СЛУЖБОМЕР

неделя, септември 18, 2016

Документи по Дело 585 от 1942 година - част 2

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ЧАСТ 1

Снимката на Никола Вапцаров, направена в Дирекцията на полицията

Именувам се НИКОЛА ИВАНОВ ВАПЦАРОВ, род. на 24.11.1909 г. в гр. Банско, жив. София, ул. „Ангел Кънчев“ № 37, българин, православен, грамотен, женен, неосъждан, машинен техник, казвам:

В момента на арестуването ми аз заемах длъжност при Централния комитет на българската комунистическа партия, в комитета, който ръководеше така наречената специална работа. Тази специална работа се състоеше в това, че от партийните хора трябваше да се отделят една част, и то най-смелите, и заедно с нелегалните да формират бойни групи. Задачата на тези бойни групи трябваше да бъде: в случай на война със Съветския съюз те трябваше да прекъсват железопътни линии, мостове, телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове със специални клинове и скоби, да подпалват вагони цистерни, маслени резервоари и шлепове с горива и муниции. Начело на този комитет бе поставен Васил, чието истинско име не познавам, но той бе дошъл от Съветския съюз с подводница. Длъжността ми беше да държа връзка с хората от провинцията, които идват по наша линия и в случай че Васил е зает на друго място, да ги инструктирам и да ги разпитвам за организационното им състояние. В нас често идваше и Стоян – чието истинско име е Атанас Романов, за да търси Васил, предполагам, че и той е влизал в комитета като завеждащ бойните групи в София. Предполагам също, от обстоятелството, че на два пъти пренасяхме взрив на ул. „Одоровци“, че се е занимавал и с оръжието, необходимо за София. При нас с Васил по късно дойде още едно лице, чието истинско име не зная, но Васил го наричаше Стареца. Това лице бе от централния комитет. Други преки връзки съм имал и с Кирчо, истинското му име не знам. Неговата длъжност, доколкото зная, бе да държи всички партийни връзки с провинцията. Негов заместник бе Пешо. Той имаше поверена същата длъжност, която заемаше Кирчо. Други преки партийни връзки не съм имал.

Завърнах се в София на 1 септември 194 г. от с. Годеч, където бях интерниран за три месеца. Към 7 или 8 с. м. при мене дойде Атанас Романов, с когото се познавах от македонските вечеринки, в които съм участвал на литературно четене и от говорещия хор „Гоце Делчев“, на когото бях временно диригент. След като ме запита дали съм прекарал тежко в Годеч и аз му описах при какво положение съм бил поставен, той поиска да узная какво мисля за войната на съветския фронт. Казах му, че съм оптимист и че смятам успехите на германците за временни. Тогава той ми постави въпроса дали съм готов да работя за партията при сегашните тежки условия. Казах му, че съм готов. Запита ме кога може човек да ме намери в къщи, а аз му отговорих, че обикновено сутрин, тъй като за сега съм безработен, през цялата сутрин чета. Каза ми, че ще мине след два дена, за да ме види пик, но към 5 – 5.30 часа след обед. Съгласих се да го чакам през това време.

Наистина след два дена в уреченото време той дойде пак. Тогава ми постави въпроса дали бих могъл да замина след няколко дена в провинцията, за да свърша работа. Казах му че мога. Но за каква точно работа и за къде не стана дума. Приказвахме още малко и на тръгване той ми каза тези дни към 5 часа след обед да си бъда вкъщи, защото може да ме потърси. Съгласих се. Но той не дойде дълго време, може би чак след една седмица.

Спомням си, че бе 17 септември, когато дойде към 5.30 часа след обед и ми съобщи, че тази вечер ще трябва да ме свърже с друго лице, което щяло да ми даде нареждане какво трябва да правя. Понеже срещата с другото лице била определена в мръкнало, ние трябваше да чакаме вкъщи около един час, за да мине време. След това и двамата излязохме. Каза ми, че ще се качим на трамвай № 5 от пл. „Македония“ и ще слезем на спирка „Петър Берон“. Той тръгна на около тридесет крачки пред мен, а аз го следвах, като се стараех да не го изгубвам от очи. На трамвайната спирка на площ. „Македония“ се качихме на трамвая и слязохме, както бе уговорено, на спирка „Петър Берон“. Минахме в лявата страна на линията и тръгнахме по посока на Княжево. След десет-петнадесет крачки минахме, мисля, покрай някаква текстилна ф-ка и след това ударихме косо надясно, след като минахме малко дървено мостче. Вдясно нагоре се откриваше празно незастроено поле, но на направо в дъното на източна посока се образуваше пак улица, залесена по краищата, дето трябваше да бъдат тротоарите с тополи. В началото на тази улица ни срещна едно лице със среден ръст, с очила, мургаво и с интелигентен израз. Стоян ме предаде на него и веднага си замина. Ние с новодошлия се върнахме малко назад в западна посока и след това тръгнахме по неочертана улица към града. На петдесет-шестдесет крачки имаше кръчма. Лицето ме покани да влезем вътре. Там поръча две шишенца коняк и веднага започна да излага пред мене същността на работата, по която ме бе повикало. Аз трябваше да замина колкото може по-скоро за Варна, за да предупредя ръководещия човек на варненската партия, че в района на р. Камчия са слезли хора, дошли от Съв. съюз с подводница. Варненската организация трябваше незабавно да изпрати хора, трима-четирима души от които да бъдат облечени в туристически екип, да отидат в гората около село Долни чифлик и да пеят песента „Елено моме“, по която песен дошлите да разберат, че това са наши хора. Запита ме дали мога да свърша тази работа и аз му отговорих, че мога. Тогава той ми каза, че ме познавал от някоя вечер, на която съм декламирал мои стихове. Излязохме от кръчмата и ми заръча да изляза на ул. „Витошка“, по която да вървя бавно към града, а той щял да се отбие наблизо, за да вземе пари, които са необходими за пътуването ми. Аз тръгнах на изток и стигнах ул. „Витошка“. Вървях извънредно бавно, защото се страхувах да не би да не можем да се срещнем. След няколко минути той ме настигна и ми предаде 1000 лв. Каза ми да вървим по същата посока, имал среща с друг човек, който ще ми даде явката за Варна. Към моста, под който минава ж. п. линия, ние срещнахме друг човек, среден ръст, набит, облечен добре. Когато стигнахме до една лампа, видях, че лицето му е червендалесто. Първият го запита дали ще може да ми даде явката за Варна още тази вечер, а онзи отговори, че ще се опита. Първият тръгна в обратна посока, а ние двамата продължихме по посока на града. Каза ми да го чакам в бозаджийницата, която е на ъгъла на „Царица Йоана“ и „Патриарх Евтимий“ до 8.40 часа и ако дотогава не дойде, да го чакам на другата вечер в 8 часа на същото място. Към казармите се разделихме. Аз отидох направо в уречената бозаджийница. Към 8.30 часа човекът отвори вратата, но не влезе. Аз излязох след него. Тогава той ми предаде явката. Трябваше да отида във Варна и да търся ул. „Шейново“. На нея се намирала шивачницата на Желю, мисля, че Рангелов се казваше. Ще вляза вътре и ще търся именно този Желю, който по думите на предаващия ми явката бил хубав човек. На Желю трябваше да кажа: „Имате ли английски плат?“, а той трябваше да ми отговори: „Ние тука само шием“. Желю щял да ме предаде по-нататък.

Аз заминах за Варна още същия ден с влака, който тръгваше в 9 часа вечерта. Във Варна пристигнах на другия ден към 4 часа след обяд. Коя беше улица „Шейново“, аз не помнех, защото от девет години не бях ходил във Варна. Отидох към морската градина. Там запитах някакъв продавач на семки. Той не можа да ми каже и след това запитах едно момченце, продавач на шоколад. То ми обясни къде се намира улицата и аз се запътих към нея. Но точно да свия от „Цар Борис“ по „Шейново“ и ме срещна моят колега Лазар Сапунджиев. Беше неудобно, след като не се бяхме виждали девет години, да се разделя от него и тръгнахме заедно по ул. „Цар Борис“. Запита ме за какво съм дошъл, а аз му отговорих, че след девет години сега ми се е отдало да дойда пак във Варна, за да се видя с приятелите. Той след около половин час си отиде, а аз отидох да намеря отново шивачницата. Намерих я и огледах вътрешността ѝ чрез прозорците. Вътре обаче имаше само две чирачета, а лицето, каквото ми описаха в София, нямаше. Върнах се пак на ул. „Цар Борис“ и влязох в една близка сладкарница, защото се страхувах, че ще срещна друг приятел, който ще ме възпрепятства да отида пак към шивачницата. Стоях там близо четиридесет минути и отидох отново на явката. Вътре пак нямаше Желю. Тогава тръгнах по „Цар Борис“ и срещнах доста колеги. Заинтересувах се за моите съвипускници Куршумджиев и Чушков. Казаха ми, че Куршумджиев преди малко минал по улицата и ще го намеря, а Чушков си бил в отпуск към Трявна. Действително, след малко срещнах Куршумджиев. Той се зарадва много. Каза ми, че някакво момиче получило телеграма от Чушков, че тази вечер си пристига. Трябваше да отидем да го посрещнем на гарата, за да сме у него, защото у Куршумджиев нямало място. Вечерта отидохме и посрещнахме Чушков. Също и той се зарадва на моето пристигане. Уговорихме, че ще съм у него, и отидохме да вечеряме в ресторант „Венеция“.

На другата сутрин аз и Чушков станахме към 9 часа. Той отиде някъде по работа, а аз отидох пак на явката. Там намерих въпросния човек, подадох му паролата и той отговори правилно. Тогава излязохме отвън пред шивачницата и ми каза, че било мъчна работа сега да ме свърже. Аз му отговорих, че трябва да стори това на всяка цена. Той обеща да се помъчи и ми каза да мина точно в 7 или 7.15 вечерта. Деня прекарах заедно с Чушков и Куршумджиев. Вечерта в уреченото време отидох в шивачницата. Желю ми предаде един младеж към 23-24-годишен, нисък, червен, бръснат. Ние излязохме с младежа и аз го запитах дали ще може да ме свърже с отговорния човек. Той каза, че сега отиваме, за да провери. На едно място ме остави в една сладкарница по посока на „Ташоолу“, но не помня точно где, защото градът бе затъмнен. Каза ми да го чакам. Чаках го там около час. Дойде и ми каза, че човекът го няма във Варна. Запитах го кога ще се върне, а той колебливо отговори утре вечер. Казах му, че работата не търпи отлагане. Определихме си среща за на другата вечер. Той трябваше да чака към 7.30 при шивачницата.

На другата вечер аз отидох в определения час. Той вече чакаше. Тръгнахме по посока на държавната болница. Каза ми, че и тази вечер не мога да срещна човека, но че мога да предам на него всичко. Аз се поколебах, обаче нямах друг изход и му предадох нареждането от София. Тогава той ми съобщи, че човекът можел да дойде късно през нощта и той щял да му предаде всичко. За да видя какво е отговорил ръководещият човек, аз определих на младежа среща на другия ден в 9.30 часа в бозаджийницата, която се намира на ъгъла на „Сливница“ и ул. „Цар Борис“. На другата сутрин той дойде и двамата слязохме в морската градина. Там той ми каза, че [се е] срещнал с отговорния човек, но той му съобщил нерадостни неща. Полицията била заловила на същото място от групата някой чех с радиопредавател. Носело се слух, че били заловени и други хора от дошлата с подводница група. При това положение ръководещият човек смятал, че било опасно от Варна да се пращат хора, а трябвало от селата около Камчия да се натоварят други, които внимателно да пристъпят към издирването на групата. Това беше и отговорът, който трябваше да занеса в София. Аз обаче не заминах същия ден, за да не събудя подозрение в приятелите си, а останах безпричинно във Варна още два дена.

В София пристигнах към 23 с. м. Ние от по-рано бяхме уговорили с човека, който ме изпрати, че ще му донеса отговора на същото място, където се срещнахме, в 7.30 часа. От 20 до 25 той трябваше да ме чака. Понеже влакът пристигна вечерта късно – към 9 часа, аз отидох на определената среща на другата вечер. Но на срещата не дойде никой. На следващата вечер в определеното време отидох пак, но и този път не дойде никой. На другия ден едва, сутринта, при мене дойде Стоян и ми каза, че в 1 часа на обяд ще ме заведе при друг човек.

В определеното време отидохме пак [там], където се срещахме с първия. За мое учудване там дойде съвсем непознат човек. Беше набит, рус и бръснат, облечен бе със светло пардесю. Стоян си отиде, ние двамата тръгнахме в източна посока. Човекът ми каза да говоря. Запитах го защо на него трябва да докладвам какво съм направил. Той каза, че другият е интерниран. Съобщих му всичко. Каза ми, че работата по начало е изпортена. Каза ми също, че отсега нататък ще държа връзка с него и че той знаел къде да ме търси. Съобщи ми, че се казвал Йосиф, а моето име ще бъде Григор. Запита дали са останали пари от онези, които ми е дал човекът преди заминаването. Казах му колко пари ми е дал и че съм взел на заем от Варна. Каза ми също, че Стоян ще ми дава по малко пари, за да не почвам работа по специалността си.

Минаха се повече от двадесет дена, но никой не ме потърси. По едно време след тези двадесет дена дойде при мен Йосиф и ми каза, че ще остана на разположение на Стоян. Съгласих се. След един-два дена ме потърси Стоян сутринта и ми каза вечерта към 5.30 часа да бъда в млекарницата, която се намира на ул. „Христо Ботев“ и „Бистрица“, там щял да ме чака той. Даде ми 200 лв. Въобще до декември месец Стоян ми даваше по 100, по 200 лв. седмично за лични нужди.

Вечерта в определеното време аз отидох в млекарницата. След малко дойде и Стоян. Каза ми да почакам още малко, за да мине време. Мина към половин час и ние излязохме. Тръгнахме в западна посока. На улицата „Стефан Стамболов“ близо до „Клементина“ той се отби в една къща. Почаках отвънка. След около десет минути излезе и се скара на един слабичък към 25-годишен младеж, че е закъснял. Влязохме и тримата в къщата в една стая, която е на партера. Почакахме още малко и след това излязохме. По-горе на отсрещната страна на същата улица бе спрял един камион. Стоян ни поведе към него. Двамата със Стоян се качихме при шофьора, а младежът се качи отзад на каросерията, която бе открита. Стоян ми даде пистолет система „Парабел“ и ме запита дали мога да си служа с него. Казах му, че мога. Потеглихме с автомобила по ул. „Клементина“ в западна посока. Стигнахме в покрайнините на града, мисля, че беше последната спирка на трамвай № 4. Камионът зави по една напречна улица. Повървяхме още малко, но на едно място камионът спря, защото имаше много кал. Слязохме и взехме две сандъчета. Едното взех аз, а другото младежът. Стоян вървеше напред и ние го следвахме. Моето сандъче тежеше към двадесет килограма. По обем моето бе колкото другото. Обаче от калта и от това, че мястото, до което отидохме, бе доста далече, се изморих. Стигнахме до една улица и близо до ъгъла ѝ Стоян пое сандъчето от младежа и последният се завърна. Влязохме в една едноетажна къща. Вътре на леглото в стаята лежеше една жена към 25-годишна. Ние оставихме в антрето сандъчетата. След това Стоян внесе едното сандъче в стаята. Пропуснах да кажа, че вътре имаше и един 30-годишен мъж. Мисля, че беше рус и с мустаци. Тези хора съм ги виждал само един път. Стоян разтвори сандъчето. Вътре имаше три или четири парчета, които приличаха на черен хляб. Отдолу под тях имаше люспачота материя, прилична на нафталин. Другото сандъче не помня дали го отваря. След това изнесохме пак сандъчето от стаята навън. Другият човек се покачи на една количка от двора на тавана, за който изглежда нямаше стълба, а се влизаше през прозорец без стъкла. Ние със Стоян му ги подадохме сандъчетата, но той изглежда бе стъпил между гредите и извика, че кракът му хлътнал. Ние със Стоян след това си тръгнахме. Тогава ми каза, че в сандъчетата имало тротил (това, гдето прилича на хляб), а останалото било бертолетова сол. Каза ми също, че улицата се казва „Одоровци“ и да я запомня, защото можело да ми се наложи някой път да дойда сам. Каза ми, че пистолета да остане в мен.

Отидох си вкъщи и скрих пистолета, не на моя, а на срещуположния таван над вратата. След един-два дена Стоян дойде сутринта и ме запита дали към 3 часа може да доведе вкъщи едно лице, с което в бъдеще да имам работа. Казах му, че може. Към 3 часа същия ден Стоян действително дойде с един човек, който имаше среден ръст, бе рус с бръснати мустаци и брада. Влязохме в стаята и човекът си свали шапката. Отгоре главата му бе без коса. Изглеждаше на четиридесет-четиридесет и пет години. Запита ме за готовността ми да работя и аз му казах, че съм готов. Направи ми впечатление, че на много места омекчава съгласните, обаче изказваше много сложни мисли на български език, без да вмъква чужди думи във фразите. Разговорът бе кратък. На тръгване ме запита дали може да ме намери вкъщи и не е ли това опасно, казах му, че може, и те си отидоха. Но преди да си отиде, му казах да ме търси сутрин, защото тогава или чета, или четратя (това е думата в протокола – бел. П. Н.) и няма да се наложи специално да почакам (по всяка вероятност „да го чакам“ – бел. П. Н.).

След десетина дена той дойде при мене към 10 часа сутринта. В този ден разви пред мене мисълта, че част от партийния кадър и то предимно нелегалните и най-смелите ще трябва да използваме за оформяне на бойни групи, на които да бъдат поставени бойни задачи, и изказа мнението, че за такава дейност е още много рано и че ще трябва да се води дълга разяснителна работа всред народа, като му се обясни лошото икономическо положение, липсата на мазнини, недостатъчния хляб и пр. По този въпрос не говори достатъчно конкретно. Даде за пример положението в Сърбия, като коренно противоположно от нашето. Там има по-голяма оскъдица за продукти, целият народ е прегазен и озлобен към германците. Затова там имало условия за масови четнически движения. Запита ме какво съм завършил. Казах му морското машинно училище. Тогава той изказа предположението, че познавам добре военните въпроси. Отговорих му, че не съм никакъв специалист по тях, защото през мое време в училището сме изучавали само военна педагогика. Сега за пръв път ми определи какво ще иска от мене. Неговата мисъл бе, че групите, които ще се създадат, трябва да бъдат свързани с нас. Но понеже те ще бъдат много, ще трябва страната да бъде разделена на няколко района. Засега обаче в много от тези райони партийните организации са силно разстроени и няма да бъде лесна работа да се свържем с тях, за да им поставим задача да формират групи или, ако са формирани, да ни свържат с ръководствата им. Единственият начин бе да се спрем на партийните явки там, където не са засегнати от провали и интернирания. Затова ще трябва да проуча тези явки и да ги имам винаги на ръка. Каза ми, че тези дни ще ме свърже с човека, който ще ми предаде явките, и затова на другия ден или по-другия да го почакам сутринта вкъщи.

На другия ден Васил дойде и ми каза точно в 1 часа на обяд да отида на ул. „Сливница“ на №, който сега не си спомням, но бе от дясната страна, като се върви срещу течението на канала. Да звъня на първия етаж и да кажа, че искам да се видя с Кирчо.

Направих точно каквото ми каза. Позвъних и вратата ми отвори едно детенце. Показа се жена. С впечатления съм, че бе ниска. Казах ѝ, че искам да се видя с Кирчо. Отвори ми една [врата] вляво от входната и я затвори след мене. В стаята на кушетката стоеше рус човек към 35-годишен. Седнах до него, а той извади малко листче, изписано с дребен почерк. Извадих лист и писалка, а той започна да ми диктува. Записах пет-шест явки за различни градове. Доколкото си спомням, бяха за Пловдив, Горна Оряховица, за Габрово, за Ямбол, Татар Пазарджик и за Бургас. Запитах го обаче за явката във Варна, тъй като Васил изрично ми бе казал да я взема, а ако не я знае Кирчо, да я иска от някой си Дончо. Кирчо ми каза, че за Варна няма явка, а едва ли Дончо знае нещо за нея. Каза ми, че когато му предадат други явки, той ще ми ги предава. Отидох си вкъщи, а той остана. Веднага скрих явките в транспарантите, като ги омотах около тях и вдигнах пердето.

Васил не дойде после няколко дена. През това време аз се помъчих да сглобя един своеобразен шифър, с който да запиша явките. Направих шифъра, а старите, записани с обикновени букви, изгорих. Забравих да пиша по-горе, че когато отидох за явките на бул. „Сливница“, Васил ми бе казал да искам на Кирчо да ми предаде човек, който да придружи някого до Горна Оряховица. Той ми отговори, че може да намери такъв човек, но не запита къде може да ме намери. Каза ми, че ще мине на другия ден и да го чакам сутринта към 10 часа.

На другия ден сутринта дойде и ми каза, че засега не могъл да намери човека. Каза ми също, че Васил му бил възложил задача да ми намери помощничка, която в случай, че стане с мене нещо, да поеме работата или пък да вземе част от нея, когато работата ми [се] разрасне, за да ме облекчи. Обаче аз трябва да преценя дали момата ще може да ми бъде полезна, като ми каза на другия ден да отида в сладкарницата на ъгъла на ул. „Лавеле“ и „Алабин“. Трябваше да размотавам и намотавам около пръста си една верижка, а в другата ръка да държа сгънат обеден вестник. Момата щях да позная по това, че в ръката си тя ще държи някакво цвете. Тя трябваше да излезе първа и аз да я догоня и да я запитам накъде се намира държавната болница, а тя трябваше да отговори – към семинарията. Срещата трябваше да стане в 2 часа на другия ден.

На другия ден отидох в уреченото време в сладкарницата. След малко дойде и момата. Тя държеше клонче от извехтели изкуствени цветя, които бяха имитация на [неразбираема дума – бел. П. Н.] ябълков цвят. Тя излезе и сви нагоре по „Лавеле“. Настигнах я и подадох паролата. Отговори ми правилно, след това ми каза, че срещата не е определена в удобно време, защото тя [е] от 2 часа на работа. Определих ѝ среща на другия ден в 1 часа на обяд в сладкарницата, която се намира на ъгъла на пл. „Славейков“ и ул. „Левски“.

На другия ден в определеното време отидох и намерих момичето, че ме чакаше. По-горе забравих да кажа, че бе към 26 години, черно и слабо. В сладкарницата имаше много хора и аз отидох при нея, ръкувах се и ѝ казах да излезем. Заведох я в бозаджийница „Ботев“ на ул. „Левски“ срещу общината. Седнахме във вътрешната част на помещението, запитах я дали може да ми помага в партийната работа и тя отговори, че може, но сам след 6 часа, защото през деня била на работа. Поисках да ми каже дали би могла да намери квартири за преспиване за ден-два или пък само за срещи. Каза ми, че засега не може да ми отговори, но предполага, че ще измисли някоя квартира. Казах ѝ, че засега няма работа, но скоро ще я потърся. Даде ми адрес: Дирекция на [неразбираема дума – бел. прев.], вътрешен телефон 23. Трябваше да търся Петрова. Аз обаче потърсих това момиче само един път, но то се оказа, че не било на работа, защото е болно. Трябваше ми за квартира на едно лице, което трябваше да дойде от Ихтиманско. На момичето трябваше да се обадя, че го чакам пред кино „Европа палас“ в толкова часа. Определеният час щеше да значи, че то трябва да дойде в сладкарница „Раковски“, която се намира на ул. „Раковски“ срещу „Юнион клуб“. В една от последните си срещи с Васил аз му казах, че засега ще мина и без това момиче и той се съгласи.

На другия ден около обяд при мене пак дойде Кирчо. Аз пренасях въглища заедно с един хамалин, които по погрешка бяха стоварени далече от отвора на моето мазе. Качвахме се по стълбите, когато ни настигна Стоян. Не си спомням по времето, когато сме се отправили с Кирчо към входната врата на кооперацията, към къщи да е идвала и жена ми. Стоян бе дошъл да вземе от мене книга за прочит. Кирчо ме запита дали ще срещна скоро Васил. Казах му, че не зная, защото Васил ме търси тук. Тогава Стоян му каза, че довечера може да се види с Васил. Кирчо заръча на Стоян да запита дали Васил познава някой си капитан Рак и ако го познава, да изпрати човек, който да се срещне с него в някаква бръснарница на улица „Карл Шведски“.

На другия ден сутринта при мене дойде Васил и ми каза, че Кирчо трябва по-скоро да ми предаде човека, който ще придружи едно лице за Горна Оряховица. Казах му, че нямам начин да намеря Кирчо и че той ми е обещал да ме потърси, когато намери човека. Васил ми каза, че лицето, което заминава, ще бъде ръководител на целия горнооряховски край по наша линия. Той трябваше да установи връзката с Плевен, Габрово, Шумен, Варна и Русе. Даде ми 1000 лв., за да ги предам на онзи, който ще го придружи. Тези пари бяха за пътуване на двамата. Васил си отиде веднага, защото в стаята бе студено, а той не се чувстваше добре.

След един-два дена при мене дойде пак Кирчо и ми каза, че човекът за Горна Оряховица е готов и да отида в 3 часа след обяд в същия ден в сладкарницата, която се намира на ул. „Владайска“ срещу министерството на земеделието. Доколкото той си спомнял, там имало две сладкарници, но ако не го намеря в едната, да видя в другата – където ще бъде и той. Каза ми също да съобщя на Васил, че в Казанлък има голям провал. Малко след него дойде и Васил, но Кирчо си бе отишъл. Съобщих му [за] провала в Казанлък и Васил се ядоса много. Каза ми, че на другата вечер в 8 часа трябва да отида на ул. „Владайска“ на №, който сега не помня. Там имало на вратата разни табели. Ще се кача, мисля че на III етаж, и ще звъня. Ще излезе жена, на която ще трябва да кажа „много здраве от Фердинанд“ или може би „от сестра ви от Фердинанд“, там ще се срещна с лицето, което ще заминава за Горна Оряховица, и него трябва да свържа с онзи, който ще го придружи.

Помня, че по това време моят колега Емил Попов, който има работилница на ул. „Козлодуй“ № 51 [и] заминаваше да монтира една пашкулосушилня в Пазарджик, ме помоли да отида и [да] ръководя работата по довършване на един автоклав, електрожениран на ул. „Свети Кирил и Методий“ и от електрожениста Кирил Павлов. Аз бях вече довършил не само този автоклав, но и ръководството по огъване на големи ламарини за реторти. Останал бях по-свободен и обикалях от време на време работилницата, колкото да разпределим текущата работа на чираците. През това време именно Кирчо ми определи среща с работника. Васил не беше шивашки работник, защото се изпусна един ден и ми каза. (Това изречение вероятно е вмъкнато тук по грешка на преписващия на машина полицейски служител – бел. П. Н.)

В определения час аз отидох в сладкарницата. Те ме чакаха. Поръчали си бяха кафе. Поръчах си и аз. Другият човек бе към тридесет и осем години, с черно скулесто лице, бръснат, с малки очи и нисък ръст. Кирчо си отиде, а ние останахме двамата да уговорим по какъв начин ще стане заминаването. Запитах го дали могат да слязат на друга гара преди или след Горна Оряховица. Каза ми, че не е удобно, защото преходът бил труден и може би ще ги забележат. Дадох му първо той да прецени къде да слязат. Той каза, че най-добре е в Горна Оряховица, макар че надзорът бил засилен, но той имал сведение, че не търсили лични карти при слизане. Дадох му 1000 лв., които ми бе дал Васил, и му определих среща на другата вечер на същото място в 9 часа. Тогава трябваше да определя точната дата на тръгването им, след като се срещна с човека от ул. „Владайска“.

На другия ден аз отидох в работилницата по-рано, за да създам впечатление, че работата е бърза, поправяха някакво малко асансьорче и престъргваха ролки за него. Вкъщи Васил нямаше да дойде вкъщи, защото бе сериозно простинал. Вечерта в 8 часа отидох на ул. „Владайска“, качих се на III етаж и позвъних. Излезе нисичка жена с приятна външност, предадох ѝ паролата и тя ме покани да вляза. В коридора видях човек, облечен в брич и войнишка куртка, който на бос крака бе обул къщни пантофи. Жената ме въведе в стая, където седеше сам господин. Човекът бе едър, мургав и като че ли с доста развити челюсти. Изглеждаше към 36-38-годишен. Дадох му след това да запише явките за Горна Оряховица, за Плевен и Габрово, тъй ка[к]то ми бе заръчал Васил. Първата явка бе за ако случайно се загубят с човека, който ще го придружи, да може да се свърже в Горна Оряховица сам. Дадох му след това и явката за София, тя бе Дома на изкуствата и печата, който се намира срещу хотел „Кооп“; в същия дом човекът, който евентуално би дошъл, ще търси канцеларията на писателския съюз. Там ще намери писателя Младен Исаев и ще даде тази парола: „Идвам от Хасково, много здраве от Здравко, искам да взема петнадесет екземпляра от последната Ви стихосбирка“. Младен трябваше да отговори: „Сега нямам в себе си, но ще намеря“. После го запитах дали е нелегален, а той отговори утвърдително. Запитах го в София дали го познава полицията и той каза, че го познава, но се е доста променил и в тъмното мъчно ще го познаят. Казах му, че ще слязат в Горна Оряховица и той се съгласи. Запитах го дали може да замине скоро, а той ми каза, че нямал причини повече да протака работата, а утре ще намери друго палто и е готов за тръгване. Казах му на другата вечер да дойде в 8.40 ч. на ул. „Козлодуй“ № 51, там има машинна работилница, а до самата ѝ входна врата хидравлическа преса. Станахме и си тръгнахме и двамата. До стълбите ни изпрати жената, тръгнахме надолу по „Владайска“, казах му да не взема билет, защото човекът, който ще го придружи, ще вземе такъв. Аз продължих надолу по същата улица, а той сви вдясно по една от напречните. Времето беше студено, а до 9 часа имаше още половин час. Влязох в едно малко кафене срещу сладкарницата, защото не исках дълго да чакам в нея сам. Поръчах си чай. В 9 часа отидох в сладкарницата. Работникът ме чакаше. Определих му среща за другата вечер по същото време в работилницата, на другия ден му казах да вземе билети от бюро „Балкан“, та да не се въртят дълго в чакалнята. Тръгнахме си и двамата заедно. Аз тръгнах по „Алабин“, а той по бул. „Македония“ по посока на руския паметник.

На другата сутрин отидох в работилницата към 10 часа. Казаха ми, че ще трябва да центрирам някакво моторче към рамата, защото стопанинът го бързал. Направих центровката и дадох на момчетата да пробият дупките на рамата. След това отидох да търся из вехтошарските складове някакво парче, необходимо за изработване на машинна част. Не намерих и си отидох вкъщи.

След обяд отидох към работилницата към 4 часа. Питах до колко часа имат момчетата работа. Стругарчето ми каза, че ще трябва да работи и след 6 часа. Казах му, че стругът ще ми трябва, защото имам да престъргвам няколко оси за скрипци. То си предложи услугите то да ги направи, но аз отказах под предлог, че ще ги направя по-добре. Дадох нареждане, ако не дойда до 6 часа, да ми оставят ключа в срещната кръчма „Дразмахленски елит“. /п/ Н. Вапцаров

Излязох от работилницата и отидох в кафене „Средец“. Постоях там, но реших да се върна пак при момчетата в 6 часа, защото се страхувах да не би да забравят да ми оставят ключа на уреченото място. Момчетата бяха там. Запитах ги къде се хранят. Две от тях ми казаха – в „Дразмахленски елит“, а другите вкъщи. Поканих двете момчета да се нахраним заедно и те се съгласиха. Казах им, че нямам хляб и те ми обещаха да ми дадат от своя. Отидохме в кръчмата и стругарчето поръча три шишенца ракия. Поръчахме си кебапчета, а след това аз поръчах 1 кг. вино. Платих си сметката, а те оставиха мисля своята на кредит. Часът бе към 7.30. Те си отидоха, а аз отключих работилницата. Но ми се видя, че има дълго време за чакане, и отидох в кафене „Локомитов“. Към 8.20 ч. отидох пак в работилницата, намерих някакво парче и започнах да го престъргвам произволно на струга, защото не ми бяха необходими размери. Към 8.40 ч. пристигна човекът, който трябваше да замине за Горна Оряховица, за да поеме там възложената му работа. Поздрави ме: „Как върви работата, майсторе“. Понеже трябваше да чакаме и другия, аз продължих привичната си работа. Сигурно бях поставил невнимателно ножа и при едно натискане той се счупи. Извадих го и започнах да пиля парчето, тъй както се върти на струга. В това време дойде и работникът. Постояха малко и им казах да тръгнат и да вървят бавно по ул. „Козлодуй“, по посока на гарата, защото до тръгване на влака имаше около четиридесет минути. След тях излязох аз и оставих ключа на уреченото място „Дразмахленски елит“. Настигнах двамата край трамвайното депо, но не се спрях, а избързах и отидох на гарата. Купих си един вестник, седнах на една пейка и като се преструвах, че чета, следях кога ще дойдат. След малко двамата пристигнаха и минаха спокойно през чакалнята за перона. Купих си перонен билет и отидох да ги търся във влака. Намерих ги в един вагон и без да давам вид, че се познавам с тях, си тръгнах. Пропуснах по-горе да помена, че работникът носеше куфар със средна големина, а другият не носеше нищо.

Когато Васил ме отправи към явката на ул. „Владайска“, там трябваше да търся г-жа Елка, което също съм пропуснал да кажа, и на нея да подам паролата. Така и направих.

След един-два дена вкъщи дойде пак Васил и ме запита дали е заминал благополучно човекът за Горна Оряховица. Казах му, че съм ги изпратил до самия влак. Запита ме дали съм определил среща с работника, както той бе наредил по-рано, за да ни уведоми как е пристигнал човекът. Казах му, че съм пропуснал. Тогава Васил се разсърди малко, но после каза, че човекът, който е изпратен, има други връзки в София понеже правата му били делегирани отгоре, каза ми също, че неговата задача ще бъде трудна, защото партията в Русе и във Варна е съвсем разбита, а в Шумен въобще нямало партийна организация.

Понеже нямахме още никакви връзки с провинцията, ние трябваше да чакаме партийните хора, които идват от провинцията, и [да] им заръчаме да идват и по нашата линия. Аз стоях в бездействие. Това, види се, накара Васил да ми възложи да направя доклад за нуждата от боева подготовка на партийците. Аз му казах, че ще се опитам, но не му гарантирам дали ще излезе нещо. Поисках му някакви указания, но той ми каза да го напиша както зная и обещах му. Каза ми също, че за известно време в сряда и събота да се срещаме навън в 7 часа вечерта по улиците „Патриарх Евтимий“ и „Скобелев“. Аз трябваше да тръгвам от руския паметник, а той от „Царица Йоана“.

На първата среща дойде точно навреме, тръгнахме по ул. „Патриарх Евтимий“ и завихме по „Граф Игнатиев“ вдясно. Влязохме в млекарница „Юнак“ и си поръчахме мляко. По повод на едно детенце, което влезе с майка си, той ме заговори за съветския педагог Макаренко. Въобще Васил, с изключение на първата ни среща, на която говореше някак сухо, ми правеше все повече впечатление на извънредно културен човек. Аз и сега не мога да скрия, че той имаше някакво обаяние за мен. Разделихме се и той тръгна нагоре по „Л. Каравелов“, а аз си отидох вкъщи. Срещите на ул. „Скобелев“ и „Патриарх Евтимий“ останаха валидни, макар че той не дойде вече на тези срещи.

Мисля, че през това време при мене дойде Стоян и ми каза, че трябва да излезем. Беше към 5 часа след обяд. Каза ми да си взема пистолета. Взех го. Отидохме пак пред къщата на ул. „Стефан Стамболов“, там отвън срещнахме едно момиче към шестнадесет-седемнадесет години, ниско на ръст, и един младеж към двадесет години. Тръгнахме със Стоян напред, а те вървяха след нас. Каза им да ни чакат пред градинката около черквата „Света Троица“ и ние вървяхме в същата посока, стигнахме на ул. „Качаник“ 12 или 14 номер и там влязохме в едноетажна къща, в коридорчето переше жена. Не помня дали Стоян давà някаква парола, показа ни една стая, в която влязохме. Вътре бе човек със среден ръст, набит, черен и с къдрава коса. Той извади от под леглото два малки куфара. Тогава Стоян ме запита дали ще намеря сам къщата на ул. „Одоровци“. Казах му, че не познавам никак квартала и може да се забъркам. Той ми обясни посоката, обаче аз пак не бях уверен дали ще налучкам къщата. Запитах го защо той не дойде с нас, а той отговори, че имал работа, но ще трябва да ме изпрати донякъде, за да се ориентирам. Тогава взех аз единия куфар, а другия, който се казваше Арсо, взе другия. Стигнахме до градинката и аз предадох куфара, който тежеше към петнадесет килограма, на младежа с момата. Ние със Стоян тръгнахме напред, а момата и останалите двама ни следваха. Вървяхме в югозападна посока. По едно време минахме ж. п. линията, Стоян пак ме запита дали мога да ес ориентирам, но му казах, че не мога. Каза, че ще ме заведе до къщата и оттам ще си тръгне, а аз ще намеря ключа на гредата под навесчето, което е над входната врата.

Стигнахме на десетина крачки от ул. „Одоровци“ и аз разбрах къде съм. Стоян ми каза да прибера пистолетите от двамата и да ги взема със себе си, после той ще мине към нас, за да ги вземе. Даде им знак да спрат. И те спряха на около тридесет-четиридесет крачки от нас. Стоян тръгна нагоре в южна посока. Аз изтичах до къщата, обаче ключа не можах да намеря на гредата. Тръгнах да гоня Стоян. Сигурно той е видял отнякъде, че го гоня, защото изникна от една улица и ме запита какво има. Казах му, че ключът го няма. Той се върна и след малко ми каза, че ключа е сложил на вратата, да отключа и да вляза. Там имало някаква празна раница и да я прибера. Стоян си отиде, аз взех куфарите и пистолетите от двамата и им казах да се върнат. Отключих вратата и сложих куфарите в стаята. В тъмното не можах да открия раницата, заключих и оставих ключа на гредата, и си отидох вкъщи, като скрих пистолетите над вратата на чуждия таван.

Няколко дена след това при мене дойде Кирчо и ми каза, че ще трябва да ме свърже с друг човек, та като идват хора от провинцията, той да ми ги предава. Трябваше на другия ден да отида в бозаджийницата на ул. „Лавеле“ и „Алабинска“ в 12 часа на обяд. Там ще ме чака висок с черен балтон и кестеняви очи. Той трябваше с едно ножче да си стърже ноктите и от време на време да удря върха му по масата. Аз трябваше да нося вестник, около пръста на дясната си ръка да замотавам и размотавам верижка. Паролата сега не помня, но смисъла ѝ беше, че трябваше да го запитам за известно място, а той трябваше да ми отговори, че се намира към Майчин дом.

На другия ден в определеното време отидох в бозаджийницата. Човекът вече ме чакаше, той излезе и тръгна нагоре по „Лавеле“ и аз го настигнах. Отговорът, който ми даде, след като му казах паролата, бе правилен. Каза ми да се срещнем в бозаджийница „Бистрица“ на ъгъла на „Шести септември“ и „Граф Игнатиев“ и след два дена, защото чакали човек от провинцията, който идвал по наша линия. Казах му, че на другия ден имам в 3 часа с Пешо среща. Обещах на Васил в 5 часа на следния ден да бъда вкъщи, за да го свържа веднага с човека.

На другия ден в 3 часа отидох в бозаджийница „Бистрица“. Там имаше няколко души, но Пешо още не бе дошъл. След малко влезе Кирчо и ми направи знак да изляза. След мене идваше Кирчо с още двама души, настигнаха ме и след като ми ги предаде, си отиде. И двамата бяха младежи, към двадесет и три-двадесет и четири години, мургави, едното от тях бе спретнато момче, а другото облечено без вкус. Казаха ми, че са от Сливен и искат да се срещнат с Васил. Запитах ги дали и двамата ще се срещнат или само единият. Спретнатият ми каза, че другият не познава София и затова той го придружава. Казах им, че в 5 часа имам среща с Васил и затова в 5.15 часа да ме чакат в млекарницата „Братски труд“ на „Шести септември“ до ъгъла ѝ с „Цар Крум“. На „Шести септември“ аз им показах млекарницата и ги запитах дали са я запомнили, а спретнато облеченото ми каза, че я знае и няма да сбъркат срещата. Разделихме се и аз си отидох вкъщи.

Към 4.30 Васил дойде, казах му, че съм се срещал с хората от Сливен и съм ги питал как е партията там. Отговориха ми, че са разнебитени от интернирания и провали, но сега стъпват полека-лека на краката си. Васил каза, че трябва да наредим хората от провинцията да идват всеки месец на доклад, а към края на февруари ще се наложи да идват на петнадесет дена. Явки от онези хора, които идват, ще се искат, но ние едва ли ще ги използваме, защото в провинциалните градове лесно се забелязва присъствието на външен човек. Каза ми, че засега Сливен ще го вземем към нас, но когато за Пловдив бъде изпратен човек, който да ръководи Пловдивския район, Сливен заедно със Стара Загора, Ямбол и Казанлък ще минат към Пловдив и нашата работа ще се улесни. Също[то] трябваше да направим и с Варна и после да я предадем на Горна Оряховица. Явките в София трябваше да ги дадем в различни заведения, като определим точните дати, на които да идват хората. Той предложи това да бъдат сладкарници или питейни заведения. Човекът, който трябваше да дойде, ще се секне често в кърпичка, на която ще има буква. Тази буква ще бъде първата от последната сричка на града, от който идва лицето. Например: Сливен – „в“, Варна – „н“ и т. н., ще се чака на определената дата, после два дена след нея и седмица. За нашите отличителни знаци аз трябваше да отговоря. Тогава аз се противопоставих, като му казах, че ще имаме много разтакаване. Той ми каза да направя каквото знам. Излязохме от къщи и отидохме към млекарницата. Васил остана на десет-петнадесет крачки от мен. Момчетата чакаха там, поръчах си боза, изпих я и излязох. Те тръгнаха след мене. На ъгъла на „Аспарух“ ги предадох на Васил. Запитах ги дали има някой [от тях] нелегален и те отговориха, че няма. Васил поиска да ги заведем вкъщи, но аз отказах, защото бяха много млади и можеха да ме издадат. Запитах Васил накъде ще ходим и той определи посока „Скобелев“, като нареди да вървя напред с нашия момък, за да уговорим явките. Тогава момъкът от Сливен даде явката, която е отбелязана в листчето за явките, което намериха вкъщи. Аз му дадох явка при художника Стоян Сотиров, ул. „Солун“ № 5, паролата бе: „Идвам от Горна Джумая. Много здраве от братовчед ви Стоян“. „Благодаря, аз тези дни му писах“. На Стоян Сотиров аз обаче съобщих паролата чак към 18 февруари, по съображения, които ще станат ясни по-долу. След като уговорихме явките, ние дочакахме да ни настигнат Васил и другият. Тогава нашият момък каза, че имал пари, които трябвало да се сменят и му било казано да ги предаде на Васил. Васил ми каза да взема тези пари със себе си. Момъкът извади от вътрешния джоб на палтото малък пакет и ми го предаде. Пакетът бе увит в парче от вестник. Запитах го колко са, а той отговори, че били 280 франка. Васил ми каза да намеря човек, който да ги смени. Казах му, че ще попитам един човек дали би могъл да свърши тази работа. Тогава Васил ми каза, че щели да отидат в квартирата на другия момък. Мене ме освободи и аз си отидох вкъщи.

Няколко дена по-късно при мене дойдоха Кирчо и Пешо. Кирчо ми каза, че когато ме интересуват връзките в някой град, ще се отнасям към Пешо, който имал връзка с Васил.

Минаха около две седмици, но Васил не се вестяваше. През това време аз бях отнесъл на Кирил Николов – адвокат, ул. „Мария Луиза“ № 2, 280-те франка, които бяха швейцарски, за да ги смени. След седем-осем дена той ми предаде парите в кантората сменени. Бяха към единадесет хиляди лева. В същото време аз изработих възложения ми от Васил доклад, който излезе към три листа на ръка. В него казвах, че всеки партиец трябва да се отнася с любов към оръжието, че трябва да познава механизма му, да познава душата му, че трябва да проявява личен интерес и там, където му падне да види оръжие, да се интересува как се действа с него, с колко патрони е, какви задръжки може да направи, как се отстраняват тези задръжки. Но тъй като Васил не дойде дълго време, аз се побоях да държа този доклад и го изгорих. Доклада бях скрил на тавана зад комините (в моя си таван).

Няколко дена след изгаряне[то] на доклада при мене дойде Васил и ме запита дали при мене са идвали тези дни Пешо или Кирчо. Казах му, че не са идвали. Запита ме какво е станало с доклада. Казах му, че съм го изгорил, и причините. Запита ме къде съм сложил тежестта. Отвърнах му, че на личната самоинициатива. Той се засмя и ме успокои, че засега не ни трябвал, тъй като студентите си отивали във ваканция и после им предстоели изпити. Тогава ми постави задачата да намеря квартира в наши хора, където да спят нелегални. В тях могло да се приспособят и скривалища за по един човек. Аз напрегнах паметта си да измисля нещо, но се оказа, че не мога, защото не съм имал контакт с партийната маса в организационно отношение. Обясних му защо не мога да намеря и той се съгласи. Започна да ми обяснява, че правилното е партийните организации да свършат тази работа, но досега почти нищо не са направили. А тези квартири ще ни трябват особено при мобилизация, когато нашите по-компрометирани хора полицията може би ще поиска да ги изчисти. Васил си отиде, но преди това ми каза, че ще дойде на другия ден към 3 часа.

На другия ден след обяд той действително дойде. Запита ме как използвам свободното си време. Отговорих му, че по-голямата част използвам в четене. Полюбопитства и поиска да му прочета нещо от стихосбирката си „Моторни песни“. Прочетох му няколко стихотворения, но той най-много хареса „Писмо“ от цикъла „Песни за една страна“. Тогава ми каза, че макар в настоящия момент съдбата на света да се решава с оръжие, едно пламенно писано стихотворение с актуална тема има не по-малко значение от оръжието. Предложи ми да напиша нещо подходящо. Обещах му, че ще напиша нещо, което да отговаря по тема на времето. Васил си отиде и не дойде вече цяла седмица. През това време аз мислих постоянно за стихотворението, което трябваше да напиша. Не че липсваха теми, но исках да избера най-близката до сърцето ми. След дълго обмисляне на темите, аз реших да напиша за войната в Македония. И действително написах стихотворение на тази тема. Оставих го в бележника си, но после го изгорих, защото бе компрометиращо. Не се страхувах, че ще го забравя. Помня наизуст всички стихове, които съм писал през последно време.

След седмица дойде Васил. Казах му, че съм написал стихотворение. Поиска да го чуе и аз го процитирах един път, след това ме накара да му го кажа още веднъж. Васил намери стихотворението, че е построено на погрешна идеологична база, защото най-напред се отнася по тема за събития, които са минали. Направи ми забележка, че погрешно хуля целия германски народ, а би трябвало да насоча жилото си срещу фашизма. Намери неуместно подчертано, че не за пръв път влиза у нас историята с кървавата мутра, защото в Македония са влизали и турци, и гърци, и сърби, и англичани, а в настоящия момент ние нямаме сметка да припомняме всичко това. Обещах му да напиша и друго стихотворение, а той каза, че мога да поправя същото. Казах му, че за мене е по-трудно отколкото да напиша ново. Колкото и да знаех, че в настоящия момент поезията не е само лична амбиция, мене ми стана криво и реших с още по-голяма амбиция да напиша нова. Исках да напиша стихотворение с опростен стил, но няколко дена не можах да попадна на тема. Една сутрин без да искам си спомних една мисъл на Ленин – електрификация плюс колективизация значи комунизъм (Вапцаров бърка, мисълта на Ленин е „електрификация плюс съветска власт“, колективизацията започва при Сталин – бел. П. Н.) – тази мисъл ми послужи за изходна база на второто стихотворение, което носеше заглавие „Бъдеще“. Не зная по какви причини края на стихотворението не можах да довърша. Получи се засечка и аз го изоставих за два-три дена.

След това дойде Васил и донесе някакви удостоверения, от трудовашка част, доколкото си спомням. Бяха намотани на руло. Каза ми да ги скрия, защото сега няма да ни трябват. Не бил проучен въпросът дали хората, които пътуват с тях, могат да бъдат в цивилни дрехи. По неговите думи в бъдеще ще ги използваме за пътуване на нелегални. Аз скрих вечерта удостоверенията пак над вратата на срещния таван. Прочетох му второто стихотворение. Той го хареса и каза, че като го завърша, ще стане много хубаво. Съобщи ми, че за Пловдив бил определен човек, който по-късно ще дойде в София за инструкции, но партийните хора не искали да идва сега, защото се носели слухове за предстоящи блокади. Той се ядосваше, че много мудно вървяла работата и че все още не сме могли да създадем връзки поне в бъдещите централни райони. Но понеже връзката с онзи, който трябваше да замине за Пловдив, била в ръцете на човек, който не бил добре със здравето, нямало какво да се прави. Това беше към края на месец декември.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Обработил от pdf формат и редактирал: Павел Николов

2. Оригиналите можете да видите в сайта на Държавна агенция "Архиви" Полицейски досиета на известни личности от периода преди 1944 г..

3. Целият текст в „Библиотека на Павел Николов – Документи“ .

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.