СЛУЖБОМЕР

четвъртък, декември 31, 2015

Съветският новговор все така на мода

Автор: Аляксей Шэін, радыë „Свабода“

Превод от беларуски: Павел Николов

Анатолий Яр-Кравченко, „Горки чете на 11 септември 1931 година
на Сталин, Молотов и Ворошилов свое произведение“

Колко дълбоко е заседнал все пак Съветският съюз в главите на хората! Дори когато пишат за връчването на Нобелова награда, самата лексика намирисва на онези времена.

Вижте какви мили, просто близки за нашия постсъветски слух думички: „нобельовка“ (явна аналогия с „Ленинска награда“, която се наричаше „ленинка“) и "нобком" (това е почти същото като „обком“!).

Когато виждам тези думи в текста, си представям неволно комисари с кожени куртки, които вече са разстреляли шведското кралско семейство със своите маузери и сега, като са застлали дълга маса с червено сукно и са поставили върху нея гарафа с вода, са решили на всяка цена да създадат един „нобком“ и самите те да връчват „нобельовките“.

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА: Обком – областен комитет (на комунистическата партия).

сряда, декември 30, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 25

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

25.

А след това дойде още войска, започна планомерно настъпление и боеве. Но вече в планинска местност. Чувстваше се бързият край войната, духът беше бодър. Помня, че цял ден се бихме за някакво село, не можахме да го превземем, когато от някакъв друг участък прехвърлиха един самоходен полк. 75-милиметрови самоходни оръдия, които по време на войната също наричаха "сбогом, родино". Ето че минават край нас, на едното отзад (отзад са открити) стои командир с храбър вид, мустакат с танков шлем и ни вика: "Напред, топчии, стига сте орали с корем земята!" Какво пък, давай напред, като си толкова чевръст. Превзехме селото, пехотата стигна до другия му край, ние след нея. До мостчето, гледам, стои опожарено самоходно оръдие и от него виси към веригата обгорял човек. По недоизгорелите мустаци познаваме онзи оптимист.

Помня още неприятни, но и комични случки. Както вече казах, в Румъния се разболях за първи път от малария. Доста противна болест, още повече че болничното лечение не помага. През зимата имаше кратка пауза, а през пролетта започнаха пристъпите. С определена закономерност - надвечер или когато видя вода... Няма значение дали отдалече, или отблизо. Внезапно потръпвам и започва треска за няколко часа. Веднъж заехме огнева позиция за право мерене в полето. Малко по-далече и встрани от нея растяха дръвчета, някакви храсти. Не стреляхме, но немците бяха наблизо. Внезапно ме втресе и аз отидох до дръвчетата. Беше топло, вече се показваше зелена тревичка. Като легнах, един войник ме зави с някакви трофейни одеяла и немски шинели - да се сгрея. След това, когато ме отпусна малко, заспах. Като се събудих, се учудих, че наоколо е много тихо. Показах главата си изпод завивките - вече е тъмно. Но къде е оръдието? Моето оръдие го няма на огнената позиция, стоят някакви хора и нещо гледат не натам, накъдето винаги гледат на фронта - по посока на противника. Тези гледат назад. Вгледах се още един път и се ослушах - това са немци! Разбира се, изплаших се, макар че нямаше нищо чудно. При пехотата такива, негероични, случки имаше предостатъчно. Но за това е написано малко. Защото от пехотата, освен В. Кондратев, не дойде в литературата никой. Може би не бяха останали. Всичко добро, което е написано за войната от участвалите в нея, принадлежи на артилерията. Може би според традицията, чието начало е поставил артилеристът Л. Толстой. А там, докато съм треперел под вехториите, нашите хукнали назад, командирът на батареята заповядал да издърпат оръдието долу в селото, а за мене ме забравили. Войникът, който ме зави, изпратили за камиона, а останалите не ме видели... И ето че гледам чуждите силуети - единият с каска, а другият, помня, с фуражка... И пълзешком, приклекнал се измъкнах оттам. Намерих своите, командирът на батареята пита къде съм бил. При немците, казвам, бях. Посмяхме се... Все пак беше четиридесет и пета година, до победата оставаше последен месец. А ако се беше случило това една година или половин година по-рано, нямаше да ни бъде до смях. Както с нашия командир на взвода за управление, който ранен се побратими с немците. В Унгария, по време на боя за едно село, немските самолети бомбардираха много, лейтенантът, ранен в крака, се мушнал в зимника в двора на една селска къща. Тъкмо се мръкнало и в зимника се пъхнал още някой, също ранен. Тогава бомбардировката престанала, изобщо боят свършил. И ето че двамата седят, но в тъмнината не се виждат един друг и не знаят кой е редом - свой или чужд. Затова мълчат. А най-вече - не знаят кой е завзел селото, нашите или немците. Никой не иска да се разкрие първи. Така минала нощта. И едва когато започнало да се разсъмва, лейтенантът видял, че пред него е немец, хауптман от медицинската служба. Но никой от тях не се хваща за пистолета, защото все още не знаят кои са отгоре. Първи не издържал немецът, също ранен, излязъл някак си, а лейтенантът не можел да излезе сам. Седи и чака кога ще дойдат немците и ще го пленят. Или ще го разстрелят в ямата. И немците дошли. Но на развален руски език му обяснили, че няма да стрелят, а ще му окажат арцлихер беистанд (медицинска помощ). И измъкнали лейтенанта, занесли го в един медицински пункт, където същият негов другар по нощувка му превързал крака и го попитал какво иска: при своите или в плен?

Разбира се, лейтенантът поискал да отиде при своите. Тогава през нощта двама немци го сложили на една палатка и го довлекли близо до нашите окопи на края на селото. След половин час той паднал вътре. Е, откарали го в санитарния батальон, лежи там лейтенантът, превързват го, но са му много любопитни преживените приключения. И през нощта ги разказал тихо на своя съсед - какво се е случило с него там през тези три дена.

Любопитно им било за малко и на двамата. А след един дошъл непознат офицер и казал да приготвят бързо лейтенанта за евакуация. Само него. Повече никой не го видя в полка. И никакви слухове даже не се чуха.

После този случай ми послужи до известна степен, когато писах "Една нощ" (разказ, написан от Бикау през 1961 година - бел. прев.). Макар че там фонът и времето са други, обществото, а най-вече нашите редактори не бяха готови да приемат подобни теми, от които се носеше дъх на неприемлив за тях пацифизъм. Тогавашния редактор на "Полымя" (списание "Пламък", издание на Съюза на беларуските писатели - бел. прев.) Максим Танк отказа на автора публикацията поради "неизразеност", както написа, на идеята. Мисля, че идеята беше точно изразена, както точно изразени бяха и партийните директиви по отношение на нея.

Ах тези партийни кагебистки отношения!

Боевете по това време отслабнаха, немците не се отбраняваха много, но и ние много не се навирахме. Пехотата ходеше по домовете, по дворовете. Необходими бяха трофеи. По това време отгоре дойде разрешение да се изпращат колети в родината. Затова шареха из изоставените под огъня къщи, отваряха шкафовете, вземаха някакви дрехи, обувки. Заедно с това и продоволствия. Макар че с продоволствията в Австрия беше къде по-зле отколкото в Унгария - австрийците се хранеха с купони. Дисциплината във войската се разколеба, понякога войниците изчезваха някъде по лични дела. Пиеха обаче не по-малко, както винаги. Подпийналият командир на трета батарея капитан Кохан се връщаше през нощта на своя наблюдателен пункт от съседната батарея и го застреля собственият му часовой. Един месец преди края на войната. Погребаха го в Източна Австрия.

Веднъж стигнахме до едно малко селище и спряхме. Нощта мина спокойно, спокойна беше и сутринта. Пехотата завзе градчето, ние - след нея. Наблизо до окопа - манастир. Дремнах малко през нощта, а на разсъмване се събудих и влязох през вратата в зданието на манастира - любопитно ми беше да погледам, у нас манастири нямаше отдавна. Манастирът беше изоставен, по коридорите му вече се мотаеха войници. Навсякъде се търкаляха богослужебни книги, някакви вещи...

И внезапно се започна - в покрайнината на градчето влязоха танкове и обърнаха в бяг нашата пехота. Когато всички, които бяхме в манастира, изскочихме оттам, я видяхме да тича, разпръсквайки се по цялото поле; отнякъде, иззад стените и оградите на градските постройки стрелят танкове. От нашата позиция не можехме да стреляме по тях, пречеха крайпътните растения, а и този участък не беше наш. И за да се спасят, останали без прикритието на пехотата, моите момчета окачиха оръдието за студебейкъра и се понесоха към пътя. Може би това беше правилно, но защо побягна пехотата? И къде са в крайна сметка пехотните командири? И къде са нашите славни политически работници, които вдъхновяват бойците за победа над злия враг? Нима също се бяха пръснали по интересни за гледане места?

Това крещях долу-горе, като тичах под куршумите по голото поле. Чу ме един капитан, който също се беше оказал в положението на изоставен под огъня. Този капитан беше пълномощник на контраразузнаването смерш и само мълчеше. Аз крещях от ярост, защото нашите шансове да преминем широкото бранувано поле под ураганния огън от танковете не бяха големи. А много несправедливо беше да загина заради нечия глупост преди края на войната. Може би и заради моята страхливост. Но добре беше, че напуснах предната линия (защото едва ли бих се осмелил в тази ситуация да напусна бойното поле), без мене момчетата спасиха оръдието, а най-вече - спасиха себе си. Ние имахме късмета да се доберем живи до едно укритие, а танковете не ни последваха. После се оправихме някак си.

Но аз се вглеждах дълго, когато виждах, че на огневата позиция идва страничен човек: не е ли онзи капитан? Той не дойде. Струва ми се, че в известен смисъл не беше лош смершовец, за което свидетелстваше и предишният случай с оръдията на лейтенант Бережни. Вече бях готов да повярвам в това.

Тогава в едно австрийско градче срещнах прототипа на моята бъдеща Джулия. В градчето, както впрочем в много други австрийски градчета, имаше много докарани от изток (а и от запад също) хора, които работеха в австрийските военни заводи.Те живееха в огромни дълги бараки, а когато градът беше завзет от Червената армия, се разбягаха кой където му видят очите. Разбира се, тръгвайки най-напред за родината си, ако това беше възможно. Нашата колона от камиони с оръдия спря на една от градските улици, чакахме докато началството отпред реши нещо. И тогава край камионите се появи пъргава чернокоса девойка с раирани дрехи, която питаше нещо войниците, които седяха в каросериите. Оказа се, че пита за някой си Иван. Разбира се, почти от всяка каросерия ѝ се обаждаше някакъв Иван, но девойката въртеше глава - не. Така тя обходи колоната и не намери този, когото търсеше. Тогава се приближих до нея и я попитах кого търси. На смесица от немски, руски и италиански думи тя ми разказа, че се казва Джулия, че е италианка и че търси един руски пленник Иван, с когото избягали заедно през миналата година от концлагера. В планината ги хванала полиция, нея я върнали обратно в концлагера, а какво е станало с Иван, не знае. Сега се надява да го намери сред червеноармейците. Това, разбира се, беше празна надежда.

Но аз запомних тази кратка история, за да я превърна след двадесет години в "Алпийска балада".

(Следва)

понеделник, декември 28, 2015

Последната позорна съветска война

Из блога на Олег-Сандро Панфилов „Письма из Грузии“ („Писма от Грузия“)

Превод от руски: Павел Николов

На 27 декември 1979 година в Кабул съветските спецслужби провеждат операциите „Шторм-333“ и „Агат“, в резултат от които е убит държавният глава на Афганистан Хафизулла Амин и двамата му малолетни синове.

От този ден започва окупацията на Афганистан, продължила девет години и два месеца и завършила с позор за Съветската армия.

Решението за отстраняването на Амин и за въвеждането на съветски войски в Афганистан е взето на заседание на Политбюро на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз на 12 декември 1979 година, никаква молба (за военна намеса – бел. прев.), както казва сега другарят Путин, не е имало.

Планът за операцията е утвърден от представители на Комитета за държавна сигурност (КГБ) на Съюза на съветските социалистически републики (СССР) и Министерството на отбраната на СССР.

Около 400 сътрудници на КГБ на СССР, свързани с операцията, са наградени с ордени и медали, правителствени награди получават също така около 300 офицери и войници от „мюсюлманския“ батальон (военно формирование от мюсюлмани към Главното разузнавателно управление на Въоръжените сили на СССР - бел. прев.)

От 1979 до 1989 година са убити и ранени повече от 1,5 милиона афганци, емигрират още 5 милиона души.



неделя, декември 27, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 24

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

24.

На 16 март с мощен взрив на разсъмване (немците взривиха переправата край Шаманторния) започна тяхното отстъпление и нашето настъпление на запад.

Настъпвахме по същите места, където преди месец се отбранявахме, където нашият полк беше разгромен от немските танкове. Когато минавахме край моята огнева позиция, където горяха ракетите, спряхме и командирът на полка заповяда да отбием встрани, към старите позиции на разгромените батареи и да вземем оцелелите снаряди. Откачихме оръдието и отидохме със студебейкъра наблизо от пътя в полето. На стъпалото на камиона при нас скочи един капитан от СМЕРШ и аз си помислих с известна тревога: защо? Позициите, заемани от взвода на Бережни, бяха крайни, видяхме веднага унищоженото му оръдие, сгазения от веригите изкоп, няколко трупа на войници и него самия - на ръба на изкопа с разперени ръце. Коланът му беше свален, пистолетът му вече го нямаше, някой беше откачил от гимнастьорката му ордена "Червено знаме". Обляната с кръв гимнастьорка беше засъхнала. Всичките сандъци със снаряди бяха наблизо, но оръдието... То в общи линии беше цяло, само дулото - разцепено на ивици. Значи е било взривено. И това беше много лошо. Гледам капитана, а той се приближи, удари няколко пъти с една пръчка по дулото и каза, като ни гледаше в очите: "Виж ти, да го улучат по такъв начин. Да го улучат право в дулото" - каза така, че всички да чуят. И войниците да чуят, и аз също. Погледнах го и се учудих за малко, но после разбрах, че капитанът казва това нарочно. Защото той е също артилерист (във всеки случай носеше такива отличителни знаци) и трябва да ги разбира тези неща. Естествено, не го е взривил Бережни, бил е вече убит, значи е някой от живите. А това вече беше подсъдно, работа за трибунала и смершовецът можеше да задвижи делото. Но той ни даде знак, че смята оръдието за улучено от немски танк. И наистина, повече разговори за това нямаше. Взехме няколко сандъка със снаряди. Не прибрахме убитите, тях трябваше да ги погребат тиловаците, ние бързахме, защото немците отстъпваха.

...През нощта пътувахме и пътувахме нанякъде - по някакви мокри и кални междуселски пътища, по полетата, сутринта пристигнахме на края на едно село и поставихме оръдията от двете страни на едни копи. Наблизо се чуваше някакво движение - бръмчаха мотори, нещо бучеше, шумеше, понякога до нас достигаха приглушени гласове. Вървяха колони. Немците се движеха от Будапеща на запад. Когато започна леко да се разсъмва, видяхме пред нас това, което чувахме в тъмното. Движеше се непрекъснат армейски поток: автомобили, танкове, пехота. Веднага открихме огън. Беше лесно да се стреля, защото бяха наблизо. Веднага пламнаха няколко автомобила, от танковете в наша посока дадоха няколко изстрела, без да се целят. А моят мерач Расцелуев имаше остро око и ги взе точно на прицел. Още с втория изстрел се запали един танк. Колоната почти спря да се движи, задните започнаха да напират към предните, предните горяха. Пехотата хукна в паника през полето и ние я избивахме с осколочни. После, когато всичко свърши, малкото машини изчезнаха, а пехотата се разбяга, отидохме да видим какво сме свършили. Ужасно беше да се гледа това... Подобен разгром не бях виждал през цялата четиридесет и четвърта, само когато край Уман нашите танкисти разгромиха една немска щабна колона.

Това беше едва ли не последният бой на унгарска земя, за есента, зимата и пролетта, напоени богато с наша кръв... До австрийската граница се движехме в общи линии успешно, с кратки сблъсъци. А на границата спряхме всички, немците преминаха в отбрана. В подножието на Алпите - широка долина, която те покриха с огън и не ни пускат там. Немските танкове стрелят отдалече по единствения път на един склон. Пехота, артилерия - всички спряхме. Но скоро се появи някакъв генерал с комбинезон, но с генералска фуражка на главата, и налетя точно на нашата батарея. "А вие какво стърчите тук? Давайте напред!" И подгони батареята по склона надолу, където са немците. Студебейкърите с оръдията преминаха някак си и ние започнахме да се окопаваме набързо зад едни храсти. Другите, които се движеха зад нас, не бяха пропуснати от немците, те запалиха няколко камиона и повече никой не премина през техния огън. За това, че сме пред погледа на своите, не се безпокояхме. Но какво става по време на война? Различните части са много, нашите в полка, да речем, знаят къде са останалите, а другите може и да не знаят. И някакви минохвъргачи, които някакъв нетърпелив генерал е накарал да открият по-бързо огън, откриха огън. По нас, разбира се. Едва бяхме направили с войниците изкопа до коляно, когато започнаха да ни млатят. Мините започнаха да падат на куп и от двете ни страни. И явно щяха да ни избият, ако не се беше появил пролетен облак и не плисна дъжд. (През войната, между другото, започнеше ли артилерийска стрелба, винаги започваше и да вали. Друг път той не спираше, защото не спираше и артилерийската стрелба.) Когато дъждът рукна, изскочих от изкопа: дайте камиона и да се махаме бързо оттук. Но къде? Отпред са немците. Ако трябва и по дяволите... Отдалечихме се малко, зад някакви храсти, които бяха по-близо до немците, отколкото до своите, и там се спасихме. Под носа на немците стана по-спокойно.

(Следва)

събота, декември 26, 2015

Коледната мечта на ВМРО

Горките воеводи.

Досега се хранеха обилно от съществуването на ДПС като „протурска“ – според тях -партия.

Но Доган им зашлеви звучна плесница баш по празниците.

Защото се обясни в любов към Русия (разбирай – към руските рубли) и порица (пък след това и изрита от политическата сцена) „турчеещия се“ Местан.

И ВМРО увисна като прани гащи на селски простор.

Защото и то се обяснява отдавна в любов към Русия (разбирай – към руските рубли).

И сега воеводите и Доган се оказват нещо като – както казваше Маяковский – „близнецы-братя“ ("братя близнаци").

Не идва някак си да ругаят ДПС, за да поддържат имиджа си и да помпят ентусиазма на своите поддръжници, затова вероятно не просто ОЧАКВАТ "създаването протурска партия".

Какво ти очакване, те безусловно МЕЧТАЯТ за такава партия.

И сигурно са написали в писмо до Дядо Коледа въжделено и искрено: „Скъпи, Дядо Коледа, молим те, много те молим, коленопреклонно те молим – донеси ни една протурска партия…“

петък, декември 25, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 23

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22.

(Целият превод дотук – в „Библиотека на Павел Николов“)

23.

През февруари нашият полк излезе със свой ход на фронта и зае позиции зад пехотата. Там беше противотанковият отбранителен район по посока на предполагаемото направление на немските танкове. Тази вероятност някой беше определил с дяволска точност, защото скоро полкът беше унищожен целият само за едно утро. Не остана почти нищо: нито оръдия, нито нашите влекачи - "студебейкърите". И това три месеца преди края на войната, а толкова много танкове. (Откъде се вземаха, може да се прочете в наскоро преведените спомени на Алберт Шпеер, райхмиинстърът по въоръжаването. Там той разказва как е поставил немското производство на военни релси. В това число и производството на танкове, на самолети и на всичко друго, което им стигаше до края на войната.)

Що се отнася до Унгария, там немците громяха през цялата зима двата украински фронта - на Малиновски и на Толбухин. Страшно неприятно положение, но то остана почти неизвестно в Съюза, покрито с мълчание от съветските средства за масова информация. Едва когато бяха публикувани мемоарите на маршал Малиновски, се видя, че обстановката в Унгария по това време е била катастрофална. Немците разгромиха няколко наши армии (особено си изпати 3-ти Украински фронт на маршал Толбухин) и излязоха на Дунава. Ако се съди по всичко, Сталин не е знаел как се развива фронтът и според свидетелствата на Малиновски е дал право на него и на Толбухин да решат: да оставят фронта на десния бряг или да го евакуират на левия. А какво означава да се евакуира един фронт? Това е маса войска, техника, също така - тилови части.

Переправите бяха само две - понтонни през Дунава. И Малиновски пише, че с Толбухин решили да евакуират фронта, за да го спасят. Точно тогава обаче по Дунава тръгна лед, на големи и малки парчета, и отнесе двете плаващи переправи. Ето защо фронтът трябваше да се спасява сам. Много хора загинаха там, а ние се спасихме. От предишната ми дивизия останаха малко хора. Днес правят срещи на фронтоваците и аз всеки път питам кой е от 924-ти полк? Няколко тиловаци, един доктор от санитарната част и такива като мене, ранени през декември. Та ето че воювам в артилерийския противотанков полк. Изобщо, не е много приятно да се озовеш сред непознати хора като новак, когото всички оглеждат, за да го проверят. Знаех това от предварителен опит и се стараех да не се изложа. Това, което обикновено се прощаваше на своя човек, на този, с когото са свикнали, едва ли биха простили на новопристигналия. Което в различна степен се отнасяше както за началството, така и за подчинените, равни едни на друг. Този, който е отдавна там, може и да се уплаши, да се прикрие, без да е необходимо, но новакът няма такова право.

А ако трябва някой да бъде пожертван или някой да рискува, новакът е тъкмо за тази работа. Но и това не е просто нещо, като всичко по време на война. Най-напред се оказва, че нашите 76-милиметрови оръдия не са много полезни срещу танковете. Тези оръдия изобщо не са противотанкови, просто ги използваха в това им качество. Защото други няма. Техният прав изстрел не е далечен, пробойната сила на снаряда е малка. Прицелната вероятност не е добра - по-лоша е от тази на четиридесет и петицата. В общи линии, качеството на оръжието е винаги нашият най-злбодневен въпрос. В болницата или някъде по време на затишие най-много говорим за това - какви боклуци са нашите автомати, картечници, оръдия, че и танкове. Но на политическите занятия това не може да се каже, защото във всички вестници пише, че нашето оръжие е по-добро от немското, че немците имат само негодни неща и сурогати. И хлябът им е такъв, и сапунът, и кафето. Плюс смърдящия прах, с който посипват всичко в блиндажите срещу вредни насекоми. Колко по-лесно е при нас да си варим въшките във варели. Понякога ни четат заповеди от случаи, когато някои офицери са осъдени от военния съд за похвала на немското оръжие. Още повече на немската тактика. Нашата тактика е също по-добра от немската, чуваме ние и само някои от нас се усмихват криво при тези думи. Но мълчат. Тогава също заехме противотанков отбранителен район, което ще рече, че се разположихме на небезопасно от танковете направление, с право мерене. До предния край имаше може би два километра. Стоим там, види се, една седмица. В общи линии е спокойно, тревожи ни само немската авиация. Но тя къде ли не ни тревожи? През пътя от моите оръдия се намира огневата позиция на моя приятел лейтенант Бережни, който обичаше много книгите и все четеше нещо. Един път взех от него "Сестра Кери" на Драйзър, но не успях да я прочета, вечерта той дойде за книгата. Помолих да ми даде още малко време и Бережни отстъпи. А на сутринта се събудих в землянката (която бяхме построили набързо). Събудих се с предчувствието, че нещо се е случило. Отначало не можах да разбера какво. Страшен рев, дим и огън. Изскачам от землянката и все още не мога да разбера нищо. Нищо не се вижда, димът разяжда очите.

Отгоре нещо се срива, пада, вие. Като да са сирени.Оказва се, че пикират "месершмити". А ние на огневата позиция имахме сандък с ракети - обикновени за ракетен пистолет в случай на нощна стрелба. Самолетите бяха улучили и бяха запалили ракетите. Те горят и се взривяват. Осколки няма, но... Ракетите са осветителни, цветни, букетни, всичко това гори, свети и се пръска, а отгоре се носи рев.

Един самолет отмине, след него пикира друг и коси с картечниците. Вече не помня дали бяха отлетели или още пикираха, но ние започнахме да гасим пожара. И ето - достигна до слуха ни тогава приближаването на нещо по-лошо. Земята се разлюля, трепери и разбира се - познато бучене. Когато вятърът отнесе малко дима от запалените ракети, погледнах пътя, който се намираше встрани. А трябва да кажа, че полкът се беше разположил така: две батареи от тази страна, три от другата. Това се нарича да оседлаеш пътя. И ето че от другата страна на пътя зад насажденията се движи стадо танкове. Така ми се стори, че са именно стадо, вървят на плътни групи, като крави на водопой. Никакъв боен ред, само предните стрелят с оръдията. Ето по този начин, без да спират, минаха през половината от нашия полк, все едно го излизаха. Сякаш го е нямало - нито оръдия, нито камиони, нито хора. И тогава при мене дотича командирът на батареята, старши лейтенант Ахрин (живее в Николаев, понякога си пишем): "Измъквай оръдието, давай камионите!.. Изчезваме оттук!"

Дойдоха студебейкърите, изтеглиха оръдията и хайде някъде настрани. По радиостанцията командирът на полка заповяда - да се пресече пътя на танковете. Но точно тогава попаднахме в някакви заблатени храсталаци, камионите започнаха да потъват, после се промъквахме през хълмове, обрасли с дъбове. Ясно е, че се забавихме да заемем необходимата позиция и попаднахме под обстрела на танковете, точно на един склон в полето, който прострелваха безпогрешно от селото. Ние имахме двадесет камиона, оръдия по-малко - две батареи. И решихме, че трябва да се промъкваме камион по камион. Камионът се засилва и надува колкото се може по склона, а танковете стрелят. Така един ще мине, друг ще го запалят. Аз се измъкнах, не ме улучиха. В другите попаднаха и ги запалиха...

След един ден още ни остана само моето оръдие с камиона, една радиостанция и щабния автомобил. Другите оцелели тръгнаха в различни посоки, защото беше невъзможно да преминем всичките заедно. Но с нас беше командирът на полка полковник Парамонов, щабът, няколко тиловаци и автоматчици. Спряхме през нощта в една унгарска ферма - голяма къща с керемиди, конюшни, обори. Пред нас има широк напоителен канал, там се намира понтонна переправа и ние трябва да преминем от другата страна. Но переправата е вече завзета от немците, няма как да се придвижим по-нататък. Под храстите в края на двора поставихме оръдието. Пред нас е широк ров, а зад него - пътят към переправата. И по този път сутринта плъзна цялото танково множество. Във въздуха - рев, гръм, скърцане на вериги, даже отблизо не се чува нищо.

И в този момент идва при мене тичешком партийният организатор - командирът на полка заповядва да се открие огън. Какво пък, щом иска огън, да бъде огън. Но дълго ли ще продължи така стрелбата? Мерачът се прицели и стреля. Аз до него гледам - дали улучи? И виждам, че снарядът отиде високо в небето. Какво има? - викам на мерача и той регулира прицела на панорамата (перископичен прибор за оръдейна стрелба - бел. прев.). Отново стреля. Чакам кой танк ще спре, но къде ти! Снарядът удря встрани в земята. Тогава се хвърлям към оръдието... А то има един такъв механизъм - паралелограм, който свързва панорамата с дулото. Където дулото, там и прицелът - такава е идеята. Но като сме влачили оръдието по гори и хълмове, сме нарушили регулировката и сега панорамата и дулото не са паралелни. Трябва да се ремонтират.

Доложих на партийния организатор, той хукна да докладва на командира на полка. Разумен човек беше нашият полковник Парамонов, изпсува и махна с ръка. Защото какво можеше да се направи? И кой е виновен? Докато се суетяхме, танковете стъпиха на переправата и минаха оттатък. А нас по това време от височините зад канала започнаха да ни обстрелват нашите тежки минохвъргачки. Може би виждат, че сноват някакви хора, затова стрелят, само керемиди от покрива летят на различни страни. Тогава ме вика командирът на полка и, понеже се бях провинил, ми нарежда да се прехвърля през канала и да установя връзка с минохвъргачите. За целта ми дава петима артилеристи, някакви случайно дошли при нас сапьори и нашия батареен старшина Жарава.

Какво пък, събрахме се група от дванадесет души и изтичахме приведени в полето. Но не стигнахме далече, гледам, че нищо няма да стане: тези зад канала веднага започнаха да ни обстрелват. Залегнахме, какво да правим? Двама вече са ранени, някого убиха.

Осколка се заби в задните части на старшината. А до канала има още път и път... Минохвъргачите, разбира се, бяха помислили, че сме немци. Така че реших да се върнем. Взехме двамата ранени, убитите оставихме и все така под огъня, между разривите стигнахме до фермата. Командирът на полка даже не изпсува, сам беше видял всичко.

Наистина, минохвъргачките скоро пренесоха огъня по-нататък, може би бяха решили, че с фермата е свършено. И ние някак си престояхме там до нощта. През нощта решихме да се промъкнем, защото друг изход нямаше. Изпратихме лейтенант Бормотов (сега полковник, живее в Кривой рог) да разузнае переправата - дали е цяла. Може би минохвъргачите са я унищожили вече. Оказа се, че переправата е цяла, разбира се, под охрана (до нея стоят два бронетранспортьора) и подходите към нея са преградени с бариери. Ние имаме едно оръдие, камион с радиостанция и още пет камиона. Пуснаха първи моя стедебейкър, след това останалите. Задачата е да съборим бариерата и да преминем на другата страна на канала. Но и на другия бряг също има немци, успели са вече да си осигурят плацдарм. Чува се, че там се бият, всичко грохоти и гърми. Двамата с командира на батареята стоим на стъпенките на кабината, в каросерията са войниците с приготвено за стрелба оръжие. Приближихме в здрача бариерата, насреща ни изскочи немец с червена палка, светна към нас, извика нещо... Студебейкърът е мощен камион, като се вряза в бариерата, тя отлетя. Преминахме през понтоните на другата страна, която започваше с каменна къща и извиваща улица. А отзад започна стрелба, но ние надухме по улицата, колкото го позволяваше полумракът. Мисля, че преминахме всички, улучиха само последния камион. Веднага след селището спряхме, защото започнаха вече да ни обстрелват своите, раниха двама войници в каросерията и пробиха гумите на моя студебейкър.

Веднага се появи началството и ние заехме отбранителни позиции под височините. Поставихме оръдието във веригата на пехотинците. Вече седмица се водеха боеве за тези височини, но танкове повече не се появяваха. Може би бяха изпълнили своята задача и бяха минали на друг участък. А тук се биеха помежду си пехотите, височините няколко пъти преминаваха от едни ръце в други. Окопах се с оръдието под една от тях и това може би и ни спаси. Защото немците разстрелваха от високото тези, които бяха назад, а нас под носа си не ни виждаха. Там загинаха нашият подполковник Овчаров, капитан Ковальов, двама взводни и много войници. Веднъж пехотата избяга, изостави моето оръдие, което не можахме да изтеглим. Но ни се размина - спаси ни мъглата. А изобщо оръдието ми го спасяваше една наша самоходка, която беше изгоряла предния ден и ни прикри отстрани по посока на канала, откъдето немците прострелваха нашия плацдарм. Плюс това ни бомбардираха и наши "кукурузници" (биплани - бел. прев.) - женския авиационен полк. Всяка вечер окачаха на небето фенери (осветителни ракети с парашути, които се задържат дълго във въздуха - бел. прев.) и започваха да хвърлят бомби. Добре е, че не се целеха - просто се разтоварваха... В интервалите между бомбардировките идваше заместник политическия командир майор Цквитария, разясняваше ни заповедите на Върховния главнокомандващ и обръщенията на Военния съвет, че не трябва да се отстъпва нито крачка назад. Когато започнеше бомбардировка, той се хвърляше в малкия изкоп, но беше дебел, непохватен, там за него нямаше достатъчно място. Тогава той викаше: "Аз съм заместник-командир на полка, заповядвам да ми освободите място..." Когато си заминеше набързо, от височината започваха да действат немските "звукови уредби". След като изсвиреха "Стенка Разин" или "Ямшчик", те ни обливаха с потоци от власовска пропаганда, че под ръководството на Хитлер е започнал прелом във войната, така че ако не днес, то утре ще бъдем окончателно унищожени, затова трябва да спасяваме живота си, а не да умираме за Сталин и за неговите евреи комисари. Но тази пропаганда вече не действаше на никого, ние разбирахме прекрасно, че часът на Хитлер е минал.

Някъде по това време получихме нови 57-миилметрои оръдия. Това вече бяха добри противотанкови оръдия - с дълго дуло и голяма пробивна сила на снаряда. Веднага ни харесаха. Сам ги пристрелях по свой начин - с помощта на бинокъл. Точността им също беше изключителна и ние съжалявахме само, че са се появили при нас толкова късно. Но и това беше добре. Скоро те ни послужиха така, както през цялата война не ни служеха другите оръдия.

(Следва)

четвъртък, декември 24, 2015

Ужаси от екрана

(Бележка в съветски вестник от времето на пътя към „светлото бъдеще“, което така и не дойде.)

Само не припадайте! Пред нас не е извънземен, а само робот, сътворен от човешки ръце и предназначен за снимките на поредния холивудски филм на космическа тема. До 1983 година в САЩ ще снимат 70 такива киноленти, които ще бъдат наситени със сцени на ужасите, свързани с нашествието на чудовищни извънземни. Така че на американския зрител отново ще му се наложи да се свие от страх…

сряда, декември 23, 2015

Щастливи семейства


От блога „Письма из Грузии“ ("Писма от Грузия") на Олег-Сандро Панфилов.

понеделник, декември 21, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 22

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21.

22.

Болницата се намираше в тамошния хотел в центъра на градчето. Струва ми се, че беше двуетажно или триетажно здание. Стаите, като навсякъде в хотелите, са малки, тесни. И така са претъпкани, че и тук лежат по двама и по трима души на легло. И във войнишките, и в офицерските стаи. Този път мой другар по легло се оказа един командир на стрелкова рота, ранен в лицето. Гледаше света само с едно око, хранеха го с лъжичка, без да му отварят устата. Разбира се, тук болничният живот не беше като в Украйна. Най-вече краката ми бяха здрави и понякога излизах в града. А в града, между другото, течеше интересен живот. Вечерта работеше малко ресторантче, където чевръсти, с цигански вид келнери наливаха вино - срещу пари и така, срещу обещание да се заплати на другия ден. Навсякъде бяха окачени розови обяви, предлагащи на хората да се запишат в унгарската комунистическа партия.

Извън градските покрайнини в лозята имаше винарски изби, които, разбира се, освободителите разграбваха и затова в града няколко дена по канавките течеше вино. Като кръв. Ходехме там с бутилки и бидони и носехме в болницата за почерпка. Но на входа стоеше заместник политическия, който вземаше всичко донесено и го носеха в стола. Там ни даваха по чаша на обяд. Смешна доза, която все намирахме начин да прехвърлим многократно. Добър беше животът в болницата, но като всяко хубаво нещо свърши бързо. Точно преди новата година немците разкъсаха нашия фронт и танковият им авангард се озова в покрайнините на града. През нощта вдигнаха всички, които можеха да ходят - петдесет километра пеш до переправата при Бая.

Имаше виелица, валеше сняг. Аз, още двама лейтенанти и болничната сестричка Галя изминахме през нощта тези километри, излязохме на брега на Дунава, където се намираше градчето Бая. Там беше переправата. Но на переправата не ни пуснаха, заградителният отряд искаше да ни арестува всичките най-напред заради това, че бяхме без оръжие. Като дезертьори или такива, които искат да се предадат в плен. След раняването трябваше да предам щатния си ТТ в полка, а "валтера" ми го взеха в болницата - "с оръжие не се полага". От заградителния отряд ни спаси Галя, отидохме надолу по Дунава и го преминахме по леда, между рохкави места и дупки. Преминахме Дунава и преспахме в една къща - мокри, тримата на едно легло. На сутринта се добрахме до една друга болница. Раната ми беше лека, там извадиха от нея осколката, остана само едно малко парче, което и досега си е там. Нося си го в ръката за спомен.

В тази тилова болница в Сегед не стоях дълго, на края на месеца ме изписаха. С попътни камиони стигнах до отдел кадри на армията, където получих направление - този път по-високо, в армейската противотанкова бригада. Там имаше 76-милиметрови оръдия, които ми се сториха огромни след моите четиридесет и петици. Помня, че отидох в Дунапатай, където се формираше бригадата, с двама лейтенанти - Иванов и Рижков. По армейско образование (още отпреди войната) на тях им се полагаше да бъдат в корпусната артилерия и много се тюхкаха, че са ги изпратили сега в противотанковата, където "дулото е дълго, а животът къс". Но те бяха изпратени там след щурмови батальон, в който бяха изкарали своя срок, защото бяха обкръженци и до освобождението бяха стояли в Одеса. Двамата се оплакваха навъсено, а аз се радвах, защото за мене това беше повишение. Бях се измъкнал от мъченическата пехота.

(Следва)

неделя, декември 20, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 21

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20.

21.

Помня, че моите улучиха с четиридесет и петицата един танк - точно пред фермата, от която, между другото, току-що ни бяха изтласкали - и нас, и пехотата. Както се полага в такъв случай, трябваше да има потвърждение от командира на батальона. Боят още не е свършил, взривяват се снаряди и си мисля: да доживеем до вечерта, тогава ще оформим нещата. А преди вечерта налетяха "месершмити", започнаха да пикират със сирени, изтласкаха ни и оттам. И ние си плюхме на петите след пехотата, като мъкнехме по полето нашата четиридесет и петица. Докато не стигнахме до каналите. Ето така: отпред канал и отстрани канал. Каналите не са широки, пехотата се прехвърли оттатък и зае позиции на края на гората. А ние как да се прехвърлим? Не можем да минем през каналите. Поставихме оръдието на брега и лежим, чакаме. Ако се появят танкове, спукана ни е работата. Но точно тогава се стъмни и не се появиха. Само един път снаряд улучи брега и ме покри с кал. През нощта танковете отидоха нанякъде и пехотата се върна на нашия бряг. На сутринта, когато получавах задача от командира на батальона, му казах за улучения танк. А той каза: "Охо! Вече трети човек днес ми докладва за улучен танк. Вчера подписах на моите минохвъргачи". А моите артилеристи останаха недоволни от мене - прозяпа нещата, командире, други ще получат наградата. По-ловките. Какво да се прави, така е! Трябва да можеш не само да улучваш, но и да подписваш. Последното може би е дори по-важно. Не само по време на война. А междувременно времето се промени, през нощта измръзнахме здраво. Пехотата все пак превзе фермата, излезе на другия ѝ край. Ротите тръгнаха от двете страни на междуселския път, заобиколен с дървета и храсти. Но не вървяха дълго, отново танкове. С картечен огън те накараха пехотата да залегне в голото поле. Трябва да се окопаят, а как? Лопатката не може да влезе в замръзналата земя. Така лежат, даже не стрелят. Само на кино показват красиво как пълзят с гранати под танковете, хвърлят, взривяват. А тук танковете дойдоха на 400 метра и спряха. Не мърдат по-нататък. А батальоните лежат. Всичко е като на длан и танковете - снаряд след снаряд във всеки боец. Избиват батальона. Обърнахме четиридесет и петицата край пътя. Но за нея разстоянието е голямо. Макар че сме сред бойните редици на пехотата, на мене даже ми се струва, че сме на петдесет метра пред нея. Може би малко са избягали от танковете, а ние не сме успели. Но танковете не ни виждаха толкова добре зад крайпътните храсти. Те бяха редки, но все пак ни прикриваха малко. Моят мерач започна да стреля. Помня, че лежах встрани от оръдието. (За да видиш къде се взривява снарядът, трябва да лежиш встрани. Когато оръдието стреля, се вдигат облаци прах и дим и тогава не може да се види къде е отишъл снарядът. А когато си встрани, се вижда.) Така лежа може би на пет метра встрани и назад. Гледам, изстрел и - не улучихме. Втори път - отново не улучихме. Трети изстрел... Сутринта беше облачна, затова трасето се вижда добре, особено на бронебойно-трасиращия снаряд. Този път той удари в бронята и рикошира - трасето изви към небето. По-добре щеше да е, ако удареше отстрани или във веригата. Но опитай се от половин километър да улучиш веригата - и танка да удариш, пак е добре. Не помня колко изстрела дадохме (къде в тази треска ще запомниш нещо), но ни забелязаха. И когато аз, лежейки, махнах с ръка, командвайки "огън", наблизо избухна първият танков снаряд. И веднага в ръката ми - осколка. Тясна и остра, заседна между фалангите на пръстите, от ръката ми потече кръв. (После в санитарната част докторът се опита да я издърпа, но не успя, извадиха я в болницата.) Започнах да се превързвам и малко се разсеях за танковете, които обаче започнаха да се движат всеки в своя си посока. Трябваше да обърнем оръдието към танка, който стреля по нас и когато мерачът направи това, се оказа, че му пречи един близък храст... Налагаше се някой да го отсече. А това е под огъня и съвсем без прикритие. Кого да изпратя? Мерачът вика, трябва да се вземе решение, и аз го взех... Може би това още лежи на съвестта ми, но изпратих този, с когото неотдавна се скарах, досаден сблъсък, когато даже исках да го застрелям. Защото през нощта на една улица, по която вървях немци, демаскира оръдието ни - като стреля в един немец. За щастие, тогава ни се размина и сега наредих: "Лазук (фамилията е променена), отсечи храста! Бързо!" Той не веднага и бавно запълзя със секирата и едва започна, лежейки, да сече, когато отново избухна снаряд - този път до храста, отпред, пред оръдието. Войникът там и си остана. Следващия снаряд удари до самото дуло...

Вече бъркам... Бяха двама, млади мъже, които много си приличаха - Синцов и Пронин, и двамата младши сержанти. Но вече съм забравил кой от тях беше командир на оръдието, а кой мерач. Мерачът беше убит на място, а командирът беше ранен в рамото и още някъде. Оцеля и подавачът. Оръдието се преобърна, хлътна в снарядната яма, а ние, всичките ранени, по канавката, зад храстите се добрахме до нашата каруца, с която се понесохме към тила, в санитарната част. Помня, че пренощувахме там, а на сутринта ни откараха с автомобил в тиловата болница в Сексард. Едно градче на 60 километра от предната линия, което бяхме превзели преди един месец.

(Следва)

събота, декември 19, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 20

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19.

20.

Това беше първата по пътя ни наистина европейска страна, неразрушена от войната, с многобройни белези на довоенно благополучие. Късно есента в дъжд и киша вървим, случва се, през унгарски градчета и селища и гледаме жадно техните красиви, с керемиди, къщички, кокетни порти, телени огради. Белите стени на селските къщи още отдалече сияят с червенината на връзките окачен пипер, знаменитата унгарска паприка... Населението ни посрещаше в общи линии дружелюбно, дори гостоприемно, макар че унгарската армия по това време все още воюваше с нас, наистина без устрема на немците. Във всеки дом имаше хляб, шунка, колбаси, буркани с конфитюр от всякакви плодове. Реколтата е преработена, подготвена за зимата, поставена в мазетата. По мазетата, разбира се, ние се завирахме постоянно. Защото и боеве да има, и да бомбардират, най-надеждното скривалище, ако си в село, е мазето. Там има и отлично унгарско вино. Чак не ти се иска да излизаш - под огъня - при кръвта и смъртта. В Унгария войската премина на самозадоволяване, това, което се вареше в полевите кухни, престана да бъде търсено. Вървим, случваше се, в колона през някое село и войниците, като мишки, се шмугват по дворовете. После догонват своя строй - под мишницата с пушен бут, торбата на противогаза пълна с бурканчета конфитюр, на щика бял самун, а в ръката малка кофа или котелка с вино. Командирите гледаха на това снизходително, и те получаваха по нещо. Понеже Унгария беше съюзник на Хитлер, там се позволяваха много неща.

Късно есента форсирахме Дунава. Помня, че се бихме три дни и все неуспешно. А Дунавът там е много широк, може би колкото Волга. От единия бряг едва се вижда другият. Форсираме през нощта. Разбира се, най-напред артилерийска подготовка - доста слаба, със средствата на щатната артилерия. Дадох няколко изстрела от брега на пределно разстояние и тича някой от командира на батальона: "Спри стрелбата - с какво ще стреляш на другия бряг?" В смисъл, когато си изстреляш на този боеприпасите. Има право, спираме стрелбата. След известно време притичва началникът на артилерията - защо спряхте артилерийската подготовка? Веднага огън! Разбира се, той отговаря за артилерийската подготовка, а другият бряг засега не го вълнува. Така две или три нощи. Предните роти тръгват със салове и лодки по нощния Дунав и никой не се връща. Единствено на сутринта да се появи отдолу по течението някой мокър войник, който разказва, треперейки, как са ги посрещнали немците. Така беше, докато по Дунава не се появиха бронирани катери с танкови кули на палубите, някои даже имаха "катюши". Те ни взеха на борда си и ни стовариха на другия бряг. Конете са все още на отвъдния, но в първото унгарско село моят Закиров намери пълен комплект коне. Така от Дунава започнахме настъпление право към Балатон. Бяха жестоки боеве всеки ден и всяка нощ.

Помня, че когато командирът на батальона даваше заповед, винаги се чудехме дали пред нас има немци, или унгарци. Ако са унгарци, те не се съпротивляваха много, при натиск отстъпваха. А немците, разбира се, както винаги се отбраняваха толкова, колкото искаха. Да се отблъснат лесно от заетите позиции беше невъзможно, докато те сами не ги напускаха.

Беше късна есен, студ, киша, дъждове... Най-напред от Дунава нататък се простираха гористи хълмове, а след това се ширнаха блатисти долинки, напоителни канали. Там нямаше как да се окопаваме, бойното поле се прострелваше цялото. Веднъж през целия ден валя дъжд, късно вечерта завзехме някакво село, батальонът се разпръсна по къщите, началството също. Страшна умора, студено. Не даваха на никого да спи, ако имаше възможност, дремвахме някоя и друга минута, където може и който може. Най-вече когато командирите изчезнеха нанякъде. Избутахме в едни двор оръдията и веднага полегнахме в къщата.

Струва ми се, че едва задрямах, а ето че вече се съмва и зад селото в гората се води бой. Батальонът е отишъл там на разсъмване, а нас не са ни извикали. Гледам, че работата е лоша... Защото трябва да съм там с оръдията. А съм проспал момента. И войниците ми го проспаха. Така че препуснахме натам през полето, колкото сили имаха конете. Стигнахме до гората, а там ето ти го командирът на батальона, веднага към мене с пистолета: за отклонение от боя... Като че ли искаше моментално да ме ликвидира, защото батальонът лежи, а немците бият с осколочни снаряди, яростно тракат скорострелните им МГ-та. Но постепенно се успокоява и заповядва: да се унищожат картечниците! За двадесет минути време. Нагласяме бързо оръдието и тогава разбираме: няма снаряди. Въпросът е, че за да сме в готовност, слагахме винаги снарядите на станините, а когато препускахме под огъня през полето, те бяха изпопадали и се бяха разпръснали. Къде да ги търся сега?

В раклата имахме само бронебойни и подкалибрени (които не се взривяват, а пробиват танковата броня със силата на удара - бел. прев.), с каквито тогава не стреляхме. Картечниците косят, само клони се сипят. Командирът на батальона вика: "Биков, огън". А с какво огън? Това беше, разбира се, ужасно и тогава ми се искаше да ме убият колкото се може по-скоро. Все пак изпратих каруцата в полето, насъбраха в буренака снарядите, започнахме да стреляме. С една дума, пердашиха ни в гората яко, а какво им направихме ние с нашия огън, не се знае. Може и да ги избихме, а може и с настъпването на вечерта сами да се бяха оттеглили. Както вече споменах, другото ми оръдие беше без прицел, а без прицел каква стрелба? По такъв начин, освен оръдието, имахме в запас още двойка коне и шестима души войници. Държах ги в тила - какво да правят на предната линия? На предната линия са отличните момчета Свинцов и Пронин, командир и мерач - добър мерач. А старши сержант Закиров, специалистът по конете, ни е нещо като интендант.

Докато ние се мъчим под огъня, влачим насам-натам нашето оръдие, разбира се, в студ и глад, те там някъде в близкото село се стараят за нас. И ето, когато вечерта всичко утихне, потъмнее, виждаме, че Закиров и войниците пълзят. Носят ни в кофичка месо или пилешко, два самуна бял хляб в мешката и вино в термос или бидон. И тогава започваме да пируваме - между станините, зад щита на оръдието.

След високия кон, оставен на другия бряг, Закиров ми намери една млада кобилка, която два пъти ми спаси живота. Един път, когато настъплението започва малко да боксува, ме вика командирът на батальона. Беше вечерта, мъгла, вали дребен дъждец. Непознати места, озовахме се тук едва вечерта, но на мене неизвестно защо ми се стори, че КП-то (КП - команден пунк - бел. прев.) е близо, зад хълма. И тръгнах. Наблизо не се стреля и аз яздех, яздех и по едно време не зная накъде яздя. Чувам някакви гласове, свърнах към тях, гледам: на склона лозе и на края му нещо копаят. Приближавам се тихо по-наблизо, ослушваме се - немци! Завих на другата страна, яздех, яздех, стигнах някакъв път, а там вървят немски камиони...

Бях без автомат, с пистолет, защото автоматът още в пехотата ми беше омръзнал. А и неудобен беше с този диск. По-добре нещо по-леко. Немски "шмайзер" например. Но за немския са необходими патрони, каквито не винаги се намираха. Струваше ми се тогава, че ще заобикаля един хълм и ще намеря там КП-то. А тук няма нито хълм, нито КП. Вече не зная какво да правя. И съвсем естествено, защото бях отишъл при немците. Но чувствам, че моята кобилка все се дърпа нанакъде встрани и си мисля: нека тя решава. Отпуснах поводите и кобилката тръгна. Някак си делово тръгна. През един хълм, след това по края на една гора, насам-натам и ме доведе до един овраг. А там пасат конете на нашия комендантски взвод. Откъдето беше близко и КП-то на командира на батальона.

А след това я убиха, под мене, макар че ме спаси. Това по-късно. Помня, че пехотата завзе някакво голямо унгарско село или може би градче дори, ние бързаме към покрайнините му, където се води бай, но се появяват двама майори и викат: "Бързо натам, надясно! Немски танкове! Трябва да се задържат". И там се чува стрелба. Препуснах надясно, но се оказа, че сведенията за танковете са закъснели, те бяха вече навлезли в улицата. И ето че на един завой (улицата извиваше под формата на буквата Г) попаднах под картечен откос, от един танк шибнаха по моята кобилка и тя рухна до една ограда. Полетяха само от нея кървави парчета, опръска ме с кръвта си. Но кобилката, падайки, ме хвърли зад оградата, в градината... Когато след един ден войниците свалиха седлото, цялото беше надупчено от куршуми. А аз оттам изпълзях през градините. С оръдието бяха влезли в друга улица, добре, че не ме беше последвало...

След това, между другото, вече нямах кон, нямаше как да се язди. Настъплението ни се забави - от село до село повече с пълзене. В полето навсякъде канали, канавки, а боеве всеки ден и всяка нощ. Капвахме така, че не ни се искаше да ядем, само да легнем на земята и да лежим. Но къде да легнеш? Трябва да се окопаваме, а няма как. Копнеш с лопатата на дълбочина един щик, а там вода. И в тази кал се настаняваш и лежиш под огъня - все пак искаш да живееш. А времето е отвратително, всеки ден мокрота, дъжд. Ако се появят танкове, веднага ти става горещо, веднага се обливаш в пот.

Веднъж спряхме в едно графско имение, влязохме в бараката, където бяха жилищата на тамошните работници. Графът, разбира се, не беше там, работниците бяха останали и се отнесоха съчувствено към нашите войници, черпеха ги с вино и разказваха за своя неволен живот. Нашите ги слушаха учудени: колко пари са получавали, хляб и даже вино. Като разказаха за себе си, те попитаха: е, как е във вашите колхози? И някой от нашите, като помисли, започна да лъже - и за парите, и за хляба, стараеше се да ги изкара повече от тези на унгарците. Останалите мълчаха мрачно.

(Следва)

петък, декември 18, 2015

Един цитат от Александр Невзоров

„Мнозинството“ е много съблазнително със своята покорност. И всяка опираща се на него власт винаги е била сериозно уверена, че това мнозинство е покорно именно на нея. Осъзнаването, че това мнозинство е просто покорно, без особена разлика на кого, е достигало до монарсите и до управниците на ешафода, когато е било вече късно да се промени каквото и да е и да се заложи на агресивното, хитро и креативно малцинство.

вторник, декември 15, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 19

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18.

19.

В Румъния влязохме с боеве, но по-нататък немците се съпротивляваха все по-слабо. В едно село войниците изтъркаляха на улицата една бъчва, наобиколиха я с канчетата, а се страхуваха да пият. Преди настъплението имаше много разговори и приказки, че минаваме границата с капиталистите, трябва да се очакват различни провокации. Храна от румънците да не се взема, вино да не се пие - всичко е отровено. Тогава извикаха: фелдшерът да дойде! Притича младши лейтенант Фьодарков, санитарен инструктор на батальона (по-късно загина в Унгария), а войниците му викат: провери, може да има отрова. Той гребна с канчето, отпи здраво - всичко е наред, няма отрова, давай до дъно! И пиха до дъно. Каквото остана, го изляха на пътя, да не остане за врага.

По заповед на крал Михай (после награден от Сталин с ордена на Победата) румънците капитулираха дружно. Или се разбягаха по домовете си. Те имаха много коне и ние често правехме размяна - направо на пътя нашите кранти срещу техни или немски тежковози. Имахме даже резервни. Защото на фронта конете загиваха не по-малко от хората и артилерията винаги имаше проблем с впрегатната сила. Но ето че веднъж връщат дивизията, а и цялата армия от фронта на някаква тилова гара, започва товарене във вагони, прехвърлят ни някъде. Вагоните не стигат. Пехотата натъпкват в товарните вагони, артилерията качват на открити платформи. Там са и артилеристите. Срещу дъжда и вятъра - все същите палатки.

Тук се разболях - съвсем глупаво, по пътя за новото преформиране, защото както каза моят приятел, взводният Егоров, кой се разболява, когато отива в тила. Но да, именно когато отивах в тила. Отначало беше малария, тресеше ме още от крайречните маларийни мочурливи ливади, след това се включи още нещо. На платформата под палатката стана непоносимо, плюс това заваляха есенните дъждове. И ме пренесоха в товарния вагон на санитарната част. Но като че ли нашите лекари се бяха научили по време на войната само да режат, а за всякакви други болести изобщо бяха забравили. Лежах в студения вагон през целия път до украинския Луцк, по-добре не ми стана. Стоварихме се в гората, започнахме да се устройваме - землянки, колиби, коневръзи... И тогава аз съвсем отпаднах. Отново ме настаниха в санитарната част - изоставена къща без прозорци, без врати.

Лежа сам на сламата в ъгъла, треперя, температурата ми се качва, дават ми някакви хапчета, които помагат слабо. По едно време почувствах, че ако не стана веднага и не си тръгна оттам, там ще си умра. И аз събрах всичката си воля, всичките си слаби сили и като се ловях за иглестите клони, се добрах до моите момчета. Там ми дадоха половин литър спирт, от който веднага заспах. След това бавно се оправих.

Веднага започнаха занятия - полеви и строеви, с песен (че как иначе - желязна традиция от времето на пруската армия), съвещания, политически занятия (също традиция, но съветска). По едно време след вечеря идва в колибата нашият полкови смершовец, започва разговор: колко са убитите в миналите боеве, колко са ранените... А Мокиш, пита, също ли е убит? Да, казвам, също. Край Серет. А дали сме видели това с очите си? Тук аз се обезпокоих малко, защото този Мокиш изчезна някъде по време на една бомбардировка, може да го е разкъсала бомба. Боят беше много напрегнат и никой не видя къде се дяна. За да не си създавам излишни грижи, когато започнаха да пишат сведенията за безвъзвратните загуби (убитите) и възвратимите (ранените), записах Мокиш при убитите. Значи, казва смершовецът, прикривате дезертьор. Вашият Мокиш е задържан от комендантски патрул в Белци. С каква цел сте дали фалшиви сведения?

Ето ти беда, дявол да я вземе и нея, и този Мокиш, бял ден да не види. Ама и аз съм една овца! Но кой да предположи, че ще хукне към къщи? Наложи ми се отново да пиша, да се оправдавам, смершовецът дойде още два-три пъти. След това не се появи.

Получихме попълнение в жива сила и мене ме преместиха от батареята в ПТО на 2-ри батальон. Командирът на батальона (и той капитан Смирнов) веднага ме смъмри, когато дойдох да се представя - за лош ред на коновръза и непочистени коне. (Боже, колко ядове ми създаваха тези коне! По време на войната и след това. Чистенето им и чистенето на хамутите, безкрайните разхождания - живи рецидиви от старата кавалерийска традиция, която не искаше да си отиде и в новото време. Наистина, всяка армия се подготвя въз основа на миналата война, а бъдещата идва неочаквана.) Така или иначе, строг беше нашият командир на батальона Смирнов, бивш учител. Той не ми спести доста неща и по време на боевете на унгарска земя. Но аз не му се сърдя, защото в много случаи си го бях заслужил.

Но преформирането завърши бързо, получихме попълнение и се подготвихме за качване на влака. Преди това обаче станах свидетел на страшна сцена с разстрел на двама войници - за обир и убийство на украинско семейство от един близък хутор. Съди ги военен съд и ги осъди на смърт. На сутринта строиха полка на поляната във вид на буквата П, в средата изкопаха яма. Поставиха осъдените без колани и пагони до ямата, прочетоха присъдата. След това комендантският взвод даде залп и двамата паднаха вътре. Как ги закопават там, не видяхме, настроението на всички беше потиснато. Разбира се, беше ни ясно, че двамата заслужаваха това, което получиха, но... Все пак ни беше противно от това публично наказание. С омерзение в душата полкът отиде на гара Луцк - да се натовари в ешелона.

Качихме се и тръгнахме, този път товарните вагони бяха с печки и нарове. В отделен вагон - конете (конският състав, според военната терминология). Във взвода си имах четири огромни немски тежковоза, които теглеха добре оръдието със снарядите, но винаги крачейки. В тръс не можеха. И им трябваше много храна. А нямаме сено, овес не дават. Ако се обърнеш към началството, ще получиш само отказ: намерете. Намерете и ги нахранете! Разбрано? Изпълнявайте! Моите войници "изпълниха" - някъде на гарата довлякоха от един открит вагон цвекло и ги нахраниха, а след ден една кобила умря. Какво да правим? Скоро ще се товарим, как да теглим оръдието? Стигна до началството, до политическия апарат, те вдигнаха шум: загуба на боеспособността, виновният да отговаря. А кой е виновен? Разбира се, командирът, лейтенант Биков. Отново заведоха дело... А по това време мой командир на оръдието (същото, което нямаше прицел) беше старши сержант Закиров, башкирец по националност, голям специалист по конете. Той каза: не се безпокой, лейтенанте, ще се оправим - ще намерим кон. Още по-добър.

И наистина намери. Даже не един. Дори и аз получих отличен породист кон, удоволствие беше да го яздиш. Лошото е, че беше много висок, за да се качи човек на него, трябваше да стъпи на нещо - ограда или пън. От земята стремето не можеше да се достигне. Затова пък по пътя - не кон, а наслада. С марш през Трансилвания и партизанската Воеводина настигнахме Трети Украински фронт. Там немците се отбраняваха слабо, повече отстъпваха и ние бързо влязохме в Унгария.

(Следва)

понеделник, декември 14, 2015

ЗА ЗАГУБЕНАТА БИТКА (нобелова лекция на Светлана Алексиевич)

Превод от руски: Павел Николов

Аз не съм сама на тази трибуна… Около мене има гласове, стотици гласове, те са винаги с мене. От моето детство. Аз живеех на село. Ние, децата, обичахме да играем на улицата, но вечер като магнит ни привличаха пейките, на които се събираха, около своите къщи или хати, както казват у нас, уморените жени. Никоя от тях нямаше мъж, баща, братя, аз не помня мъже след войната в нашето село – по време на Втората световна война в Беларус на фронта и при партизаните загина всеки четвърти беларусин. Нашият детски свят след войната беше светът на жените. Запомнила съм преди всичко, че жените не говореха за смъртта, а за любовта. Разказваха как са се прощавали в последния ден с любимите си, как са ги чакали, как все още ги чакат. Години бяха минали вече, а те чакаха: „без ръце нека, без крака да се върне, на ръце ще го нося“. Без ръце… без крака… Струва ми се, че още като дете знаех какво е любов…

Ето само няколко печални мелодии от хора, който чувам…

Първи глас:

„Защо ти е да знаеш това? Толкова е печално. Срещнах мъжа си по време на войната. Бях танкистка. Стигнах до Берлин. Помня как стоим, тогава все още не ми беше мъж, край Райхстага и той ми казва: „Хайде да се оженим. Аз те обичам“. А аз толкова се обидих след тези думи – през цялата война сме в кал, в прах, в кръв, наоколо само псувни. Отвръщам му: „Ти отначало ме направи жена: подарявай ми цветя, говори ми ласкави думи, ето аз ще се демобилизирам и ще си ушия рокля“. Даже исках да го ударя от обида. Той почувства всичко това, а едната му буза беше обгорена, в белези и виждам по тези белези сълзи. „Добре, ще се омъжа за тебе“. Така казах… сама не повярвах, че го казах… Наоколо сажди, натрошени тухли, с една дума, наоколо е война…“

Втори глас:

„Живеехме около Чернобилската атомна централа. Работех като сладкарка, правех пирожки. А мъжът ми беше пожарникар. Едва се бяхме оженили, даже в магазина ходехме хванати за ръце. В деня, когато се взриви реакторът, мъжът ми дежуреше в пожарната част. Отишли на повикването с ризите си, с домашните си дрехи, взрив в атомна централа, а не им дали никакво специално облекло. Така живеехме… Вие знаете… Цяла нощ гасиха пожара и получиха радиационни дози, несъвместими с живота. На сутринта ги откараха със самолет в Москва. Остра лъчева болест… човек живее само няколко седмици… Моят беше силен, спортист, умря последен. Когато пристигнах, ми казаха, че лежи в специална изолирана стая, там не пускат никого. „Обичам го“ – молех аз. „Там за тях се грижат войници. Ти къде?“ „Обичам го“. Уговаряха ме: „Това вече не е любимия ти човек, а обект, подлежащ на дезактивация. Разбираш ли?“ А аз си повтарях едно и също: обичам го, обичам го… През нощта се качвах по пожарната стълба при него… Или молех през нощта пазачите, давах им пари, за да ме пуснат… Не го оставих, бях до края с него… След смъртта му… след няколко месеца родих момиче, то живя само няколко дена. То… Толкова го чакахме, а аз го убих… То ме спаси, пое целия радиационен удар върху себе си. Толкова малка… Мъничка… Но аз ги обичам и двамата. Нима може да бъде убита любовта? Защо са заедно – любовта и смъртта? Винаги са заедно. Кой ще ми обясни? Пълзя край гроба на колене…“

Трети глас:

"Как за първи път убих немец... Бях на десет години, партизаните вече ме вземаха със себе си по време на задачи. Немецът лежеше ранен... Казаха ми да му взема пистолета, притичах, а немецът се впи в пистолета с двете си ръце и го движи пред лицето ми. Но не успява да стреля пръв, успявам аз.

Не се уплаших, че убих... И по време на войната не си спомнях. Наоколо имаше много убити, живеехме сред убити. Учудих се, когато след много години започнах да сънувам този немец. Това беше неочаквано... Сънят идваше и идваше при мене... Ту летя, а немецът не ме пуска. Ето че се издигаш... Летиш... летиш... Той ме догонва и аз падам заедно с него. Сривам се в някаква яма. Ту искам да стана... да се изправя... А той не ми дава... Заради него не мога да полетя...

Един и същи сън... Преследваше ме десетки години...

Не мога да разкажа на сина си за този сън. Синът ми беше малък - не можех, четях му приказки. Синът ми вече порасна - все едно не мога..."

Флобер казвал за себе си, че е човек перо, аз мога да кажа за себе си, че съм човек ухо. Когато вървя по улицата и до мене достигат някакви думи, фрази и възклицания, винаги си мисля: колко романи изчезват безследно във времето. В тъмнината. Има една част от човешкия живот - разговорна, която не успяваме да отвоюваме за литературата. Още не сме я оценили, не сме удивени и не се възхищаваме от нея. Тя ме очарова и ме направи своя пленница. Обичам как говори един човек... Обичам самотния човешки глас. Това е най-голямата ми любов и страст.

Моят път до тази трибуна беше дълъг почти четиридесет години - от човек към човек, от глас към глас. Не мога да кажа, че този път е бил винаги по силите ми - много пъти бивах потресена и изплашена от даден човек, изпитвах възторг и отвращение, исках да забравя това, което съм чула, да се върна във времето, когато още съм била в неведение. Да плача от радост, че съм видяла прекрасен човек, също не един път съм искала.

Живеех в страна, където от детски години ни учеха да умираме. Казваха ни, че човекът съществува, за да се отдаде, за да изгори, за да се пожертва. Учеха ни да обичаме човека с пушка. Ако бях израснала в друга страна, не бих могла да измина този път. Злото е безпощадно, срещу него трябва да си ваксиниран. Но ние израснахме сред палачи и жертви. Нека нашите родители да са живели в страх и да не са ни разказвали всичко, често и да не са ни разказвали нищо, но самият въздух на нашия живот беше отровен от това. Злото ни дебнеше през цялото време.

Написах пет книги, но ми се струва, че всички те са една книга. Книга за историята на една утопия...

Варлам Шаламов пише: "Участвах в огромна изгубена битка за действително обновяване на човечеството". Аз възстановявам историята на тази битка, нейните победи и нейните поражения. Как искаха да построят Небесно царство на земята. Рай! Град слънце! А свърши с това, че остана море от кръв, милиони погубени човешки живота. Но беше време, когато нито една политическа идея на ХХ век не беше сравнима с комунизма (и с Октомврийската революция като негов символ), не привличаше западните интелектуалци и хора по цял свят по-силно и по-ярко. Раймон Арон нарече руската революция "опиум за интелектуалците". Идеята за комунизъм е най-малко на две хиляди години. Ще я намерим у Платон - в ученията за идеалната и правилната държава, у Аристофан - в мечтите за времето, когато "всичко ще стане общо"... У Томас Мор и Томазо Кампанела... По-късно у Сен Симон, Фурие и Оуен. Има в руския дух нещо такова, което подтикна да се направи опит за осъществяване на тези мечти.

Преди двадесет години изпратихме "червената" империя с проклятия и сълзи. Сега вече можем да погледнем неотдавнашната история спокойно, като исторически опит. Това е важно, защото споровете за социализма не затихват и до ден днешен. Израсна ново поколение, което има друга картина на света, но не малко млади хора пак четат Маркс и Ленин. В руските градове откриват музеи на Сталин, издигат му паметници.

"Червената" империя я няма, но "червеният" човек остана. Продължава да съществува.

Моят баща, той почина неотдавна, беше до края си вярващ комунист. Пазеше партийната си книжка. Аз никога не мога да изрека думата "совок" (човек, който е останал идейно свързан със Съветския съюз - бел. прев.), защото би трябвало да нарека така баща си, "близки" и познати хора. Приятели. Всички те са от социализма. Сред тях има много идеалисти. Романтици. Днес ги наричат по друг начин - романтици на робството. Роби на утопията. Мисля, че всички те биха могли да живеят друг живот, но живяха съветския. Защо? Дълго търсих отговора на този въпрос - обходих огромната страна, която неотдавна се наричаше СССР, записах хиляди ленти. Социализмът беше просто нашия живот. Парче по парче, троха по троха събирах историята на "домашния", "вътрешния" социализъм. Това как е живял в човешката душа. Привличаше ме ето това малко пространство - човекът... отделният човек. Всичко наистина се извършва там.

Веднага след войната Теодор Адорно е потресен: "Да се пишат стихове след Освиенцим е варварство". Моят учител Алес Адамович, чието име искам да спомена сега с благодарност, също смяташе, че да се пише проза за кошмарите на ХХ век е кощунствено. Тук не може да се измисля. Истината трябва да се представя такава, каквато е. Необходима е "свръхлитература". Трябва да говори свидетелят. Може да си припомним и Ницше с неговите думи, че нито един художник не може да издържи реалността. Не може да я повдигне.

Винаги съм се измъчвала, че истината не се побира в едно сърце, в един ум. Че тя е някак си раздробена, тя е множествена, тя е различна и е разпръсната по света. Достоевски има една мисъл, че човечеството знае за себе си много повече от това, което е успяло да постави в литературата. Какво правя аз? Събирам всекидневието на чувствата, мислите и думите. Събирам живота на своето време. Интересува ме историята на душата. Бита на душата. Това, което голямата история обикновено пропуска, към което тя е високомерна. Занимавам се с пропуснатата история. Не един път съм чувала и сега чувам, че това не е литература, че това е документ. А какво е литература днес? Кой ще отговори на този въпрос? Живеем по-бързо от преди. Съдържанието разкъсва формата. Разчупва я и я променя. Всичко излиза от бреговете си: и музиката, и живописта, и в документа словото си измъква извън пределите на документа. Няма граница между факта и измислицата, едното се прелива в другото. Даже свидетелят не е безпристрастен. Разказвайки, човекът твори, бори се с времето като скулптор с мрамора. Той е актьор и творец.

Интересува ме малкият човек. Малкият голям човек, така бих казала, защото страданията го уголемяват. Самият той разказва в моите книги своята малка история, а заедно със своята история и голямата. Това, което стана и което става с нас, не е още осмислено, трябва да бъде изговорено. За начало поне да бъде изговорено. Ние се страхуваме от това, засега не сме в състояние да се справим със своето минало. У Достоевски в "Бесове" Шатов казва на Ставрогин преди началото на един разговор: "Ние сме две същества и се срещнахме в безкрая… за последен път на тоя свят. Оставете вашия тон, заговорете човешки! Поне веднъж в живота си заговорете с човешки глас".

Приблизително така започват разговорите ми с моите герои. Разбира се, човекът говори от своето време, той не може да говори от никъде! Но да се добереш до човешката душа е трудно, тя е замърсена от суеверията на века, от неговите пристрастия и измами. От телевизора и вестниците.

Иска ми се да взема няколко страници от моите дневници, за да покажа как се движеше времето... как умираше идеята... Как вървях по нейните следи...

1980-1985 г.

Пиша книга за войната... Защо за войната? Защото ние сме военни хора - ние или сме воювали, или сме се готвили за война. Ако се вгледаме, всички ние мислим военно. У дома, на улицата. Затова у нас е толкова евтин човешкият живот. Всичко е като на война.

Започнах със съмненията. Ето, още една книга за войната... Защо?

При едно от журналистическите си пътувания срещнах една жена, по време на войната била санитарен инструктор. Разказа: вървели през зимата по Ладожкото езеро, противникът забелязал движението и започнал да стреля. Коне и хора отивали под леда. Всичко ставало през нощта и тя, както ѝ се сторило, хванала и започнала да влачи към брега един ранен. "Влача го мокър, гол, мисля си, че дрехите му са се разкъсали - разказваше тя. - А на брега открих, че съм измъкнала огромна речна моруна. И отцепих една такава колосална псувня - хората страдат, а зверовете, птиците, рибите - за какво?" При едно друго пътуване чух разказа на една санитарна инструктора от кавалерийски ескадрон, как по време на боя довлякла в една снарядна яма ранен немец, но че е немец открила едва в ямата, кракът му е счупен, кръвта му изтича. Той е враг! Какво да прави? Там горе своите момчета гинат! И тя превързва немеца, и пълзи по-нататък. Довлича руски войник, той е в безсъзнание, когато идва на себе си, иска да убие немеца, той, когато идва в съзнание, хваща автомата и иска да убие руснака. "Ту единия удрям по мутрата, ту другия. Краката ни - спомняше си тя - са целите в кръв. Кръвта ни се смеси".

Това беше война, която не познавах. Женска война. Не за герои. Не за това как едни хора убиват героично други хора. Запомних едно женско ридание: "Вървиш по полето след боя. А те лежат... Всичките млади, така красиви. Лежат и гледат небето. И за едните, и за другите ти е жал". Ето това "и за едните, и за другите" ми подсказа за какво ще бъде моята книга. За това, че войната е убийство. Така е останало това в женската памет. Току-що човекът се е усмихвал, пушил е - и вече го няма. Най-много жените говорят за изчезването, за това колко бързо по време на война всичко се превръща в нищо. И човекът, и човешкото време. Да, те сами искали да отидат на фронта, на 17-18 години, но не искали да убиват. А да умрат били готови. Да умрат за Родината. От историята не можеш да изхвърлиш думите - и за Сталин също.

Две години не напечатаха книгата, не я напечатаха до перестройката. До Горбачов. "След вашата книга никой няма да отиде да воюва - учеше ме цензорът. - Вашата война е страшна. Защо нямате герои?" Не бях търсила герои. Пишех историята чрез разказа на от никого незабелязания неин свидетел и участник в нея. Него никой никога не го е разпитвал. Какво мислят хората, просто хората за великите идеи - ние не знаем. Веднага след войната човек би разказал за една война, след десет години за друга, разбира се, у него нещо се променя, защото той добавя в своите спомени целия си живот. Себе си като цяло. Това как е живял през тези години, какво е чел, видял, кого е срещнал. Това, в което вярва. Накрая, дали е щастлив, или е нещастен. Документите са живи същества, те се променят заедно с нас...

Но аз съм абсолютно уверена, че такива момичета, като момичетата от 41-ва година, никога повече няма да има. Тогава е било най-високото време на "червената" идея, дори по-високо от революцията и Ленин. Тяхната Победа и до ден днешен засланя ГУЛАГ. Аз обичам безкрайно тези момичета. Но с тях не можеше да се говори за Сталин, за това как след войната влаковете с победителите заминавали за Сибир, с тези, които били по-смели. Останалите се върнали и мълчали. Веднъж чух: "Свободни бяхме само по време на войната. На предната линия". Нашият главен капитал е страданието. Не нефтът, не газът - страданието. Това е единственото нещо, което постоянно добиваме. Непрекъснато търся отговор: защо нашите страдания не се конвертират в свобода? Нима са напразни? Прав е бил Чаадаев: Русия е страна без памет, пространство на тотална амнезия, девствено за критика и рефлексия съзнание.

Велики книги се търкалят в нозете ни...

1989 г.

Аз съм в Кабул. Не исках да пиша повече за войната. Но ето че съм на истинска война. От вестник "Правда": "Ние помагаме на братския афгански народ да строи социализма". Навсякъде военни хора, военни вещи. Военно време.

Вчера не ме взеха в бой: "Остани си в хотела, жено. Ще отговаряме после за вас". Стоя в хотела и си мисля: има нещо безнравствено в разглеждането на чуждото мъжество и риска. Втора седмица съм вече тук и не мога да се отърва от чувството, че войната е рожба на мъжката природа, непостижима за мене. Но делникът на войната е грандиозен. Открих за себе си, че оръжието е красиво: автомати, мини, танкове. Човекът е мислил много над това как да убие друг човек. Вечен спор между истината и красотата. Показаха ми нова италианска мина, моята "женска" реакция: "Красива е. Защо е красива?" Обясниха ми точно, по армейски, че попаднеш на тази мина или я настъпи танк... под ето такъв ъгъл... от човека ще остане половин кофа месо. За ненормалното тук говорят като за нормално, разбиращо се от само себе си. Нали е война... Никой не обезумява, от тези картини, че ето лежи човек на земята, убит не от стихия, не от съдбата, а от друг човек.

Видях товаренето на едно "черно лале" (самолет, който ще откара в Родината цинкови ковчези с убити). Често обличат мъртвите със стари военни униформи още от четиридесетте години, с бричове, случва се и такива униформи да не достигат. Войниците говореха помежду си: "Докараха в хладилника нови убити. Мирише като от умрял глиган". Ще пиша за това. Страхувам се, че у дома няма да ми повярват. В нашите вестници пишат за алеи на дружбите, които нашите войници засаждат.

Разговарям с момчетата, мнозина са дошли доброволно. Искали са да дойдат. Забелязах, че повечето са от интелигентски семейства - на учители, лекари, библиотекари, с една дума, на книжни хора. Искрено са мечтаели да помогнат на афганския народ да строи социализма. Сега се смеят над себе си. Показаха ми едно място на летището, където има стотици цинкови ковчези, тайнствено блестяха на слънцето. Офицерът, който ме съпровождаше, не се сдържа: "Може би тук е и моят ковчег... Ще ме напъхат вътре... А за какво воювам тук?" И веднага се изплаши от своите думи: "Това не го записвайте".

През нощта сънувах убитите, всичките имаха удивени лица: как така съм убит? Нима съм убит?

Заедно с медицинските сестри отидох в една болница за мирни афганци, носехме на децата подаръци. Детски играчки, бонбони, бисквити. На мене се падна да нося пет плюшени мечета. Пристигнахме в болницата - дълга барака, вместо постели и бельо всички имат само одеяла. Към мене се приближи млада афганка с дете на ръцете, искаше да каже нещо, за десет години всички тук се бяха научили да говорят малко на руски, дадох на детето играчка, то я взе със зъбите си. "Защо със зъбите?" - учудих се аз. Афганката свали одеялото от малкото телце, момчето беше без ръце. "Твоите руснаци бомбардираха". Някой ме подхвана, свличах се...

Видях как наш "Град" превръща кишлаците в разорано поле. Бях на едно афганско гробище, дълго като кишлак. Някъде по средата на гробището се извисяваше гласът на стара афганка. Спомних си как в едно село край Минск внасяха в къщата цинков ковчег и как виеше майката. Това не беше глас на човек, не беше глас и на звяр... Приличаше на този, който чух на кабулското гробище...

Признавам си, че не станах веднага свободна. Бях искрена със своите герои и те ми се доверяваха. Всеки от нас си имаше свой път към свободата. До Афганистан вярвах в социализма с човешко лице. Оттам се върнах освободена от всички илюзии. "Прости ми, тате - каза аз, когато се срещнахме, - ти ме възпита с вяра в комунистическите идеали, но е достатъчно да видиш само един път как неотдавнашни съветски ученици, които вие с мама учите (родителите ми бяха селски учители), убиват на чужда земя хора, които не познават, за да станат всичките ти думи на прах. Ние сме убийци, тате, разбираш ли?" Баща ми заплака.

От Афганистан се връщаха много свободни хора. Но аз имам и друг пример. Там, в Афганистан, един млад мъж ми викаше: "Какво ти, жено, можеш да разбереш за войната? Нима хората умират на война така, както в книгите и киното? Там те умират красиво, а вчера убиха приятеля ми, куршум го улучи в главата. Той пробяга още десет метра и ловеше мозъка си..." А след седем години същият мъж - сега успешен бизнесмен, обича да разказва за Афганистан. Позвъни ми: "За какво са нужни твоите книги? Те са много страшни". Той вече беше друг човек, не този, когото срещнах сред смъртта и който не искаше да умира на двадесет години...

Питах се каква книга за войната бих искала да напиша. Бих искала да напиша за човека, който не стреля, не може да стреля в друг човек, на когото самата мисъл за войната носи страдание. Къде е той? Не го срещнах.

1990-1997 г.

Руската литература е интересна с това, че единствена може да разкаже за уникалния опит, през който премина някога тази огромна страна. Често ме питат: защо постоянно пишете за трагичното? Защото така живеем. Макар сега да живеем в различни страни, "червеният" човек живее навсякъде. От онзи живот, с онези спомени.

Дълго не исках да пиша за Чернобил. Не знаех как да пиша за това, с какъв инструмент откъде да пристъпя. Името на моята малка, изгубена в Европа страна, за която светът преди не беше чувал нищо, звучеше на всички езици, а ние, беларусите, станахме чернобилски народ. Първи се докоснахме до неведомото. Стана ясно: освен комунистически, национални и нови религиозни предизвикателства, за в бъдеще ни чакат още по-свирепи и по-тотални, но засега все още скрити от очите. Нещо след Чернобил вече ни се приоткри...

В паметта ми е останало как един стар шофьор на такси изруга, когато в предното му стъкло се удари гълъб: "Две-три птици на ден се натрошават. А във вестниците пишат, че положението е под контрол".

В градските паркове изгребваха листата и ги караха извън града, там ги заравяха. Режеха земята от заразените петна и също я заравяха - земя заравяха в земя. Заравяха дървета, трева. Всички имаха леко безумни лица. Стар пчелар разказваше: "Излязох сутринта в градината, нещо липсва, някакъв познат звук. Нито една пчела... Не се чува нито една пчела. Нито една! Какво? Какво има? И на втория ден не излетяха, и на третия... След това ни казаха, че в атомната централа има авария, а тя е наблизо. Но дълго не знаехме нищо. Пчелите знаеха, а ние не". Чернобилската информация във вестниците беше изцяло от военни думи: взрив, герои, войници, евакуация... В централата работеше КГБ. Търсеха шпиони и диверсанти, носеха се слухове, че аварията е планирана акция на западните специални служби, за да подкопаят социалистическия лагер. Към Чернобил се движеше военна техника, караха войници. Системата действаше, както обикновено, по армейски, но войникът с нов автомат в този нов свят беше трагичен. Всичко, което можеше да направи, е да събере по-голяма радиационна доза и да умре, когато се върне у дома.

Пред очите ми дочернобилският човек се превръщаше в чернобилски.

Радиацията не можеше да бъде видяна, да бъде пипната, да се почувства миризмата ѝ... Такъв познат и непознат свят ни заобикаляше. Когато отидох в зоната, ми обясниха набързо: цветята не трябва да се късат, на тревата не трябва да се сяда, вода от кладенеца да не се пие... Смъртта се таеше навсякъде, но това вече беше някаква друга смърт. С нови маски. С непознат облик. Старите хора, преживели войната, се евакуираха отново - гледаха небето: "Слънцето свети... Нито дим, нито газ. Не стрелят. Нима това е война? А трябва да ставаме бежанци".

Сутринта всички грабваха жадно вестниците и веднага ги оставяха разочаровани - не са намерили шпиони. Не пишат за врагове на народа. Светът без шпиони и врагове на народа също беше непознат. Започваше нещо ново. Чернобил след Афганистан ни правеше свободни хора.

За мене светът се разтвори. В зоната не се чувствах нито беларуска, нито рускиня, нито украинка, а представител на биологичния вид, който може да бъде унищожен. Съвпаднаха две катастрофи: социалната - потъваше социалистическата Атлантида, и космическата - Чернобил. Падението на империята вълнуваше всички: хората бяха загрижени денонощно за своя бит, с какво да пазаруват и как да оживеят? В какво да вярват? Под какви знамена да застанат отново? Или трябва да се учат на живот без голяма идея? Последното не е познато на никого, защото никога не са живели така. Пред "червения" човек стояха стотици въпроси и той ги преживяваше в самота. Никога не е бил така самотен, както в първите дни на свободата. Около мене имаше потресени хора. Аз ги чувах...

Затварям своя дневник.

Какво стана с нас, когато империята падна? По-рано светът се делеше така: палачи и жертви - това е ГУЛАГ, братя и сестри - това е войната, електорат - това са технологиите, съвременният свят. По-рано нашият свят се делеше още на тези, които са лежали в затвора, и на тези, които са ги вкарвали там, днес делението е на славянофили и западници, на национални предатели и патриоти. А още на тези, които могат да бъдат купени и които не могат да бъдат купени. Последното, бих казала, е най-жестокото изпитание след социализма, защото доскоро всички бяха равни. "Червеният" човек така и не можа да влезе в това царство на свободата, за което мечтаеше в кухнята. Разделиха Русия без него и той остана с празни ръце. Унизен и ограбен. Агресивен и опасен.

Какво съм чувала, когато пътувах по Русия...

- Модернизацията у нас може да се осъществи само с шарашки (някогашна част от ГУЛГ, научни институти, в които работят осъдени учени - бел. прев.) и разстрели.

- Руският човек изглежда не иска да бъде богат, даже се страхува. Какво иска той? А той винаги иска едно: някой друг да не стане богат. По-богат от него.

- Честен човек у нас няма да намериш, а светци има.

- Няма да дочакаме поколения, които да не бъдат бити: руският човек не разбира свободата, необходими са му казак и камшик.

- Двете главни руски думи: война и затвор. Откраднеш, погуляеш и те затварят... излизаш и пак те затварят...

- Руският живот трябва да е зъл, нищожен, тогава душата се въздига, тя осъзнава, че не принадлежи на този свят... Колкото повече кал и кръв има, толкова е по-голям просторът за нея...

- За нова революция няма нито сили, нито някакво безумие. Смелост няма. На руския човек му трябва такава идея, че кожата му да настръхне...

- Така се люшка животът ни - между бардака и бараката. Комунизмът не е умрял, трупът е жив.

Поемам смелостта да кажа, че изпуснахме възможността, която имахме през 90-те години. На въпроса каква трябва да бъде страната - силна или достойна, където хората да живеят добре, избраха първото - силна. Руснаците воюват с украинците. Със своите братя. Баща ми е беларусин, а майка ми е украинка. И така е с мнозина. Руски самолети бомбардират Сирия...

Времето на надеждите беше сменено от време на страха. Времето тръгна назад... Време втора ръка...

Сега не съм уверена, че съм дописала историята на "червения" човек...

Аз имам три родни стрехи - моята беларуска земя, родината на моя баща, където живях през целия си живот. Украйна, родината на моята майка, където съм се родила и аз, и великата руска култура, без която не си представям себе си. Всичките са ми скъпи. Но е трудно в наше време да се говори за любов.