СЛУЖБОМЕР

четвъртък, септември 22, 2016

Документи по дело 585 от 1942 година - част 3

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ЧАСТ 1, ЧАСТ 2

Снимката на Никола Вапцаров, направена в Дирекцията на полицията

Аз стоях в бездействие поради това, че нямахме с Васил никаква конкретна работа. Той продължаваше да идва, но водехме разговори на общи теми. Пропуснах да кажа, че от декември Васил ми даваше по 2000 лв. месечно. Когато ми даде първите 2000 лв., аз му казах, че са много, но той отговори, че най-малко 1000 лв. ще имам разход при срещите си из разни сладкарници и питейни заведения и че работата е такава, която няма да ми позволи винаги да се храня вкъщи. През края на декември аз бях взел от германската книжарница една подробна карта на Западна Русия и когато идваше Васил, очертаваше с черен молив фронтовата линия. В разсъжденията си за фронтовете и за борбата, която се води, ми правеше силно впечатление, че Васил разсъждаваше много трезво и с разбиране. В един от тези дни той ми постави въпроса дали мога да замина за Варна, но да се намери здрав официален аргумент за това заминаване.

Отговорих му, че ще помисля, но може би този аргумент ще бъде със свръзка с техниката, но когато реши да ме изпраща, ще му кажа. Остави ме да си помисля, а той ще намери начин да намери явка за Варна. По партийна линия бил дошъл човек от Варна, който по лични връзки търсел досег със софийското ръководство, което трябвало да го предаде нагоре. Каза ми, че след два-три дена ще мине и аз през това време да уведомя домашните си и да измисля претекст.

Обмислях дълго и един път, когато търсех нещо в чекмеджето на етажерката, си намерих там мобилизационното си назначение. То бе локомотивен огняр в депо София. Пишеше в него, че съм офицерски кандидат, а ме назначаваха за огняр. Дойде ми идеята да кажа на жена си, че отивам да искам да ме прехвърлят във флота, и тя щеше да се зарадва, защото преди години имах кръвоизлив от белите дробове и сега, ако ме мобилизираха в тези студове като огняр, значеше да се повтори пак болестта ми. Претекстът беше добър и за приятелите ми във Варна.

Васил дойде вкъщи един ден преди Нова година. Казах му за претекста. Одобри го. Съобщи ми, че човекът от Варна се оказал добър, но поради важността на мисията, с която ме изпращат, трябвало аз да замина. Тогава ми съобщи, че отивам във Варна да проверя дали има създадена организация по наша линия и да установя връзки с нея. Имат ли някакво оръжие и колко е? Имат ли създадени бойни групи, где и колко са, но главната цел на заминаването ми бе да проверя дали със съдействието на варненската партия може да се осигури получаването на оръжие от Съветския съюз. Трябваше приемането да стане в района на река Камчия, там, където бреговата стража е най-слаба, мястото да бъде залесено и да не се вижда, ако от брега се подават сигнали с електрическо фенерче. Ще трябва да се организира пренасянето на това оръжие в съседните села, а там предварително да се построят скривалища. Да се намерят хора и оръжие от съседните села, които да обезпечат пренасянето на това оръжие. Да се намерят превозни средства, за да се разпрати, ако е възможно, в по-далечните села. Всичко това нашият човек от Варна трябваше добре да прецени, за да не стане грешка. Той от своя страна трябваше да изпрати в онзи край човек, на когото работата позволява да се движи из селата в Камчийския район, да избере точното място и да опише брега, като от определен важен пункт уточни колко километра е на север или на юг. Той от своя страна ще трябва да натовари други хора да проучат въпроса за скривалищата, но да не им казва целта, защото по този начин може цялата работа да стане публична тайна. За тази цел ръководството на Варненската комунистическа партия трябваше да окаже пълно съдействие на нашия човек, но и да му даде връзките със селата около устието на Камчия, а също и хора да издирят тези връзки, ако някъде не са в ред. Човекът по специалната работа носеше отговорността по организирането на тази акция, която се оставяше под негов контрол. До 1 февруари той трябваше да дойде в София и да докладва за направените проучвания. Васил ме накара да повторя всичко и като разбра, че съм запомнил това, което ми предаде, допълни, че ако варненската партия е ангажирана в нещо друго, да го изостави временно, за да изнесе тази акция. Преди да си тръгне, ми каза, че на другия ден, понеже било празник, да се срещнем навън, за да ми предаде явката или човека, който е от Варна. Определихме срещата за другия ден [в] 6 часа вечерта [на] ул. „Шести септември“. Те трябваше да тръгнат от канала, а аз от „Патриарх Евтимий“.

На другия ден в 6 часа аз отидох на „Шести септември“, но за мое учудване вместо Васил дойде Пешо и то сам. Пешо ми каза, че Васил ми определил среща за 9 часа на „Патриарх Евтимий“ и „Скобелев“. Тогава Пешо ми предаде явката, която беше уредена от човека, който бе дошъл сега от Варна. Трябваше да отида и да намеря площада, който се намира западно от пазара със зарзаватчийските бараки. Там имало училище, което се казва „Филарет“. На този площад до училището имало будка, в която се продавали цигари, бонбони и книжарски материали. Там ще търся бай Стоян. Ако случайно там е жена му, която понякога го замества, да не ѝ обаждам нищо. Когато намеря бай Стоян, трябваше да подам следната парола: „Къде се намира фурната „Петел“? Отговорът трябваше да бъде: „Към градската градина, където стоят файтоните“. Запита ме дали мога да я запомня наизуст и аз му казах, че е лесна за запомняне. Разделихме се и аз си отидох вкъщи, понеже имаше около два часа и половина до срещата ми с Васил. Жена ми беше бременна и предната вечер се почувства зле. Същия ден аз потърсих лекар, но понеже беше празник, той бе на ски. По телефона казах на жена му, макар и да се върне късно, да дойде вкъщи. Питах жена си дали е идвал лекар, но тя каза, че не е. След малко лекарят дойде. Прегледа я и предписа лекарство, и каза, че няма нищо сериозно. Аз отидох да търся дежурна аптека, за да изпълня рецептата. Намерих най-близко на „Царица Йоана“, срещу кино „Рекс“. Казаха ми да мина след един час. До срещата ми с Васил отидох в едно близко кафене. Към 8.35 минути взех лекарствата и отидох към руския паметник. На връщане в определеното време се срещнах с Васил и той ми каза, че човекът за Варна си бил заминал, но той ще предизвести за моето пристигане. Запита ме дали имам във Варна къде да преспя, но аз му казах, че нямам, защото ми е неудобно да карам хората да ме чакат. Съображенията ми бяха тези, че не знаех кога ще имам срещи във Варна и не можех да обясня пред приятелите си къде се губя. Васил ми даде 2500 лв. за лични разходи и ми заръча да отседна в по-добър хотел, за да не събудя подозрение. Каза ми да остана там за празниците понеже се очаквала блокада в София. След това ми предаде още 5000 лв., които човекът от Варна по специалната работа трябваше да остави на разположение на онзи, който ще замине за Камчийските села. На връщане от Варна на 11 януари си определихме среща на същата улица в същия час вечерта, а ако се забавя поради късно даване на връзки, на същото място и същото време ще ме чака на 12 и 13. Казах му, че ще замина на другата сутрин. Пожела ми добър път и се разделихме. Отидох си вкъщи. Жена ми ме запита защо толкова съм се забавил, а аз ѝ казах, че са ме забавили в аптеката. Казах ѝ, че на другата сутрин заминавам за Варна, защото предстои мобилизирането на нови смени машинисти и огняри и ако не свърша бързо работата, рискувам да ме мобилизират.

На другата сутрин с влака, който тръгва в 8 часа, заминах за Варна. По пътя не ми се случи нищо особено. Стигнах към 10.30 часа вечерта. Същата нощ във Варна бе извънредно студено и духаше силен вятър. Тръгнах след един човек, който ми предложи топъл хотел. Заведе ме в хотел „Виена“, но той се оказа далече не топъл. Заведе ме в една стая и ме успокои, че ще ми даде още един юрган. През цялата нощ аз се пробуждах от студ и сутринта станах късно понеже стаята бе затъмнена и мене ми се струваше, че е още рано.

Казах на хотелиера, след като платих 75 лв., че освобождавам за другата вечер леглото. Намерих една бръснарница на пл. „Мусала“. След като се обръснах, тръгнах по „Цар Борис“ с надежда да срещна някой познат. След малко срещнах колега, чието име не помня, защото е от по-късен випуск. Запита ме защо съм дошъл и аз му обясних, че искам да ме прехвърлят към флота. Запитах за Куршумджиев, мой съвипускник, или за Чушков и той ми каза, че Куршумджиев към 12-12.30 ще срещна непременно на стъргалото. Не исках да отида веднага на мястото на явката, за да не ме проследи някой. Исках първо да се легализирам чрез моите колеги Чушков и Куршумджиев, защото знаех, че те по убеждение далече не са с моите разбирания. Разделихме се с колегата и аз отидох да се разходя към морската градина. На връщане срещнах Куршумджиев, който се учуди, че съм дошъл пак във Варна, но се зарадва. Обясних му и той каза да се отнеса към капитан II ранг Цонев, който ни бе възпитател в училището. Отидохме след това в ресторант „Венеция“, за да срещнем Чушков, но него го нямаше. След малко дойде и пред него изложих същите мотиви за идването си във Варна.

Целия следобед прекарах в кафене „Балкан“, където имам много колеги. С Куршума си определихме среща за вечерта в ресторант „Морско око“ към 7 часа. Там трябваше да дойде и Чушков. Вечерта, малко преди да затъмнят града, аз отидох към мястото на явката. Запитах към пазара един човек, но той не можа да ми каже къде се намира училище „Филарет“. След това запитах един каруцар, който ме упъти. Стигнах до будката, която бе до входа на училището и приличаше по-скоро на барака. Влязох вътре. Имаше един купувач и аз поисках да ми даде стопанинът да си избера цигаре. Купувачът си излезе и аз попитах човека дали той се казва бай Стоян. Отговори ми утвърдително. Той бе на около петдесет-петдесет и пет години, среден ръст. Подадох му тогава паролата. Но човекът се смути и сви безпомощно рамене. Настана мълчание, в което и двамата се проучвахме. В това време влезе едно момченце към десет години и запита: „Бай Стояне, имаш ли цветни картички?“ Тогава съмнението ми изчезна. Разбрах, че той чисто и просто е забравил отговора. И действително след малко той каза: „Ами като съм забравил отговора?“ Запитах го тогава накъде се намира фурната и му подсказах. Налучка горе-долу. Направих му забележка, че не бива така. Запитах го кога ще ми предаде човека, а той каза, че не знаел, понеже онзи се отбивал при него. Казах му, че за моето пристигане е уведомено от човек, който е бил в София. По мнението на бай Стоян сигурно тогава човекът ще мине утре. Реших да отида малко преди да затъмнят града на другата вечер. Но понеже може да има вътре купувачи, аз трябваше да запитам дали има „Томасян първо“ (марка цигари – бел. П. Н.). Ако човекът, който ми трябва, е там, ще ми каже, че има, ако ли го няма - ще каже, че ги е свършил, но утре вечер ще има. Отидох в ресторант „Морско око“. Нямаше още никой. След малко дойде Куршума с още един господин, когото нарича Пашата. Произвеждал консервирана риба и миди. Дойде и Чушков, вечеряхме заедно и отидохме в един бар, наречен „Одесос“. Не ми хареса обстановката и предложих да си ходим. Те обаче не се съгласиха и останахме там докъм 10 часа. След това отидохме в сладкарница „Париж“ и към 1 часа решихме да се приберем. Куршумлиев постави въпроса къде ще спя. Каза, че у тях, откакто била леля му, няма място. Чушков си бе сменил квартирата и каза, че и двамата няма да спим свястно. Аз ги успокоих, като казах, че ще бъда на хотел. Те се скараха. Куршумлиев ме заведе в хотел „Мусала“, където по негово мнение е само топло от всички хотели във Варна. Имаше свободна стая с едно легло и аз се прибрах да спя.

Станах сутринта към 9 часа. Преди обяда прекарах в кафене „Балкан“, на обяда се срещнах с Куршумлиев, но преди това се видях с капитан Цанев и му казах, че искам да ме прехвърлят към флота. Той бързаше и каза, че ще се срещнем да поговорим по-подробно. Следобеда прекарах в кафенето и вечерта в определеното време отидох пак към явката. В будката имаше няколко купувачи. Подадох новата парола – имали „Томасян първо“, но той каза, че ги свършил и ще има утре вечер. Ядосах се, че ме бавят и излязох.. Отидох към ресторант „Венеция“. След малко дойде Чушков и Куршумджиев след него, решихме тази вечер да се приберем рано. В хотела отидох към 10.30 часа.

На другия ден на обяд ме запознаха с един млад колега на име Любчо и решихме вечерта да прекараме Бъдни вечер у тях. С него имаше и две госпожици. Дадох съгласието си.

През деня бях с колеги пак в „Балкан“. Вечерта отидох на явката, бай Стоян ми посочи един човек, който бе към 36-38-годишен. Бе бръснат, без мустаци и брада. Запитах го дали той ще ме свърже с човека по специалната работа. Отговори ми, че той засега не можел. Ние вървяхме по една улица северна по посока от площада. Уговорихме среща за другата вечер. Трябваше да отида 5 минути преди да затъмнят града при бай Стоян. Помолих го да ме заведе до катедралата, за да не се изгубя, защото бе тъмно. Изведе ме и се разделихме. Отидох после към ресторант „Морско око“. Намерих, че седят с Пашата и неколцина други господа. Поканиха ме на тяхната маса. Водеха разговор как би могъл Пашата да изтегли заем от някоя банка, за да си достави необходимите за първо време машини. След около един час другите си отидоха, а ние тримата излязохме, за да отидем към друго заведение. За другата вечер се уговорихме, че аз ще отида да прекарам тази вечер с Чушков, а понеже компанията, с която Куршумджиев ще бъде в „Морско око“, може да бъде непозната за мене, той щеше да дойде при нас по-късно. В хотела се прибрах към 12 часа през нощта.

На другия ден прекарах пак в кафене „Балкан“. Вечерта в уреченото време отидох при бай Стоян. Там ме чакаше човекът, с когото се срещнах предната вечер. Излязохме двамата, а през това време затъмниха града. Вървяхме в северна посока и то доста дълго. Мисля, че беше в квартала над търговската академия и то значително по на север, защото през времето, когато аз бях ученик във Варна, тези постройки ги нямаше. Човекът каза, че пристигнахме. Влезнахме в една едноетажна къща, каквито бяха повечето в този квартал. Стълбата ѝ циментова, бе неоградена с парапети. Минахме през тъмно коридорче и след това ме въведе в широка стая, в която имаше железен креват. Там чакаше вече другият човек, който бе по специалната работа по думите на този, който ме въведе. Новият бе към тридесет години, нисък на ръст, рус и с бръснати мустаци и брада. Освободих човека, който ме доведе, и пристъпих веднага към работа. Запитах го какво е организационното състояние по наша линия във Варна и Варненско. Човекът почна да се оправдава, че не било направено почти нищо, защото процентно взето Варна е дала най-много интернирани, а освен това имало е и два провала, които съвсем са разхлабили партията. На мнение бе, че докато партията не стъпи здраво на краката си, и специалната работа ще куца. Нещо повече дори – те тук не могли да отделят хора за работа специално по наша линия, а партийните хора работили „и тук, и там“. Поставих му въпроса за оръжието. Каза ми, че имали шест пушки, от които двете нови – сръбски, а останалите и той не ги знае какви са. Запитах го дали има патрони за тях, а той ми отговори, че имали, но не знаел точно колко са. Пистолети имали към дванадесет-тринадесет, но какви също не знаел, понеже били в различни хора. Казах му, че не се е погрижил да проучи тези неща по-добре и че по отношение на оръжието са съвсем слаби. Отговори ми, че в селата по хората можело да има оръжие, но не си бил поставил за задача да го проверява. Запитах го дали имат създадени бойни групи, а той каза, че имали създадена една бойна група от нелегални, които били въоръжени само с пистолети и ножове. Те били пръснати, но по желание биха могли да се съберат, но сега не държали редовна връзка с тях, защото полицията във Варна била много бдителна. Запитах го колко души са нелегалните, а той ми каза, мисля, че са пет или шест. При това организационно състояние, в което се намираше специалната работа във Варна и Варненско, и тъй като ме осведоми за нея нейният заведущ, аз въобще се поколебах дали да му поставям главната задача, за която бях дошъл. Но понеже Васил не ми бе дал мандат да реша сам и не направи никаква уговорка в този смисъл, реших да му възложа работата. Разказах му всичко подробно. После го запитах дали имат запазени партийни организации в онзи край (Камчийския). Човекът ми каза, че предполага да са запазени. Възложих му тогава да провери от отговорния партиен човек за селата, за да мога да занеса що-годе отговор на Васил. Дадох му тогава 5000 (пет хиляди) лева, които ми бе предал Васил, казах му за какво ще ги употребят и после му обясних шифъра, с който по-късно при затягане на положението още повече трябваше да ми изпращат писма по некомпрометирани хора, които не биваше да знаят съдържанието на тези писма. Определихме си среща на втория ден на Коледа в 6.30 ч. вечерта. Аз трябваше да тръгна от ул. „Сливница“ по ул. „Нишка“ и да се срещнем над улица „Войнишка“. Запита ме дали сам мога да отида към центъра на града, но аз му казах, че от тъмнината мъчно ще мога да се ориентирам. Тогава той си предложи услугите да ме заведе до началото на ул. „Цар Борис“. Там ние се разделихме и аз отидох направо в ресторант „Морско око“, където видях на една маса Куршумджиев и Пашата в непозната за мене компания. Седнах на друго място и си поръчах вечеря. След малко при мене дойде и Куршумджиев, като ме покани да отида при тях. Казах му, че хората са ми непознати и ще се чувствам неудобно. Тогава той ми начерта плана на цигарената кутия, за да отида при Любчо и Чушков. Дойде при мене и Пашата и понеже бе изникнало някакво недоразумение между него и другата компания, реши и той да дойде с мене. Отидохме двамата и намерихме квартирата на Любчо. Там бяха двете госпожици, Любчо, Чушков и още трима млади колеги, с които ме запознаха, но имената им не помня. Прекарахме там до 1 ч. през нощта и двамата с Чушков, понеже бе късно, отидохме в неговата квартира.

На другия ден бяхме поканени на обяд у Куршумджиев двамата с Чушков. След обяда отидохме на гости в едно тяхно познато семейство при някой си бай Иван, който бил техник. Вечерта отидохме в сладкарница „Париж“ и после се прибрахме след вечеря се прибрахме рано и аз отидох в х. „Мусала“.

Другия ден прекарах пак с Чушков и Куршумджиев и вечерта в определеното време отидох на среща с човека по специалната работа. Срещнахме се на казана[та] по-горе улица. Запитах го за мнението на пар[тийния] ръководител по отношение на организационното състояние на селата около Камчия. Каза ми, че било добро и че се наемали варненци да свършат възложената им работа. Тогава, както ми бе казал Васил, му определих най-късно до 1 февруари да дойде и докладва какво са направили. Дадох му явка при Кирил Николов – адвокат, ул. „М. Луиза“ № 2. Трябваше да каже: „Идвам от Разлог, искам да ми гледате дело по една дъскорезница“. Отговорът трябваше да бъде: „Запечатана ли е?“ Разделихме се. От Варна тръгнах на 10 вечерта.

Пристигнах в София на 11 сутринта. Намерих жена си на легло, завърнала се преди два дена от клиника. Вечерта отидох на среща с Васил в определеното време. Намерихме се и му докладвах за извършената работа. Остана недоволен от организационното състояние на Варна. Тогава ми каза, че човекът, който очакват от Ихтиманско, щял да дойде. Мястото, където ще пристигне, му било определено, но оттам аз трябваше да го взема, за да го заведа на квартира. Наех се да му намеря квартира, понеже по думите на Васил щял да остане тука не повече от четири-пет дена. Човекът щял да дойде към 15-16 с. м. Понеже жена ми беше болна, определихме си срещи през ден на същото място в 7 ч. вечерта.

След един или два дена аз отидох при моята братовчедка Любка Коларова, която живее на ул. „Странджа“ № 123, за да я помоля да преспи едно лице за три-четири дена у тях. То ще дойде от Ловеч и познава брат ѝ, но понеже няма средства, я моли да преспи няколко дена. Тя се съгласи. Обаче лицето по неизвестни за мене причини не дойде на определената дата. Помня това добре, защото Стоян ми доведе една вечер вкъщи лицето, което трябваше да ми предаде дошлия от Ихтиман и ние с него от 15-20 си определихме срещи през тези пет дена всяка вечер в 8 ч. в сладкарница „Роза“, намираща се на ул. „Раковска“ близо до „Гурко“. През тези дни аз ходех редовно на тези срещи, но човекът не бе пристигнал. Този човек отговаряше винаги, че още не е пристигнал. Изглеждаше към 40 г., нисък, черноок и с бръснати мустаци и брада. Най-сетне той прекъсна срещите си с мене към 20, защото дотогава му било заръчано да чака.

Към 25 или 26 с. м. при мен дойде сутринта Стоян и ми каза, че човекът бил дошъл и вечерта мисля че към 6 ч. трябваше да отидем в сладкарницата на ъгъла на улиците „Патриарх Евтимий“ и „Царица Йоана“, дето щял да дойде и той.

Вечерта преди да стане време за срещата, Стоян дойде при мене и ми каза да взема със себе си пистолета. Попитах го защо ще ни трябва, но той каза, че човекът бил нелегален и пистолетът щял да трябва. Аз го взех и го дадох на Стоян. Отидохме към сладкарницата и той ми каза да чакам отвън. Чаках го около десет минути и по едно време той излезе заедно с още едно лице. Даде ми знак и аз тръгнах напред по „Патриарх Евтимий“ по посока на руския паметник. Оттам се спуснах и под игрище „Славия“ излязох на ул. „Странджа“ и тримата се качихме при моята братовчедка. Стоян си отиде веднага и аз казах на братовчедка си, че утре вечер ще дойда да се видим с човека. Отидох си към къщи.

На другата сутрин при мене дойде Васил и аз му казах, че човекът от Ихтиманско е дошъл. Каза ми, че иска да се види с него още същата вечер. Определихме си среща за 6 ч. на трамвайната спирка на № 6 ул. „Солунска“.

На уреченото време го намерих там, качихме се на трамвая и отидохме в квартирата. Двамата с братовчедка ми и детенцето останахме в гостната стая, а те двамата отидоха в кухнята. Там останаха около половин час, след това си излязохме с Васил. Тогава той ми разказа, че във влака с дошлия човек се бе случило произшествие. На гарата, на която трябвало да се качат на влака, те пристигнали в момента на тръгването, но придружаващият го не успял да вземе билети и нашият човек се качил сам. Кондукторът му поискал билет и като разбрал, че няма, му взел личната карта. Нашият човек обяснил, че не успял да си вземе билет и предложил да си заплати глобата. Кондукторът все пак не му върнал картата. Тогава нашият човек отишъл в клозета на вагона и през прозореца си хвърлил пистолета. Близо до София кондукторът глобил човека и му върнал личната карта. Преди това обаче Васил ми каза, че квартирата му не била удобна и щял да нареди Стоян утре вечер в друга квартира. Съобщих това на братовчедка си, че онзи, с когото сме дошли по-предната вечер, ще дойде и ще вземе човека, защото миндерчето, на което той спеше в кухнята, е съвсем тясно.

След това аз дълго време не знаех нищо за участта на този човек. След десетина дена обаче при мене дойде Васил и ми донесе две снимки. Каза ми, че [ще] мине Пешо и да му ги предам, за да се направи легитимация. Каза ми, че лицата трябва да бъдат действителни на чието име ще се издават легитимациите и да напиша на Пешо бележка, за да я предаде, защото може да забъркат нещо. Пешо обаче не дойде през този ден и после на една от срещите си с Васил аз му казах, но той отговори, че онзи по личен път щял да си уреди работата с личната карта. Васил ме запита дали е удобно да уредя среща на Стареца и човека от Ихтиманско у нас. Казах му, че може. Той каза, че ще предаде на Стоян да доведе човека. Назначихме тази среща да бъде в млекарница „Юнак“, значи там трябваше да ми го предаде Стоян, за да не идва и той вкъщи, понеже се съмняваше, че го следят. Срещата трябваше да стане към 7.30 вечерта в млекарницата, а Стареца трябваше да дойде вкъщи в 8 ч.

В определеното време отидох в млекарница „Юнак“, почаках малко, но вместо със Стоян ихтиманецът дойде с едно момиче към 25 год. Високо и чернооко. Взех ихтиманеца и го заведох вкъщи. След малко дойде и Стареца. Оставих ги двамата в кухнята, понеже искаха да говорят насаме. Приказваха около един час. След това Стареца си отиде. Запитах ихтиманеца дали може сам да намери квартирата си, но той каза, че не може. Запитах го за улицата и номера и той ми посочи „Цар Самуил“ № 82. Тогава излязохме с него и се качихме на трамвай № 1 на спирката „Шести септември“ и „Граф Игнатиев“. Заведох го вкъщи, като се качих на стълбите до IV етаж мисля. После пак дълго време не виждах този човек.

Васил ми беше заръчал обаче да кажа на Пешо, когато има човек от Пловдив, да ми казва кога ще си заминава. А мисля че и сам той му бе заръчал. По едно време, мисля, че бе към 20 февруари, Васил ми донесе снимка от ихтиманеца, сигурно с мисълта, че първата съм унищожил, но аз бях забравил да сторя това, и една легитимация без портрет, но стара, и ми каза, че към обяд ще мине Пешо да я вземе. Тогава разбрах, че ихтиманецът се бавеше сигурно само заради личната карта. Заръча ми, след като ми я върне Пешо, да му кажа. Пешо ми върна направената карта на другия ден. Вечерта ние отидохме с Васил на ул. „Цар Самуил“ № 82. Там бяха още един човек, слаб, бръснат и мисля черноок. Двамата с Васил /ихтиманеца/ седнаха на кушетката и приказваха тихо. От време на време се чуваше по някоя дума. От думи аз разбрах, че ихтиманецът е дошъл от Съв[етския] съюз. Но иначе той говореше чисто български и нямаше абсолютно никакъв чужд акцент. След това Васил си отиде и ми каза да му дам явките за Сливен и Пловдив. Той си записа явките и аз си отидох.

На другия ден при мене дойде Пешо и им каза, че човекът за Пловдив бил готов. Казах му, че ще трябва да съобщя на нашия човек, който ще заминава. Наредихме да се срещнем на другия ден в сладкарницата на ъгъла „Лавеле“ и „Алабинска“. Вечерта аз отидох на „Цар Самуил“ № 82 и казах на човека в 1 ч. на обяд да дойде в бозаджийница „България“ в началото на улица „Клементина“, дето спира трамвай № 3.

На другия ден в 12.30 часа отидох да се срещна с Пешо в уречената сладкарница. Там той ме чакаше с още един човек, едър, мургав, с бръснати мустаци и брада. Каза ми, че това е човекът от Пловдив. Там почакахме до 12.50 ч. и аз взех новия и го заведох в бозаджийница „България“ горе в галерията. След малко дойдоха и ихтиманецът със слабия, който бях виждал на ул. „Цар Самуил“. Последният седна на съседната маса, а ние тримата на друга. Те уговориха да заминат другата вечер с влака, който тръгва от София към 24 часа и си определиха среща на другия ден към 1 ч. в бюро „Балкан“. Пожелах им добър път и се разделихме. След това вече аз не видях нито ихтиманеца, нито човека, който трябваше да го придружи.

Преди това пропуснах да кажа, че му бях заръчал, ако стигне благополучно в Пловдив, да напише картичка открита до Стоян Сотиров, ул. „Солунска“ № 5, от името на някой книжар в Пловдив, че иска петнадесет репродукции от негови картини. Десетина дена след последната ни среща Стоян ми каза, че получил такава картичка и им я даде. Аз го бях предупредил, че тя ще бъде от мой приятел, който е неудобно да ми се обажда вкъщи.

Два-три дена след пристигането ми от Варна - към 13-14 януари 1942 год., при мене дойдоха вечерта Александър Междуречки със съпругата му, които са в близки родствени отношения с моя брат. Приех ги във вестибюла, понеже жена ми бе тежко болна и лежеше. Съобщиха ми, че искат да ми кажат нещо важно. При влизането им във вестибюла ми казаха, че Павел Шатев бил оставил у тях някакви пари и куфар с някаква машина. Понеже минало дълго време откакто Павел Шатев е интерниран, те се боели да останат тези неща у тях и искали да ги предадат, понеже сметнали, че са на комунистическата партия, но все пак аз да съм проверил. За да дойдат до мене и да ми доверят тази работа, те сигурно са предполагали, че аз работя в тази партия. Аз казах, че сам смятам Павел Шатев за близък до нашите среди, но никога не съм предполагал, че е активен член на партията. Съобщиха ми, че поводът да дойдат толкова късно е, че предния ден в аптеката на Междуречки е идвало едно лице и поискало да му бъдат предадени всички неща, оставени от Павел Шатев. Те обаче се съмнявали дали това лице е в някаква връзка с него, макар че то им казало за куфара и някои подробности по отношенията им с Шатев. Казаха ми, че лицето е обещало на другата сутрин пак да отиде в аптеката към 11 ч. преди пладне. Аз наредих на другата сутрин точно в 10 ч. г-жа Междуречка да бъде пред Дома на изкуствата и печата, където ще я чака моят брат – Борис Вапцаров, за да предадат парите. Те си отидоха, като им обещах, че към 10.30 ч. ще отида в аптеката, за да видя дали не познавам случайно това лице. След това аз извиках брат си навън от стаята му и му казах, че в 10 ч. на другия ден трябва да бъде пред Дома на изкуствата и печата, където ще се срещнат с Междуречка, за да предадат едни пакети на Младен Исаев, когото ще намерят в канцеларията на писателския съюз - помещаващ се в същия дом.

На другия ден към 9.30 ч. отидох в Дома на изкуствата и печата и казах на Младен Исаев, че една дама ще дойдат заедно с брат ми, те ще му предадат едни пакети, които той трябва да крие за два-три дена. Младен се съгласи и аз отидох към аптеката. Чаках там до 11.15 ч., но понеже лицето не дойде, отидох си вкъщи. Там бе брат ми и аз го запитах дали са предали пакетите. Каза ми, че са ги предали.

На другия ден Васил дойде при мене и аз му съобщих всичко. Каза ми, че съм постъпил правилно – обеща да провери дали парите са на партията и каза, че може би ще се наложи една среща между мене и неизвестното лице. Запита ме колко и какви са парите, но аз му казах, че не зная. Докато провери принадлежността им, заръча ми Междуречки да кажат на лицето, че парите са предадени на друг човек малко преди интернирането на Павел Шатев, но сега по тактически съображения не било лесно веднага да се вземат. След два дена Васил дойде при мене сл[eo] об[яд] към 4 часа. Каза ми да донеса парите, ако са някъде наблизо. Той остана сам и аз изтичах до Дома на изкуствата. Младен ми предаде пакетите, които мисля че бяха пет, но всеки бе обвит с вестник. Завърнах се вкъщи и в кухнята ги предадох на Васил. Разопакова вестниците. Имаше в тях долари, драхми и динари и всеки пакет бе грижливо привързан на няколко места. Васил започна да брои и след това нанасяше сумите с молив на едно малко тефтерче. Преброи парите два пъти и ми каза да запомня добре: доларите са 2 500, драхмите 148 хиляди и динарите 200 хиляди.

През тези дни аз ходих няколко пъти в аптеката, защото Междуречки ми бе казал, че лицето идвало винаги след като аз съм си излизал. Казах му да го предупреди, че искам да се срещна с него. Около след десет дена на обяд при мене дойде Междуречки и ми каза, че най-после лицето се съгласило да дойде на среща с мене. Трябваше да се срещна у тях /Междуречки/ на другия ден точно в 4 ч. сл[ед] пладне. Лицето също му било казало, че това в куфара не е никаква машина, а радиопредавател. Каза ми също, че имало някакъв шифър, който бил оставен при тях.

При срещите си с Васил аз запитах дали е установено чии са парите, но той ми каза, че партията нямала загубени такива пари. Двамата с Васил помислихме, че те имат английски произход и аз се радвах много, че ще можем да ги използваме за партийни нужди. Казах на Междуречки да ми даде да прегледам този шифър и той се съгласи. Аз трябваше да отида на другия ден на обяд у бабалъка на моя брат и той щеше там да ми го донесе, понеже живееха наблизо. В 1 ч. аз отидох на обяд, където бях казал на Междуречки. Заварих в кухнята, че обядват Иван Попов, жена му Райна и жена му Лила. Похраних се и аз и след малко дойде и Междуречки. Пропуснах да кажа, че там бе и зет им Филип. След малко ние се отделихме с Междуречки в другата стая и той ми даде една книжка, за която ми бе казал, че е шифър. Аз я отворих и видях, че е справочник за радиопредавател. /п/ Н. Вапцаров

Справочникът бе на руски език и вътре в него бяха сложени два или три листа, написани на пишеща машина, като прегледах набързо и останах с впечатлението, че са за дължина на вълните. След известно време при нас дойде слугинчето на Междуречки и каза, че един човек го чака вкъщи. Двамата с него отидохме в къщата му, която е наблизо до тази, дето бяхме. В коридора ни посрещна жената на Междуречки и ми каза, че човекът чака. Влязохме в спалнята и аз казах на Междуречки и жена му да излязат. Там седеше едно лице, което бе облечено в тъмносин или черен балтон, с шапка на главата, към тридесет и осем год[ини], косата към ушите прошарена, с бръснато лице, което бе сухо и много бледо. То говореше български безупречно, но имаше някакъв много далечен и едва уловим акцент, от който личеше, че човекът е бил извън България. Казах му, че лицето, на което Междуречки е предал материалите, съм аз, но понеже нито вие ме познавате, нито аз – между нас ще съществува едно недоверие, което мъчно бихме могли да разпръснем. Той потвърди това. Казах му, че ние смятаме Шатев за приближен до нашите среди и затова мисля, че имаме право да използваме тези материали. Запитах го кой е той и какъв е, обаче ми отказа да се открие. Най-после не се стърпях и му казах, че съм комунист. Това го казах понеже предполагах, че материалите може да имат английски произход. Попитах го за произхода им и изказах мнение, че щом и двамата се крием, той може да бъде или английски или сръбски, или турски, или съветски. Каза ми, че произходът им е само съветски. Предложих му да остави материалите за ползване от партията, но той каза, че парите са му необходими във валута, но ще запита, понеже той не е в състояние да разреши сам този въпрос. Запита ме защо ни е радиопредавателят и аз му отговорих, както ми бе казал Васил, че ни е извънредно нужен. Тогава той ме запита защо не сме го използвали досега, а аз му отговорих, че понеже не ни е бил известен произходът му. Страх ни е било да го пуснем в действие, за да не ни разконспирира. Запита ме също колко са парите, които съм получил. Казах му цифрите, които поменах по-горе. Той се учуди и каза, че динарите и драхмите са горе-долу, но доларите значително по-малко. Тогава твърдо му казах, че парите дори не съм разопаковал, преди да ги провери отговорен партиен човек. Той изказа предположение, че може би остатъка Шатев е дал в друго лице. Уговорихме си среща. Уговорихме си среща за след шест-седем дена на булевард „Мусолини“ между „Раковска“ и „Фритьоф Нансен“, като аз трябваше да тръгна от „Раковска“, а той от „Фритьоф Нансен“. Срещата трябваше да стане точно в 8 ч. вечерта. На нея той трябваше да ни отговори дали доларите и радиопредавателят трябва да останат у нас, а аз трябваше да му върна динарите и драхмите, като в случай, че доларите бяха изразходвани, му дам разписка. Той излезе сам. После при мене дойдоха Междуречки и жената ми каза, че на излизане човекът я успокоил, че сме се разбрали и работата била наред.

След един-два дена ние се видяхме с Васил и аз му разправих подробно всичко и му дадох справочната книжка за радиопредавателя. Той я взе и каза, че ще провери дали тя няма някакъв секретен знак. Дали е имало, или не, Васил после не ми е казал. Казах му също, че ако доларите са изразходвани, човекът иска да му дадем разписка, а динарите и драхмите ще трябва да му върнем. Васил ми каза със смях, че мога да му разпиша и десет разписки, само че не с истинското си име. Казах му деня на срещата и той обеща, че в този ден сутринта ще ми донесе динарите и драхмите. За него обаче случаят си оставаше крайно интересен, защото щателно проверил в партията за тези пари, но се оказало, че няма тя изгубени или откраднати такива материали и средства.

В уречения ден Васил ми донесе динарите и драхмите в общ пакет, обвит във вестник. Аз ги поставих в дъното на етажерката си. Вечерта преди срещата написах с печатни букви една разписка, текстът на която бе следният: „Употребени за нуждите на комунистическата партия в България 2 500 долара. Светльо“. Подписах се с този псевдоним, за да не забърквам партийния си „Лозан“. В първата си следваща среща с Васил аз му казах, че разписката съм подписал с този псевдоним, та ако някой провери в партията за тези пари, да знаят за кого именно се отнася и да не помислят, че някой е злоупотребил с тях. Няколко пъти му напомних да запомнят псевдонима „Светльо“.

В определеното време отидох на срещата и в 8 ч. се срещнах с човека. Свихме в една напречна улица и аз му подадох пакета с парите. След това му дадох отделно разписката. Той ми каза, че засега не могъл да ми отговори нищо за радиопредавателя и си определихме среща на същото място и време след тринадесет-четиринадесет дена, за да получи окончателен отговор. Пак съобщих на Васил за срещата и че съм предал динарите и драхмите. Той ми каза да настоявам на всяка цена радиопредавателят да остане в нас.

На определената дата аз пак отидох на срещата. Човекът бе там. Свихме по една напречна улица, тръгнахме, мисля, по „Любен Каравелов“. Човекът ми каза, че трябва да върнем предавателя. Аз обаче енергично настоявах да остане при нас. Запита ме тогава дали имаме човек, който да манипулира с него. Казах му, че имаме, макар че не знаех нищо по този въпрос. Той бе принуден да ми назначи трета среща пак на същото място и време, когато щях да получа окончателен отговор. Срещата бе определена за 10 март, а в случай на неявяване на тази дата на единия от нас, другият ще чака два или три дена по същото време и място след десети същия месец. Аз обаче не можах да отида на тази среща понеже на 4 март рано сутринта бях арестуван.

Мисля, че към 22 януари Васил доведе едно лице, за което по-рано ми бе казал, че ни предстои среща с него. Новото лице изглеждаше към 60 г., среден ръст и с побелели коси. Носеше със себе си бастун и изглеждаше като че ли недовижда. Поканих ги в кухнята, понеже там бе топло. Лицето извади едно листче и каза, че ще ни прави доклад по вътрешното положение, защото, макар че ние с Васил работим по друга линия, трябва да бъдем винаги в курса на партията. Докладът му бе върху икономическото положение в България. Осветли ни, че поради оскъдицата на много продукти, главно маслини, после недостатъчния хляб, липсата на кожи за цървули в селата, липсата на въглища в повечето градове, се забелязва едно недоволство. От него именно партията трябва да спечели повече привърженици. Той мисли, че у нас няма още достатъчно развърната работа в това направление. Каза ни с Васил да внимаваме и винаги да напомняме на хората, които идват от провинцията по наша линия, да не изземват най-просветените в политическо отношение кадри за специалната работа, защото може да се получи така, че партията да се откъсне от масите и да увисне във въздуха. Напомни ни, че нашата работа без помощта на масите ще бъде нищо. На мене специално вмени в дълг да се информирам от дошлите хора как е положението в техния край и дали има недоволство. Стояха вкъщи към час и половина и си отидоха. От авторитетността, с която говореше човекът, разбрах, че е от централния комитет. Същият човек, когото Васил наричаше Стареца, идва заедно с Васил още два пъти вкъщи, но те приказваха насаме. Един път само те ме извикаха малко преди да си тръгнат и Стареца ме запита дали мога дали мога да съхраня за седем-осем часа 3000 долара и вечерта в 6 ч. да му ги занеса на ул. „Цар Фердинанд“, между „Паренсов“ и „Граф Игнатиев“. Каза ми да ги завия в тъмна хартия, понеже бяха завити във вестник. Вечерта аз отидох на определеното място и настигнах Стареца. Той ми каза, че лицето, на което трябва да предам парите, още го няма, но той ще продължи надолу, а аз да го почакам.

Тогава влязох в близкия ресторант „Рила“, изпих едно столче вино и излязох веднага. На около десет крачки пред мене вървяха по посока на „Граф Игнатиев“ Стареца с още едно лице. Отидох при тях и Стареца каза на другия, че си отива, а аз ще му предам пакета. Стареца тръгна по „Патриарх Евтимий“, а ние се отбихме надясно по „Граф Игнатиев“. Новото лице бе млад човек, към 30 год[ини], висок и хубаво облечен. По „Граф Игнатиев“ аз му предадох пакета и се разделихме.

Когато ме арестуваха, най-напред бях в една стая с повече хора, но след това ме свалиха в коридора на първия етаж, дето имаше и други арестанти. Вечерта, когато аз бях легнал на една дъска, при мене се приближи едно лице и искаше да ме заприказва. Аз станах от мястото си и легнах по-встрани. То обаче ме преследваше упорито. Тогава то ми каза, че ме познава. Казах му, че аз не го познавам. Той тогава рече: „Ами Стареца? Ами пакета на „Граф Игнатиев“. Помислих си, че ме провокира и че е човек, който тогава ни е подслушвал, и му казах: „Грешиш, батинка, аз съм арестуван по литературна линия“. Той ми отговори, че нищо няма да каже за мене. Тогава помислих, че може би е бил същият човек, на когото съм дал пакета с доларите.

Понеже Васил и Стареца нямаше къде да се срещат, аз помолих Кирил Николов да се срещат вечер в 7 часа в неговата квартира. Там те са се срещали два пъти в събота. А други два пъти ходих аз, за да предупредя Стареца, че Васил няма да дойде, защото е зает с друга работа. В една от срещите, които станаха между Васил и Стареца у нас, Стареца ме запита дали съм разбрал какво трябва да се интересувам, когато идват наши хора от провинцията. Казах му, че съм разбрал, и той отговори, че не било трудна работа.

Към средата на м[есец] декември Васил ми каза, че Стоян ще ме свърже с един студент от Старозагорско, на когото трябвало да дам явка в София, защото студентът щял да замине за Старозагорско по работа и когато се върне, да може да ни намери. Стоян ме заведе на ул. „Гладстон“ № 14. Студентът живееше във вътрешната къща на II етаж. Намерихме го там и след като Стоян ме предаде, отиде си веднага. Студентът имаше среден ръст, беше рус, косата му над челото беше оредяла. Дадох му явка при Иванка Димитрова – чиновничка при общинската библиотека със следната парола: „Идвам от Своге. Каниме ви да изнесете една декламация“. Отговорът трябваше да бъде: „Аз съм болна, но ще намеря друг човек“. След това аз си отидох.

Подир петнадесет-двадесет дена от тази среща на същата явка със същата парола се явил един 20-21-годишен младеж. Иванка ми съобщи и аз отидох след обяда в читалнята, за да се срещна с него. Срещнах се и помислих, че идва по наша работа, затова му казах, че ще го свържа с друг човек. /п./ Н. Вапцаров

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Обработил от pdf формат и редактирал: Павел Николов

2. Оригиналите можете да видите в сайта на Държавна агенция "Архиви" Полицейски досиета на известни личности от периода преди 1944 г..

3. Целият текст в „Библиотека на Павел Николов – Документи“ .

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.