СЛУЖБОМЕР

сряда, септември 30, 2015

Марсианска вода срещу московска газирана

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Още в първите часове след изказването, което Путин направи пред Общото събрание на ООН, руският политологичен истаблишмънт преливаше от любов към своя вожд – коментарите се сипеха един след друг, от ласкателен към по-ласкателен. В тази част от атмосферата, която виси над Русия, проблясваха лъжи и просветваха неистини. Шехерезада със своите приказки е тъпа източна красавица, ако се сравнят нейните думи край ложето на цар Шахрияр с коментарите да речем на Вячеслав Никонов.

Докато Путин овладяваше невинността на Общото събрание, внукът на Молотов (едва не написах – и на Рибентроп) разказа най-увлекателната приказка – за марсианската вода. Ако съдим по съобщението на агенция ТАСС, Никонов е казал: „Не случайно САЩ проведоха една толкова съществена и безпрецедентна акция, организирайки паралелно с изказването на Путин пресконференция на NASA, на която беше обявено, че на Марс е открита вода“. Следователно, както твърди Никонов, американците са се опитали да затъмнят ярката реч на руския президент с някакво си нищожно откриване на вода на една далечна планета. А ако се вярва на протокола, Путин би трябвало да е закъснял специално за произнасянето на своята реч (с повече от един час – бел. прев.), за да може NASA да го затъмни.

Самото изказване на Путин Никонов нарече „съдържателна, сурова реч, която не се равнява по САЩ и техните съюзници и формулира принципи, по които се предлага да се изграждат международните отношения, като се набелязват конкретни стъпки за решаване на най-важните международни проблеми“. Никонов даже спомена, че Путин е защитил „международното право и ООН като ключов компонент от цялата система за международна сигурност“. Иначе казано – по отношение на Сирия Путин говори за международно право, а що се отнася до Украйна, Грузия, Молдова и Азербайджан – лично негова работа е да воюва ли там, или да не воюва.

Още няколко дена ще наблюдаваме фойерверките на коментарите, които за 15 години са се научили да говорят многобройните кремълски „експерти“ и „аналитици“. За това те получават заплати и хонорари, един през друг възхвалявайки гения на Путин, неговия блестящ ум, талант и мъдрост. Можем да вземем от лавицата книга с изказвания на номенклатурни мазници по време на многобройните комунистически конгреси от съветско време – никаква разлика. Все още са традиционни чиноподчинението, раболепието и любовта към царя.

Едва ли някой се съмнява, че ходенето на Путин до Ню Йорк и изказването му са от порядъка на вътрешните руски събития. Освен руснаците, разбира се: те продължават да смятат, че Русия е пъпът на земята и се вслушват в думите на Путин, проучват ги, анализират ги и правят изводи. За вътрешноруския информационен пазар, който се нарича пропаганда, Путин на трибуната на ООН е много важно събитие. Руснаците не видяха другите изказвания, на тях това изобщо не им е нужно, за 15 години пропагандата е превърнала населението в безволева маса, която не е способна нито да анализира, нито да мисли, а още повече да разсъждава.

Общото събрание на ООН е съвещателен, директивен и представителен орган на Организацията на обединените нации, който се събира всяка есен. За цялата история на Събранието, от 1946 година насам, на него ръководители на СССР и Русия са се изказвали само 11 пъти. Четири пъти за единадесет години като ръководител на СССР се е изказвал Никита Хрушчов. Толкова пъти Путин, Елцин се е изказвал два пъти, Медведев и Горбачов – по един път.

Най-просташко е изказването на Хрушчов през октомври 1960 година, когато Първият секретар на ЦК на КПСС заедно със своята делегация тропа с крака и удря с юмруци по банката. Не с обувка – това е шега на един фотограф, който прави неотговарящ на истината монтаж, но в края на сесията на Общото събрание съветската делегация е глобена с 10 хиляди долара. Всичките останали изказвания на съветските и руските лидери са слабо забележими събития, включително речта на руския президент Дмитрий Медведев през септември 2009 година, когато той изтърси една фраза, от която мнозина изпаднаха в недоумение. Разказвайки за войната през 2008 година, Медведев изведнъж заяви: „Безотговорните режими не трябва да имат никакви възможности да скарват помежду им другите страни“. Двусмислицата беше очевидна – така по принцип като „безотговорен режим“ изглеждаше Русия, която е решила да скара грузинците и осетинците.

Първото изказване на Путин през 6 септември 2000 година беше съвсем незабележимо, той говореше за демилитаризацията на космоса и за отказа от използване в световната промишленост на обогатен уран и на чист плутоний. През септември 2003 година Путин произнесе великолепен тезис – „на съвременните заплахи за цивилизацията сме в правото си да противопоставяме само тези колективни отговори, чиято легитимност не предизвиква съмнения“. По това време Путин бомбардира Чечня, след пет години започна войната в Грузия, след единадесет – в Украйна. През 2005 година Путин отново летя до Ню Йорк и предложи на Общото събрание да се координират усилията за борба с тероризма, едновременно с това помагайки на диктаторски режим да разпространява тероризма по цял свят.

Изказването на Путин на 28 септември 2015 година беше съвсем обичайно. В своята реч той спомена 6 пъти Сирия и само четири пъти Украйна. Оказа се, че Путин се интересува повече от тероризма – 11 споменавания. Терминът „право“ – един път в контекста „права на човека“ и два пъти при споменаването на словосъчетанието „международно право“. За „правата на човека“ в Русия едва ли си струва да говоризм – за нарушенията, за потискането на свободата на словото, за извънсъдебните разправи и за политическите преследвания международните организации пишат цели петнадесет години, откакто ръководител на Русия стана Путин. А с „международното право“ Путин преигра. В точка четвърта на член 2-ри от Устава на ООН пише: „Всички членове на ООН се въздържат в международните си отношения от заплахи със сила или от използване на сила както срещу териториалната неприкосновеност или политическата независимост на която и да е държава, така и по какъвто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации“. През последните 7 години жертви на неспазването от страна на Русия на Устава на ООН станаха Грузия и Украйна.

Мисля, че няма смисъл да се анализира текста на изказването на Путин. Правех това през първите няколко години и винаги се поразявах от лицемерието на спийчрайтърите, пишещи волно думи за демокрация във всичките речи на един човек, който изобщо не разбира от демокрация. Участието на Путин на Общото събрание е необходимо за социологическите изследвания, за седящите пред телевизора милиони руснаци, винаги мечтаещи за „силна ръка“, но получили за ръководител един невзрачен човек. Мисля, че Путин отиде в Ню Йорк изключително заради спасението на своя имидж пред руснаците и за да отложи своя край, който изглежда неминуем в близко време. Говорейки за историята на създаването на ООН, Путин неизвестно защо не спомена, че през 1939 година СССР е изгонен позорно от състава на Обществото на народите, предшественика на ООН, заради предприетата от Сталин агресия срещу Финландия.

И, разбира се, речта на Путин е хранилка за „експертите“, те още дълго ще предъвкват нищо незначещите думи, ще им придават блясък и сияние. Например някой си „политолог“ Сергей Судаков заявил, че „Владимир Путин, макар да е постигнал победа, не е заспал на лаврите си за сметка на загубилата американска страна“. Неочаквано за изказването на Путин се обади бившият журналист Андрей Бабицкий, който написа в акаунта си във Фейсбук, че речта му е била „уникална“: „Той много внимателно засяга проблемите, свързани с Крим и Донбас, защото те предизвикват рефлекторна идиосинкразия у западния човек. А именно този човек седеше в аудиторията и да бъде отблъскван би било неразумно. Путин е добър политик“. Същият този Путин преди петнадесет години нарече Бабицкий предател. Сигурно се е пошегувал, както винаги.

понеделник, септември 28, 2015

„Приказка на приказките“

Преди да кажа нещо за филма „Приказка на приказките“ („Il racconto dei racconti“, 2015 г.) на Матео Гароне, не мога да не отдам дължимото на един забележителен италиански автор.

Знаем за Шарл Перо и неговите приказки, знаем за Братя Грим и техните приказки, а Джамбатиста Базиле (Джован Батиста Базиле, по старому), първият сред първите събирачи и разказвачи на народни приказки, сме го избутали в ъгъла, където се е покрил с праха на забравата.

А Пепеляшка, Палечко, Котаракът в чизми, Рапунцел, Снежанка, Спящата красавица и Червената шапчица се появяват за първи път в книгата му „Пентамерон“ („Pentamerone“), известна повече с по-дългото си заглавие „Приказка на приказките или забавления за малки деца“ („Lo cunto de li cunti overo lo trattenemiento de peccerille“), написана на неаполитански диалект, типично за традициите на онова време, когато все още няма утвърден книжовен италиански език.

Едно сравнение само: книгата на Базиле излиза през 1634 година, приказките на Шарл Перо се появяват през 1697 година, а на Братя Грим (първият том) – едва през 1812 година (между другото Якоб Грим дава много висока оценка на „Приказка на приказките“).

Между тримата автори и техните „еднакви“ приказки обаче има много съществени разлики, а една от най-очебийните е, че в приказките на италианския автор (казвам „на“ по традиция, защото всъщност приказките на Базиле, Шарл Перо и Братя Грим са преразказани народни приказки, битували по това време из цялата Западна Европа) гъмжи от елементи, които никак не изглеждат предназначени за деца, поне от наша гледна точка (Шарл Перо е изгладил текста галантно по френски, за приказките на Братя Грим съм чувал, че се пускат за деца преработени, но не съм виждал никъде непреработените, за да направя сравнение и да кажа дали е така): насилия, жестокости, вулгарен език.

Спящата красавица например във варианта на Базиле е изнасилена в съня си от преминаващ случайно чуждоземен крал (авторът казва, че кралят "обрал цветовете на любовта", ама то си е пак чиста проба изнасилване), а Пепеляшка е подучена да убие мащехата си (първата, защото после идва втора) и я убива без изобщо да се замисли, ето съответния откъс (преведен от руски, на български книгата не е издавана):

„- Когато баща ти излезе от къщи, кажи на мащехата си, че искаш дрехи от старите, които се намират в килера в големия сандък, за да запазиш тези, които са на тебе. А тя ще бъде радостна да те вижда цялата в кръпки и дрипи. Ще отвори сандъка, за да ти избере нещо по-вехто, а на тебе ще каже: „Подръж капака“. Когато започне да рови вътре, пусни капака да падне с всичката си сила и да ѝ строши врата…

Като чула това Цецола (така се казва пепеляшката на Базиле – бел. прев.), всеки неин час станал по-дълъг от хиляда години. И накрая успяла да изпълни съвсем точно това, на което я научили…“

А филмът „Приказка на приказките“, спечелил „Златна палма“ на Фестивала в Кан през тази година и създаден по три приказки от книгата на Джамбатиста Базиле, го срещнах на едно място определен като „fantasy horror film“, но мисля, че това „horror“ е малко пресилено (къде по-horror филми съм гледал), за мене по-скоро клони към мелодрама.

ПРИКАЗКА ПЪРВА. Кралица и прислужница раждат по силата на магия (без бащина намеса) приличащи си като близнаци деца, между които се заражда истинско приятелство.


Кралицата обаче прави всичко възможно да раздели двете момчета.


По-нататък те ще трябва да докажат (и доказват), че приятелството стои над всичко.



ПРИКАЗКА ВТОРА. Един крал отглежда в стаята си огромна бълха, която обаче за негово голямо нещастие умира.


Използвайки случая, кралят поставя одраната кожа на бълхата в тронната зала и обявява, че ще даде дъщеря си на този, който познае от какво животно е.

Явяват се кандидати, но никой от тях не издържа изпитанието.


Накрая идва един орк и – о, ужас!


Кралската дума на две не става и оркът отвежда принцесата в пещерата си.


Нататък следват още приключения, но няма да ги разказвам, защото - ако някой реши да гледа филма, няма да му е интересно.

ПРИКАЗКА ТРЕТА. Живеят в едно кралство две сестри старици, но кралят си мисли, че в къщата им се крие неземна хубавица, и копнее за нея.


За да удовлетвори домогванията му, едната от сестрите ляга по тъмно в кралската постеля.


На сутринта обаче истината лъсва и кралят разбира с кого е прекарал нощта.


Стражите изхвърлят през прозореца старицата в пропастта под двореца, но тя се спасява по чудо и още по едно чудо се превръща в ослепителна красавица.


Кралят, който отива на лов, намира красавицата в гората и се оженва за нея, при което приказката би могла да свърши като повечето приказки, но за зла беда сестрата на кралицата, като научава истината, решава, че също трябва да се подмлади...


Режисьорът на филма Матео Гароне не представя обаче историите в тази последователност, в която ги представих аз.

Той ги разказва преплетени една в друга и това създава особена интрига на киноразказа.

Изобщо – много интересен филм и никак не съжалявам, че го гледах…

събота, септември 26, 2015

Моят избор за изборите

На местни избори не гласувам за партии, това съм го казвал винаги, гласувам за хора.

Ами ако от ДПС предложат качествен човек, попитаха ме веднъж едни познати, на което отговорих по единствения възможен начин: „Че откъде ще го вземат!“

Толкова за глупавите въпроси и техните лесни отговори.

Вярно е, че два пъти моят избор ме разочарова (първият кмет след промените Кирил Караиванов и сегашният кмет Калоян Илиев), в останалите случаи моите кандидати не спечелиха, така че – не мога да се оплача (ама от тези, които спечелиха срещу тях, мога!).

На избори, въпреки всичко, трябва да се гласува, забелязал съм, че после най-големите мръчкачи са именно тези, които в изборния ден са си стоели у дома, но това е друг въпрос.

Така че аз вече имам своя кандидат за кмет на община Ихтиман и това е господин Стефан Патъров (№ 14 в бюлетината).


Ще гласувам за него и няма да обяснявам защо, всеки има глава на раменете си, да мисли с нея, защото това станало вече пословично от няколко години филмче обяснява какво се случва след изборите, ако не си мислил с главата си.


А това е предизборният екип на господин Патъров, виждам там лица на познати хора, за които не само аз, но и много ихтиманци могат да кажат само добри неща.

За общински съветници ще гласувам също с листата на господин Патъров, като ще използвам правото си за преференция; листата (№ 14 също) е следната:

1. Стефан Ангелов Патъров

2. Кирил Иванов Узунов

3. Светослав Йорданов Георгиев

4. Адв. Петя Ангелова Керезова

5. Румен Тодоров Димитров

6. Георги Димитров Рачев

7. Д-р Мария Асенова Новакова

8. Евгения Ангелова Йорданова

9. Радостина Иванова Въртийска

10. Миглена Атанасова Стоянова

11. Иван Владимиров Чадаров

12. Инж. Владимир Петров Михайлов

13. Теодора Иванова Колева

14. Борислав Илиев Чадаров

15. Росица Борисова Търнаджийска

16. Йордан Кирилов Андреев

17. Д-р Цветко Йорданов Цветков

И на трето, но не на последно място – ще отбележа ДА на бюлетината от референдума за електронното гласуване и ще я пусна в урната.


петък, септември 25, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 9

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8.

9.

Озовахме се на гара Грязи, там започна новото сформиране. И тогава се оказа, че според тиловите закони 23-та година подлежи на мобилизация, а 24-та - още не. И всички нас, които бяхме 24-та година, ни събраха заедно. А трябва да кажа, че такива се оказахме малко, защото украинците не бяха глупави, не отиваха далече от домовете си, обикновено се връщаха. А аз къде да се върна? Беларус остана на хиляди километри, не мога да стигна. И бях принуден да се влача с другите. Построиха моя набор в една колона, дадоха ни по три самуна хляб и както си бяхме, с омазаните ватенки, въпреки зимата - с пилотки, ни отправиха в тила. Но отново под командването на един подполковник (от запаса) - да не се разбягаме.

Вървяхме към Саратовска област...

Хранехме се отново сами - кой каквото намери. Селяните понякога ни даваха да ядем, все пак бяхме в тила и у мнозина мъжете бяха на фронта, хората съчувстваха на войниците. Още повече на такива с жълто около устата като нас. Макар че зависи къде. По гарите, където всичко беше ограбено, за нас нямаше нищо, но по селата се намираше по малко. Докато стигнахме до Саратовска област, одрипавяхме и останахме без крака. Обувките ми бяха в такова състояние, че от тях ми се показваха партенките. А точно тогава започнаха студовете. Нямахме никакви топли дрехи. Помня, че някакв а лелка ми даде един плетен шал и толкова. Най-сетне се добрахме до гара Салтиковка в самия край на 41-ва. Там ни разпределиха по колхозите. Аз и един момък, Льошка Арлов (между другото от Вушачи), попаднахме в един близък колхоз... Селото беше голямо (странно, но съм му забравил името), на юг от гара Салтиковка. Мисля, че колхозът се казваше "Коминтерн". С Льошка Арлов живеехме близо един до друг, но се срещахме рядко - нямаше такъв обичай у нашите стопани. Всеки ден ходех сутринта в степта и донасях замръзнали слънчогледови стебла, след което си седях вкъщи. Нямаше какво да се прави, за четене също нямаше нищо. Стопанките почти не разговаряха помежду си (снахата се мразеше със свекървата), стопанинът ходеше на работа. Но имаше едно малко шестгодишно момиченце - мило и благосклонно създание, което не се отделяше от мене по цял ден, като искаше да му разказвам нещо.

Разказах му всичките приказки, които знаех, разказах му за Беларус с нейните гори, птици и зверове. Но това не беше достатъчно. Тогава, като взех от съседите дебелата книга на академик Тарле за Наполеон, започнах да му чета. За голямо учудване то слушаше и на мене ми беше по-лесно.

Седяхме у колхозниците почти през цялата зима на 1942 година. Колхозът даваше просо - по килограм на седмица. Просото трябваше да се търка със стъргало, за да се получи чисто зърно. Живеех в семейството на комбайнер, който не подлежеше на мобилизация, съпругата му, едно малко момиченце и една бабка. Бабката, светла ѝ памет, ми вареше каша. Семейството, естествено, се хранеше отделно, а аз - с просена каша, което за онези времена не беше никак лошо. У нас преди войната просото беше деликатес. Помня, че във Вицебск паничка такава каша с чаена лъжичка масло отгоре струваше 60 копейки. Тук масло нямаше... В общи линии гладувах, все ми се искаше да ям... Млад бях.

Трудна беше тази зима, студена, а най-вече - тежеше самотата, откъснатостта от познатите места, от родината, която се оказа окупирана. Льошка живееше през пътя у съседите и задачата ни беше да снабдяваме стопаните с огрев. За огрев се използваха слънчогледовите стебла, които бяха останали под снега в степта. За да ги събираме, стопаните ни даваха по една бурка на двамата. И ето че често (два-три пъти в седмицата) отиваш с шейната в степта, прелазваш през оврага, начупваш замръзнали слънчогледови стебла и ги караш в селото. Не беше лесно да се изкачиш с тежкия товар по стръмните склонове, опъват ти се яко вратните жили. А когато излезеш мокър от пот, си спомняш своя овраг до родното село, поглеждаш червеният мразовит залез, където далече-далече е останала родната ти страна и вече не можеш да сдържиш сълзите си. Още повече, че около тебе се разстила мразовита степ, никой там няма да те види, може да не се срамуваш. Самота, изоставеност, чувство за някакво сиротство - болезнени чувства, които до това време не бях преживявал. За първи, но не за последен път беше това...

Не мога да кажа, че с нас се отнасяха лошо - както и с всички. Но след известно време ни стана непоносимо и с Льошка решихме да тръгнем на запад. Беларус беше окупирана, но там имаше партизани. Също фронт, чиито ужаси малко по малко започнаха да се забравят, и на нас ни се прииска да сме на фронта. Така че веднъж тръгнахме. Но не стигнахме далече. Наивните бегълци на запад бяха задържани на първия железопътен мост и върнати в районното НКВД в Ртишчево. Там започна същото, каквото ми се случи някога в Белгород. Разпитваха ни кой ни е изпратил на моста и с каква задача. Това, че се промъквахме на запад, към фронта, предизвикваше у началниците недоверие, дори негодувание. Те трябваше да убедят нас и себе си, че сме вървели в тила с някаква цел. С каква?

Спаси ни оттам една съвсем различна случайност. През нощта доведоха някакъв криминален глиган, който още в стаята на дежурния предизвика сбиване. Беше много силен, преобърна де що имаше мебели, започна да души началника и върху него се нахвърлиха всичките милиционери, които бяха там. А ние с Льошка в същото време се измъкнахме тихо през вратата. Върнахме се отново в колхоза, при предишните си стопани, за които скалъпихме някаква лъжа. Не зная дали ни повярваха.

(Следва)

четвъртък, септември 24, 2015

Булат Окуджава в градския комитет на партията

На своя концерт в Минск през 1994 година поетът бард Булат Окуджава (1924-1997) разказва една интересна случка от своя живот.

Извикаха ме в градския комитет на партията, накратко казано, и ми казват:

- Ето, имате една песен за Льонка Корольов, недейте да я пеете.

- Защо? – казвам аз.

- Ами тя ориентира неправилно нашите младежи.

- А с какво неправилно?

- Ами там имате едно такова стихче, че отишъл на фронта, загинал и няма кой да оплаче живота му.

А аз:

- Млад е бил, ни жена, ни годеница е имал.

- Че как така? Профсъюзът го е имало, комсомолът…

Разбрах, че не си струва да се разправям с глупаци, тръгнах си, продължих да я пея и след три години написах песента за глупаците. Отново ме извикаха там. И казват:

- Това за глупаците? За кого е?

Аз казвам:

- Ами за глупаците.

- Извинявайте, ама не я пейте. Та вие имате такава забележителна песен за Льонка Корольов…

Тези, които не са живели в ония времена, сигурно ще помислят това за виц, но не е виц, истина е и тези, които са живели тогава, ще им кажат: „Охо, това е дреболия… Какви по големи идиотщини имаше… И у нас беше същото…“

А ето и двете песни, за които Булат Шалвович говори.


сряда, септември 23, 2015

Антисъветска живопис от различни години

Някои от тези картини са били нарисувани още по времето на СССР, тайно, „за шкафа“, а публиката ги видя едва след падането на съветския режим. Други са нарисувани през 90-те години и по-късно, когато цензурата и Лубянка вече не заплашваше авторите. И двата вида са по своему интересни, особено днес, когато в Руската федерация се възстановява с всички сили съветското време и се насажда носталгия по него. А за него има какво да си спомним.

Юрий Кугач. „От скорошното минало“. 60-90-те години.

Разкулачване, селянин с трудови мужишки ръце и чекисти, които изселват семейството му от село. Напред – върволица от каруци с други семейства. Нещо няма радост, никой не танцува.


Юрий Кугач носел званието народен художник на СССР, бил изцяло обласкан от съветската власт, макар че рисувал за нея всякакви гадости (тайно). Мнозина не можели да си позволят и това. Просто мълчали и чакали своя час.

Егил Вейдеманис. „Зимна вечер в Замоскворечието“. 1968 г.

Егил Вейдеманис (1924-2004), съветски художник, син на латишки стрелец, който след 1917 г. остава в Русия. Егил Карлович живее през целия си живот в Москва, която рисува в много свои нелоши картини.


Но минало време и станало ясно, че в Москва освен Кремъл и Замоскворечието е съществувал и Бутовският полигон. Място, където през 1937-38 година чекистите разстрелват и хвърлят в ровове 20 000 души, сред които и бащата на художника. След гражданската война той работи в латишкия театър „Скатуве“ в Москва, почти половината състав на който е разстрелян.

Егил Вейдеманис. „Бутово. Полигонът за разстрели на НКВД“. 1999-2003 г.


Възрастта на разстреляните в Бутово била от 14 до 82 години, от всички националности и съсловия, сред които около 100 художници и повече от 900 свещенослужители. Наистина, самата техника на разстрела е изобразена на картината не съвсем точно от историческа гледна точка.

По този начин, „с колес“ („от колелата“ – бел. прев.), енкаведистите разстрелвали поляците в Катин – изкарвали ги от камионите в гората и стреляли.

В Бутово всичко било малко по-иначе. Там имало специална барака, където някъде към един часа през нощта докарвали хората (до 400-500 души на нощ). Вкарвали ги вътре уж за „санитарна обработка“ (също като нацистите в техните лагери). Там правели проверка, събличали ги и обявявали присъдата. Наказателното подразделение в същото време седяло в отделна постройка, пиело водка. Едва след това започвали да извеждат хората навън за разстрел, един по един. Когато към сутринта всичко свършвало, булдозерист заравял ямата.

Нина Марченко. „Записване в колхоза“. 1985 г.

Озверял комунист с будьоновка вкарва насилствено селянин в колхоза.


Когато вкарали всичките в колхоза, им взели зърното. Зърното продали на Запад, за да осигурят валута за индустриализацията. В житните райони на страната през 1932-1933 година настанал глад, преди всичко в Украйна (Гладомора).

Нина Марченко. „Пътят на скръбта“. 1998-2000 г.


Идеята да се уморят от глад няколко милиона души, за да се развие промишлеността, не е нова. За първи път я прилагат британските колонизатори в Бенгал, в края на 18 век. Те облагат индусите с такива данъци, че им вземат всичко и го изнасят в Англия, където по това време се разгръща индустриалната революция. Настина, в резултат от това през 1769-1773 година в Бенгал умират от глад 7 милиона души. Украйна, а също така руското Поволжие и Кубан се превръщат във „вътрешен Бенгал“ на Съветския съюз.

Нина Марченко. „Майка през 1933 година“. 2000 г.


По най-скромни оценки през 1932-1933 година в СССР са умрели от глад не по-малко от 3 милиона души. Заменили ги с конвейер „Форд“ за Горкиевския автомобилен завод и с турбини „Сименс“ за Днепровската водноелектрическа централа. И правилно. Каква стойност има животът на средностатистическия бенгалец? А турбините могат да се купят.

Нина Марченко. „В последен път“. 1998-2000 г.


Василий Колотев. „Червеният ден в календара“. 1985 г.

Пияни руски пролетарии празнуват 1 май.


Василий Колотев. „…И корабът плува. Бирария“. 1979 г.

Държавообразуващата нация на СССР по време на късния Брежнев…


Василий Колотев. „Листите на тополата падат от ясена“. 1984 г.


Василий Колотев. „Булевардна сцена“. 1984 г.

1984-та. „Андроповка“ - 4.70 рубли. Е, за духовността!


Василий Колотев. „Неделя“. 1984 г.

Руският свят.


Василий Колотев. „На стълбищната площадка“;. 1983 г.

Третият Рим.


Василий Колотев. „Час пик“. 1986 г.

И неговите римляни.


Василий Колотев. „Утрото на съседката“. 1984 г.

Съветска комуналка. Мръсотия, нищета, свръхдържавност.


Василий Колотев. „Деветата вълна“. 1979 г.

Съветско семейство. Жената явно също е пийнала. И фасове на масата, по пода. Защо трябва да се пуши, когато има деца?


Василий Колотев. „Опашка“. 1985 г.

Съветски магазин. СССР беше страната на опашките. За всичко. От колбаси до тоалетна хартия.


Знаменитите съветски опашки, неделима част от плановата икономика, са намерили своето отражение и в картините на други художници.

Алексей Сундуков. „Опашка“. 1986 г.

Опашките за продукти от еднообразно и бедно облечени жени правеха наистина потискащо впечатление. От тях лъхаше безизходица.


Владимир Коркодим. „Чакат стока“. 1989 г.

Опашка в селски магазин. Униние и покорност. Народ, сломен от деспотизма.


Игор Обросов. „Малчиш-Кибалчиш“. 1963 г.

Картина по мотиви от детската приказка на Аркадий Гайдар „За Военната тайна, Малчиш-Кибалчиш и неговата Твърда дума“. Пропагандата започвала от пелените, с усилията и на такива хора като Гайдар старши и художника Обросов.


Но тук няма само пропаганда. Това е алегорична картина, с двойно дъно. Малко момче с будьоновка протяга ръце към заминаващ суров червеноармеец. Заминаващият мъж е всъщност бащата на художника, известният хирург (и революционер-комунист) Павел Обросов, който е разстрелян през 1938 година. В края на 80-те години по времето на Горбачов започва кампания за разобличаване на сталинските престъпления. Художникът Игор Обросов рисува серия от картини „Посветено на баща ми“ (1986-1988 г.) и става ясно кой кой е на платното от 1963 г.

Игор Обросов. „Майка и баща. Очакване. 1937 г.“ 1986-1988 г.

Ето го същият червеноармеец и милиционерската камионетка го чака на двора.


Игор Обросов. „Без право на кореспонденция“. 1986-1988 г.

Чекисти отвеждат арестувания. Стандартната присъда „10 години без право на кореспонденция“ потапяла роднините в неизвестност: можело наистина да са 10 години, а можело и да е разстрел, за който просто не им съобщавали. В случая с бащата на Игор Обросов – второто.


По-късно Игор Обросов продължава започнатата тема. През 2008 г. е открита изложбата му „Трагичното минало (Жертви на сталинските репресии)“.

Игор Обросов. „Жертва на ГУЛАГ“. 2000 г.

Група чекисти изнасилват жена затворничка.


Игор Обросов. „Зомби от ГУЛАГ“. 2000 г.

Сталински концлагер. Двама чекисти влачат трупа на умрял от глад затворник.


Тази картина напомня графика на Давид Олер (френски художник от полски произход – бел. прев.) за Освиенцим, само че в дадения случай концлагерът е съветски. Олер е бил затворник в Освиенцим, обслужва един от крематориумите и успява да оживее. След войната прави по спомени серия рисунки за лагерния живот.

Давид Олер. „Влачене на трупове от газовата камера“. 1946 г.


Обросов, за разлика от Давид Олер, никога не е бил в концлагер. Само рисува лагерни картини. Но в СССР има няколко художници, които са преминали през сталинския ГУЛАГ и изобразяват по спомени видяното. Например Георгий Черкасов (1910-1973), три пъти осъждан за антисъветска агитация и излязъл на свобода едва след смъртта на Сталин.

Георгий Черкасов. „В последен път. Ухтпечлаг, 1938.“. 60-те г.

Това е воркутинския лагерен пункт, където през 1938 г. се осъществяват така наречените „кашкетински разстрели“ (по фамилията на чекиста Ефим Кашкетин, който ги организира). На картината водят група затворници, за да ги разстрелят. Отляво двама „сътрудничещи“ затворници връзват свещеник (това е реален персонаж, отец Егор, с когото Черкасов лежи в един лагер). Връзват го, за да не може преди разстрела да даде причастие на осъдените.


Още един художник лагерник – Николай Гетман. Родом от Харков, попада през 1945 г. в ГУЛАГ за „антисъветска агитация и пропаганда“. Бил е в Тайшетлаг (строителството на БАМ) и в Колима. Като излиза на свобода, почти половин век (от 1953 до 2004 г.) работи над серия картини „ГУЛАГ през очите на художника“.

Николай Гетман. „По етапа“. 1954 г.


Николай Гетман. „Лагерният пункт Горен Дебин. Колима“. 1985 г.

Това е златната мина, в която художникът работи като лагерник. На около 400 километра от Магадан по Колимското трасе.


„В златната мина Дебин (Колима) през 1951 година разрешили на група затворници да събират ягоди. Трима се заблудили и ги няма. Началникът на лагера старши лейтенант Пьотр Ломага изпратил своите изтезатели. Те пуснали кучетата върху тримата спящи, след това ги разстреляли, после им строшили главите с прикладите, превърнали ги в каша, така че мозъкът им излязъл навън и в този вид ги откарали с каруца в лагера. Там вместо конете впрегнали четирима арестанти и те влачели каруцата покрай строя. „Ето така ще бъде с всеки!“ – обявил Ломага“ (А. И. Солженицин, „Архипелагът ГУЛАГ“).

Николай Гетман. „Обяд. Докараха буламача“. 1991 г.

Както в нацистките концлагери, така и в съветския ГУЛАГ затворниците били постоянно заставяни да гладуват. Така по-бързо се сломявала волята за съпротива.


Николай Гетман. „Фитил“. 1987 г.

Фитил се нарича (на жаргон – бел. прев.) затворник, чиито сили са на привършване, крайно изтощен човек.


Николай Гетман. „Парче хляб за трупа“. 1989 г.

В десния долен ъгъл на пода лежи умиращ затворник. Ако съседите му по барака успеят за известно време да скрият смъртта му, ще имат още една дажба хляб, 800 грама на ден.


Николай Гетман. „Моргата на затворниците в ГУЛАГ“. 1980 г.

На картината е затворникът Иван Павловский, руски инженер, който е лежал с Гетман в един лагер. Задачата му е да приготвя телата на умрелите за погребение. Той прави от консервни кутии табелки, които прикрепя с тел за труповете.


Николай Гетман. „Комарчета“. 1990 г.

Мъчение, известно още от времето на СЛОН (Соловецкия лагер с особено предназначение). Връзвали затворника за дърво (в някои лагери го хвърляли в яма) в сезона на комарите. Най-много за един час той губел толкова кръв, че настъпвала мъчителна смърт.


Николай Гетман. „В очакване на разстрела“. 1987 г.


Превод от руски: Павел Николов