един ден се почувствах зле, не отидох сутринта на заседанието на конгреса, лежах в хотелската стая и станах неволен свидетел как в съседната стая претърсват куфарите на моя другар московчанин. Правеха го двама наши земляци, които дойдоха заедно от Мадрид. Несправедливо щеше да бъдат обвинявани испанците, ако му изчезнеше нещо. А можеше и да не му изчезне - да се прибави, което можеше да бъде още по-лошо.

По обратния път срещнах на мадридското летище Олег Яфремов, който се връщаше у дома от гастроли. Изглеждаше зле, беше изпълнен със застарял песимизъм, не очакваше нищо добро за културата. Това беше малко странно на фона на видимата еуфория, която цареше в Москва във връзка с перестройката. Но Яфремов беше мъдър човек, трудно беше да не му повярваш.

Върнах се в Менск и веднага попаднах във водовъртежа на политическата борба, която се разгръщаше изцяло в беларуската столица. БНФ веднага след създаването си започна да призовава народа, да го вика на улицата. Народът не реагираше с голямо желание на пламенните призиви на Пазняк, но постепенно се събираше, слушаше изказващите се на митингите. Пазняк поставяше крайно радикални цели, които предизвикваха у едни съмнение, други се плашеха именно от този радикализъм. Често заседаваше Събранието, в което с Барадулин се стараехме да участваме редовно. Ригор се изказваше кратко, но винаги остро и на място. Условия за политическа работа нямаше, с помещение за своите заседания Събранието не разполагаше и се събирахме в случайни помещения - в училища, музеи и понякога в Дома на литератора, докато принадлежеше на писателите. По това време в Дома на литератора се простихме с Михас Ткачоу, който почина след побой в Мсцислаучински район. А преди това Михас ходи в Горадня за погребението на Аляксей Карпюк. Карпюк почина през лятото, като се мъчи тежко от рак на стомаха. Малко му бяха приживе другите страдания... Даже през последните години старите комунисти го обвиняваха във вестниците, че представя неправилно колективизацията, оскърбяваха с гнусни изрази автора. Карпюк заведе дело за обида и го спечели, като получи за своето унижение една рубла. Неговите противници само се изсмяха: сарказмът на Карпюк не достигна до тях...Скоро за обида и клевета те се научиха да смъкват милиони и ги даваха за нуждите на детски градини. Самите те вече се бяха натъпкали, на тях не им трябваха.

(Следва)

четвъртък, юли 28, 2016

Хилми паша за новите Балкани (Интервю от запасния майор Д. Атанасов)

Димитър Атанасов Думбалаков от с. Сухо, Лагадинско, Егейска Македония - "Хилми паша за новите Балкани (Интервю от запасния майор Д. Атанасов)", публикувано във в-к "Камбана", год. III, бр. 1815, София, 10 февруари 1914 година)", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 46, София, Благовещение, 7 април 1930 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Връщайки се от Албания, спрях се във Виена и счетох за необходимо да посетя прочутия бивш главен инспектор на Македония, умния и достоен турски държавник Хилми паша, сега отомански посланик в австрийската столица.

Хилми паша влезе в салона с фес на глава; той е висок, с едра, но деликатна конструкция, възстар, с правилни и красиви черти на лицето и малка брада, почти побеляла. Държи се с много достойнство и елегантност.

След като му изказах удоволствието да видя бившия управител на моята родина, той ме запита откъде съм родом.

- От Сухо, Солунско.

- Да, знам това чисто българско село.

Хилми паша наистина познава Македония във всяко отношение и днес той разбира по-добре от всеки друг турчин положението на новопоробената страна.

- Никога не допущах, каза пашата, че Македония може да стане някога сръбска, че гърците ще владеят Солун, но съдбата, знаете, често допуща и най-странните неща.

Населението в Македония е в своето болшинство българско, после иде по численост турското, гърците са малко, а сърби там никак няма между коренното население.

Освен това, продължи Хилми паша, за свободите на тая страна се бориха и се жертваха само българите. Революционната борба и войната - туй бе чисто и само българско дело.

В революционното време гърците и сърбите, смело казвам това, вървяха наедно с нас, турците, против вашите комитети. На мене и на моята полиция те съобщаваха всичко, каквото научеха за вас, те бяха наши шпиони, приятели и доброжелатели.

И когато България реши да воюва, те се присъединиха само да извлекат ползи на ваша и на наша сметак. Преди на вас да изменят, те се отнесоха вероломно към нас.

Но каквито и да са сърбите и гърците, виновни сме си ние, българите и турците, защото не се разбрахме навреме.

Но радостта на гърци и сърби от лесно добитите печалби не ще е за дълго. Туй българско, турско и албанско население по никой начин не могат задържа в покорство. Познават най-добре якия революционен дух на българската нация. Нищо не е в състояние да го сломи.

Ако империята не можа да излезе на глава с българите, сръбската и гръцката власт ли ще ги укроти?

Две въстания на българите, които сигурно ще бъдат подкрепени от турци и албанци, ще сломят и Сърбия, и Гърция не само финансово, но и морално.

Турция бе неизтощима, нейният войник и зиме и лете бе на поста си и не успя да стане господар на революцията.

Всичко туй не могат да не съзнават и великите държави, чиито икономически интереси много страдат от вечните борби и размирици на Изток.

Едно е средството да се разреши балконският мир с добро за всички.

- От Македония и Косово поле трябва да се създаде отделна автономна област.

И това, убеден съм, каза Хилми паша, ще стане не след много дълго време.

После Хилми паша разви своите идеи за пълната общност в държавните цели на България и Турция. Едни им са външните врагове, еднакви икономически и национални интереси.

Това е само част от разговора ми с Хилми паша.

Както любезно бях посрещнат от пашата, още по-любезно бях изпратен. Той ме задължи да поздрави многобройните му познати и приятели българи от добри и лоши времена.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Димитър Атанасов Думбалаков е майор от Българската армия и войвода на ВМОК. Участва в Четническата акция на ВМОК , Горноджумайското въстание и в Илинденско-Преображенското въстание. В 1912 г. заедно с Петър Дървингов е един от основните организатори на Македоно-одринското опълчение на Българската армия. По време на Първата световна война командва Втора дружина на Трети пехотен македонски полк на Единадесета дивизия на Българската армия, която се сражава с френски части във Велешко. Думбалаков е ранен на 31 октомври 1915 г. и почива малко по-късно. Погребан е тържествено на 1 ноември в двора на църквата "Свети Пантелеймон" във Велес.

Братята на Димитър Думбалаков също са прославени македонски българи – Трендафил Думбалаков е български военен и ВМОРО войвода, загинал 18-годишен в легендарната битка на Ножот, а Михаил Думбалаков е български журналист, деец на ВМОК, участник в Илинденско-Преображенското въстание и горянин.

сряда, юли 27, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 109

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107, 108.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

109

Мина малко време, започнах да пиша поредната повест, но постоянно трябваше да прекъсвам - нямаше спасение от журналистите, свои и придошли. По това време в Менск идваха кореспонденти от Варшава, Прага, от немския "Шпигел", а московските журналисти като че ли изобщо не си тръгваха от Беларус. Да даваш интервю е неблагодарна работа във всяко едно отношение, защото далеч не винаги имаш възможност да контролираш окончателния текст, винаги ще се намерят неточности, че и грешки, след които е повече от досадно. А отгоре на това комунистите натякват за получени долари - все едно някой плаща за интервю.

Един път неочаквано, дори без предварително обаждане по телефона, на прага ми застана Анатол Бутевич [1], който тогава работеше в ЦК [2], и ме смая: трябва да замина за Москва. Ето билетите, след три часа ще дойде кола и - на летището. Ще ходите в Америка с Горбачов.

Това беше чудесно, в Америка още не бях ходил. Но защо с Горбачов? Това Бутевич не знаеше, само каза: нареждане от ЦК на КПСС [3]. Съветвам те да побързаш.

Какво пък, за подобно нещо можеше и да се побърза. Приготвих се набързо и тръгнах. В Москва на летището ме посрещна консултантката на СП [4] по беларуска литература Галя Грибовская и ме отведе на "Старая площад" [5]. Там ме преведоха стремително през няколко кабинета , написаха и подписаха необходимото - документи, пари. Валута на касата вече нямаше, някаква счетоводителка извади от чантата си своите 200 долара, с което отидох на летище "Внуково". В малката и уютна зала на правителственото летище се събираха тези, които трябваше да съпровождат Горбачов на срещата му с Рейгън. Там видях няколко познати и сред тях писателите Игор Денков и Владимир Карпов, режисьора Марк Захаров, грузинеца Тенгиз Абуладзе, цековеца [6] Наил Бикенин, журналиста Андрей Грачов и няколко други. Горбачов с Раиса Максимовна и децата им летяха с друг самолет.

Полетът беше дълъг, с две кацания - в Англия и в Канада. Едва ли не всички в самолета се познаваха, сядаха кой където си поиска и общуваха активно. До мене седна един непознат човек, много словоохотлив и общителен, все ме разпитваше за политиката в Беларус и самият той разказа много неща за перестройката. После питах кой е този, но никой от моите познати не можа да ми каже. В Ню Йорк той изчезна и повече не го видях.

През първата нощ в Америка пренощувах в тясната ъглова стаичка на беларуското представителство в ООН, където ме настани представителя Лев Максимов. Той ми каза, че в стаята са намирали подслон много беларуски писатели, които са идвали за сесии на ООН. След това ме преместиха в един близък хотел, при останалата делегация. За това се погрижи Игор Дедков [7] - за да бъдем заедно. Там на един етаж живяхме един до друг няколко дена. Наши съседи бяха Андрей Грачов и академик Олег Богомолов [8]. През първия ден (по-скоро през остатъка от деня) се оказах свободен и и отидохме да се разхождаме по града, който виждахме за първи път. Пето авеню, околностите на централния парк, Бродуей... В Ню Йорк най-напред поразяваха много високите му стъклени здания. Улиците, които през деня тънеха в сянка, нощем бяха изцяло залети с електричество - това изглеждаше неестествено след тъмната и пустинна през нощите Москва. Тук до сутринта се тълпяха хора, цареше разоезичие, чуваха се обичайни руски псувни - нашите не се сдържаха, като смятаха, че никой не ги разбира. Докато шефът ни контактуваше с Рейгън, ние участвахме в пресконференции, заради което, доколкото разбрах, бяхме дошли. Всичко се ръководеше от пресаташето Андрей Грачов. На добър английски език той обясняваше на разноцветните журналисти основите на новата политика на Горбачов, ние уточнявахме детайлите и отговаряхме на питания. Любопитството от страна на журналистите беше голямо, задаваха много въпроси. Не на всички от тях можехме да отговорим, особено в областта на икономиката и финансите. А що се отнасяше до културата, тук Игор Дедков отговаряше и озадачаваше едновременно. Защото и самият той се съмняваше много в перестройката, която се осъществяваше под ръководството на комунистическата партия.

Първата среща с Горбачов на американска земя пропуснах - разхождахме се с Владимир Карпов [9] из Ню Йорк. Късно вечерта се заблудихме и не знаехме как да се доберем до нашия хотел. Взехме такси, в което, като седнахме, попитах Карпов: "А на какъв език ще говорим?" И тогава нашият шофьор каза: "На руски, другари, на руски". Оказа се, че е от Ленинград, преди няколко години дошъл при сина си, който имал успешен бизнес, но се провалил и сега, за да го спаси от банкрут, бащата върти кормилото по осемнадесет часа - изкарва пари. Изразихме съчувствието си към възрастния човек.

В един ден на края на посещението бях включен в група икономисти за среща с американски делови кръгове. Свои руски колеги в хотела не намерих, мислех, че ще ги видя на мястото на срещата, някъде в Института за източни връзки или както там точно се наричаше. Отидох по-рано, чаках на вратата, но не дочаках никого. Принуден бях да отида сам, защото наближаваше часът на срещата. В шикозното здание по широка, покрита с килим стълба ме отведоха на втория етаж, където на кръгла маса вече се бяха събрали една дузина стари американци - всичките изискано облечени, с костюми и жилетки, вратовръзки и папийонки. Някои с пръчици в ръце. Представиха се поред, стиснах на всички старческите, като птичи лапички, пръстчета. Седнахме да обядваме, ядяхме нещо, пиехме по малко вино, което ни наливаше един прислужник. Докато бяхме заети с обяда, всички мълчаха. (Почти всички.) Едва когато обядът свърши, обърнаха погледи към госта. Гостът в същото време се чувстваше доста притеснено, защото колегите му все още ги нямаше. А какво да говоря с тези, не знаех.

Като запушиха своите пури, "тези" най-напред попитаха коя фирма представлявам. След кратка пауза отговорих, че фирмата се казва Съюз на писателите. Домакините се спогледаха сдържано, един прелисти някакви хартии, които бяха наредени пред него, но може би не намери в тях посочената фирма. Повече обаче не попита нищо. Започнах да говоря нещо за важността да се установят икономически връзки между нашите страни, слушаха ме съсредоточено, макар че на масата вече се възцари неловкост. Все не преставах да чакам своите икономисти - специалисти от министерствата и ведомствата, но те не идваха. Тогава след доста дълга пауза един, като че ли най-старият американец попита: "А по какъв начин можем да получим доходи от своя бизнес? Не може ли сър Бикау да ни посочи съответната банка?" На това сър Бикау сам вдигна слаби рамене. Тогава старшият на масата вдигна чаша с вино и предложи да пием за здравето на президента Горбачов. Пихме и всички станаха. Моето посещение в деловите среди на Америка беше свършило.

Вечерта в хотела попитах Игор Дедков: как да разбирам това? Защо съветските икономисти не дойдоха на срещата? Игор Александрович, който разбираше по-добре от мене голямата политика, само се усмихна: и какво щяха да кажат там? Какво изобщо могат да кажат на американските капиталисти? А и не за това са дошли...

Може би беше истина - не за това...

Умният и честен Игор Алекдандрович! Това беше предпоследната ми среща с него. Последната се състоя скоро след това в Москва. След едно заседание късно вечерта отидохме с него у Лазар Лазарев [10]. Там малко пийнахме. Дедков вече живееше в Москва, работеше в някогашното списание "Коммунист" ("Камунист"), преименувано на "Свободная мысль" ("Свободна мисъл"). По това време той написа и издаде книга за моето творчество, печатаха го много в московските литературни списания.

Но настроението му не ми хареса - беше мрачен, отпаднал. Късно през нощта го откарах с такси в жилището му, сбогувахме се набързо и повече не се видяхме. Игор Александрович почина скоро от неизлечима болест... А тогава имаше прием в ООН, срещнахме се с Михаил Сергеевич и Раиса Максимовна; на шведската маса поговорих малко с Александр Николаевич Яковлев [11]. Попитах го защо се отдръпна от културата, за която отговаряше в ЦК, и той отговори просто: комунопатриотите оживяха. Както се изясни после, това беше истина. Комунопатриотите винаги и всички побеждаваха - дори членовете на политбюро [12], - такава сила имаха. През нощта ме събуди Игор Дедков - всички наши от хотела ги викаха в представителството на ООН, където трябваше да се видим с Горбачов. Бързо се облякохме и отидохме - представителството не беше далече. Там пред вратите вече се събираха нашите, но в сградата не пускаха никого - чакаха да дойде "обкръжението", необходимо за сигурността на Горбачов. Абсурдността на тази мярка беше очевидна - от кого ще осигуряват неговата сигурност? Но именно така беше. И ние не можехме да се досетим какво е принудило Горбачов да вдигне посред нощ своята делегация. Какво се е случило? Тогава се появи Шеварднадзе [13] и каза, че Горбачов прекъсва посещението и се връщаме. "Не знаете ли какво става в къщата, когато стопанинът го няма?" - каза многоопитният журналист международник Валентин Зорин. Изстинахме. Уплаших се, както отдавна не се бях плашил - преврат ли? "Нима са се осмелили?" - тихо и объркано говореше Дедков.

Но тогава още не се осмелиха, превратът чакаше своето време, а ние просто се връщахме. Това ни каза Гоарбачов, като събра делегацията: Армения е в беда, републиката е разтърсена [14], сутринта отлитаме.

А сутринта имахме назначена среща с деловия елит на Ню Йорк. Не знаехме както да правим и тогава Олег Богомолов каза, че не е удобно да подвеждаме важните хора, които ще се съберат в изискания хотел "Роджърс Астория", трябва да отидем и всичко да протече в темп. Така и направихме. Но докато там, седнали да обядваме, слушахме бавните разсъждения на старите милионери, всички се чувствахме като на тръни. Времето много ни притесняваше. Особено когато забелязахме, че някои от нашите един по един изчезват. Ние с Богомолов и редакторът на "Известия" Лаптев седяхме в самия ъгъл и нямаше как да се измъкнем от залата. Това неудобство ни подведе много, защото когато най-сетне се измъкнахме, автобусите пред хотела вече ги нямаше - всичките бяха заминали за летището. Започнахме да тичаме, за да хванем някое такси. Накрая Богомолов видя познат журналист с кола, който ни откара на летище "Кенеди". Едва успяхме за самолета. А Владимир Карпов не успя, самолетът вече захождаше за излитане и Героят на Съветския съюз [15] трябваше да вика и да маха с ръце, за да не го оставят. Самият Горбачов даде нареждане да спрат и да вземат пътника. Като се качи на борда, Карпов ругаеше звучно организацията на посещението, останалите мълчаха. Всички бяха недоволни, че важното посещение всъщност се провали. Беше тъкмо време да се пийне нещо, но в самолета нямаше алкохол. Горбачов проповядваше трезвеност и се бореше с пиенето. Затова пък на летище "Внуково" се намери и коняк, и още нещо. Там всички добре си отдъхнахме. Олег Тимофеевич ме откара на "Шереметево 1", откъдето заминах за Менск. Това пътуване беше може би най-неприятното от всичките ми пътувания в чужбина. Разбира се, много неща можеха да се припишат на страшната катастрофа в Армения, но не всичко. Тогава видях обкръжението на инициатора на перестройката и започнах много да се съмнявам, че то я желаеше. На тях и без това им беше добре. А може би дори и по-добре, отколкото във времето, което настъпи после и към което те изобщо не се стремяха. Един от тях, най-подмазващият се и надежден тогава съратник, ще нарече спосле Горбачов "ангел на тъмнината" и ще се хвърли отчаяно да възстановява това, което е било отхвърлено неочаквано от историята.

1. Анатол Иванавич Бутевич (Анатоль Іванавіч Бутэвіч, 1948) – беларуски държавен деец, дипломат, писател и преводач.

2. ЦК - Централен комитет (на комунистическата партия).

3. ЦК на КПСС – Цетрален комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз.

4. СП – Съюз на писателите.

5. „Старая плошчад“ – площад в Москва, където по това време се помещава ЦК на КПСС.

6. Цековец – член на ЦК.

7. Игор Александрович Дедков (Игорь Александрович Дедков, 1934-1994) – руски литературен критик.

8. Олег Тимофеевич Богомолов (1927-2015) – руски икономист.

9. Владимир Василевич Карпов (Владимир Васильевич Карпов, 1922-2010) – руски писател, публицист и обществен деец.

10. Лазар Илич Лазарев(Лазарь Ильич Лазарев), истинска фамилия Шиндел (Шиндель, 1924-2010) – руски литературен критик и литературовед, близък приятел на Васил Бикау.

11. Александр Николаевич Яковлев (Александр Николаевич Яковлев, 1923-2005) – руски политически деец, публицист, един от главните идеолози на перестойката.

12. Политбюро – политическо бюро, централното ръководство на Комунистическата партия.

13. Едуард Амвросиевич Шеварднадзе (1928-2014) – грузински политик и дипломат, по това време министър на външните работи на Съветския съюз, по-късно, след разпадането на Съюза – президент на Грузия (1995-2003).

14. На 7 декември 1988 година унищожително земетресение в Армения предизвиква смъртта на 22 000 души.

15. Най-високото съветско отличие Герой на Съветския съюз (Герой Советского Союза) Владимир Карпов получава по време на войната, когато като полеви разузнавач се добира близо до една немска част и насочва по радиостанция унищожителен артилерийски огън върху нея, съответно и върху себе си, като по чудо остава жив.

(Следва)

вторник, юли 26, 2016

Границите на българското племе преди четвърт хилядолетие
(По турски летописи и пътешественици)

Панчо Дорев от с. Пътеле, Леринско, Егейска Македония - "Границите на българското племе преди четвърт хилядолетие (По турски летописи и пътешественици)", публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 46, София, Благовещение, 7 април 1930 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Турците, преминавайки Дарданелите, най-напред се натъкват на гърци; затова европейската част на държавата нарекоха Румели —- страна на гърци. Румелийската област във военно и административно отношение е обхващала Балканския полуостров, без Гърция, Босна и Северна Сърбия, е имала два центъра, така наречените пашови санджаци, Софийския и Битолския. Всред царството на двата наши шоплука. Така че всички военни и административни началници, бидейки в непосредствен контакт със селското и земеделско население, чуваха на какъв език говори и знаеха от каква народност е то.

За българската народност на населението на Румели имаме ценни признания и сведения на турски историци и пътешественици от XVII столетие. Така турският историк и географ Кятиб Чслеби, известен на европейските учени под името Хаджи Калфа, в своята география, на ръкопис, от 1652 г., пише:

„България (Булгар мемлекети) на запад граничи с вилаета Семендрево (сир. Нишка част от българските земи) и се състои от Софийския, Никополския, Добруджанския и Силистренския вилает, а Тракия - Одринския, Пловдивския и Гюмурджинскня вилает“.

„Всички тези вилаети са известни под името Румели. Народът на тези вилаети е суров, но е много силен, дори жените са храбри. Част от това българско население (булгар халки) са мохамедани, част католици (папа дини) и част са останали, както си бяха. Католиците от тях постоянно пътуват за Венеция, повечето са търговци“.

Не по-малко важни са данните и описанията на прочутия пътешественик и очевидец Евлия Челеби, който заедно с турските везири и войски е пребродил надлъж и нашир цялата османска империя, посетил дори Германия и Холандия.

Правим следните кратки извадки от излезлия по-миналата годи на том VIII, 786 стр. на голям формат, собствено издание на Турското историческо д-во при Цариградския университет; в тоя том Евлия Чслеби описва пътуването си в 1667 г. в Тракия, Македония до Крит и назад. На запад от Фереджик, Дедеагачко, той минава покрай „разрушената и запустяла крепост Кара Гюварджин на един висок връх, но в долината, под стръмните скали, се намира едно село от 500 къщи български кяфири. Нема никакъв& мохамеданин. Хората са гостоприемни, момичетата са хубави, гощават добре, но ако не им се плати, жените се събират около тебе и ти налагат един добър бой, защото българите са освободени да плащат данъци, за да пазят дербанта прохода" (стр. 79).

Населението на Орфано, на Бяло море, говорело гръцки н български (стр. 97). Цялото население на Драмския вилает се занимавало с търговия, занаятчийство и земеделие и говорело български и гръцки.- Всичката рая носи бяла аба (стр. 125). В едно дълго описание на Солун, на стр. 165, Евлия Челеби пише:

„Мнозинството от населението говори на четири езика, знаят добре турски, знаят също гръцки и български, но най-много знаят еврейски, защото денем и нощем са в съприкосновение и търгуват с чифути".

Пътувайки на запад и юг от Солун, Евлия Челеби дава сведения за преселените от Мала Азия около р. Бистрица, недалеч от Серфидже, туркмени, така наречените юруци, които говорят един особен диалект вследствие техните сношения с български и гръцки кяфири (стр. 188).

Мястото не ни позволява и ще се задоволим с най-същественото:

„На юг от Охридското езеро, околията Старово, има 70 села, всичката рая и берая са българи" (стр. 746); в центъра на Македония „Радовишката околия имала 60 богати села, всичката рая българска“ (стр. 748); Тиквешката — 70 богати села с лозя и градини, всичката рая с български селяни" (стр. 749); за Валандово казва:

„Мюсюлманите са малко, българските кяфири са много. Климатът е приятен, има много лозя и градини, много красиви български моми. Толкова време пътувам по целия кяфирски свят, никъде не виждах кяфири с такива чисти къщи и гозби като българите и маджарите. Момите носят на главите си черни забрадки, украсени със злато, грошове, бабки, с френски и дубровнишки динари; на гърдите по една до две оки накити и украшения“ (стр. 751).

И в другите томове Евлия Челеби дава все такива сведения за българските земи, напр. в том V, на стр. 362 четем: „Всичката рая на гр. Пирот са българи. Жените имат главите си открити, косите си плетат по особен начин“.

А през тъмната епоха нямаше нито България, нито Българска Екзархия - нищо, което да върши българска пропаганда между аморфната - според измислиците на сърбите - маса на населението в Македония.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Леринско Панчо Василев Дорев (1878-1938, София) е юрист, общественик, дипломат и историк, един от първите български османисти.

понеделник, юли 25, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 108

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106, 107.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

108

Но засега идеята за справедливост и за осъждане на сталинските репресии беше още силна, особено сред националната интелигенция. По инициатива на Зянон Пазняк [1] беше решено да се създаде особено сдружение - Беларуски мартиролог, с перспектива да бъде преобразувано в друга, по-радикална организация. По-късно Пазняк ще каже, че за създаването му, освен него, са знаели Дубянецки [2] и Бикау, но това не е съвсем така. През една октомврийска надвечер отидох в Червената църква [3], както и доста още, за създаването на Мартиролога. Там дойдоха някои писатели и художници - Максим Танк, Нил Гилевич, Анатол Вярцински, Ригор Барадулин, Уладзимер Калесник, Михал Дубянецки и много други. Но и другата страна предприе свои мерки и се беше подготвила добре. За да заемат места в залата и да не допуснат други хора, един час преди началото там дойдоха маса цивилни кагебисти, секретари на гаркома [4], представители на прокуратурата начело със заместника на генералния прокурор Кандрацки. Най-първи пристигна от ЦК [5] инструкторът Бузук, който, ако се съди по всичко, имаше явната задача да провали събранието.

Аз също отидох малко по-рано и надникнах в кабинета на директора на Дома на киното, в какъвто по това време беше превърната Червената църква. Именно там станах свидетел как този Бузук се беше счепкал с Пазняк - за предстоящото събрание. Пазняк му се опъна здраво и аз тогава си помислих: "Твърд характер! Да имаше повече такива в Беларус". Залата беше вече пълна, президиумът зае местата си. Да ръководи всичко се зае, струва ми се, Михал Дубянецки, който седеше до мене. Трябваше да се изберат ръководни органи на Мартиролога и тук настана бъркотия. Особено когато дойде ред да се избира председател. Като се наведе към мене, Дубянецки каза: сега ще завалят предложения - Бикау. Не можех да допусна това и като станах, предложих Пазняк. В залата надигнаха шум, врява и викове тези, които бяха дошли с намерение да провалят събранието. Нещо срещу Пазняк доказваше прокурорът Кандарцеу, истерично крещеше от мястото си една секретарка на гаркома. Дубянецки обяви от трибуната гласуване, но когато се стигна до Пазняк, до него подскочи Бузук и започна да го изблъсква от трибуната. Залата викаше възмутено. Тогава станах от масата и предложих да се продължи гласуването. Кой е за, кой против, единогласно! - обявих аз, както се бях научил от сесиите на Върховния съвет. С това всичко свърши. За председател на Мартиролога беше избран Зянон Пазняк.

И тогава някой (не помня кой) предложи от залата избраният комитет на Мартиролога да се смята за оргкомитет [6] на Народния фронт. Залата започна да ръкопляска оглушително, тези ръкопляскания бяха приети за съгласие. Опонентите бяха бесни, като схванаха, че са били измамени. Но вече нищо не можеше да се промени, протоколът на събранието се писа без тях. Както и историята на Беларус. Поне така мислехме ние, като се поздравявахме с победата.

Но това, което се случи в Червената църква, не беше окончателна победа, не беше даже и половин победа. На сутринта ме извика председателят на Върховния съвет Г. Таразевич. От известно време отношенията ни бяха в общи линии добри. Още през пролетта се обърнах към него с молба за реабилитиране на редица дейци на културата. Преди това на съвещание в ЦК се обърнахме към Я. Сакалоу [7] за реабилитиране на А. Гарун [8] и Ц. Гартни [9], но Сакалоу каза, че "за съжаление" няма съответните документи. После разговарях неофициално за същото с втория секретар Игрунау, но все безрезултатно. Таразевич каза: "Направете списък и ми го дайте като за помилване". Телефонирах до всички творчески съюзи, театри, консерваторията - събрах 55 души и ги отнесох във Върховния съвет. И след около два месеца излезе указ, подписан от Таразевич, за реабилитирането на всички без Ф. Аляхнович [10], чието криминално дело се намираше в Литва, където беше загинал.

Сега Таразевич изглеждаше много загрижен и ме посрещна с въпроса: "Какво сте направили, това е политическа партия. Подсъдно е, прокуратурата започва разследване..."

Вечерта аз, Пазняк и Дубянецки се срещнахме в градската градина. Дубянецки ми предложи да оглавя оргкомитета на Народния фронт, но аз отказах. Добре би било да го оглави Пазняк, но Пазняк беше вече ангажиран с Мартиролога. Така Народният фронт остана без председател.След един ден в жилището ми дойдоха Васил Якавенка [11] и Алес Емялянав [12]. Последният работеше като консултант в СП [13] и стана известен с това, че призна как го вербувал КГБ [14], но той не се съгласил. Писателската общност го подложи на остракизъм, но не се знаеше за какво: за това, че са го вербували, или за това, че си призна. Двамата бяха доведени при мене от една грижа - кой ще стане лидер на БНФ [14]? Уговаряха мене, но аз твърдо отказах - не исках, а и не мислех, че имам морално право за такава мисия. В края на нашия разговор казах на Васил: "А защо не станеш ти?" Васил каза, че ще си помисли. И на другия ден преди заседанието на оргкомитета уведоми, че е съгласен.

На важното организационно заседание освен приятели на комитета дойдоха секретарят на гаркома П. Краучанка и председателят на СП Нил Гилевич [16]. Когато заседанието започна, двамата се изказаха остро срещу създаването на БНФ. Гилевич доказваше дълбокомислено, че това подхожда на балтийските народи, но не и на Беларус. Беларуският народ няма да приеме такава организация. Странно беше да чувам подобни думи от моя доскорошен приятел, който отдавна минаваше за националист номер едно. Краучанка доказваше същото. Както се бяхме уговорили предния ден, предложих кандидатурата на Васил Якавенка и присъстващите гласуваха единодушно "за". Пазняк не присъстваше на събранието.

Но след ден-два, когато Пазняк разбра за избора, оргкомитетът беше свикан отново и се проведе ново гласуване. Председател все пак стана Пазняк. Това обаче се случи без мене. По някаква причина отсъствах от заседанието. Разбира се, смятах, че кандидатурата на Пазняк е по-добра във всяко едно отношение от тази на Якавенка. И ако не предложих Пазняк на първото заседание, това беше само защото той беше вече зает с Мартиролога. Сега на това място беше избрана Мая Кляшторная, дъщеря на ликвидиран беларуски поет [17] и самата тя затворничка в ГУЛАГ [18].

Точно по това време - след ден или два - наближаваше Дзяди [19] и се предполагаше да участваме. Но на заседание на БНФ решиха, че понеже Дзяди е религиозен празник, участието в него може да стане само по лично желание. Тогава се разболях от грип и не отидох на гробището. А именно там се разиграха трагични за менчани събития. Когато хиляди от тях тръгнали от станцията на метрото към гробището, там там вече ги чакали редици войска и милиция - със затворнически автомобили, автобуси и дори водни оръдия. Започнали да разгонват хората, да ги бият, да ги арестуват и да ги тровят с газове от портативни флакони. Напръскали и Пазняк, който вървял начело на колоната. Но Пазняк не отстъпил. Той насочил множеството към покрайнините и го повел към Куропати. Но и там пътят на колоната била преградена от войски. Тогава Пазняк обърнал всички към полето. И в голото поле под снега, който се сипел от мрачното небе, се извършило богослужението. Отгоре се веело бяло-червено-бялото знаме, изказвали се оратори и сред тях писателят Уладзимер Арлоу [20]. Тогава и след това доста хора бяха бити и задържани в участъците.

Сутринта се свързах с московското списание "Огоньок" (редактирано по това време от В. Коротич), което беше най-радикалният печатен орган в страната и пишеше много за перестройката. От редакцията казаха, че ще изпратят в Менск спецкор [21], но материалът за инцидента трябва да се даде веднага за броя. Написах през нощта една статия, предадох я по телефона и тя се появи скоро в "Огоньок". Статията се казваше "Тояги вместо перестройка". Това беше може би първата статия за потъпкването на национално-освободителното движение в Беларус.

Скандалът беше могъщ. ЦК на Беларус начело със Сакалоу предприе решителни мерки. Най-напред ръководителите се заеха да опровергават всячески факта за полицейската разправа над мирната демонстрация. (Милицията не е била никого, не е тровила с "черьомуха" [22]. Случилото се е метеж на националисти срещу съветската власт, който е бил потушен с мирни средства.) Мене ме извика Сакалоу и ме обработи в примерно същия план. Казах му за насилието от страна на правозащитните органи, а той доказваше, че факти за насилие няма. За което цитираше заключението на комисията, която вече беше разследвала инцидента. А в комисията, казва, са такива уважавани хора като художникът академик Савицки, писателят лауреат Гилевич, трябва да им вярваме. Много журналисти доказваха противното, само че на тях не им вярваха. Будзинас [23] дори засне побоя на кинолента, но въпреки това доказваха, че газ не е използван. (Комисията претеглила запасите на МВР от "черьомуха" - цялата е в наличност.) Като се върнах от Сакалоу, написах писмо на Горбачов, разказах за варварската история в Беларус и помолих за справедливост.

Отговор от Горбачов, разбира се, не получих - извикаха ме на заседание на творческата интелигенция, което се готвеше да се проведе на "Старая плошчад" в ЦК на КПСС. Там в една неголяма зала се събра едва ли не целият творчески актив на страната, имаше много познати автори. На сцената излезе политбюро [24] в пълния си състав начело с Горбачов. Той започна да говори нещо и М. Шатров [26], който седеше до мене, каза тихо: да видим какви ще ги говориш, когато те запрат като посланик някъде в Монголия. Запомних това. И тогава изведнъж чувам - Горбачов се обръща към мене: "Васил Биков, как се случи така, че беларусите излязоха срещу съветската власт? Спокоен, дисциплиниран народ... Неразбираемо".

Започнах да обяснявам нещо, казах за жестокостта на милицията, която беше била и тровила жени и деца, които отиваха на гробището, където са погребани славни беларуски мъже, сред които и Машерау [27]. Горбачов вдигаше неразбиращо рамене. Насреща в първия ред седеше главният организатор на всичко това Я. Сакалоу и мълчеше. Започнаха да се изказват словоохотливи артисти и писатели, да говорят за перестройката. Накрая, като стоеше прав до редовете, заговори Виктор Астафев [28], който осъди доста рязко беларуските комунисти за "зверствата към един от може би най-спокойните славянски народи" и предложи да се разследват злодеянията, извършени на Дзяди. Бях много благодарен на моя руски приятел и го прегърнах горещо. Виктор Петрович беше един от тези, които можеше да каже това, което искаше, и на този, на когото искаше. Той имаше честта и смелостта, характерни за един истински народен застъпник.

Като прескоча напред, ще отбележа, че конфликтът имаше продължение. Когато в Кремъл заседаваше съветът на старейшините [29] (след изборите за народни представители на СССР), по време на почивката Горбачов дойде при мене и попита как е сега положението в Беларус. Утихнало е ръководството? Започнах да разказвам детайлно, но към нас веднага подскочиха други с наострени уши и Горбачов прекъсна разговора. Каза, че ще разговаряме после... Но това после не настъпи. Настъпи друго после, при което на Горбачов не му беше до Беларус.

Течеше издигане на кандидатури за Върховния съвет на БССР [30]. Окончателното им утвърждаване беше предходено от придирчива селекция с обсъждане на така наречените изборни събрания. Представителите на "обществеността" се разглеждаха прецизно и се "режеха" неугодните. Всичко се състоеше в политическата ориентация и на кандидатите, и на подбраните представители.

В Дома на културата, който е до станция "Московская" на метрото и където трябваше да бъде "сгледата" на дузина кандидати, дойдоха (разбира се, организирани от гаркома) няколко стотин студенти от Института по физкултура. Те бяха много активни, гласуваха дружно за кандидатите комунисти и режеха интелигентите. Тогава още до изборния старт отстраниха мнозина. Но накрая явно се умориха - заболяха ги гърлата да се изказват както "за", така и "против". Един кандидат, който дълго чака реда си, защото фамилията му започваше с една от последните букви на азбуката, предизвика слабата реакция на събранието по отношение на заговорническата му договорка. Този кандидат беше С. С. Шушкевич [31], който от това събрание направи блестящия си политически старт.

1. Зянон Станислававич Пазняк (Зянон Станіслававіч Пазняк, 1944 г.) - беларуски политик и обществен деец, археолог, фотограф, изкуствовед, писател и поет.

2. Михаил (Михал, Михас) Фьодаравич Дубянецки (Міхаіл (Міхал, Міхась) Фёдаравіч Дубянецкі, 1927-1990) - беларуски книгоиздател, писател, преводач и обществен деец.

3. Църквата на свети Симеон и света Елена (Касцёл Святога Сымона і Святой Алены), извесна също като Червената църква (Чырвоны касцёл) заради цвета си - най-известният католически храм в Менск; през 1932 година храмът е закрит (до 1990 година) и по времето, за което разказва Бикау, е Дом на киното.

4. Гарком - градски комитет (на комунистическата партия).

5. ЦК - Централен комитет (на комунистическата партия).

6. Оргкомитет - организационен комитет.

7. Яфрем Яусеевич Сакалоу (Яфрэм Яўсеевіч Сакалоў) - първи секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Беларус от 1987 до 1990 година.

8. Алес Гарун (Алесь Гарун), псевдоним на Аляксандр Уладзимеравич Прушински(Аляксандар Уладзімеравіч Прушынскі, 1887-1920) - беларуски поет, прозаик и публицист, обявен от комунистическата власт за „враг на беларуския народ“ заради национализма му, до 1980 година произведенията му не се публикуват.

9. Цишка Гартни (Цішка Гартны), псевдоним на Змицер Хведаравич Жилунович (Зміцер Хведаравіч Жылуновіч, 1887-1937) - беларуски писател и редактор, арестуван от властите през 1936 година с обвинение в национализъм и затворен в психиатрична клиника, където умира.

10. Францишак Каралевич Аляхнович (Францішак Каралевіч Аляхновіч, 1883-1944) - беларуски драматург, прозаик и поет, убит в жилището си във Вилнюс при неизяснени обстоятелства; поради обвинение в колаборационизъм с немците произведенията му не се печатат и пиесите му не се играят на сцена до 1990 година.

11. Васил Цимафеевич Якавенка (Васіль Цімафеевіч Якавенка, 1936 година) - беларуски писател.

12. Алес Емялянав (Алесь Емяльянав, 1952 година) - беларуски поет.

13. СП - Съюз на писателите.

14. КГБ (Комитет государственной безопасности) - Комитет за държавна сигурност, държавен орган в Съветския съюз с много роли, една от които е ролята на партийна репресивна полииця.

15. БНФ - Беларуски народен фронт „Възраждане“ (Беларускі народны фронт „Адраджэнне“), обществено -политическо движение за преустройство на политическата система и възраждане на беларуската нация на основата на демокрацията, за развитие на културата и за независимост на Беларус.

16. Нил Симонавич Гилевич (Ніл Сымонавіч Гілевіч, 1931-2016) - беларуски поет, публицист и преводач.

17. Тодар Тодаравич Кляшторни (Тодар Тодаравiч Кляшторны, 1903-1937) - беларуски поет и преводач, разстрелян от комунистите като „член на антисъветска организация“ (фалшиво обвинение), реабилитиран през 1957 година.

18. ГУЛАГ, съкращение на Главно управление на лагерите (Главное Управление ЛАГерей) - държавен орган в Съветския съюз от 30-те до 50-те години на ХХ век за администриране на лагерите за изправителен труд, където са въдворявани при особено тежки условия политическите затворници.

19. Дзяди (Дзяды) - ритуален ден за помен на мъртвите деди, Задушница.

20. Уладзимир Аляксеевич Арлоу (Уладзімір Аляксеевіч Арлоў, 1953 година) - беларуски историк и поет.

21. Спецкор - специален кореспондент.

22. Черьомуха – тук: хлорацетофенон, сълзотворен газ (по названието на гранатите „Черьомуха“, съдържащи този газ).

23. Яуген Даминикавич Будзинас (Яўген Дамінікавіч Будзінас, 1944-2007) – беларуски писател, журналист и сценарист.

24. ЦК на КПСС – Цетрален комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз, административно разположен на “Старая плошчад” (“Старият площад”) в Масква

25. Политбюро – политическо бюро, централното ръководство на Комунистическата партия

26. Михаил Филипович Шатров (истинска фамилия – Маршак) – руски драматург и сценарист.

27. Пьотр Миронавич Машерау (Пётр Міронавіч Машэраў, 1918-1980) – беларуски пъртиен и държавен деец.

28. Виктор Петрович Астафев (Виктор Петрович Астафьев, 1924-2001) – руски прозаик, есеист и драматург.

29. Съвет на старейшините – парламентарен орган, състоящ се от представителите на различните парламентарни групи в някои парламенти, сред които и руската Дума.

30. Върховен съвет на БССР (Беларуската съветска социалистическа република) – народното събрание на Беларус в рамките на Съюза на съветските социалистически републики (Съветския съюз).

31. Станислау Станислававич Шушкевич (Станіслаў Станіслававіч Шушкевіч, 1934 година) – беларуски политически деец, професор по физика, активист на беларуската опозиция на Лукашенка.

(Следва)

събота, юли 23, 2016

Сърбите и Солунското поле

Кръсте Мисирков от с. Постол, Ениджевардарско, Егейска Македония - "Сърбите и солунското поле", публикувано във в-к "Илинден", год. IV, бр. 15, София, 14 ноември 1924 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

На 20 октомври т. г. ме посети в Карлово един мой близък съотечественик от гр. Енидже Вардар, който на 1.Х. т. г. напуснал със семейството си последния град, като "доброволно емигрирал" из Македония и се настанил в гр. Пловдив. Той ми разправи неща, които далеч надминаваха всичките ми априорни очаквания.

Той ми каза, че всичката Сланица, т. е. цялото Солунско поле на запад от гр. Енидже Вардар и до гр. Воден е очистена от българското население, като тук-там в отделни села са останали по едно-две български гъркомански семейства. Селата на север от Ениджевардарското езеро - до Солун и на север край р. Вардар до сръбската граница при Гевгели - също.

Моят приятел от Енидже Вардар ми разправи, че от 1200 къщи в неговия град не останало почти нищо българско, нито турско. Всички къщи заеха гръцките бежанци, а имотите на българите почти без пари бяха разпродадени. В моето родно село Постол, дето аз помнех само 70 къщи, сега имало 500 къщи, като по 2-3 гръцки бежански семейства били настанени в къщата на българин и като били построени много къщи за гръцките бежанци. Също на територията на нашето село, която се простира 5-6 километра от запад на изток и 8-9 километра от север на юг, били построени още 2 села, за гръцки бежанци, като едното от тях, край шосето, старата Via Egnatia, около големия извор, наричан Пел, до около стария зид, наричан Пелски зид, развалина от постройките в столицата на македонските царе, наброявало 200 къщи. Второто гръцко село в територията на Постол построено е в полето под Малкото блато на мястото на разрушеното през кърджалийските времена в началото на XIX век българско село под име Ново село. На мястото на разрушено[то] пак тогава село Сарсалия по на изток от Постол, край шосето, сега имало ново село, населено с гръцки бежанци.

По такъв начин една земя, която беше най-хубавият кът на Македония, която е известна под името Солунско поле и се простира от изток на запад цели 90 километра, а на север и на юг 50 километра, в центъра на която е с. Постол или старата Филипова и Александрова македонска столица Пела, днес е напусната от българското население и насилнически е заета от гръцки пришелци.

Такава е тя - иронията на съдбата: усилията на легендарния Апостол войвода и на неговите герои четници, усилията и жертвите, дадени от населението на всички села в тоя най-хубав кът на Македония с прославеното от Апостол войвода езеро по средата му, се свършиха с изгубването на българщината, пък и ако щете и за цялото славянство, на прекрасното Солунско поле, владяно от нас - тамошното българско население, цели 1400 години.

Има ли в историята на Македония, в историята на българското племе, в историята на южното славянство страница по-печално от тази?

Сега нашите селяни ще скитат немили-недраги из горите, докато не бъдат разпръснати из разни села в България, а Солун с богатите земи около него, които отделят южните славяни от хубавото Бяло море с помощта на гръцки бежанци колонисти, ще бъде здраво укрепен от бавно, но сигурно настъпващия на север елинизъм.

Изгубването на Солунското поле е един пазар за южното славянство и в частност един пазар за Сърбия и Югославия.

За да задоволят своите глупави амбиции, сърбите станаха причина за подялбата на Македония, като Южна Македония, заемаща най-хубавите и обширни македонски полета, заедно с морското крайбрежие, се даде на гърците, вековните техни неприятели, само и само да се отслаби българщината на Балканския полуостров.

Сърбите като че ли мислят, че на Балк. п. няма достатъчно място и за сърби, и за българи. Разбира се, ако постъпват те и занапред, както са постъпвали до днес, като съюзници на гърците, последните ще спечелят за сметка на южните славяни и те все по-далеч и по-далеч ще бъдат отблъсквани от бреговете на хубавото и топло Бяло море.

Че сръбските сметки, заедно с всичката им шовинистична шумадийска политика, излизат недогледни, вижда се оттам, че те не можаха да спечелят симпатиите на българите от гръцка Македония и оттам те да бъдат един авангард на южното славянство в естествения стремеж на последното към морето.

Сърбите искат от македонците да си изменят националните чувства и да станат истински "сърби". Тъкмо това е най-голямото насилие върху човешкия дух и с него се разслабва, а не се засилва една нова държава, на която ѝ предстои велика цивилизаторска задача, ако може да избере най-разумния път за своята вътрешна и външна политика.

Пълна свобода и равноправие на всички национални имена, езици и народи вътре в държавата и в частност в Македония и искрено приятелство спрямо България - ето едничкото средство, с което Сърбия би могла да заздрави своето положение, и вътрешно, и международно, и да изкупи своите грехове от съюзите си с гърци и ромъни.

Ако Югославия мисли един ден да има свободен изход на Бяло море, чрез земите, които 1400 години са били славянски, тя трябва да заинтересува с това и македонците, живеещи в Югославия, т. е. в сръбска Македония, защото пътят на Югославия за Солун води през Македония. Безумие е да се мисли, че, имайки на север от гръцка Македония македонци - сръбски роби, сърбите и изобщо Югославия ще може да си пробие път за Солун и морето.

Ще разберат ли това сърбите?

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Ениджевардарското село Постол Кръстьо Петков Мисирков (1874-1926) е български публицист и ранен македонист. Заради една част от публикациите си, в които той изразява явни македонистки и просръбски възгледи, Мисирков е считан за национален герой в Република Македония, където официалната доктрина е македонизмът, за чийто основни идеолози се считат сръбските учени Новакович, Цвийч и Белич.

петък, юли 22, 2016

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) – 107

Автор: Васил Бѝкау (Васил Бѝков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70, 71, 72, 73, 74, 75, 76, 77, 78, 79, 80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, 91, 92, 93, 94, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 102, 103, 104, 105, 106.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

107

В страната започна да става нещо необичайно, невъзможно преди това. Много вестници, дори московският "Правда", писаха за необходимостта от перестройка, за безперспективността на съветската икономика. Аз написах няколко статии в "Известия" (със съдействието на Матукоуски), в "Звязда" ("Звезда") и дори в "Собетская Беларусия" ("Съветска Беларус"). Преди всичко за нашето близко минало. "Комсомолская правда" ("Комсомолска правда") помести моя статия в защита на духовните ценности. Тя беше отговор на публикацията на известния войнстващ безбожник професор Кривельов. Сега не бих написал такава статия, но какво да се прави, стореното не може да се отмени. Тогава ми се струваше, че религията ще застане на страната на демокрацията, защото Христос всъщност е бил демократ. Но стана иначе. За много кратко време православната църква и комунистите се обединиха доста хармонично - преди всичко от империалистическата идея, което доведе до рухване на религиозните илюзии у постсъветското общество.

Старата съветска идеология упорито не искаше да отстъпи своите позиции. Когато Елем Климов засне по сценарий на Адамович нелош филм за партизанското движение [1], чиновниците от кинематографа се възпротивиха рязко. Снет в Беларус, той, естествено, не можеше да избегне вниманието на беларуското ръководство и ако филмът се подкрепяше някак си от Кузмин, срещу него остро се изказа отделът за култура към ЦК [2]. Веднъж именно Кузмин организира обществено обсъждане на филма, на което бяха поканени партизани, ветерани, някои писатели. Аз и Сулянов [3] се изказахме в подкрепа на филма, Антанович - против и оттогава рязко скъсаха с Адамович.

Това скъсване не беше неочаквано и за двамата. Срещу Адамович по това време се оформяше определена опозиция в Беларус, особено сред младите беларуси. Причината за това беше проста - Адамович пишеше прозата си на руски, макар че литературознанието и критиката - на беларуски. Веднъж той помести (струва ми се в "ЛиМ" [4]) дискусионна статия за необходимостта да се повдигне интелектуалната стойност на беларуската проза, която, според автора, прекомерно предпочита да се грее около националния "огън". Това предизвика горещо недоволство у младите, подтикнати от някои хора от ЦК. Накрая и ръководителят на Съюза на писателите Нил Гилевич застана в редиците на противниците на Адамович, което стана за него съвсем нетърпимо и подтикна неговото заминаване за Москва. Там го избраха за директор на института по киноизкуство. Мнозина се зарадваха на неговото заминаване, а на мене ми стана много сиротно без Саша. Макар че звънеше от Москва, пишеше накратко и идваше рядко в Менск, където беше останало семейството му - жена му Вера и дъщеря му Наташа. Но вече беше сигурно, че в Менск няма да се върне - за голямо съжаление на неговите приятели, които го обичаха много. Един път обикновено мълчаливия Навум Кислик [5] каза за Саша: "Ако пиеше, цена нямаше да има". Това беше най-високата оценка за Адамович от пиещата компания. Но в Менск отдавна му беше станало тясно и душно, впрочем, както и в Москва, откъдето един път вече избяга именно в Менск. Вероятно за човек с неговата съвест и талант няма никъде място по света. Беше живял в Менск толкова години благодарение на това, че го подкрепяше Кузмин, когото въпреки много неща ценеше и дори обичаше. Струва ми се, че това беше взаимно. Главен редактор на "ЛиМ" тогава беше Анатол Вярцински [6], който се опитваше да направи вестника на писателите активен поборник за перестройката, напечата много смели и задълбочени статии за политиката и особено за състоянието на беларуския език. Един път ме извика и ме помоли за една услуга. Ставаше въпрос за това, че двама автори - Зянон Пазняк [7] и Леанид Шмигальоу [8] - му бяха донесли статия за откритите край Менск погребани жертви на НКВД [9] от 30-те години. За да се напечата статията, трябва "поплавък" - кратък малък предговор на някой известен автор, какъвто той вижда в лицето на Бикау. Със Зянон Пазняк не се познавах, знаех само, че пише книги по краезнание и че е автор на една много добра статия за езика, напечатана в естонското списание "Радуга" ("Дъга") [10]. Същия ден Пазняк ми позвъни и ние се срещнахме до известния в Менск затвор - Пешчалауския замък. Пазняк изглеждаше по-възрастен за своите непълни петдесет години, беше сдържан и приветлив, предаде ми ръкописа на статията, който прочетох у дома и написах кратко предисловие. Предвиждайки, разбира се, какво вълнение ще настане след публикацията. Но за разлика от миналите времена сега и другата страна можеше да защити своите принципи. А тези принципи бяха изцяло разобличителни по отношение на близкото чекистко минало. Публикацията в "ЛиМ" препечатаха някои руски средства за масова информация, полският вестник "Газета въборча", а след това и други чужди вестници. Правителството на Беларус беше принудено да реагира по някакъв начин и създаде комисия за разследване, като се надяваше някак си да затаи всичко. В комисията влязоха високопоставени чиновници, генералният прокурор, председателят на КГБ [11], някои депутати - писатели и художници. За председател беше назначена Нина Мазай, вицепремиер на правителството. Решихме всичко да започне с търсене на документи в КГБ. Но председателят на КГБ генерал Ширкоуски, в чийто кабинет се събрахме, ни уведоми с горчивина, че няма нищо. Всичко изгоряло през войната, унищожено е от немско-фашистките завоеватели. От неговите ръце получихме няколко папки с лични дела, но там наистина нищо не можеше да се разбере. И да са разстреляли някого, не се знаеше къде и кого. След шифрования текст на енкаведиста имаше мастилена завъртулка, от която не можеше да се прочете фамилията. Умеели са да шифроват, няма какво да се каже... Затова пък на мястото на масовите гробове отвъд околовръстния път нещата изглеждаха иначе. Група войници разкопаваха малки могили и ями. Разкопаваха по всичките правила на археологията, ръководеше ги лично Пазняк, който претриваше с пръсти всяко парче земя, измерваше всичко и го рисуваше. Много бързо се събра купчина кости, простреляни в тила черепи, останки от обувки, лични вещи, много гилзи от нагани. Друга група хора обходи околните села, събираше сведения как тук през 30-те години са карали от Менск хора и са ги разстрелвали. Питаха: а през войната немците разстрелваха ли тук хора? Отговорът беше еднозначен: по време на войната тук не са разстрелвали никого, немците са разстрелвали на друго място - в Трасцянец [12]. (Това обаче не попречи на друга комисия, създадена при Лукашенка, да твърди само след шест години, че тук немците са разстрелвали хамбургски евреи). А тогава официалните власти, включително генпрокурорът и председателят на КГБ, бяха принудени да признаят факта за злодеянията на НКВД. За това даже беше издадена книга в Москва. В общи линии всичко беше проучено и изяснено, комисията състави съответния акт. Изоставеният горски масив в покрайнините на Менск стана известен с името си Курапати и се превърна в жертвен символ на Беларус.

За да се отбележи този символ на място, трябваше да се направи паметник или поне да се постави някакъв знак. С това се зае специална комисия под ръководството на народния художник на Беларус В. Шарангович. Но благоприятния за това момент явно беше пропуснат, наближаваше комунистически реванш. Комисията и особено нейният председател не намериха в себе си воля да изберат от немалкото на брой проекти най-достойния за материално въплъщение и затлачиха работата. Сложиха там някакъв знак по инициатива на президента Клинтън, който беше заведен в Курапати от лидера на опозицията З. Пазняк. Този знак, представляващ мраморна пейка, не веднъж се опитваха да го счупят, събаряха поставения от обществеността кръст - режимът правеше всичко, за да изтрие от човешката памет злодеянието на болшевиките. Сега там прокарват шосе, за да закопаят завинаги под асфалта това злодеяние.

1. "Иди и виж" ("Иди и смотри") - потресаващият филм на Елем Климов (съавтор на Алес Адамович в сценария) разказва за едно момче, което става свидетел на немска наказателна акция в Беларус и за няколко дена се превръща от видяното в немощен белокос старец.

2. ЦК - Централен комитет (на комунистическата партия), който фактически решава всички въпроси в Съветския съюз.

3. Анатолий Константинович Сулянов (1927 г.) - руски генерал-майор от авиацията, писател. От 1976 г. живее и работи в Менск.

4. "ЛиМ" - вестник "Литература и изкуство".

5. Наум Зиновевич Кислик (Наум Зиновьевич Кислик, 1925 – 1998) - руски поет, който живее и твори в Беларус.

6. Анатол Илич Вярцински (Анатоль Ільіч Вярцінскі, 1931 г.) - беларуски поет, драматург, публицист, критик и преводач.

7. Зянон Пазняк (Зянон Станіслававіч Пазняк, 1944 г.) - беларуски политик и обществен деец, археолог, фотограф, изкуствовед, писател и поет.

8. Васил Бикау греши - името на автора, който заедно с Пазняк пише статията "Курапати - пътят на смъртта" ("Курапаты - дарога сьмерці"), не е Леанид Шмигальоу, а Яуген Шмигальоу (Яўген Шмыгалёў, 1927-200), който не е писател, а инженер.

9. НКВД (Народный комиссариат внутренних дел) - Народен комисариат на вътрешните работи, централен държавен орган в Съветския съюз за борба с престъпността и поддържане на обществения ред; по време на цялото си съществуване се използва от властите за репресивни операции чрез своето специализирано главно управление за сигурност; от 1930 до 1940 година функционери на НКВД осъществяват масови разстрели в горския масив Курапати край град Менск, за което става дума в текста.

10. Естонското списание "Vikerkaar" ("Дъга") излиза до 2006 година и на руски език.

11. КГБ (Комитет государственной безопасности) - Комитет за държавна сигурност, държавен орган в Съветския съюз, наследник на специализираното главно управление за сигурност към НКВД, от което поема и ролята на тайна партийна репресивна полиция.

12. Трасцянец или по-точно Мали Трасцянец (Малы Трасцянец) - най-големият лагер на смъртта в Беларус, създаден в околностите на Менск.

(Следва)

четвъртък, юли 21, 2016

Гоце Делчев и другарите му

Константин Кондов от Прилеп, Вардарска Македония - "Гоце Делчев и другарите му", публикувано във "Гоцев лист - Възпоменатален лист на Макед. благот. д-во "Гоце Делчев", Пловдив, 6 май 1926 година

Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Преди 36—37 години се записах в Солунската българска гимназия. Постъпих в пансиона при същата гимназия, в който намерих представители от всички краища на живописна и приказна Македония.

Смело мога да кана, че нашите учители, които бяха незаменими общественици и родолюбци, възпламениха нашите сърца, възвисиха нашите души и те първи предизвикаха революция в нашита умове и в нашит понятия. Чрез тях ние горещо залюбихме народа си и бащинското си огнище.

Съществуваха няколко ученически кръжоци, с различни оттенъци: литературен, философски - научен, кариеристи и бунтари (революционен).

Тоя последния бе най-малобройния. В него влизаха Борис Сарафов, Димитър Пажев, Борис Дрангов, Пегър Васков, Тодор Саев, Гоце Делчев и др. В тоя кръжок имах честита да бъда и аз.

И днес, след 36 години, с изключение на трима-четирима, почти всички други са велики покойници, които в разни времена и по разни места сложиха буйни глави за свободата на робска Македония.

Ръководители на нашата революционна група бяха Сарафов и Пажев. Под тяхно ръководство ние четохме предимно книги с революционно съдържание, които аз донасях от София. Нямаше наш другар, който да не бе чел съчиненията на Каравелов. на Христо Ботев, на Васил Друмев, на Захари Стоянов, на Стоян Заимови и на Ив. Вазов. Биографиите на видните чуждестранни революционери Мацини, Гарибалди, Вашингтон, Лафает, Косцюшко, Дамбовски, Кошут, Лавров, Кропоткин, Бакунин, Степняк и пр. бяха нашит настолни книги.

Наши идеали и кумири бяха Раковски, Караджата, Хаджи Димитър, Ботев, Левски, Каблешков, Петлешков и Бенковски.

Нашата група беше си извоювала правото да заповядва и се налага в пансиона и всички други волно и неволно ни се подчиняваха. През време на почивка далеч-далеч се чуваха нашите песни: „Стани, стани, юнак балкански", „Вятър ечи, балкан стене", „Жив е той, жив е“, „Тежко, тежко, вино дайте“ и пр.

Борис Сарафов бе властен темперамент, игрив, словоохотливи и горд. Умееше да се налага, но не и да привързва. Петър Васков, любимец на целия кръжок, надминаваше всички ни и по ум, и по воля, и по характер. Той беше човек наистина талантлив и с необикновени способности като математик.

Борис Дрангов, всякога жизнерадостен, беше в пълния смисъл рицар без страх и без укор.

Гоце Делчев за всички нас си оставаше една загадка. Той бе мълчалив, спокоен, разсъдителен и човек делови. Той притежаваше любвеобилно сърце и нещо, което подчиняваше, привличаше и обайваше. Ние всички пансионери се любувахме, когато той хвърляше камък или се надскачаше с другари. Делчев бе хала, когато скачаше или хвърляше камък. Напомняше ни нещо близко до Васил Левски.

Лазар Маджаров и Тодор Саев по всичко приличаха на Гоце Делчев, и двамата бяха спокойни, тихи и мълчаливи като него. Тримата заедно бяха въплъщение на чистота, безкористие, себеотрицание и самопожертване. Типични отшелници.

Сарафов, Атанасов и Пажев през есента [на] 1890 година постъпиха във военното училище в София и бяха с нас в постоянна писмена връзка. Благодарение на тях започнахме по-често да получаваме чрез австрийската поща разни български и руски книги, с патриотично, военно и революционно съдържание.

Гоце Делчев бе станал ръководител на нашия кръжок и той умело скриваше нашето духовно богатство - книгите, които в неделен дени ни раздаваше като черковна нафора.

На следната есени [през] 1391 [година] целият наш кръжок постъпи във военното училище. От Солун с всичките му идеи и цели пренесохме го в София. Тук вече за ръководител остана Гоце Делчев, който влезе в пряка връзка с македонската студентска група при Софийския университети, която група издаваше и едно списание „Лоза", списвано на западномакедонски диалект.

Чрез Гоце Делчев се опознахме със студентите Дамян Груев, Димитър Поп Коцев, Петър Поп Арсов, Христо Матов, Пере Тошев и други, в чиито квартири доста често обсъждахме въпроси от политичен, обществен, икономичен и революционен характер. Въодушевявахме се от италианските карбонари и американските революционери - гуериляси, като всеки един от нас в душата си строеше планове на бъдеща широка революционна деятелност, в която главния герой е самия той.

През пролетта [на] 1892 година повечето членове от кръжока дадохме тържествено обещание, че след нашето производство в офицерски чин нито един от нас не ще остане на служба в България, а до един ще заминем по родни краища като учители или на работа при бащите си и ще посветим живота си в служба на своя злочест народ.

Същата пролет, подгонени от българското правителство, Дамян Груеви и Пере Тошев напуснаха София и се отзоваха като учители в Щип и Прилеп.

В навечерието на нашето производство в офицерски чин една група юнкери, подозрени като бунтовници и социалисти, безпричинно бидоха изключени и изпратени в полковете. Между тия страдалци попаднахме и ние двамата с Гоце.

Когато всички пострадавши скърбиха и плачеха за изгубената кариера, единствен Гоце се радваше от душа и сърце, че му се дава възможности да си отиде в Македония. И той замина за учители в Щип при Даме Груев.

Около това време арменското движение беше в своя разгар. Отоманската банка в Цариград бе атакувана и превзета от арменски терористи. Градовете Муш, Сусам, Адана и пр. гориха и арменското население поголовно се избиваше от кюрдите. Заговори се за ревизия на Берлинския договор, в който съществуват клаузи за реформи в Крит, в Македония и в Армения.

Пролетта [на] 1895 година революционния огъни се пренесе и в Македония.

По инициатива на Трайчо Китанчев, председател на Македонския комитет в София, бидоха организирани десетина революционни чети, в които чети влязоха мнозина млади български офицери.

Борис Сарафов и аз постъпихме в съединените чети на Кочо Муструков, дядо Анго и Колю Ризов. В зори на 12 юли 1895 година, от скритите пирински усои, като лавина нашата чета нахлу и превзе град Мелник.

Същото лято ранен попаднах в Солун. Първият, който ме посрещна, настани и укри, бе моят стар другар, съученик и съидейник Гоце Делчев. По ваканцията той беше дошъл тук на учителска сбирка, свикана по инициатива на Даме Груев и Пере Тошев. Гоце доведе при мен Дамян Груев и Пере Тошев, с които няколко дена поред беседвахме по избухналото революционно движение и по бъдещата деятелност.

Гоце и аз по разни пътища заминахме за София.

По време на Гръцко-турската война, [през] 1897 година, Гоце се яви в Одеса, където аз се учех в университета. Тук бяха пристигнали от Кавказ представители на арменския революционен комитет, с които Гоце има няколко срещи. Изпуснахме Одеса, придружени от арменските революционери Зорианц и Микаел Степанян, които бяха отлични леяри на бомби и пиротехници. През Великден и четиримата слязохме от руския параход „Воронеж“ на пристанището Дафино, Света гора, Атон. В Зографския български манастир заварихме стигналите преди нас Сарафов, Антон Бузуков и велешанчето Васил Панчев. Тук Гоце успя да привлече неколцина монаси за полза на делото. Един от най-преданите и горещи привърженици стана отец Козма.

Тук, в дафиновите гори, Гоце уреди леярница за бомби.

През 1900 година открит бе централният революционен македонски комитет, начело с д-р Хр. Татарчев, Пере Тошев, Христо В. Матов и други, които бидоха заловени и осъдени до живот.

Тъкмо тогава се яви и разкола сред македонските революционни среди. Появиха се две враждебни групи, които в своята заслепеност отидоха до самоизтребление.

Пролетта [на] 1902 година Софроний Стоянов и аз навлязохме в Малешевско и тук се срещнахме с Гоце Делчев, който със сълзи на очи ни моли да му съдействаме за изглаждане на изострените отношения между двете враждебни течния: върховисти и централисти. Гоце безпределно вярваше в благия и безупречен Софроний Стоянов.

През 1902 година, есента, изново се срещнахме с Гоце в Пирин и си пожелахме „до виждане“ в Солун. Тук за спомен ми подари своя револвер "наган“.

В ранна[та] пролет [на] 1903 г. десетина чети бивакувахме в село Сажданик, Кюстендилско, под самата граница. Бяха пристигнали при нас чешките депутати Клофач и Клеменш, английският кореспондент полковник Хеилс. руските кореспонденти Пържевалски и Тагеев и един французин кореспондент - фотограф от „Илюстрасион“.

Два-три дена преди да минем границата при нас се вести Гоце, който ми съобщи, че наскоро и той ще влезе, но ще обиколи източните райони: Разлога, Неврокопско, Мелнишко и Серско, а по-късно ще присъства на сбирката в Солун, на която и мен ме покани.

С нашите чети заминаваха и неговите по-малки братя Мицо и Милан, които паднаха убити между Кукуш и Гевгелийско.

Гоце, макар и да не беше сантиментален, но имаше моменти, когато не можеше да въздържи сълзите си. На прощаване пръв той ме прегърна, разцелува ме и ми пожела широка и плодотворна деятелност в Мариовско.

Едно страшно и болезнено чувство изпитвах аз. Струваше ми се, че не ще се върна вече и че това е последното ни виждане с Гоце.

И наистина тази беше последната ни среща. Злокобно предчувствие.

Около Гергьовден намирах се във Велешко, когато се научих за трагичната кончина на ненадминатия апостол на македонското освободително движение.

Чест и слава на Гоце и на неговите съратници, чиито духове са безсмъртни и ще възкръснат заедно с Македонската свобода.

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов - Документи“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в град Прилеп Константин Николов Кондов (1874-1929, София) е ВМОК и ВМОРО войвода от град Прилеп. Участва в Четническата акция и Горноджумайското въстание. През 1903 г. води ВМОРО чети в Скопско и Велешко. През Балканските войни е доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия като е награден с орден "За храброст". По време на Първата световна война е командир на рота от Единадесета пехотна македонска дивизия на Българската армия. Бил е околийски управител на градовете Струмица и Пловдив. Умира в София през 1929 г.