СЛУЖБОМЕР

събота, май 14, 2016

Васил Хаджикимов, „Македонските българи“ – III. ПОЛИТИЧЕСКИ НЕДОРАЗУМЕНИЯ

Васил Хаджикимов от Ново село, Щип, Вардарска Македония - "Македонските българи", София, 1942 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Предишни части: ПРЕДГОВОР, ПОСВЕЩЕНИЕ, I. ГДЕ Е ИСТИНАТА?, II. ЕДИН ВЪПРОС - МНОГО ТЕОРИИ

III. ПОЛИТИЧЕСКИ НЕДОРАЗУМЕНИЯ

Всека нация се стреми към обединение на разпокъсаните си части, за да заживее един общ и цялостен живот. В това няма нищо срамно, нищо фашистко, нищо антисоциално, нищо върховистично и империалистично. Напротив, най- елементарните принципи на марксизма, и особено ленинизма, признават правото на всека нация да получи своето самоопределение, да се обедини и закръгли в своите естествени етнически и териториални граници, в които може най-правилно да се развива.

Македонските българи, бидейки част от българската нация, в своята вековна борба за освобождение нищо друго не са желали. Съгласно лозунга за самоопределение на народите, Македония, исторически, етнически и всякак погледнато, в болшинството си населена от българи, би требвало да принадлежи на България, да влезе в състава на българската държава. И исторически верен е фактът, че нашите първоапостоли и революционери, като Дамян Груев, Гоце Делчев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Христо Матов, Тодор Лазаров и др. не са имали нищо против идеята за пълното обединение на българската нация *). Те само по тактически причини, изхождайки от аспирациите на балканските държавници срещу Македония и международните порядки, съществуващи в областта на националните въпроси, както и от съображенията на една обща с всички останали малцинства борба срещу общия враг — идват до убеждението за друг, по-конкретен и възприемлив за условията и света освободителен лозунг: автономията. Този лозунг те срещупоставят на издигнатия от емиграцията в България и от самата българска държава лозунг за присъединението към майката отечество само привидно, защото и сами го считат като етап именно към това присъединение. С верен усет към действителността, те вървят по пътя на общобългарската освободителна борба и знаят много добре от нейната история отношенията между конкретните и абстрактните лозунги: че същността на борбата е в закръгляването на общобългарското национално обединение, а не във формите и лозунгите, налагани от ред обективни, но временни условия, които го отлагат за едно по-близко или по-далечно бъдеще.

С течение на времето и под въздействие на още по-тежки условия, настъпили след войните, този лозунг, съчетан с лозунга на федерацията на балканските народи и с още по конкретния: самоопределението на Македония до пълното й отделяне в самостоятелна държава, залегна дълбоко в душата и съзнанието не само на подтиснатите оттатък, но и на свободните македонски българи отсам Осогово. Под тези най-разнообразни лозунги обаче всеки разбира и цели преди всичко освобождението: не автономията, не федерацията, не и самостоятелната македонска държава, а свободата — премахването на националното иго. Както казва Ленин: „Правото на национално самоопределение съвсем не е равносилно на искането за отделяне, раздробяване и образуване на дребни държави. То означава само последователна борба против всеки национален гнет“. И продължава: „Признаване самоопределението не е равносилно на федерацията, като принцип. Можеш да бъдеш решителен противник на този принцип и сторонник на демократическия централизъм и същевременно да предпочиташ федерирането при националното неравноправие, като единствен път към демократически централизъм. Именно от това гледище Маркс, бидейки централист, предпочиташе федерирането на Англия с Ирландия пред насилственото подчинение на последната. С това, че в издигането на лозунгите, ние: македонските българи, македонските турци, румъни и албанци, отиваме в исканията си до обособяване на Македония в отделна самостоятелна държава, още не означава, както мислят тесняците, че непременно требва да създадем своя държава и да се превърнем в „македонска нация“.

Ето защо ни се виждат излишни и смешни всички спорове и борби на македонската емиграция в България и Америка около въпроса за формата на нашето освобождение. Ние разбираме, че една емиграция, откъсната от поробените краища и лишена от непосредственото участие в борбата за това освобождение, все ще требва да има с какво да се занимава около масите на кафенетата и тезгяхите на механите, незадоволена в своя висок борчески дух с ролята на един второстепенен фактор, движещи се по строго очертания от историята път на моралната и материална подкрепа. Но смятаме, че те трябва веднъж завинаги да престанат, защото са удари в въздуха, за да може да се изгради онова македонско и въобще всебългарско единство по въпроса за поробените българи, което ще бъде гаранция за успеха на нашите национални идеали.

Формата, в която ще се излее нашето освобождение, не зависи само от субективно изповядваните едни или други разбирания. Тя ще се определи покрай тях и от обективното участие на ред условия, обхващащи историческия момент на ликвидиране вековното робство и ще има значение за нас дотолкова, доколкото изчерпва напълно съдържанието на нашите съкровени стремежи. Не е формата, която може да из мени историческия ход на нацията и я принуди да живее разпокъсана в отделните си части. Австрийската монархия, съществувала векове, превърнала се след войните в република и присъединена днес към майката-отечество Германия, е най-яркото доказателство на железните закони, на които се подчиняват обществата, народите и нациите, мимо наложените им временни форми на съществувание. Добър е примерът и с двете Българии от 1878 г. Великите сили, в желанието си да осуетят Санстефанска България и даже за дълго време да я направят невъзможна, по силата на Берлинския договор не само че отрязаха от нея Македония, Тракия и Добруджа, но и създадоха една васална на султана губерния, наречена „Източна Румелия“. Същите обаче, през 1885 г., с пръст в устата, приеха свършения факт с присъединението, като подчертаха с това още веднъж, че нищо не е в състояние да спре победния марш на нациите, борещи се за обединение, и че вървейки из този път, те всъщност служат на прогреса и се явяват сторонници на общочовешкия идеал за мир между народите.

Нищо толкова не разделя държавите днес, нищо толкова не ги насъсква едни срещу други, колкото противоречията, съществуващи между тях на национална база. Пълното премахване на националните им противоречия ще означава денят на пълното им побратимяване. Това време, както казахме, независимо от съществуващите порядки, иде, - и никакви изкуствено създадени форми, целящи привидното разрешение на националния и малцинствен въпроси, не ще спрат волята на човечеството да скъса един път завинаги веригите на националното иго.

(следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Васил хаджи Кимов (1903-1992) е български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, Македонската народна студентска група, Вътрешната македонска революционна организация (Обединена) и на Българските акционни комитети. Племенник(внук) е на революционера Владислав (Славчо) Ковачев. След 1944 г. Васил хаджи Кимов е арестуван от новата югославска власт и през февруари 1946 г. е осъден, първо, на смърт чрез разстрел, а после Върховният военен съд заменя присъдата му с двайсет години затвор, от които излежава само единайсет в затвора в Идризово.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.