СЛУЖБОМЕР

петък, ноември 27, 2015

Българската общественост за расизма и антисемитизма (1937 година) - 2

Предишни части: ПРЕДГОВОР

АНТИСЕМИТИЗЪМ – ПОЯВА И РАЗВОЙ

ТОЯ термин, съставен от две думи - представката анти, гръцки предлог, който значи против, и семитизъм, означава една тенденция, идеология, доктрина или едно движение, насочени особено против един от народите на семитската раса: евреите.

Материалният факт, който е позволил на тия чувства на постоянна омраза да се проявяват още от най-старо време , та дори до наши дни, току-речи във всички страни на света, е предопределен от съдбата на еврейския народ. Докато другите народи от семитски произход (финикийци, асирийци, халдейци, араби и др.) са изчезнали, или пък са останали в една определена страна, или пък са се напълно асимилирали с един или друг народ, съдбата на еврейския народ е била съвсем друга: въпреки нещастията, бедствията, напастите от всякакъв вид, претърпени от него в течение на неговата стара история, еврейският народ, окончателно победен и изгонен от своята родина, не е изчезнал, нито пък се е заличил всред другите народи. Той е запазил всичката си жизненост. Той се е разпръснал из целия свят, населил е раз¬лични страни, установил се е почти навсякъде, но никъде не се е напълно асимилирал.

Популярният манталитет на старото време, когато на всеки човек, който не е принадлежал на същия род, на същото племе, на същата религия, на същата народностна или гражданска общност, се е гледало като на един „чужденец“, презиран и третиран като парий, е послужил за основа на всякакви хули, ограничения и гонения против евреите.

Отживелият манталитет — вредоносен, извратен, глупав, обаче, разпространен още в наши дни под формата на своеобразен национализъм и шовинизъм, унаследен от старото време, подбужда, и днес още, към враждебни действия против евреите в тая или оная „цивилизована“ страна.

Фактът, че евреите са разделени, чрез отличителни белези, от другите граждани или поданици на една страна, ги сочи на омразата на тълпата. И, наистина, ако и да нямат обща територия и да не говорят един и същ език, все пак, евреите съставят в някои отношения една нация, защото имат съзнание за едно колективно минало на радости и страдания, еднакви традиции, както и вяра.

Злобата и враждебните действия по отношение на евреите вземат обаче характер и вид доста различни през вековете и в различните страни.

Подчинена много отдавна на властта на Римската империя, Юдея е била окончателно победена и опустошена от императорите Веспасиян и Тит (I в. сл. Хр.). Съдбата на евреите е била страшна. Ето с какви изрази я обрисува Елизе Реклю:

„Евреите, които, отпреди хиляда години, боготворяха силите на природата, както всички околни народи, и като тях също обожаваха специално едно национално божество, олицетворение на тяхната раса, бяха дали на своята религия един изключителен характер. Последователните нещастия, които ги бяха сполетели - поражения, масови изгонвания, преследвания и подтисничество, ги бяха, така да се каже, изкоренили от земята.

Като другите народи, евреите биха могли да се приспособят в обширния „римски свят“ и да се отправят по трудния път на жи¬вота ; но, издигнати от вярата над баналното съществуване, екзалтирани от своята идея фикс, те вярваха повече в чудото, отколкото в действителността. Те бяха готови по-скоро да умрат, отколкото да разделят своето обожаване между истинния бог и римските орли, отколкото да издигнат до олтара статуите на Рим и на Цезар. Историята на тяхното върховно съпротивление ги показва, наистина, несравними в тяхната енергия на съпротивление; толкова колективната психоза ги изтръгваше от обикновените условия на живот. Редиците хора, разпънати на кръст, които обсадителите са издигали пред укрепленията, изгладнелите, опиянени от песни и молитви, хвърлящи се срещу римските мечове, храмът, който е залян в кръв — такива са картините от летописите на войната. После виждаме хиляди¬те нещастни същества, които се влачат по прашните пътища и които Тит заповядва да бъдат разкъсвани, при аплодисментите на тълпата, в големия амфитеатър на Колизея, построен от неговия баща. Обсадата на Ерусалим е коствала живота, казват историците, на един милион души, а числото на пленниците евреи, здрави хора, е достигнало 900 хиляди души. Тит ги бе разпределил по всички части на Империята, навсякъде, където имаше нужда от жертви за празниците, за всякаква черна работа. Един истински лов на евреи се е организирал не само в Палестина, но и в Сирия, в Мала Азия, в Египет, в Киренайка, до Либия. От тях не остана ни един в Юдея. Нацията щеше напълно да загине, ако не съществуваха еврейски колонии в всички крайбрежни брегове на Източно Средиземно море, както и в самия Рим и в останалите селища на запад“.

Такова бе първото действие на голямата трагедия на еврейския народ, трагедия, която се развива оттогава през цялата история на човечеството и продължава до наши дни. Реклю имаше право да казва, че окончателното смазване на евреите като политическо цяло и експатрирането им като нация беше един от най-трагичните факти в историята на големите драми на човечеството. Оттам се заражда познатият образ на „скитника евреин“, вечно бягащ из света, преследван навсякъде, блъскан от нещастия и мразен, неможещ да намери никъде мир, нито физическа или морална отмора.

След едно сравнително успокояване, през време на което евреите, макар и ползуващи се официално от същите граждански права, както другите граждани на Империята, се ползуваха с едно много незавидно обществено положение, обременени с най-тежките работи, търпящи лишения и унижения от всякакъв род — след това временно успокояване, преследванията против евреите отново започват, с установяване на християнството като официална религия, през царуването на Константин I Велики (IV в. от нашата ера). Тогава гоненията имаха изключително религиозен характер. От една страна, тълпата се нахвърляше срещу евреите, като антихристияни, врагове на Христа, клеветейки ги, обвинявайки ги в всякакъв вид престъпления, ритуални убийства и пр. В тази епоха се появи познатата легенда за употреба от евреите на кръв от християнски деца при приготвяне на пасхалния хляб. Любопитно е — казва Реклю — че това обвинение е едно от старите оръжия, употребявано някога от езичниците против самите християни.

Интересно е да се отбележи, че евреите, преминали към християнството, се отделиха от евреите, останали верни на старата си религия, като най-силната омраза се разви между майки и дъщери (Ернест Ренан). Евреите християни се наредиха на страната на гонителите на евреите. От друга страна, императорите християни, отстъпвайки пред общественото мнение, създадоха за евреите едно изключително законодателство, давайки по такъв начин на подтисничеството на евреите, за пръв път в историята, чисто политическо и социално обяснение. Религиозният мотив продължаваше, наистина, да играе своята роля в преследванията. Но все по-ясни и по-ясни излизаха наяве причините от политически, икономически, социален характер.

Във варварските княжества, които се образуваха от остатъците на Римската империя, евреите не бяха много преследвани. Все пак, техното положение оставаше такова на роби и парии. Между другото, периодите на жестоки гонения се подновяваха спорадично, особено с приближаването към средните векове, към инквизицията и религиозната нетърпимост, характерни за тази епоха. Така във Франция имаше масови изгонвания на евреи, конфискуване на техните богатства; появяват се и движения против евреите, разраснали се в течение на IX в. (Примери: изгонването на евреите от Сапс в 885 г., конфискацията на техните богатства в Нарбон в 899 г.; няколко избивания с камъни в неделите на Връбница, Великден и др.). Същите факти се случват от време на време в Италия, Испания и другаде. Основните при¬чини на тия преследвания бяха винаги от религиозен характер, а отчасти и — обществен. Но често една, повече или по-малко случайна, експлозия на една враждебна тълпа, раздухана от един вид масова психоза, бе достатъчна да предизвика масите към най-жестоки изстъпления. Този елемент на психоза, малко изучен още от социологичната наука, играе голяма роля в деянията на публична ярост.

В средните векове (до XVI в. приблизително) религиозните преследвания и политическите мерки срещу „нечистите“ продължаваха най-усилено. В тази именно епоха преследванията взеха постепенно по-разнообразен характер.

Начинът, по който живееха евреите, ограничителните закони, нуждите на живота ги заставяха да се занимават с работи от изключителен характер: търговия, финанси. Освен тях, разбира се, имаше евреи, а те бяха доста — които упражняваха малко доходни, дребни занаяти, или ставаха работници — най-бедните, най-експлоатираните, най-нещастните на епохата. Евреите създадоха също един слой от посредници при сключване на сделки, на лихвари и др. Някои между тия евреи натрупваха значителни богатства, което ги правеше обект на заинтересовано внимание от страна на управляващите и на църквата. Особено интересно е, че църквата и зараждащите се големи държави, жадни за пари и имащи най-голяма нужда от евреите и техните капитали, „смучейки“ от техните богатства, почнаха да се организират против същите евреи „крадци“ и „натрупвачи“, да насочват общественото недоволство и гнева на масите срещу тях. „Когато църквата не даваше заеми — казва Реклю — тя караше да заемат от евреина; тя му се отплащаше, като го проклинаше и го ограбваше като крадец и нечист, след като го е използвала като кредитор. В тая преходна епоха, когато богатствата се движеха бързо чрез парите, кредита и банки¬те, евреите бяха ценни помощници на правителствата. Във всички времена княжеските власти, на които политиката бе, макар несъзнателно, да разделят, за да владеят, имаха интерес да разполагат с една класа, срещу която да могат, при затруднителни обстоятелства, да насочат гнева и насилията на народа. Така евреите бяха за държавите на средновековното християнство „ценни богоубийци“, които бе законно да бъдат удряни, когато други биваха виновни: ако те не съществуваха, църквата щеше да ги създаде под името еретици или схизматици. През време на големите кръстоносни походи, в завоюваните градове, вождовете даваха на своите въоръжени банди да колят евреите. Когато се страхуваха от гражданска война, за да насочват, да канализират народната ярост, тласкаха изгладнелите тълпи далеч от богатите абатства и разкошните замъци, към канторите на проклетите евреи; но те се пазеха да насочват тълпата към големите лихвари или събирачите на берии, които пласираха с големи лихви парите на благородниците и свещениците. Като чужденец по раса и религия, евреинът бе мразен, но като агент в спекулите той бе необходим: такъв бе произходът на юридическата теория, според която евреинът бе считан като роб на княза и сеньорите. В обширния феодален свят всеки сеньор имаше свой евреин, както имаше и свой ковач. Евреинът представляваше истинска собственост, която се закрепостяваше, която се продаваше, но не можеше да има никакво собствено богатство, тъй като господарят му разполагаше с всичко, което му принадлежеше. Такава бе доктрината, която проповядваше Тома Аквинели. Особено английските суверени действаха по метода, организирайки, систематизирайки лихварството посредством своите оръдия, своите „венери“ — евреите, които Уйлям Невбъри нарече „царските лихвари“

Понякога се използваше и лудостта. Така в 1321 г. една безкрайна мълва кръстосва Франция, насъсквайки народа към най- жестоки изстъпления против евреите. Разпространен бе слухът, че евреите измислили някаква силна отрова, за да разрушат цялото християнство. Тази отрова щяла да бъде разпространена чрез прокажените. Глупавата измислица намерила отзвук у много вярващи. От всички страни се нахвърляли към болниците за прокажени, за да „загасят огъня“. Предизвиканият страх от заразата хвърлил народа в жестока лудост; сам владетелят, който е имал „такава голяма нужда да държи своите поданици в мир и любов“, е издал три последователни заповеди, за да предаде „смрадливите прокажени“ на строгостите на правосъдието, на мъченията и на кладите: в Шинан 160 прокажени мъже и жени са били изгорени в един ден.

Общо взето, може да се каже, че евреите щяха да се приспособят постепенно към европейските народи в средните векове, ако продължаваха да бъдат необходими и ако суровата конкуренция на християнските банки не ги бе отстранила из своята среда. Големи гонения ставаха в епохата, когато нямаше повече нужда от тях. Монасите тамплиери, „ломбардите“, флорентийските сарафи, след като се научиха да работят със златото, среброто и скъпоценните камъни със същата сръчност както евреите, след като откриха всички тайни на кредита и заработиха със свои агенти и кореспонденти, установени из всички градове на Ориента, по пътя за Индия и Китай, се осмелиха да поведат борба срещу евреите. Последните, станали ненужни, биваха отстранявани; те пропадаха, и техните тържествуващи съперници можеха да си измиват ръцете за мъченията, отдавайки ги на народното негодувание. Същото ставаше и когато трябваше да се отнеме кръвта, с която се бяха насмукали и други пиявици: „за да се заместят изгаряните тамплиери, не липсваха нито ломбарди, нито фламандци“!

В тази именно епоха (XVI в.) бяха установени в Италия известните г е т а -квартали, в които трябваше да живеят евреите в един град, с оглед да се отделят напълно евреите от другите жители, да ги изолират, за да могат по-добре да ги подчинят на ограничителните и специални закони. В Испания, в края на XV в., 160 хиляди евреи бяха просто изгорени. Други хиляди избягаха пред страха от жестоки преследвания и пълно разоряване. Осемдесет хиляди евреи намериха път към морето през Португалия и цар Жоко им е давал транзитна виза срещу 8 златни екю на глава. От 200.000 до 300.000 изгнаници се пръснаха из Африка и Ориента. — В Германия гражданските и социални условия за евреите бяха също плачевни.

Епохата на реформацията и ренесанса (XV и XVI в.) не промени с нищо жестоката съдба на евреите. Притеснения и мъчения от всякакъв вид, законни и произволни, продължаваха да се упражняват над тях, с няколко прекъсвания, почти във всички страни в Европа. Не само в Испания, но и в Португалия и Англия, прибягваха до пълното им изгонване.

Едва в XVIII в. (в Англия малко преди епохата на революцията и Кромуел в края на XVII в.) се появи едно движение на реформи против лошото положение на евреите, което завърши с премахване почти навсякъде на ограничителните закони, поне най-лошите. Във Франция със закон от 27 септември 1791 г. Учредителното събрание премахна всички изключителни закони, засягащи евреите. Гражданското равенство на евреите бе установено и потвърдено от следващите правителства. В Германия движението се очерта също към края на XVIII в. и завърши със същите резултати. Същото стана в Италия и другаде.

Може да се каже, че в края на XIX в. евреите се радваха във всички големи европейски държави, с изключение на Русия, на същите граждански, политически и икономически права, както всички други граждани. (Все пак в Румъния, Турция, Мароко, Алжир те са ограничени малко).

Нека отбележим, че в някои големи страни в света антисемитизмът не е съществувал никога, под каквато и да е форма. Така, например, в Китай голямото мнозинство евреи (имигрирали вероятно след падането на Ерусалим) поради липсата на връзки със сърелигиозниците си от западния свят и поради растящото непознаване на религиозното си и политическо минало, след като бяха запазили своите изолирани общежития през средните векове, завършиха с пълно приспособяване в средата на китайския свят. Така е и в Япония, където са спазвали винаги една търпимост спрямо евреите, които там не са многобройни. Така също е и в американските Съединени щати, млада страна, създала се и развила се след и извън религиозните омрази и борби в Европа.

Но, уви!, въпреки значителното подобрение, настъпило в лошото положение на евреите с премахване на изключителните закони, антисемитизмът не е изчезнал съвсем в европейските страни. Напротив, една нова вълна на враждебност срещу евреите се надига, дори и в XIX в., и се поддържа, нараства даже, до .наши дни. И самият израз — антисемитизъм — се явява именно в тази епоха. Обаче днес движението носи съвсем друг характер. То промени своя вид. Религиозното чувство играе само второстепенна, спомагателна или пък никаква роля. Истинските пружини на модерното антисемитско движение лежат в друга област.

Антисемитизмът в наши дни има две основи. От една страна, той е израз на една нова вълна на краен национализъм, на шовинизъм, чийто тласък бе облагоприятстван от събитията в края на миналия век (френско-пруската война) и началото на XX в. (руско-японската война, съперничества, колониални и икономически борби между множество големи държави, нов подем на интернационалното и революционно движение, стимулиращи противоположни тенденции) и особено от войната и различните движения от 1914—1918 г. От друга страна, той е резултат на сметки и на политическа дейности на някои правителства, докато народните маси не са шовинистично и антисемитски настроени.

Това бе най-напред и особено Царска Русия, която във втората половина на XIX в. възприе старата рецепта и се насочи в пътя на антисемитската акция; към края на века Русия стана класическа страна на антисемитизма. Чрез своите агенти и с всички средства, с които разполагаше, правителството подбуждаше, организираше, заповядваше, ръководеше погромите над евреите — най-ужасните от които са известни в целия свят (Белосток - 1905 г., няколко в Кишинев и др.). От друга страна, цяло ограничително законодателство бе създадено против евреите. Притеснения, унижения, гонения от всякакъв вид изпълняха всекидневния им живот. Една специална зона — един вид средновековно „гето“ — бе установена в югозападната част на страната, предназначена за местопребиваване на евреите и посочена като опасна за делата територия. Всички страдания на работното и бедно население биваха обяснявани с еврейската дейност и винаги, когато се удаваше случай, народната ярост биваше насочвана срещу еврейските квартали, където се проливаше изобилно кръв. Тоя метод се беше така вкоренил, че и през гражданската война 1918—1921 година не липсваха случаи на погроми над евреите, заповядвани от царските генерали.

Не бе Русия, обаче, която единствена се възвърна към антисемитската тактика в течение на XX в. В Германия, Австрия, Унгария, някои от Балканските страни, Франция се виждаше да се зараждат същите тенденции, същите омрази, макар, разбира се, в по-меки форми, „по-цивилизовани“. Викът: „Долу евреите!“ прокънтя наново, всеки ден по-силен, от единия до другия край на света. Антиеврейската пропаганда, антисемитската литература, печелят видимо сили.

Едва след революцията се промени положението на евреите в Русия. Понастоящем всички ограничителни закони са премахнати, „гетото“ не съществува повече, кланетата и всички други антисемитски акции са невъзможни.

При появата на антисемитизма отново в последно време, в разни страни, не се касае вече за заблуждения, за някакъв фанатизъм, за религиозни или други инстинкти. Касае се вече за една сметка, за една пропаганда. „Еврейското могъщество е причина за всички злини. Трябва да го сломим, а само истинските националисти са способни да направят това. Тогава всичко ще тръгне по-добре. Наредете се, прочее, около интегралния национализъм, против радикализма и революцията, които са се продали на евреите!“ Такъв е зовът на деня в много страни на XX в. Полша, едва възродена, се отличи неотдавна с репресии против евреите.

В някои страни се явяват „теоретици“ и „учени“, които създават „научен антисемитизъм“ (биологичен и социологичен). Те се мъчат да доказват, че евреите са не само една нисша раса, но че те едва ли може да се смятат като човешка раса, намирайки се по-близо до преходниците между маймуната и човека, отколкото до човека! Антисемитизмът намира така историческо, научно, социално оправдание. Той става доктрина.

Както и в древните времена, невежеството и детинската нелогичност на милиони хора, или пък почти несъзнателното лицемерие, представят и до днес отличен терен за антисемитската пропаганда. Евреинът е още един от тия чужденци, когото мразят не заради неговите недъзи, от които претендиращият ариец от Европа и Америка бил запазен, а именно заради пороците, които им са общи. Обвиняват го, че обича много парите и че си ги доставял по непочтен начин. Обаче, не би ли могло да се упрекнат всички тия, от която и религия да са те, които продават в по-малко тегло развалени стоки, всички тия, които търпят обидни думи и жестове, всички тия, които трупат пари с кръв и кал? Те са легион. Дори възпитанието, което се дава изобщо на младежта, се състои в внушението да се преуспява на всека цена. И ако в конкуренцията евреинът е по-щастлив от „християнина“, последният не мрази ли своя съперник поради една робска завист? Сърдят се на евреина едновременно и заради неговите лични мизерии и за тия, които вършат сами, стремейки се да го надминат по пътя на забогатяването.

В действителност работата е проста и ясна. Но колко са тия, които я схващат?... Малкото по брой занятия и професии, упражнявани от евреите, и особено голямото значение в тяхното съществуване на търговията с пари, са действително допринесли за една твърде голяма част от тях да се създаде един особен тип, който често позволява да се различават от другите етнически и социални типове. Професионалният морал, който се задържа в много поколения и който се засилва от баща в син, от дядо във внук, без да бъде неутрализиран или бит от друг професионален морал, завършва с придобиването на едно непреодолимо влечение; любовта към безскрупулни печалби започва да се чете във всеки поглед, във всеки жест, във всяко изражение на чертите и движение на тялото. Милиони карикатури представят евреина с дълги крадливи ръце, с гъвкав гръбнак, с измамническа усмивка, с нос на хищна птица. Но това не е расов тип: в него трябва да се вижда една временна деформация, която ще изчезне заедно с причините, които са я породили, т. е. с условията на собствеността и търговската конкуренция. „Това е гетото — не напразно често се повтаря — което създаде евреина“.

Скъсвайки веригите на това проклето място, той се е значително изменил. Действително, същият евреин не беше ли, в старите времена, въплътеният тип на фанатик, на философ, на ентусиаст, на мечтател, дезинтересирал се от всички земни неща ? Човешкият тип изобщо не зависи ли от околната среда? Колко хора още не разбират това?.. Даже всички тия, които искат да се „борят с юдаизма“, би трябвало да разберат, че най-доброто средство за това би била съвършената толерантност. И после, колко хора не мислят даже за милионите работници евреи, които пазят и до днес най-добрите качества на расата.

Логично се явява и въпросът: антисемитизмът ще изчезне ли един ден и по какъв начин ? Как трябва да се борим срещу този срам на съвременното човечество ?

Днес има не малко хора, които биха се червили само при мисълта, че имат нещо общо с такова варварство, с такава глупости, каквато е антисемитизмът, и които даже почват да се борят срещу него, възмущавайки се от неговите атаки.

Б. Пити

(Следва)

четвъртък, ноември 26, 2015

Българската общественост за расизма и антисемитизма (1937 година)

Непременно държах да поставя в заглавието датата и не случайно – още оттам на някои хора да им щракне нещо в мозъка (ако изобщо има в какво да им щрака).

Защото 1937 година е време, за което някога историята ни учеше, а и сега някои хора казват, че е било ФАШИСТКО!

В същата тази година обаче в България излиза една забележителна книга, немислима да се появи при фашистки режим, за която – уви! – и аз допреди един ден не знаех.

С част от тази книга се сдобих в PDF формат благодарение на библиотека „Струмски“, но след това я открих цялата (сканирана по страници в JPG формат) на сайта http://archives.bg (раздел "Еврейската общност в България") и тя ще бъде публикувана в блога ми изцяло с продължения, трансформирана в текстов вариант с ABBYY FineReader и обработена от мене, за да се ликвидират „недоразуменията“ със стария правопис, които програмата не може да обработи.

Изключително интересно и полезно четиво.

Днес – предговорът към книгата.

ПРЕДГОВОР

Една от главните задачи на еврейската интелигенция е да се бори против расовата омраза и антисемитизма. Вековни предразсъдъци и явни подстрекателства от страна на известни обществени среди създават една атмосфера на неприязън в някои от страните в Европа и Америка. Вън от преследванията, на които са изложени народностните малцинствени елементи в дадени страни, евреите са предмет на една системна и добре организирана пропаганда в повечето от страните на югоизточна Европа. Най-вече в една голяма страна, чието минало говори за голям възход във всичките области на човешкия гений, евреите са фактически обезправени, като човеци и граждани, лишени от възможността да упражнявате прерогативите си на поданици на страната.

Тия обстоятелства обикновено се оправдават и обясняват с нуждата да се пречисти господстващият елемент от чужди примеси.

Расовата теория се появи на сцената непосредствено след идването на власт на националсоциализма в Германия. По-точно казано: расистката идеология намери своя тълкувател в лицето на националсоциалистическите привърженици в съвременна Германия. Приложена на дело, расовата теория причини много горчивини не само на еврейството в Германия. Последствията от расистката политика са познати, малко или много, на всеки културен човек, и не е нашата задача в случая да се спираме на тях. Расизмът, като теория и практика, днес е предмет на нескончаеми разисквания в множество печатни издания. Учени със световна известност изказват меродавни мнения за научната стойност на расовата теория. Публицисти, журналисти, писатели, артисти, църковни деятели и хуманисти живо отхвърлят мотивите, които разделят човешките раси на „висши“ и „нисши“. Отношението на тия люде към практиката на расизма е също интересно. Порицавайки проводниците на расистката идеология, те считат, че изпълняват свой свещен нравствен дълг.

Съображения от гражданско и човеколюбиво естество ни наложиха и в нашата страна да направим една анкета върху три въпроса, които конкретизират цялата същност на расизма, като теория и практика:

1. Какво мислите за расизма, като теория и практика ?

2. Как обяснявате антисемитизма?

3. Мнението ви за еврейството въобще и частно за еврейството в България?

С оглед да се получи една ясна представа за отношението на българската обществена и културна мисъл към поставените въпроси, спряхме се на видни наши общественици, писатели, артисти, художници и др., чиито отговори се печатат в настоящата книга. Ценейки еднакво всички участващи в произведената анкета и тяхната обществена значимост, подреждаме отговорите им по азбучен ред.

Книги, подобни на предлаганата, изобилстват в почти всички западноевропейски страни. Ето защо, според нашето скромно мнение, тази книга, единствена по рода си по замисъл у нас, запълва една празнота, която отдавна се чувства в България.

Част от интервютата, печатани в предлаганата книга, се появиха във в. „Пробуда“ през 1933, 1934 и 1935 г., друга част от тях се печатат за пръв път, а три от тях — мненията на покойните вече Теодор Геодоров, Андрея Ляпчев и Никола Генидиев — се появиха в сп. „Pro causa Judaica“ (1919 г.)

Предлаганата книга е дело на един редакционен комитет, чиито усилия за осветляване и борба против расизма и антисемитизма са известни на обществото.

Накрай, дължим да заявим, че част от разходите по издаването на книгата се покриха от суми, дадени от няколко души, които съчувстват на идеите, легнали в основата на настоящата книга.

София, юни 1937 год. - Редакционният комитет

(Следва)

сряда, ноември 25, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 17

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16.

17.

Настъплението към Балканите (така наречената Яш-Кишиневска операция) започна за нас в общи линии успешно: пробихме отбраната, устремихме се към Прут. Там започнаха жестоки боеве за мостовете и переправите, защото и немците напираха към тези мостове от Кишиневския чувал.

В град Перм след войната излезе книга за нашата дивизия със заглавие "Ветераните от дивизията си спомнят". Там са напечатани спомените на подполковник Пилипенко, бивш офицер от щаба на дивизията. Между другото Пилипенко пише и за един епизод от тези боеве с участието на лейтенант Биков. "Бойните редици на стрелковия батальон на капитан Савченко, към когото беше прикрепен взводът на лейтенант Биков, бяха атакувани от вражеска пехота, поддържана от силен артилерийски и минохвъргачен огън. Около три часа се водеше напрегнат бой... Сутринта на следващия ден хитлеристкото командване вкара в боя няколко танка. На участъка на стрелковия батальон, който се поддържаше от артилерийския огън на лейтенант Биков, се появиха три машини. Биков даде команда: "огън!". Два снаряда избухнаха до първия танк, но той продължи да се движи. Прозвуча трети изстрел и немската машина спря. Другите вражески танкове започнаха да заобикалят горящата машина, като стреляха в движение по нашите оръдия. Осколки от вражески снаряд повредиха едното оръдие, беше убит старши сержант Буяненко, бяха ранени мерачът и зареждачът. В тази трудна минута до оръдието застана лейтенант Биков. Той го насочи през канала на дулото, след това зареди и стреля в приближаващия се танк на противника. Фашистката машина се завъртя на едната си верига и спря. Противотанковата батарея на полка нанесе значителни загуби на личния състав и на бойната техника, затова лейтенант Биков беше назначен за командир на взвод към рота автоматчици от същия полк. Не един път му се случваше да атакува със своя взвод и да отбива контраатаките на противника". И така нататък. Не зная точно, но по всяка вероятност този текст е взет от така наречения "нагрàден лист". В действителност всичко беше малко по-иначе.

Думата ми е, че там немците си пробиваха път от Кишиневския чувал, затова бяха доста упорити. Въпросът беше също така на живот и смърт... На моето оръдие не само му повредиха прицела, но и го унищожиха цялото със снаряд от танка. Снарядът удари почти под лявото колело, от взрива бяхме затрупани с пръст. Бях до зареждача, между станините и за няколко секунди явно съм изгубил съзнание. Когато вдигнах глава, гледам: моите не се надигат, мерачът е целият затрупан. А танкът - ето го, стои на някакви си петнадесет метра и насочва оръдието си по-нататък, към някого в нашия тил - с нас вече е приключил. А нашето оръдие е заредено, мерачът не беше успял да стреля. Протегнах ръка и, лежейки, натиснах бутона на спусъка. Вдигна се прах, нещо там стана. Гледам, танкът завива, завива - е, мисля си, сега ще ми даде да разбера. Но не - няма да ми даде, защото зад него се размотава веригата, все пак я бях улучил. Къде са отишли танкистите, така и не разбрах. През това време боят се премести малко встрани, към переправата, където бяха пробили. Край огневата позиция мина наша самоходка (самоходно оръдие - бел. прев.), притича някой от другия разчет. Но главата ме боли силно, от ухото ми тече кръв. Сержантът ми говори нещо, а аз не чувам. Оглушал съм. Оказа се, че не само не чувам, но и не мога да кажа нищо. Бях останал без глас. И целият треперя. Дали войната не свърши за мене, мисля си...

Някакъв камион ме откара в санитарния батальон. Там има много ранени, всичките лекари оперират. Седнах на сянка върху един земен насип и седях там до вечерта. Дори подремнах малко. Ухото ме боли, но вече не кърви. На смрачаване тръгнах към палатката, където бяха лекарите. Но се спънах в едно от въжетата и изпсувах. Върна се говорът ми. Това ме зарадва много и аз изпсувах още няколко пъти - все по-силно и по-силно. С памук в ухото излязох на пътя. Късно вечерта настигнах своя батальон.

Усещам сакраменталния въпрос за страха: дали се боях? Разбира се, че се боях, а може би понякога и доста. Но страховете по време на война са много и те в общи линии са различни. Страх от немците - които могат да те пленят, да те разстрелят; страх от огъня, особено артилерийския, и от бомбардировките. Когато край тебе проехти взрив, тялото ти като че ли само, без участието на разума, е готово да се разкъса на части от нечовешки терзания. Но имаше и страх, който идваше отзад - от началството, от всички тези наказателни органи, които по време на войната не бяха по-малко отколкото в мирно време. Дори бяха повече. Когато командирът обещае да те разстреля на сутринта, ако не превземеш някой изгубен хутор или височина, или окоп (което по това време беше напълно вероятно), не се знае от кого ще започнеш да се страхуваш повече - от немеца или от командира. Немците могат да не те уцелят и ще ти се размине. А своите, командирите (или, когато се случи, военният съд) няма да те пропуснат. При тях всичко е много по-сигурно и категорично.

После имаше още боеве, но в Румъния не стреляхме по танкове. Изтеглиха от огневата позиция моето повредено оръдие, смениха му колелото, но не намериха прицел.Така и си го карахме с нас при формирането край Луцк, след това в Унгария. И до новото ми раняване то си остана без прицел.

А сега за танка. При формирането през есента започнаха да предлагат за награди, написаха и за мене: "до оръдието застана Биков, насочи го през канала на дулото, след това зареди" и т. н. Но се оказа, че за този танк са наградили вече някого от дивизионната артилерия, която също стреляше там. Излиза, че Биков е унищожил унищожен танк? Може и така да е, не започнах да споря, с началството това е безполезно. Още повече, че през това време вече бях станал автоматчик. Не поисках да стана адютант на командира на полка, кресливия майор Ковал, и той от яд ме направи автоматчик.

(Следва)

вторник, ноември 24, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 16

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15.

16.

През пролетта боевете стихнаха изцяло, фронтът премина в отбрана. След като дежурихме не много успешно на предния наблюдателен пункт, ме викат в щаба на полка и ми поставят нова задача: с група войници (12 души) да отида в прифронтовото село Барсучен и на сутринта да изведа от него цялото население. Селяните могат да вземат със себе си събиращото се на една каруца. Това е всичко. Разбрано? Изпълнявайте...

Тръгнах с войниците да търся Барсучен. Оказа се, че е зад едно възвишение, на километър и половина от предната линия. Помощник ми беше старшина Гончаренко, някогашен счетоводител от Виница. Селяните не възразяваха особено - като трябва, трябва: война е. Кой знае какво са замислили тези руснаци заедно с немците, които са зад хълма. Натовариха на каруците си децата, постелки, сложиха няколко чувала с царевица и тръгнаха, както беше заповядано, на петнадесет километра в тила. Ние също, както беше заповядано, направихме от двете страни на улицата бариери от тънки върлини, поставихме часовои. Като избрах най-хубавата къща, написах с въглен на бялата стена "комендатура".

Започна нова тилова служба в обезлюденото вече село. Главният смисъл на тази служба, както разбрах по-късно, беше да не се даде на селяните да използват своите продоволствия, защото те трябваше да бъдат конфискувани за фронта.

Скоро в селото пристигнаха някакви тилови части, един щаб на армейски инженерен батальон, още някакви. Започнаха да се разпореждат, да товарят на камиони всичко, което беше останало от продуктите - най-вече царевица, зърно, брашно. В Молдавия в това отношение не беше като в Украйна, намираха се достатъчно провизии. Всяко домакинство имаше хляб, дори бял, имаше сирене, сушени плодове, масло, мляко. Колхозите не бяха успели да ограбят молдованците, сега законно ги ограбваха войските, на които престанаха да карат провизии от тила. Целият войскови транспорт беше зает с извозването на боеприпаси - готвеше се "атаката на Балканите". Изселваше се широка 15-километрова ивица по цяла Молдавия. Но оставаше виното, каквото имаше всеки стопанин, и нямаше как да бъде откарано с една каруца. Заравяха го в земята. Наивни бяха тези молдованци - нима можеш да скриеш нещо от съветския войник? Още повече вино. Всеки боец имаше към пушката си шомпол, който прекрасно изпълняваше ролята на "търсач". За десетина дена изровиха и изпиха всичко. Понякога пияните войници започваха да се бият и дори да се стрелят, за вино и за къщи също. Това се случваше, когато едни части още не си бяха отишли, а други пристигаха и искаха да се настанят. Често идваше полковото началство - да контролира и също да пийне, ако все още имаше какво. За комендатура бях заел къщата на псалта, където се бяха запазили малко стари руски книги. Там четох "Така каза Заратустра" и още нещо от античните автори, разбира се, в превод на руски. Макар че беше война, ме теглеше към знанието, към културата, до които не се бях добрал през мирното време.

Беше ведро лято, топли южни нощи. И при мене идваше една сестричка от инженерния батальон, която черпех с гръцки орехи и молдавско вино. И ние говорехме дълго за литература, за изкуство. Тя разказваше за довоенния си живот в в зелената украинска Звенигородка, където се беше родила. По това време бях навършил двадесет години, още не бях познал жена и се отнасях много внимателно към неочакваното нежно чувство. Плюс това беше първо и неочаквано. Но веднъж дойде един непознат лейтенант, на вид по-възрастен от мене, и се представи: "Пълномощник на контраразузнаването смерш. Чували ли сте какво е това смерш?" Да, бях чувал нещо за неговия смерш, но какво иска от мене? А той искаше да разбере какви са отношенията ми с червеноармейката Лужкова. Защото това било въпрос на държавна сигурност. А аз, глупакът, си мислех, че това е лична работа... Но все пак накрая се оказа, че е лична работа, защото, както ми разказа после червеноармейката Лужкова, този смершевец ѝ бил хвърлил окото. След десетина дена инженерният батальон замина за друг участък и започна едно страдалческо, едва ли не всекидневно писане на писма. Струваше ми се, че целият смисъл на живота се състои в това колко бързо ще получа писмо от нея. Правилно беше казал някой, че любовта е винаги приказка с печален край.

Малко по-късно искаха да ме съдят и в едно друго село. Делото вече беше насрочено, трябваше да дойде следовател от военната прокуратура. Случи се така, че мои войници влязоха в църквата. А се знае как се отнасяха у нас към религията: ту се бореха с нея да я унищожат, ту отпускаха примката на църковната шия. По време на войната я отпуснаха, а войниците не се съобразиха с това и аз заедно с тях. Войниците счупиха катинара и влязоха в църквата да погледат иконите, а преди всичко - за хартия. Там имаше църковни книги и в тях бели страници, които късаха за писма до родителите и жените си: не ни даваха никаква хартия. Пушачите се спасяваха с фронтовите вестници, който се ценяха най-вече заради това, но върху лист от вестник не може да се напише писмо. И така, поповете се оплакаха на политическите ръководители, а те - на прокуратурата. И ме обвиниха, че не съм опазил църквата. Казвам им: не сме имали задача да я пазим, ние сме атеисти. Толкова по-зле, казват ми, ще отговаряте.

По повод на църковното дело от Централния комитет на Молдавската комунистическа партия дойде един цивилен, той също провеждаше следствие. А когато се освободи от следователските работи, поиска да си пийне. Но в селото нямаше вече нищо за пиене и отидохме с него в близкия хутор. Слязохме от каруцата, вървим през ръжта по една пътека, разговаряме. И изведнъж от хутора - изстрели. Моят гост хваща карабината, но веднага се свлича - по лицето надолу пълзи окото му, кръв облива бузата. А в двора на хутора псува наш войник с пушка в ръката. Двамата войници, които бяха с нас, се спуснаха натам, а аз - към госта. Бързо на каруцата и - в болницата. По пътя се уговаряме да кажем, че по нас са стреляли немци. Като се върнах у дома, докладвах точно това на началството.

Но на другата сутрин дойде капитан Травин, на когото бях подчинен, и ме наруга за измамата. Той вече знаеше какво се беше случило в действителност. Но откъде? "Оттам!" - каза сърдито старият и опитен старшина Гончаренко. Това ми беше първият урок от този вид - урок, който обаче не усвоих добре. Не зная как щеше да свърши всичко, ако не беше започнало скоро голямо настъпление, на никого не му беше вече нито до църквата, нито до пияния войник, който рани цивилния.

Точно преди настъплението получих първото писмо от своите родители - след три години без всякаква вест. Зарадвах се, че всички са живи, къщата не е изгорена. Подкарали сестра ми Валя за Германия, но тя беше чевръста, моята сестричка, и избягала от конвоя. Те също не знаеха нищо за мене и се зарадвали на писмото ми - че съм жив. Защото една седмица преди него получили "пахаронка", от онези боеве, край Кировоград. (Между другото, тази "пахаронка" имаше за мене не много приятно продължение след доста години от края на войната).

След войната сестра ми разказваше за своята "чевръстост". През пролетта на 44-та заедно с няколко момичета от селото избягала от "окопите", които копаели за немската отбрана. Но немците дошли в селото и започнали да ловят младите, за да ги отведат в Германия. Доста млади момичета изловили и ги подкарали към Чарапоушчина. А сестра ми не я намерили, тя по това време се криела във върбовите гъсталаци зад езерото. И тогава една нейна братовчедка, която вървяла под конвоя, казала, завиждайки, на един от охраната: "А вие погледнете там в храстите". Така открили Валя и я поставили също в колоната.

След няколко дена пътешествие пеш, под конвой, тя използвала удобен момент (бомбардировка или нещо такова), когато задържаните започнали да бягат на различни страни. Пазачите им, стреляйки - след тях. Валя клекнала в ръжта и гледа: към нея върви немец от охраната. Видял сестра ми, но си дал вид, че не я забелязва и минал край нея. Така тя се спасила и след няколко дена се добрала до дома.

(Следва)

понеделник, ноември 23, 2015

Показен патриотизъм

Моят приятел и градски (от Силистра, че аз съм колкото ихтиманец, толкова и силистренец) Здраво Кулев публикува във Фейсбук профила си снимка на президента Джон Ф. Кенеди с кратък текст от негово изказване.


Текстът е: "Ask not what your country can do for you; ask what you can do for your country." („Не питай, какво може родината ти да направи за теб, а питай, какво можеш да направиш ти за родината си!“)

Кратка, но изключително точна формулировка на това какво е патриотизъм.

Този патриотизъм, който на нас ни липсва изключително.

Защото още от училището са ни научили, а и след това куп самозвани днешни патриоти от медии и медийки ни учат единствено на показен, театрален патриотизъм: веене на знамена, скандиране на лозунги и издигане на портрети.

Оттам нататък обаче малцина пристъпват.

Та нали патриотично е и да си хвърлиш хартийката в кошчето за боклук вместо на улицата!

Така родината ти става по-чиста.

Ама това даскалицата не го казва (екология е това, вика тя, за патриотизъм ще говорим следващия час!), по телевизията все още тече милозливо родолюбие с един век и нещо остарялост, а патрЕотите, които си татуират Левски на гърдите, така са се вторачили в Путин, че от тях изобщо пък нищо не може да се очаква.

И се чудим после защо сме на опашката на цивилизования свят…

неделя, ноември 22, 2015

УСИН КАПИДАН (Тиквешката крвава сватба)

Автор: Тодор Камчев

Трансформирал от PDF формат с ABBYY FineReader и обработил: Павел Николов

Бев уште ученик во III клас во 1898-1899 година кога почнавме да шушукаме со другарите дека во наше Неготино, па и во другите градови низ Македонија, веќе постојат организирани револуционерни комитети што работат за нашето ослободување од турско ропство. Се зборуваше дека Делчев ги организирал овие комитети уште пред неколку години, кога поминал низ Тиквешијата за ревизија по школите.

Каква милина, каква жед чувствуваа нашите млади срца да пораснеме и да земеме и ние учество во тоа дело. Да положиме и ние заклетва, како и постарите, за да му служиме чесно на делото и да се најдеме и ние меѓу најхрабрите за да бидеме достојни синови на мајката-татковина.

Токму во тоа време разни групи Турци, бабаити, шетаат по улиците на Неготино со пиштоли заденати во појасот, влегуваат во бугарските дуќани, земаат стока наводно на вересија, која никогаш не ја плаќаат и си одат неказнети од никого.

Помеѓу овие турски бандити најголем бабаит беше Тосин Капидан.

Тој беше родум од с. Тимјаник, чисто помачко село, на два километри оддалечено од Неготино. Уште од мал тој беше многу лошо дете, од него плачеа не само Бугарчињата, туку и Турчињата. Кога навршува 20 години тој е војник во Солун. Млад, не многу крупен, висок и убав, но многу буен, тој и не обрнуваше внимание дури ни на Турците и турската власт. Физички беше јак, беше одличен борач и го носеше името Усин Пеливан. Додека бил во Солун, бил казнет за нешто од неговиот дивизиски началник (нашата) и пукал во него. Бил затворен, но избегал од затворот и со уште неколку мина другари собрале илегална чета, од која се плашеше и турско и каурско во околијата. Во однос на Бугарите тој немаше некои особени подвизи пред да стане арамија, повеќе ги малтретираше турските аги и некои свои лични противници.

Еднаш неговите противници и некои жандарми му направиле заседа, го раниле во десното рамо и го фатиле. Го однеле во Солун и го затвориле во Еди Куле. Но во 1899 година бил амнестиран и се вратил во Тимјаник. Оттогаш почна да се нарекува Усин Каиидан (што значи војвода на чета). Не сака веќе да го именуваат Усин Пеливан. Едното рамо му беше малку накриво, во појасот носеше карадачки пиштол со посребрена рачка, сребрен синџир од рамото до појасот со часовник и со три сребрени топки, големи како јаболки; цигарлак со должина од 25-30 см, сребрен и со килибар на крајот. Со него обично одеа двајца-тројца аркардашлари, за да го возвеличуваат при секое негово херојство - ете го Усин Капидан, дошол да се прошета низ Неготино. Пообичните и средно заможните Турци му стануваат на нозе – за Бугарите да не зборуваме. Со овој ќијафет влегува во некој бугарски дуќан, си зема што ќе си посака и излегувајќи, вели:

- Сега не носам пари, подоцна ќе ти ги испратам.

Освен по дуќаните, Усин Капидан се научи да оди и по бугар¬ски свадби. Таму ги тераше свирачите да му свират додека му мине меракот, потоа ги тераше младоженецот или невестата да му бакнуваат рака, пиеше и ракија.

Тој дури почна да зема давачки од побогатите неготинци и тие му се поплакале колективно на солунскиот валија од неговите зулуми. Валијата наредува да го уапсат, но по два месеци го ослободуваат. Сега Усин Капидан е уште пооѕверен, почнува одново да собира пари и жестоко да се заканува.

Еден ден го сретнува Доно Мојсов, кој одел со својата млада не-веста кај татко й на гости. Усин ја вади камата и сака да ја бакне не¬вестата, а од Доно бара две лири на заем. Но во таа седмица се решава веќе неговата судбина. Рајата веќе се бунтува, во срцата на посветените во револуционерното дело неготинци врие жед за одмазда. Истата недела е свадбата на нашиот сограѓанин Никола Јорданов, кој е еден од лицата влезени во Организацијата. Семето на револуцијата, посеано од Делчев, во почетокот помеѓу 5-6 луѓе, веќе ги даде своите добри резултати - почвата беше по-волна и даде добри плодови. Организацијата веќе зеде големи раз¬мери и голем број неготинци беа зачленети. Тие луѓе не можеа веќе да ги гледаат злосторствата на Усин Капидан и без оглед на големиот ризик, решија да го убијат.

Усин се чувствуваше недопирлив, вршејќи ги своите злосторства мислеше дека никој не му може ништо. Почна дури и сам да се шета по Неготино и ден и ноќ - дури сам почна да оди и по бугарските свадби. Така дојде и на споменатата веќе свадба. Откако се насити на музиката и ракијата, а побара и младоженците да му бакнат рака, тројца од револуционерите, Георги Марков, Пано Џунов и Наце Подлешански решаваат токму сега, на излегување, да го убијат. И навистина, на излегување од свадбата, на сто чекори од куката, кога поминува низ едно долче, го напаѓаат: Георги Марков пука неколку пати со револверот и Турчинот се струполува полумртов во долот, тогаш кон него оди Наце и му ја отсекува главата со својот касапски нож и ја тркала во калта, одделена од трупот.

Тоа е првото дело на неготинските револуционери и првиот плод на револуционерното семе посеано од Г. Делчев во Тиквешијата.

Во следното утро беа уапсени како учесници во убиството: Георги Марков, Лазар Дудин, Наце Касапот, Коце Гркот, Георги Станоев, свештеникот Ташо, младоженецот и др., но бидејќи немаше фактички докази, по шест месеци делото беше завршено и затворениците беа ослободени.

По овој случај непознат народен пејач ја создаде следнава пес- на за У син, која се пееше во Неготино и околијата:

Мајката на Усин седи кај обезглавеното тело на својот син, го оплакува и истовремено му се кара за неговата непослушност:

"Нели ти реков, седи не оди в пусто Неготино,

Деј гиди Усин Капидан, деј гиди клето Турче, де!

На каурска свадба, оти таму има лоши каури,

Деј гиди Усин Капидан, дејги клето Турче, де!

Ке те убијат, ќе ми ти ја земат русата глава,

Дејгиди Усин Капидан, дејгиди мило чедо де."

-------------------------

ЗА АВТОРА: Роденият в Неготино Тодор Камчев Петров (1880-1961, София) е ВМОРО революционер и български учител в Македония. Участва в основаването на партията на левицата във ВМОРО - Народната федеративна партия (българска секция) в Неготино. Един от ръководителите на Тиквешкото въстание срещу сръбската окупация на Вардарска Македония през 1913 година. След края на Първата световна война, когато родния му край отново попада под сръбска власт, се премества с цялото си семейство в България, където работи в Македонската народна банка в София и инициира създаването на Тиквешкото македонско благотворително братство.

четвъртък, ноември 19, 2015

Свобода на избора

Казват, че с реформата в образованието, която засега все още стои на думи и е доста мъглива, училищата, та даже и учителите щели да имат свободата да избират какво и как да преподават.

За как да преподавам, няма проблеми, аз и сега преподавам, както аз си виждам нещата, и когато говоря за „Братчетата на Гаврош“, не приказвам глупости за бедни дечица и богати чичковци, които си стискат парите и не дават на бедните дечица, а за човешкото нещастие и човешкото безразличие и коравосърдечие, което не се определя от това какво дрънка в джоба ти: жълтици или семки и бонбонки.

За какво да преподавам – може…

…ама надали.

Та нали веднага в седми клас ще сменя „Немили-недраги“ с „Чичовци“: пак повест, пак от Вазов, с доста летви по-висока от първата, плюс това толкова съвременно звучаща, та дрънка.

Свобода, свобода – ама чак пък толкова дори и в най-смелите си мечти не я виждам.

Защото все още много хора страшно много държат да се тъпчат главите на децата с мухлясал възрожденски патриотизъм, а после се чудим защо хората веят български знамена, викат: „Да живее България!“, кланят се на иконата Левски, а делата им – позорни, ниски и мерзки.

Та скептик съм.

Не съм скептик само в едно.

Преживял съм много образователни промени от 1979 година насам, ще преживея и тази реформа, доколкото се ориентирам, пак ще бъде количествена, но не и качествена.

Добре е май само това, че пенсията ми вече наднича зад баира…

сряда, ноември 18, 2015

За простотата на изказа

Вчера ми попадна една поредица от девет книги на Айзък Азимов.

Но не фантастика.

Деветте книги на писателя, когото по-голямата част от българската четяща публика (включително и аз, с една книга изключение) познава като фантаст, са научно-популярни, по… история.

Айзък Азимов (роден в Русия като Исаак Озимов), биохимик по професия, е автор на около 500 книги, много които не са художествена литература, а популяризаторски с широк кръг на научния си обхват – астрономия, генетика, история, езикознание…

Но не за това ми е думата.

Снощи започнах да чета първата книга от поредицата: „Близкият Изток. История на десет хилядолетия“.

Дълго време не можах да се откъсна от написаното, заспах доста по-късно от обичайното.

Увлекателно, простичко и разбираемо, Азимов ме поведе през историята на шумерите и тогава си помислих: а не може ли и нашите училищни учебници по история да са написани така?

Може, разбира се, ако ги напише Айзък Азимов.

Но ги пишат нашенски учЕни, за които нАучното е задължително разбираемо само за тях самите.

И ще продължат да ги пишат по същия идиотски начин: сложни, усукани и плашещи с изказа си децата.

Да не си мисли някой, че рИформата ще промени нещо.

А на бас, че няма…

понеделник, ноември 16, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 15

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14.

15.

Един ден по-късно вече изпитвах безмилостната огнена неприятност, от която бях съвсем отвикнал през болничните месеци. Трудно беше да свикна отново, особено когато скоро към нас тръгнаха немски танкове. Веднъж при смяна на позициите налетяха шест "юнкерса", които унищожиха изцяло батареята и ние останахме без оръдия.

Стана така, че пехотата тръгна напред, а ние изоставахме и трябваше да си сменим позицията. Докарахме каруците, закачихме оръдията... Но веднага след хълма се натъкнахме на едно лозе, което тръгнахме да обиколим, за да излезем на пътя. И точно тогава налетяха немските бомбардировачи. Един от тях зави към нас и пикира към едно от оръдията. Първата бомба направи на парчета каруцата, изкриви станините с рилниците на оръдието, рани единия кон, който обаче се дърпаше, опитвайки се да стане. Тогава два други самолета пикираха към оцелялото оръдие, което конярите гонеха с пълна сила край лозето. Него най-напред обстреляха с картечниците и убиха конете. След това всичко беше лесно. Войниците, естествено, избягаха в лозето, а единият от самолетите с два захода унищожи напълно оръдието.

Там бяха убити двама от войниците (конярите), двама бяха ранени, снарядите от каруцата се взривяваха, разхвърлени по цялото лозе. А ние с командира на батареята само си деряхме гърлата да викаме, но не можехме да направим нищо. Всичко стана за някакви си пет минути.

Оцеляха дванадесет войници, аз и командирът на батареята - капитан. Войниците бяха изпратени в батальона за попълнение, а ние седим на командния пункт до хълма. Настроението ми - по-лошо не може и да се измисли: едва дойдох в дивизия, на която ѝ "върви" и ето ти - отново разгром. Капитанът не унива: той получава ново назначение - началник на артилерията в съседния полк. А началник на артилерията не е като командир на батарея, изкачваш се нагоре и рискът е минимален - ще живееш. Ето - извади манерка със спирт, пийнахме малко. Капитанът чака коняр с кон, който вече са му изпратили от новата служба. Ето го и конярят, води за поводите хубав кон за новия началник на артилерията. Разделяме се. "Е, Биков, пожелавам ти да доживееш до победата". Ти може и да доживееш, мисля си. А аз... Изпратих го с мълчалива завист. Нашият команден пункт е може би на километър от предната линия, но е до хълма. А той трябва да отиде в тила, през същия хълм, разкопан между другото от взривили се мини. Наистина, има и друг път - обходен, по един овраг. Гледам, моят капитан стигна до разклона, забави леко ход, може би решавайки накъде да тръгне. И препусна направо, през хълма. Движеше се много елегантно. И ето че изскочи на хълма, а мините веднага - бум, бум! Той по-бързо. А мините отново бум, бум, бум! И всичко там се обви в дим и пламък. А когато вятърът разсея облака, гледам, конят препуска надолу по хълма, поводите се мятат, а ездачът го няма. Конярят се върна сам. А вечерта измъкнаха тялото на убития капитан. Ето, такава е военната съдба!

Край Унгени - има такава гранична гара преди Румъния (където по-късно митничарите практикуваха своя прословут съветски "тараш"), заехме отбранителна позиция. Превземахме гарата и след това отстъпвахме от нея. Пред нея се намираше "Проклетата височина" (име на повест от Васил Биков - бел. прев.). Понеже нямах оръдия, ме изпратиха на предния наблюдателен пункт на командира на полка да дежуря през нощта. Командирът на полка спи на своя команден пункт (почива си, казано с езика на устава), а ние не трябва да спим, трябваме да гледаме и да слушаме.

Подчинени са ми един разузнавач и един телефонист. Предният наблюдателен пункт е в общи линии един земен изкоп, покрит нарядко с тънки пръти, върху които е метната плащ-палатка. На предната линия беше настъпило някакво затишие, особено през нощта. Пред нас малко встрани в неутралната зона се намира малко молдавско селце, може би от 10-15 къщи. Оттам хората, разбира се, са избягали в тила, кой ще стои на това място под обстрела. Няколко къщи вече са опожарени, а останалите са все още цели. Моят разузнавач попадна там през нощта на някакъв чичо, който останал да си пази къщата. А той, разбира се, има няколко кокошки и вино. И ето че един път... Командирът на полка може да позвъни в дванадесет часа през нощта, а иначе - тишина. Телефонистът остава, а ние отиваме, още повече че е близо, може би на стотина метра надолу по склона. Чичото ще ни улови кокошка, ще я оскубе, ще ни я свари (през нощта димът не се вижда), ще донесе гърненце с вино. Ще похапнем на топло и за телефониста ще вземем в канчето. В полето е студено, а в къщата е хубаво. Решихме, че можем и да подремнем един час на топло. Така се усвоихме там. Не мога да кажа, че ходехме често, но четири пъти бяхме. И ето че един път - кокошката още не се е сварила - какво става?.. Стрелба, избухват гранати, нечии викове... Ние, разбира се, тичаме през градините... Наблизо тича още някой, като стреля с автомат, нищо не може да се разбере в тъмнината. Дотичахме до предния наблюдателен пункт, а там телефонистът вече се оправдава, командирът на полка вика в слушалката: какво става, къде е Биков? В селото горят къщи - стрелбата, наистина, стихна. Започнах да обяснявам: ходил съм да разбера какво става. А беше станало това, както се изясни по-късно, че там сме отишли не само аз и разузнавачът, но е отишъл и командирът на батальона с началник щаба, а като добавка са отишли и немците. И се натъкнали там един на друг. Избили нашите, а началник щаба пленили. След това започна разследване, с нас се занимаваше СМЕРШ, но някак си ни се размина. Нито аз, нито разузнавачът, нито телефонистът издаде нашите походи през нощта, а можеше да стане иначе. Можеха да ни припишат връзки с немците.

Санитарните инструктори във войската често биваха млади момичета. Наистина, на предната линия обикновено се срещаха тези, които не са потрябвали в тила. По-хубавите, по-младите, разбира се оставаха в щабовете, на различни тилови длъжности. А щабове, както и тилове, имаше достатъчно: освен войсковите щабове съществуваха щабове на политическите отдели, тилови щабове и щабове на контраразузнаването СМЕРШ. Макар че според щата момичетата се водеха санитарни инструктори, свързочници и снайперисти, те живееха с началството. Всеки майор, полковник, още повече - генерал, си има ППЖ (походно-полева жена - бел. прев.) и това беше като нещо законно. Рядко някоя млада и красива се озоваваше в батальона, да не говорим за ротата. И те не бяха глупави, не напираха много за предната линия. По пътя за дивизията срещнах едно момиче, старшина или сержант по звание, която също отиваше в нашата част. Красиво момиче, младо, с пиперлив език, струва ми се. Тя търсеше свързочния батальон на дивизията, но аз си помислих, че едва ли ще се задържи дълго там. Говорехме си тогава точно за това и тя отговаряше много остро. После аз продължих нататък към полка, към батальона, а момичето остана в щаба на дивизията. След известно време я срещам в нашия полк, питам: какво правите тук? А тя казва: преместиха ме. А после вече, когато бях командир на взвод автоматчици и тичах под огъня от единия фланг до другия, чух внезапно познат глас. До командния пункт на батальона. Стана ми малко чудно, надникнах в окопа, а там на телефона - същото момиче. Питам: какво, пак ли ви преместиха? Да, казва, не се спогодихме с ротния в полковата свързочна рота... Значи не е поискала да спи с него и той я беше натикал в батальона. Така заради своя характер се беше озовала на най-предната линия. А би могла да дочака края на войната в тила, с награди. Дали е останала жива тук, не зная.

Младежите във войската, още повече на фронта, се намираха под магичното въздействие на оръжието, особено на стрелковото. Нашите "драгунки", да не говоря за "СВТ" (самозарядна винтовка на Токарьов - бел. прев.), не се харесваха на никого. Всеки боец при случай гледаше да замени това дълго неудобство с някаква карабина или трофейна немска пушка. Същото беше и с автомата ППШ (картечен пистолет на Шпагин - бел. прев.) - прославен (като всяко наше оръжие от пропагандата) и неудобен. Разбира се, немският "шмайзер" беше във всяко едно отношение по-добър, но той трябваше "да се намери". Както и патрони за него. А и началството гледаше тези замени доста накриво, в това можеше да видят политически подтекст. По-лесно беше с пистолетите - не биеха така на очи. На първо време карах без ТТ (пистолет "Тулски Токарьов" - бел. прев.), който ми се полагаше [заради званието], но който не ми дадоха, в пехотата имах ППШ, те бяха в изобилие. Но след това си намерих "парабелум", който дълго носих на кръста. Наистина, когато заехме отбранителни позиции в Молдавия, нямаше немски патрони и аз, при необходимост, стрелях с наши, от ППШ - ставаха, макар че бяха по-къси от немските. После получих ТТ, а "парабелума" замених с "Валтер" - така и си ходех с два пистолета на колана. Само в болницата останах без оръжие, за което едва не ме разстреля заградителният отряд при переправата на Дунава в Унгария.

Да стрелям с пистолет в жив немец, за щастие, не ми се случи, при автоматчиците стрелях с автомат - отдалече, по тези, които бягаха, и също така по тези, които атакуваха. Имаше един бой в окопите, който съм описал в "Неговият батальон", но там повече от ППШ се използвха гранати - наши "лимонки" и немски "яйца".

(Следва)

неделя, ноември 15, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 14

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

14.

Войната е самото човешко нещастие, а щастието, както знаем, е нещо много относително. В сравнение с предната линия всяка болница може да ти се стори курорт. Болницата в Александрия беше точно в центъра на града, май в училищната сграда. Измиха ме в банята, обработиха въшливите ми дрехи, дадоха ми чисто бельо. Ранените са много, местата, както винаги, не достигат. Офицерите лежат по двама на легло. Помня, че мой съсед беше един лейтенант танкист със знаменитата фамилия Ворошилов. (Лежах с Ворошилов, казвах по-късно.) Болницата беше на Пета танкова армия, затова там предимно имаше танкисти - ранени, обгорели, различни. Обгорелите са особено страшни. Обгарянията са много болезнени и дълго не зарастват. Хората страдат, често изпадат в ярост и се карат. Със сестрите, помежду си, с началниците. А началниците - лекари - са почти всичките жени на различна възраст. Мъже са само политическите ръководители, които и тук се занимават със същото - с досадната си пропаганда, насаждат омраза към немскофашистките завоеватели. Тази омраза у нас самите е свръх мярката - и не само към фашистките завоеватели. Някои ранени, когато не могат да се сдържат, пращат злостно началниците на майната им, в стаята избухва скандал, а вечерта или през нощта се появява СМЕРШ, преместват недисциплинираните някъде. За предната линия обаче никой не бърза, все пак тук е топло, тихо и не убиват. Наистина, гладува се, но животът ни е научил да гладуваме.

Понякога започват разговори, спомени за скорошните боеве.

Там научих много неща за прословутия "ред в танковите войски", за качествата на прехвалените танкове. За 45-миилметровото оръдие танкистите изобщо не искаха да чуят, за тях то не беше противотанково средство, а "хлопка", както го наричаха. Разговорите повече се въртяха около "тигрите" и "фердинандите", които унищожаваха от удобни позиции нашите танкови батальони. И се опитай да ги достигнеш. Поставеното на тридесетичетворката 76-милиметрово оръдие не можеше да им направи нищо, а те със своето 88-милиметрово пробиваха изцяло бронята на нашите танкове. А ние, глупаците, бяхме научени, че нашата тридесетичетворка е най-добрият танк на света. Да бяха чули привържениците на тридесетичетворките какво говорят за тях тези, които горят и загиват вътре. Но "нашето", руското, все е най-доброто - и остарялата "драгунка", образец от миналото столетие, и ППШ - автомат финландски образец, който се е произвеждл там още през 1934 година, и разбира се, нашето тъничко сукнено шинелче. Какво още да се каже за фронтовите болници, за които не един път с болка и гняв е писал Виктор Астафев. Основно лекарство в болниците е ихтиоловият вазелин, черно вонящо мазило, с което мажеха всички рани. Добре е, когато раната е чиста, а когато в нея има пръст, частици от мръсно облекло... Тогава нямаше пеницилин. Най-голяма надежда се възлагаше на хирурзите, които режеха безпощадно, може би спасявайки в това най-много хора. Храната е все същата, войскова, само че топла - хляб, ечемична каша, по-рядко пшенична, супа с фиде или също ечемична. И традиционният чай. (На фронта се чудехме, че немците пият кафе - пиите, което на село никога не бяхме опитвали и което ни изглеждаше отвратително, като направено от сажди. Но те го пиеха с мляко.)

Стараеха се да разпределят офицерите по някои къщи, а войниците настаняваха обикновено в опразнените по време на войната колхозни обори, краварници или свинарници. Почистваха малко торта, постилаха слама, която покриваха отгоре с универсалното войнишко облекло - плащ-палатката. Всеки се завиваше със своя шинел или своята ватенка, спяха с дрехите. През зимата в средата поставяха желязна четвъртита печка, която гореше през цялото денонощие. Около нея се настаняваха двеста-триста ранени. Като се наспиваха след предната линия, постепенно започваха да се запознават един с друг, младите - да се групират по интереси. Даже да играят на карти. Понякога през нощта при светлината на маслената лампа можеше да се чуе под тихия звук на балалайка някоя от популярните песни. А понякога и войнишки фолклор. ("Първият снаряд удари във бензина, излетях от танка, сам не зная как. Хубаво е, братя, ако ти си жив - няма да съм вече в танка си танкист. Рано сутринта викат ме на разпит: ти защо, подлецо, там не изгоря? Хубаво е, братя, ако ти си жив... Много съм виновен, казвам им така - утре при атака ще съм изгорял..." и т. н.).

Когато кракът ми започна да оздравява, захванах да излизам в града. Наблизо имаше импровизиран пазар, където продаваха семки, махорка, мляко, топли картофи и още други неща. Но се оказа, че нямам спестовна книжка и не мога да си получа заплатата. Разбираемо е в общи линии, че такава книжка не бях имал никога, защото за какво биха ми послужили парите на предната линия? Но освен шинелчето имах и жилетка от овча вълна, която продадох и купих бутилка цвеклов самогон. После отнесох на пазара едни топли памучни гащи - наближаваше пролетта, снегът се топеше. Раната ми ту оздравяваше, ту се отваряше пак, превързваха ме два пъти в седмицата. Нямах никаква връзка със своята дивизия, никой не идваше оттам и в това нямаше нищо чудно: болницата не беше на нашата армия. Но какво става на фронта в общи линии следяхме - всеки ден докарваха ранени, те разказваха. Особен наплив имаше, когато започна настъплението на юг, когато форсираха Буг.

Скоро преместиха болницата малко на север, край Знаменка. Отново - в колхозен обор, офицерите - в сградата на селското училище. Там започнаха да дават лек ароматен тютюн и аз се научих да пуша. Бях на двадесет години, а още не бях започнал да пуша - позор за един съветски офицер, както се подсмиваха старите пушачи.

Най-сетне преди поредното преместване на болницата ме изписаха. С още един оздравял - ранения танкист младши лейтенант Товакин - получих предписание да се явя в отдел кадри на 5-та танкова армия. Вървяхме пеш след фронта, който започна настъпление. От село на село, като всеки път нощувахме, където ни завареше нощта, там и се хранехме. Тогавашните украински села, два пъти ограбвани - от колективизацията и от войната, не бяха по-богати от беларуските. Наистина, сигурно не бяха толкова разрушени - там нямаше партизанско движение. Обикновено, когато се появявахме на прага, стопанката започваше да се оплаква: "Ай, с какво да ви нагостя, имам само фасул и барабой". За нас добре дошъл беше и фасула с барабоя. Понякога, наистина, получавахме и чашка самогон - смърдяща и мътна цвекловка, но и на това се радвахме.

Навсякъде по пътищата и селата питахме с Товакин за своите части и веднъж моят танкист надуши нещо, откри следите на своя танков корпус. Но аз нямаше защо да ходя там, не бях танкист и продължих търсенето сам. Пролетта беше вече в разгара си, снегът в Украйна се стопи тази година още през февруари. Пътищата бяха ужасни, целите в кал. Лепкавият украински чернозем отпаряше подметките и моите платнени ботуши се озъбиха. А край мене - войски, войски... Едни колони вървяха на север, други на запад или на юг - не можеш да ги разбереш... Веднъж седнах край пътя да си отдъхна, гледам как се влачи пехотата, а след нея започнаха да се точат впрегнати оръдия. На една от раклите за боеприпаси съзирам позната същество с мустаци - старши лейтенанта, взводния, с когото се разделих в нощта, когато ме раниха. Питам го - къде и откъде, как попадна тук? Защо да попадна, казва, никъде не съм ходил, само преминах към батареята. А къде е нашата дивизия? - попитах аз. Ето я, вика, прехвърлят я на друг участък. Учудих се: пред мене беше минал моят полк и нито един познат човек. А старши лейтенантът казва: "Няма да видиш познати, няма ги. А защо изобщо ти трябва да се връщаш в тази дивизия, никак не ѝ върви, все я бият. Потърси нещо друго". (Наивен човек - смяташе, че някъде има дивизия, на която ѝ "върви".) Но тогава му повярвах и направих това, което ме посъветва.

След един ден открих в едно оцеляло имение щаба на 4-та гвардейска армия, показах си документите, попълних необходимите анкети и ме изпратиха в 252 стрелкова дивизия. Почти щастлив излязох навън. Наоколо беше тихо, фронтът се местеше, само от едната страна нещо доста подозрително гърми, сякаш някой удря с чукало в земна чутура. Попитах един офицер, когото срещнах, дали знае къде да търся 252 стрелкова дивизия. Той ме поглежда внимателно и ми показва с ръка натам, където гърмеше. Върви, казва, към гърмежите, няма да сбъркаш. И тогава аз съжалих малко за срещнатата по пътя дивизия, която отиваше в тила. Но беше късно. В същия ден щабът на дивизията ме назначи за командир на взвод от батарея с 45-милиметрови оръдия към стрелкови полк.

(Следва)

събота, ноември 14, 2015

Пречки и опасности - II

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Пречките и опасностите от вътрешен произход идваха от люде из българската среда и от люде и чиновници из турска среда, из сръбската и гръцка пропаганда.

Скоро след основаването на революционната организация се явиха люде, които бяха принципни нейни противници поради своите великобългарски политически схващания или поради лични материални подбуди. Това бяха така наречените еволюционисти, начело на които стояха директорите на гимназията в Солун и някои учители, родом от България и Македония, които проявиха опити да обсебят организацията и да ѝ дадат насока според разбиранията си. Същата цел преследваха ръководещите лица при Екзархията.

За тази цел в Солун станаха две-три събрания по инициатива на опозиционерите. Но и тук те не успяха, защото мнозинството от стеклите се на събранията граждани бяха люде, посветени в революционното дело, и не оставиха в техни ръце управлението на читалището, чрез което те проектираха да предприемат контраакция против революционната организация.

Въпреки явните неуспехи опозиционерите не се отчаяха и продължиха борбата като основаваха революционно братство.

С дохождането в Солун на А. Шопов (1896 г.), след безуспешния му опит да ме привлече и постави под свое влияние, по негова инициатива се направи четвърти опит за борба с революционната организация; основа се революционно братство с председател Ив. Гарванов. Революционното братство се оформи като такова през месец март 1897 г. През м. юни 1898 г. то изпрати до свои привърженици в провинцията окръжно. През същото време дойде при мене д-р Хр. Татарчев и ме запита дали и ние не трябва да изпратим окръжно с наставления как да се отнесат нашите привърженици към окръжното на революционното братство. Тогава в централния комитет бяхме останали само ние двамата: Хр. Матов и Пере Тошов не бяха в града. Въпросът обсъдихме обширно, защото виждахме, че тоя нов комитет ще всее пакостен раздор между учителство и гражданство. Спряхме се да не се изпраща от наша страна окръжно, а да следим как ще погледнат нашите съмишленици на тая инициатива и, ако учителството и гражданството бъдат с нас, братството ще капитулира. При лична среща с наши хора обаче ние обяснявахме, че основаването на нова революционна организация ще е пакостно за освободителното движение в Македония: неминуемо ще се явят борби сред учителството и гражданството. След време дойдоха и другите членове на централния комитет, които се съгласиха с решението на двамата ни. Имахме сведения, че отговорите от провинцията на окръжното на революционното братство бяха неблагоприятни. Изобщо, революционното братство имаше малцина привърженици и то само в Прилеп, Кавадарци и Сер. През м. октомври с. г. управата на революционното братство изпрати ново окръжно, с което се препоръчваше на съмишлениците му да открият в градовете пансиони, в които да се приберат деца на влиятелни граждани и селяни. Идея и инициатива хубава, но главно целяща да привлекат на своя страна влиятелни граждани и селяни, а после да бъдат поставени в враждебни действия с революционната организация.

При управата не революционното братство влизаха Ив. Гарванов, Хр. Ганев, А. П. Стоилов, А. Наумов, К. Г. Самарджиев и др. — всичко 14 души. Всичките бяха привърженици на революционната организация, но заявяваха, че целта на революционното братство е да групира в себе си по-въздържани елементи, които да работят за освобождението на Македония по легален път. Истинските мотиви, обаче, за основаването на революционното братство бяха: 1. членовете на братството, прикрити зад маската на легална дейност, да не се излагат на рискове и лични жертви и 2. организираната маса да бъде подчинена на нарежданията на Екзархията и респективно на Македонския върховен комитет в София. Управата на революционното братство бе насочила борбата си лично против д-р Хр. Татарчев и мене, та като ни махнат от централния комитет, да могат да обсебят революционната организация. Те разсъждаваха така: щом Татарчев и х. Николов, като лица на свободни професии, бъдат изменени от централния комитет и бъдат заместени с двама свои хора, останалите членове на централния комитет, като чиновници, ще бъдат повлияни и цялата революционна организация ще бъде обсебена. Макар и да ни бяха известни намеренията им, Татарчев и аз нямахме нищо против влизането в централния комитет на двамата техни чиновници, но като предварително условие искахме да дадат клетва за верност към статутите на революционната организация, каквато те дълго време отказваха да дадат. Тази беше главната причина, дето дълго време не можахме да се помирим. Но след като те се съгласиха да положат клетва, помирението се постигна.

Когато техното последно окръжно било получено в Скопие, Хр. Матов ни писа защо пречим на тия хора да влязат в редовете на революционната организация. Обяснихме му всичко и го повикахме да дойде в Солун, да се срещне с тях и да уреди въпроса с влизането им в организацията. Матов дойде, срещна се с тях, но си замина разочарован от тях. В разговора си с К. Г. Самарджиев последният му казал: „Отстранете от централния комитет Хр. Татарчев и Ив. х. Николов; с тебе и П. Тошев лесно ще се разберем.“ Имайки предвид настроението им лично против мене, аз на два пъти си давах оставката от членството ми в централния комитет, която другарите ми не приемаха.

До постигането на помирението ръководителите на революционното братство в борбата си с членовете на централния комитет прибягваха към всевъзможни и некрасиви и осъдителни поводи и действия. Те бяха писали няколко пъти в София до върховния комитет, рисувайки ни за много опасни хора за националното дело в Македония, вследствие на което требваше да даваме писмени и лична обяснения при отиването ми в София. За илюстрация на похватите им спрямо членове от централния комитет ще посоча два-три примера.

През м. август 1899 г. настоятелството на революционното братство, всички „легални“ и „мирни“ хора, решили да ме убият. През същия месец една вечер седя в градината на Бошнак хан и чакам да дойдат откъм входната врата пристигнали от провинцията пътници, за да получа писма. По едно време дойде при мене Ив. Велков, стар мой приятел, но после минал на страната на революционното братство, и ми каза: „В името на старото ни приятелство, ще стана клетвопрестъпник, за да спася живота ти. Снощи настоятелството на революционното братство те осъди на смърт. След половин час ще дойде убиецът да изпълни решението. Вземи мерки!“ Без да мърдам от мястото, спокойно го запитах:

— Кой е убиецът и какъв е той?

— Един наш тиквешанец, — каза той.

— На каква е възраст?

— На около 35 години, пълен, обръснат.

— Как е облечен?

— С нов сив доков костюм.

— Познава ли ме?

— Не!

След това Ив. Велков си отиде. Аз останах на мястото си и понеже нямах револвер, чаках да дойде някой от нашите момчета, като до тогава се уповавах на здравия си бастун. По едно време пристига Ив. Гарванов, влезна в гостилницата да вечеря и седна до източната врата срещу мене. Аз наблюдавам минаващите и идващите откъм улицата. По едно време забелязах едно лице с черти каквито Велков ми беше описал. Той се наведе към прозореца, за да види Гарванов. В това време аз станах, минах зад гърба му и се отзовах на отсрещния тротоар на улицата, наблюдавайки двамата. Гарванов му говореше и жестикулираше с ръце и без да ме вижда му посочи да върви към Коломбо. Върнах се пак в градинката и наблюдавах Гарванов. След няколко минути дойдоха 5—6 наши момчета. Дойдоха още Хр. Матов и Велко Думев, на които разказах историята. Тръгнахме към къщи, като всички другари ме заобиколиха. След тая постъпка на революционното братство ние имахме всички основания да избием членовете на настоятелството му. Не сторихме това и се държахме спокойно. Това навярно ги накара да се отнесат отново в София и да искат ходатайството на Македонския върховен комитет за приемането им в редовете на революционната организация.

През ваканцията на 1897 г. в централния комитет бяхме останали сами с доктора и за помощник определихме за временен член в централния комитет Григор Попев, шурея на К. Г. Самарджиев. Като роднина на последния Гр. Попев имаше възможност да узнава какво се мисли и говори сред членовете на революционното братство за членовете на централния комитет. През м. септември с. г. Гр. Попев дойде в книжарницата и ми каза: „Сега оставих Самарджиев и В. Кънчев да говорят разни нелепости по адрес на революционната организация и членовете на централния комитет. Тия хора требва да бъдат убити!"

— Ние сме си заложили главите за доброто на българите, та ние българи ли ще убиваме? Никога няма да се съглася на такова нещо. Ако тия хора от заблуда или от друго нещо сега са наши противници, утре ще бъдат наши съратници.

Подир две седмици Гр. Попев пак докладва по тоя въпрос и направи същото предложение, което не се прие. Същият докладва за получено от К. Самарджиев анонимно писмо с оскърбително съдържание за семействата Самарджиеви и Кондови и изтъкна, че Самарджиев подозира, че писмото е писано от мене. Заявих, че подобни мерзости не съм способен да върша и помолих да се избере четиричленна комисия, която да проучи въпроса и да намерят автора на почерка. Комисията се яви при Самарджиев, но той не даде писмото.

В началото на 1900 г. Гр. Попев ни съобщи, че В. Кънчев предложил на революционното братство да се убият 2—3 видни българи в Солун и да се пръсне слух, че те са убити по решението на Централния комитет и по такъв начин организацията да бъде изложена пред гражданството, което да се отврати от нея и мине в редовете на революционното братство. Тоя пъклен проект ни накара да действаме направо пред Негово блаженство Екзарха, като подробно бъде уведомен. За целта бях изпратен в Цариград. Изложих подробно въпроса лично на Н. Блаженство и му заявих от името на Централния комитет, за да не се прибягва към кръвопролитие, В. Кънчев в срок от 10 дни да бъде уволнен от служба при екзархията и си замине в България. След като проучи въпроса Н. Блаженство уволни Кънчев от служба, който в казания срок замина в България.

В началото на м. септември 1900 г. в Солун пристигна поручик Ив. Камбуров. Яви се при мене в книжарницата и поиска да му уредя среща с Централния комитет в щелия му състав. Още същия ден се събрахме и в събранието ни съобщи какви писма са били пращани от революционното братство в София, като накрая предложи двете организации да се слеят в една. Обяснихме му, че те представляват една малка група, че те молят да бъдат приети в революционната организация, а някои от тях могат да бъдат избрани и в Централния комитет, но трябва да дадат клетва за вярност към статутите на организацията. Камбуров намери предложението ни за приемливо и им го съобщи той лично. След известно колебание те приеха нашит условия. Когато ни стана известно тяхното съгласие, пратихме Пере Тошев да ги закълне. С това се тури край на тая пакостна междуособица. След клетвата на настоятелството на революционното братство поверихме му ръководството на Солунския революционен окръг, който до тогава се ръководеше от Централния комитет. Отсега вече последният се занимаваше само с общото ръководство на революционната организация.

Спокойствието на революционната организация се нарушаваше и от дейността на нейни недисциплинарни членове — легални и нелегални. Ще спомена само един типичен случай. През 1900 г. Лазар Димитров, окръжен ръководител в Одрин, ни писа, че учителят Йотов не искал да предаде на касиера събраните организационни суми, а ги държал в себе си. Тоя Йотов преди три години беше ученик в солунската гимназия и по молбата на баща му бях му настойник, та го познавах добре. На заминаване за София, отбих се в Одрин, повиках го при мене и му казах да предаде парите на Лазар Димитров. Той обаче отказваше да ги предаде на Димитров, а даваше ги на мене. Казах му, че парите требва да се дадат на прекия окръжен началник и нищо повече. Въпреки упорството му, най-после се съгласи да предаде парите по принадлежност, но на другия ден той замина за България.

Когато през м. август 1900 г. се върнах в Солун, съобщиха ми, че в Будапещенския в. „Pester Loyd“ имало дописка, в която се съобщавало, че в Македония има революционна организация, че Централния й комитет се намира в Солун и сe ръководи от д-р Хр. Татарчeв, Дамян Груев и от мене. Същата дописка бе препечатана и в румънския в. „Jundepedãns Roumaine“ Авторът и източникът на тая дописка не ни бе известен, но всички ние бяхме силно разтревожени и очаквахме арестуването ни от турската полиция.

Предишни части от записките на Иван х. Николов: 1. Младежки революционни копнежи; 2. Дейността ми до 1893 година; 3. Основаването на ВМРО; 4. Мерки за засилване на революционната организация; 5. За нашите солунски книжарници; 6. Становището на Централния комитет спрямо Върховния македонски комитет в България; 7. Първите материални средства, организиране на терористите и доставка на оръжие; 8. Основаване на Четническия институт. Изпращане на списъци в Екзархията. Конгресът през 1899 година. 9. Пречки и опасности I.

петък, ноември 13, 2015

Пречки и опасности - I

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Пречките и опасностите за революционната организация се явиха още в началото. Те имаха външен и вътрешен произход. Външните пречки произлизаха от действията на българското правителство и македонската емиграция в княжеството, които продължаваха да са носители на великобългарския идеал: обединението на българските земи чрез пряката въоръжена намеса на официална България, поради което на нашето движение се гледаше като на сепаратистично. Вътрешните пречки произлизаха от наши еволюционалисти и от турското правителство.

1. Българските политици и общественици, се ръководеха от завета за осъществяването на Сан-Стефанска България, без да държат сметка за стремежите на сръбските и гръцки държавници, които винаги са претендирали върху Македония и са действали за присъединението ѝ към техните кралства или, най-малко, за дележа ѝ между трите балкански държави.

Как гледаха на македонския въпрос ръководните лица на България, най-добре илюстрира срещата и разговора ми с Лука Въжаров, главен секретар при управлението на Радославов.

Лука Въжаров ми беше близък приятели от детинство, та когато през идните ваканции отивах в София по служебна или по частна работа, винаги се срещахме и говорехме по македонския и другия въпроси. През 1899 г., м. август, отидох в Министерството да го видя и поздравя с новия му пост. Той ми зададе въпрос: как отива революционната организация и какво се цели да се постигне чрез нея. Отговорих му както всякога, че се стремим да извоюваме автономия на Македония, като за това тя очаква подкрепата на българското правителство. Отговори ми, че българско то правителство е против автономията на Македония.

— Защо е против?

— Защото, ако се даде автономия, ще се явят партии, каквито се явиха в Източна Румелия, които не ще искат да присъединят Македония към България. Правителството действа за присъединението на Македония към България.

— Българското правителство е на погрешен път, — му отговорих. - Преди всичко, присъединението на цяла Македония е невъзможно, защото над нейни части претендират гърците и сърбите. Присъединението на цяла Македония към България ще може да стане само при една победоносна война с Турция, на която на помощ ще се явят Гърция и Сърбия. Ако ли гърците и сърбите воюват заедно с България срещу Турция, те ще искат части от Македония: ще бъдат за разкъсването на Македония. А ние искаме да запазим Македония цяла в нейните географски граници, което може да се осъществи чрез исканата от нас автономия. Така освободена Македония ще представлява една втора България, макар и неприсъединена към майката отечество. От автономията България и българският народ само печелят. След извоюване автономията на Македония може да се действа и да се дойде до федерирането ѝ с България на първо време, а после и федерирането на всички балкански държави.

Разделихме се с противоположни разбирания.

2. Македонската емиграция в България в мнозинството си често падаше под влиянието на прокарваната правителствена политика по македонския въпрос и предприемаше действия, които косвено пречеха на правилното развитие на освободителното движение, което през първите пет години беше предимно легално движение.

През м. януари 1898 г. в София се основа Македонски комитет с цел да осведомява общественото мнение в България и странство с положението на Македония и да дава правилно осветление по македонския въпрос. Веднага Централният комитет ме делегира в София. Пред Тр. Китанчев изложих мнението на Централния комитет за характера и дейността на Софийския македонски комитет, че той трябва да подпомага революционната организация, според законите на страната — морално и материално, и че нищо самостойно няма да предприема в пределите на Македония.

Тр. Китанчев подчерта легалния и помощния характери на македонската емигрантска организация, но след няколко месеца за наша и негова изненада се предприе Мелнишката и Доспатската въоръжена акция, която смути Централния комитет и предизвика репресиите и бдителността на турската власт. Централният комитет скоро се окопити и използва тая акция за агитационно средство, казвайки на посветените хора и обществото, че емигрантите в България и българското правителство са готови да ни помагат и затова ние трябва да се приготвим за едно въстание, колкото се може по-скоро. Същият, за да дава правилно осветление по македонския въпрос пред съответните места и за да следи живота на революционната македонска емиграция в България, както и за да се събират материални средства и привличат подходящи лица за нуждите на организацията, реши да изпрати свой пълномощник — задграничен представител в София — Гьорче Петров, чрез когото Централният комитет се постави във връзка с външните фактори и имаше възможност да бъде в течение на всичко, което е в връзка с освободителното ни движение.

През зимата на 1897 г. пристигна в Солун инкогнито Ив. Цончев. Срещнахме се с него; осветлихме го с целите и средствата на революционната организация и нейните нужди и го помолихме да работи всред българското офицерство и общество за подпомагането й морално и материално. Иван Цончев възприе становището на Централния комитет.

През 1898 г. Гьорче Петров уведоми Централния комитет, че офицери македонци с взели инициативата за основаване на офицерски братства за подпомагане македонското освободително движение и че те представляват надеждна сила за материалното подпомагане на освободителното движение. Заминах през лятото в София, от тука за Шумен, дето срещнах Т. Давидов и др. офицери и ги помолих да подкрепят материално освободителното дело. Те не ми обещаха нищо, понеже Ив. Цончев отсъстваше. Върнах се в Солун отчаян.

Предвид на това, че средства отвън не постъпваха, решихме и наредихме, щото всеки посветен работник, който иска да има оръжие, да внесе стойността на съответните ръководители, които да закупят такова. Въпреки това постъпленията бяха много слаби и въоръжаването на по-светените хора вървеше трудно.

Безпаричието ни накара да се отнесем до Върховния комитет да подпомогне организацията. Гьорче Петров обаче ни съобщи, че докато в тоя комитет стоят начело сегашните му членове Димитър Ризов, Андрей Ляпчев и др., не може да се очаква никаква помощ. За тази цел съобщи ни, че той е влязъл във връзка с офицерите, взели участие в Мелнишката акция през 1896 г., които, ако успеят да вземат в свои ръце управата на Върховния македонски комитет, обещавали да бъдат изцяло на наша страна и на наша услуга. Макар и да беше наш представител в София, на някои работи не вярвахме на Гьорче, та Централният комитет реши да замина аз за София и да узная как стои въпросът. Гьорче Петров уведоми офицерите и те още на другия ден сутринта се явиха при мене в хотела. Дойдоха: Б. Сарафов, Бозуков, Т. Давидов, Кр. Българията и още двама. Разговаряхме цели 4 часа за целите и нуждите на революционната организация. както и за това, че всички други организации извън Македония, които имат за цел да подпомогнат освободителното движение, требва да с само в помощ на ВМОРО. Понеже възприеха становището на Централния комитет, в последната ни среща казах им, че Гьорче Петров, като пълномощник на Централния комитет, ще нареди, щото в предстоящия конгрес те да бъдат избрани в управата на Върховния македонски комитет. Разговорите ни траяха няколко дни. През това време Д. Ризов няколко пъти ме покани да се срещнем и поговорим по организационни въпроси. Обещах му, че след като си свърша частната работата, за която съм дошъл в София, ще се срещнем. Когато отидох в квартирата му на висок глас ми каза: „Толкова дни сте тук и не намерихте време да се срещнем и разменим мисли по нашите въпроси. Вие ни игнорирате, вие ни обиждате и пр. А ние всеки ден и всеки час ви очаквахме да поговорим, какво да направим в предстоящия конгрес“. Отговорих му, че по тоя въпрос требва да говоря с Г. Петров, който е задграничен представител на Централния комитет.

— Ние не искаме да имаме работа с Г. Петров — не сме в добри отношения с него. С нетърпение чакахме да пристигне някой от вас солунчани и да се разберем.

— Ние пък от Солун не можем да се бъркаме във вашите работи тук. Говорете с Гьорче. Каквото направите с него, ще приемем.

— Тогава нищо няма да стане.

Разделихме се, без да стигнем до никакво споразумение.

В конгреса офицерите успяха да бъдат избрани в управата на комитета и след това получихме чувствителна подкрепа. Но подир време и те почнаха да действат на своя глава.

През м. май 1900 г. дойде в Солун Софр. Стоянов. Срещата ни с него се състоя в квартирата на Хр. Матов, който живееше в къщата на италианец. Пръв заговори Софр. Стоянов и постави следния въпрос:

— Вие имате свой представител във в Върховния комитет в София. В името на взаимността и Върховният комитет требва да има свой представител в Централния комитет.

— Прието — му отговорихме. - Нека Върховният комитет изпрати своя човек при нас. Но и без това ние всичко съобщаваме на Върховния комитет, у нас няма нищо скрито и покрито.

— Но ние искаме да изпратим подготвени във военното изкуство хора, които да ръководят четите и обучават населението във военното изкуство.

— И това е прието. Само че всички ваши хора (офицери), като влязат в Македония и заемат районите си, те вече няма да с ваши хора, а ще с хора на Централния комитет, който ще е тяхно пряко началство и изключително на който ще се подчиняват.

— Ами как ще става влизането на нашите хора в Македония? Местните ръководители няма ли да се противопоставят и от това да произлязат нежелателни конфликти?

— Вие ще ни съобщите имената на лицата и кой къде иска да работи, а ние ще наредим до местните ръководители да ги приемат в районите си Ваши хора могат да заемат учителски и инспекторски длъжности, та по-леко да изучат топографията на района си. За улеснение можем да ви пратим подписани писма и вие да им ги давате попълнени с имената им, та писмата да им служат като открити листове пред местните комитети.

— Радвам се, че сте готови на изброените отстъпки, — заключи С. Стоянов. - Сега още един въпрос. Вие сте хора цивилни. Докато траеше периода на организирането на народа и създаването на революционните организации, вие, като ръководители, бяхте на мястото си. Но отсега, когато се пристъпва към военно обучение на организирания народ и ще требва да се пристъпи и към въоръжени акции, ръководството требва да бъде поето от компетентни хора, с каквито Върховният комитет само разполага. Затова последният требва да поеме върховното ръководство на освободителното дело, а централният комитет да бъде в негова помощ.

Отговори му се, че това не може да бъде по много съображения, най-важното от които е, че сърбите и гърците, като узнаят какво революционното движение се ръководи от София, а не от Солун, т. е. от вътрешността на Македония, че от София се пращат чети и пр., и те ще основат подобни комитети, ще пращат чети в Македония и по такъв начин за революционната организация ще се открият два нови фронта.

Затова ръководството на освободителното движение трябва да бъде и за в бъдеще в ръцете на Централния комитет, който е върховен институт на революционната организация. Всички други македонски организации, които с вън от територията на революционната организация, са и трябва да бъдат помощни организации. С това се приключиха разговорите ни с Софр. Стоянов.

Въпреки направените от Централния комитет отстъпки, Върховният комитет нищо не направи: не изпрати свой човек делегат в Централния комитет, не изпрати и военни в Македония, както бяхме уговорили.

През лятото същата година заминах за София. При една среща с Б. Сарафов, последният ми каза.

— А бе х. Николов, защо не приемете хората от революционното братство в организацията? Не можем да видим спокойствие от техните оплаквания против Централния комитет и особено против теб.

— Вратите на организацията с отворени за всички родолюбци. Но за това има ред. Всеки желаещ да работи за освобождението на Македония и да влезе в редовете на организацията, требва да изпълни уставните постановления; требва да даде клетва, че ще работи вярно на организацията. След като дадат клетва и видим делата им, ще бъдат приети, като за достойните ще има място и в Централния комитет. Аз лично ще отстъпя своето място, за да бъда заместен от някой от тях. Но трябва да дадат клетва.

— Е, да прави сте! — отговори Сарафов.

Предишни части от записките на Иван х. Николов: 1. Младежки революционни копнежи; 2. Дейността ми до 1893 година; 3. Основаването на ВМРО; 4. Мерки за засилване на революционната организация; 5. За нашите солунски книжарници; 6. Становището на Централния комитет спрямо Върховния македонски комитет в България; 7. Първите материални средства, организиране на терористите и доставка на оръжие; 8. Основаване на Четническия институт. Изпращане на списъци в Екзархията. Конгресът през 1899 година.