СЛУЖБОМЕР

четвъртък, май 12, 2016

Васил Хаджикимов, „Македонските българи“ – II. ЕДИН ВЪПРОС - МНОГО ТЕОРИИ

Васил Хаджикимов от Ново село, Щип, Вардарска Македония - "Македонските българи", София, 1942 година

Обработил с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Предишни части: ПРЕДГОВОР, ПОСВЕЩЕНИЕ, I. ГДЕ Е ИСТИНАТА?

II. ЕДИН ВЪПРОС - МНОГО ТЕОРИИ

Въпросът за националната принадлежност на населението в Македония е бил повдиган не веднЪж през различни времена и по различни поводи. Никога, в тъмнините на миналото, когато целият Балкански полуостров пъшкаше под ярема на турците, любознателни пътешественици и учени — като Ами Буе, Хан, Каниц, Еротей Рачанин, Веркович (сърбите: Йован Райч, Вук Караджич и др,), водими от желанието да запознаят света с населяващите го народи, описваха техния национален бит и съобщаваха едни или други факти, от които се вижда ясно, че болшинството от населението в Македония е българско. По-късно, поради завоевателните стремежи на балканските държавици, този въпрос придобива не само научен, но и политически характер, игнориращ или нагаждащ според интересите им историческата истина. На тази почва науката става пленница на политиката и оттук на изкусно построените теории за националната принадлежност на населението в Македония - според едни „славянско“ без определена физиономия, според други „сръбско“, според трети „гръцко“, но „славяногласно“, и най-сетне според тесняците, „славяномакедонско“, представляващо отделна македонска нация.

Исторически, този въпрос, преди да попадне в ръцете на тесняците, претърпява няколко фази. В първите векове, след идването на славяните и българите на Балканския п-ов, той не съществува. Племенният живот на славяните, техните родствени връзки с първата им държава — българската, както и липсата на обективни политически и икономически условия за образуването на отделни нации, не давали никаква възможност за неговото появяване. Възникването и на останалите балкански и славянски държавици (сръбска, хърватска и др.) по-късно не променя с нищо това положение. Честите войни, които водят помежду си за надмощие не носят националугнегителски характер по простата причина, както вече подчертахме, че нямаме завършени напълно обособени нации. Прекрояването политическите граници на народите не е накърнявало с нищо етническото им единство. Даже идването на турците с редки изключения на насилническа верско-религиозна асимилация (помаци) не нарушава този ред. И най-великите славянски завоеватели на Балканите по онова време — Симеон Велики и Душан Сръбски, уместно и правилно са се кичили с подобаващи титли, които напълно потвърждават горния факт. Първият, не веднъж достигнал стените на византийската столица — Цариград, се е на- ричал „Цар на Българите и Ромеите“, а вторият, владеещ известно време Македония—„Цар на Сърбите и владетел на малка част от българското царство“. На подобен факт попадаме и по-късно, при Асен I, който при възцаряването бил провъзгласен за „Цар на Българите и Власите“.

Националните противоречия и специално противоречията на балканските държавици около македонския въпрос възникват с обособяването на нациите, които пък от своя страна възникват под натиска на търговския капитал и предизвиканите от него промени след пропадането на феодализма - в зората на ХIХ столетие. Обикновенно френската революция се счита за ударен момент на тази нова ера в истерията на човечеството. Разкрила пред него пътищата на един безподобен дотогава материален и духовен прогрес, прокламирала и разпространила из цял свет идеите на братството и свободата за всички народи, тя не можа да отстрани, за съжаление, онези дълбоки причини от империалистичен характер, които знъпкаха най-светлите лозунги на цивилизацията, превърнаха националния въпрос от въпрос за обединение на нациите в средство за тяхното безогледно разпокъсване и унищожение и я подхвърлиха на сътресенията на най-страшни, разлагащи основите ѝ войни, целящи благоденствието на едни за сметка на други. Тези алчни стремежи към разширение и заграбване чужди земи и богатства, за да не изглеждат пък толкова груби пред очите на света, требваше да бъдат що-годе оправдани и признати за „необходими“. Така се дойде, след пропадането на отоманската империя и освобождението на балканските народи от вечното ѝ иго, до националните противоречия между балканските държавици около македонския въпрос а така също и до създадените от тях подходящи теории за завоюването и подялбата на Македония. За това помогнаха много и великите сили, които виждаха добри условия за себе си от честите сътресения на размирния Балкан. Специално за нас О’Бозе Почившата Хабсбургска монархия, за да отклони малката Сърбия от борбата ѝ за освобождението на подвластните на Франц Йосиф пречански сърби, хървати и словенци, направи всичко възможно да я тикне по посоката на Вардарската долина и по този начин я принуди да тръгне и тя по пътя на изопачаване историята и живата действителност чрез „научни доводи“. Гърците, и те не закъсняха да изскочат на сцената и да предявят също историческите си мегаломански права и мечти за възкръсването на старата Византия, включваща в своите граници Тракия и Македония. Тук, разбира се, играе не малка роля Берлинският договор от 1878 г. Великите сили, от страх пред Русия и нейното влияние на Балканите, предимно Англия, направиха всичко за да се разпокъса Санстефанска България и да превърнат Македония, Добруджа и Тракия в ябълка на раздорите между балканските народи. И се започна галиматията с македонския въпрос, която трае и до днес, и изглежда, че нема да престане до тогава, докогато той не получи едно правилно и справедливо, задоволително разрешение.

На времето още, пръв Христо Ботев забеляза тази опасност и в прочутите си филипики и кампания срещу Милош Милоевич посочи пътищата за нейното премахване. За него Македония е българска страна, от живущи в нея българи. Той открито заявява това на сръбските учени и направо атакува „медоточивата песен на братството и съединението“, пята от „южнославянския Пиемонт“, и политиката му от друга страна, целяща поглъщането на Македония. Той нема нищо против обединението на южните славяни, но добавя, че това трябва да стане на такива начала, „на каквито требва да се основе свободата на народите, свободата на личността и свободата на труда“. И продължава, обръщайки се към партията на „умните и честни хора около „Рад“ и „Будучност“, с поканата „да въстанат против козните на своето правителство и против подлостта на неговите агенти относително българския народ и да премахнат онези убийствени раздори, които то сее чрез своите ала „Изток“ доброжелатели в името на науката, на образованието и на светото чувство на патриотизъм - и най-после, да разкажат на своя народ, че свободата и съюзът между южните славяни са възможни и осъществими само тогава, когато всеки един народ от тях запази своите етнографически граници и когато всеки един остане свободен в своята собствена къща.“ Конкретно, той предлага: „На Сърбия да се даде Босна, Херцеговина и една част от така наречената стара Сърбия; на Гърция - Тесалия и Епир; Румъния да се въведе до степен на кралство и да й се помогне да очертае своите народни граници в Австрия и отчасти в Русия; Черна Гора да се съедини със Сърбия или ако не, то да ѝ се разширят границите на юг с Албания, а на север с една част от Херцеговина; а българите, които населяват България, Тракия и Македония, да съставят едно отделно и независимо царство; Цариград да остане волен търговски град“’. Любен Каравелов, Васил Левски и останалите български революционери са на същото мнение. Това мнение получава подобаващ израз в програмата на революционния им комитет.

След освобождението на България - 1878 г., и особено след присъединението на Румелия - 1885 г., Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата война тази литературна борба взима епидемичен характер. Всички се надпреварват с брошури, изложения, меморандуми и даже цели томове книги да уверяват света, че Македония е една или друга и че основателно трябва да влезе в границите на тази или онази държава.

Основанията за това някои, като професорите Аелчин, Андонович и обществениците Панта Сречкович, Милойко Милоевич и Драгишевич, намират в така наречената историческа теория, съгласно която „Македония“ е само географско, а не етнографско понятие. Тя е част от кралството на Душан, владял тази страна не повече от 35-40 г. Но като знаем, че България я владеела нееднократно с чести прекъсвания (Самуил и пр.) и непрекъснато повече от 2 века (Тервел, 701 г. - Симеон, 927 г.), лесно ще разберем, че тази теория стои под всяка критика.

Професор Цвиич поставя съвсем иначе въпроса. Той е създател на географо-геологическата, а от тук и на етнографо-икономическата теории за националната принадлежности на македонското население. Съгласно тези теории:

а) Географо-геологическа — Сърбия и Македония представляват географско единство, обусловено от Мораво-Вардарската комуникационна линия;

б) Икономическа - Вардарската долина е единствения възможен и затова жизнено необходими търговски път за Сърбия;

в) Етнографаческа - това се улеснява и от положението, че “народно-славянската маса в Македония няма нито определено национално чувство, нито национално съзнание - нито сръбско, нито българско, и, следователно, е лесно податливо на асимилация от некоя няму сродна славянска нация“.

Тези теории, разбира се, макар и научно обосновани, немат никаква научна стойност. Да ги оборваме надълго и широко — считаме за излишно. Всеки днес знае, че линията от устието на река Места до Мусала на изток, която на север върви по Рила планина и Осогово до върха Патерица и от там през Скопска Черна гора до р. Черни Дрин над Дебър, отгдето на запад допира до Албанските планини, достигайки Грамос, а на юг по водоразделните планини между басейна на р. Бистрица и този на тесалийската река Санитарния стига до морето и следва брега на Бяло море до устието на р. Места - закръглява неделимо онова географско, геоложко, да се изразим по думите на Цвиич, културно-политическо и историческо цяло, наричаме още от най-стари времена Македония. Всеки днес знае също, че в тази част от Балканският полуостров допреди Балканската и Европейската война, са живеели 2 290 487 души, разпределени както следва:

българи - 1 172 126 души

гърци - 180 047 души

цинцари - 68 859 души

албанци - 12 006 души

турци - 852 429

Ясно е, че българите са съставлявали болшинство, което, макар и до известна степен намаляло, изместено от дошлите гръцки и сръбски колонисти и чиновници, не е загубило първенствуващото си положение: количествено и качествено. Тук само ще подчертаем, че географически, геоложки, па и стопанско-политически, Македония няма нужда, за да живее и се развива правилно, нито от стара Сърбия, нито от Шумадия. Напротив, почти винаги тя е била свързана с България. По същия начин, ние българите, бихме могли да предявим претенции за единствения на Балканите сухоземен търговски път София-Ниш-Белград-Виена, който ни свързва с Европа, затварян неведнъж от сърбите във вреда на нашето народно стопанство. При съвременните отношения между държавите териториите за икономическата или географическо-геоложката зависимост на техните територии не играе никаква роля. Особено днес, когато се твори един нов ред в света, такова егоистично разрешаване на стопанските въпроси за сметка на националните е напълно изключено.

(следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2.

2. Още документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. ЗА АВТОРА: Васил хаджи Кимов (1903-1992) е български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, Македонската народна студентска група, Вътрешната македонска революционна организация (Обединена) и на Българските акционни комитети. Племенник(внук) е на революционера Владислав (Славчо) Ковачев. След 1944 г. Васил хаджи Кимов е арестуван от новата югославска власт и през февруари 1946 г. е осъден, първо, на смърт чрез разстрел, а после Върховният военен съд заменя присъдата му с двайсет години затвор, от които излежава само единайсет в затвора в Идризово.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.