СЛУЖБОМЕР

понеделник, август 31, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 3

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2

3.

Но Кубличи... Както вече казах, там имаше ново, дървено училище със светли класни стаи, до него физкултурна площадка. И, разбира се, с нови учители. Руски език и литература ни преподаваше Клаудия Якаулеуна Пашута, младичка девойка, която беше дошла току-що от Полацкия педагогически техникум. Ние я обичахме просто заради младостта ѝ, макар че не беше и лоша учителка. И все пак руският език не се отдаваше лесно на беларуските деца, особено диктовките, всякакви съчинения. А аз по това време бях увлечен от книгите, няма значение какви - руски или беларуски, затова се справях с руския език без особени проблеми. Беларуски език ни преподаваше Андрей Дзямянавич Курчинка - мрачен човек, доста строг учител. Трябва да кажа, че познаваше отлично своята работа, и понеже беше строг, всички трябваше да учим сериозно беларуски език. На мене ми беше лесен, може би защото също се страхувах от Андрей Дзямянавич. Макар че ме изпитваше рядко и никога не ми даваше да довърша. Едва започвах, когато ми казваше: сядай! И ми поставяше петица. (Или - "отличен", вече съм забравил какви бяха тогава оценките. Образователната система у нас се променя постоянно.) Както и да е, усвоих трайно беларуската граматика (разбира се, наркомовката) и може би едва сега започвам да я забравям. А имаше още един учител, Красинцау, който преподаваше физика, също Жирноу - историк и географ. Те също бяха много добри учители, светла им памет.

През тези години вече бях увлечен от четенето. Но откъде да вземам книги? Разбира се, от училищната библиотека, която не беше много богата, но там имаше класика, и беларуска, и руска, и нещо от световната. Преди всичко приключенска - от Жул Вурн до нашия Янка Маур, чиито книги обичах много. Много популярната по това време "Как се каляваше стоманата" се четеше по ред от цялото училище. Веднъж се разболях и не ходих дълго време на училище, затова пък четях и препрочитах всичко, което имаше в слободското училище, а това беше предимно руска класика. Тогава прочетох "Война и мир", трите тома на "Тихият Дон", много неща от Гончаров и Тургенев, а също така от Зарецки, Гартни и Галавач. Дълго не можех да намеря повестта "Мочурище" на Якуб Колас, за която разбрах от училищната граматика. Издебнах я, когато се появи в магазина за полуготова продукция в Селишчи. Но откъде да взема пари? Обикновено през лятото децата издърпваха лико от лози и зърнастец, сушаха го и го предаваха в канторите за заготовки. Като занесох за пореден път солиден наръч лико в Гушчинска Слободка, можах да си купя "Мочурище". Когато всичко беше прочетено, започна лов на книги от приятели и познати. Да речем, разбирах, че у някого има някаква непозната книга, и го молех да ми я даде за четене. За два дена, за една нощ. Помня, че с нас в училището учеше Баброуски, струва ми се от село Чамяричина. Неговият дядо, или баща му, бил учител още през царско време и оставил след себе си един сандък с книги. Ето това беше съкровище! Баброуски ми носеше книги в училище, тичах при него за книги и през лятото. Четях преди всичко издания от XIX век - Мамин-Сибиряк, Короленко, Станюкович, Помяловский, няколко романа на Шелер-Михайлов и други. У него намерих рядката по това време книга на Жул Верн "От Земята до Луната", която ми хареса много. Като разбрах, че я няма на беларуски език, преведох я сам от руски и я изпратих в Минск на вестник "Беларуски пионер", за да я напечатат там и да запознаят с произведението беларуските деца. Разбира се, това беше наивно, но светът на книгите вече стана за мене не по-малко значим от реалния. В детските ми години настъпваше някакво духовно формиране, може би по-важно от влиянието на реалния свят...

Поезията, включително и руската класика, не ме вълнуваше много. Малко по-късно, в юношеството, започна да ми харесва Лермонтов. И разбрах защо, когато след войната прочетох у Бунин, че Лермонтов, а съвсем не Пушкин е най-големият руски поет.

Няколко години в училище седях на един чин с Шурка Андрейчик. Той беше тихо, замислено момче, учеше се добре по математика. По-добре от мене. Но аз пишех по-добре диктовки и съчинения. Тогава направихме нещо като кооперация и си помагахме един на друг: той на мене по математика, аз на него по езиците. С течение на времето станах съвсем нагъл и в часовете по математика четях под чина книги. Така продължи, докато директорът Слимборски, който преподаваше по математика, не ме улови и не ми написа двойка. Трябваше да я поправя. Беше ме срам, защото по останалите предмети имах само петици.

Тук може би трябва да кажа за още едно училищно увлечение - рисуването. Започнах да рисувам рано, може би в трети или четвърти клас - както обикновено, с моливи или водни бои за стенвестника, разни училищни помагала - карти, схеми... Но откъде на село произведения на изобразителното изкуство? Ама все пак се намериха. В съседното село Астроушчина живееше селянинът Бобрик, от беден по-беден, може би най-беден от всички. Но по време на гражданската война бил слуга на някакъв заможен дворянин в Сибир, казваха, че на губернатора. Та той беше донесъл вкъщи няколко картини, рисувани с маслени бои, едни такива малки етюди. Беше донесъл също така годишните свезки на списание "Нива" и "Огоньок" за няколко години."Огоньок" от началото на века до 1916 година. Там имаше много репродукции - черно-бели и цветни също. Вземах от него подшитите свезки, четях ги, разглеждах рисунките на тогавашните художници. И, разбира се, самият аз рисувах. Изпращах някъде по конкурси своите рисунки, пишех си, струва ми се, с минския или вицебския пионерски дом. Там имаше методически кабинети, откъдето ми изпращаха задачи...

Що се отнася до книгите, те си имат своето време, всяка от тях трябва да се прочете на определена възраст. Сега съжалявам, че прочетох рано тъкмо най-значимите книги, от които в детска възраст взех далече не всичко, което трябва да се вземе. Но може и да греша. Може би именно в ранните години те можеха да докоснат нещо в душата, а след това би било късно. След това животът те досяга и мачка, а литературата не може да ти повлияе.

Освен класиката успях да прочета по това време няколко книги, които така или иначе докоснаха детската ми душа и останаха в спомените ми. Това бяха случайни книги, понякога на малко известни автори. Прочетох и дълго не можах да забравя военния трагизъм на книгата "В якутската тайга" от И. Строд. Или "Адютантът на генерала" на Май-Маевски - предтеча на много следващи "шпионски" или "разузнавачески" книги от по-късно време. "Сивцев вражек" на Осоргин ми отвори очите за следреволюционното време в Москва. Разбира се, ужасно време, погледнато обаче от малко по-друг ъгъл отколкото този, който обикновено срещахме в съветската литература. Това беше литература от 20-те години, произведения на "попутчиците", а не на писателите комунисти. От белоруските в този ред си спомням "Алея" на М. Зарецки и "Смут в загражденията" на П. Галавач. Особено края на тази христоматийна повест.

(Следва)

неделя, август 30, 2015

Русия. Окончателна диагноза – смърт!

Автор: Алексей Кунгуров

Превод от руски: Павел Николов

За да се разбере, че революцията в Руската федерация е неизбежна, не е нужно да се анализират рейтингите на царя и на ПЖиВ („партията на мошениците и крадците“, има се предвид „Единна Русия“ – бел. прев.), обществените настроения, отношенията между враждуващите кремълски кули и т.н. Може да повярвате на думата ми сега, а сами ще се убедите в това по-късно – преди революция рейтингът на диктатора, който ще бъде свален, е винаги висок. Обществените настроения в навечерието на взрива обикновено са също спокойни, нищо не предвещава буря, тя започва буквално на празно място. И козните на Държавния департамент тук нямат нищо общо.

Сега ще стане дума не за този увлекателен антураж, а за скучни и за малко разбираеми за мнозинството неща – за икономика. Описанието на икономическия модел на Руската федерация звучи като диагноза на смъртно болен социален организъм. Писах за това по-рано, но не е грях да го повторя. Идиотите делят страните на прогресивни и изостанали, водейки се по външното обкръжение: страните, казват те, които изповядват капиталистическия път на развитие, са прогресивни, а ако претърпят фиаско – значи капитализмът им е бил неправилен, в него е имало малко свободи, конкуренция, прозрачност и прочее мили дрънкулки.

Преди време описах подробно съвременната двуединна капиталистическа система, основаваща се на неравнопоставеността на обмена, в която има общества, даващи своите ресурси и труд на другите и, съответно, общества, които присвояват. Първите могат да изглеждат като максимално либерални и свободни страни, вторите могат да бъдат утежнени от преживелиците на социалната държава (това, както сами разбирате, не засилва конкурентоспособността на икономиката). Обаче същността е неизменна: страните от капиталистическата периферия произвеждат много и консумират малко, а страните от капиталистическата метрополия консумират много, произвеждайки на пръв поглед доста малко. Даже да се разкъсате, не може да обясните по какви обективни причини в мъничкия туристически Люксембург средната пенсия е 2.500 долара, а в главната работилница на света – Китай – средната заплата е само 600 долара. Нима Люксембург произвежда даже една десета част от това, което консумира?

А Русия, между другото, толкова мощно се изправяше на крака през последните 15 години, че по показателя средна заплата вече изостана от Китай. Сега Путин е на път да бъде изпреварен от Бразилия и Северна Африка. Но това така, да стане дума. Да, капитализмът е несправедлив, има господари и има слуги на господарите. Има експлоататори и експлоатирани. Има такива, които епат, и такива, които ги епат. Така че да декларираме гореща привързаност към капитализма не си струва, а трябва да определим към коя категория се отнася Руската федерация – към капиталистическия печеливш или към капиталистическия потърпевш.

Тъповатите марксисти виждат решението на въпроса в световната революция: страните, които произвеждат, казват те, трябва просто да престанат да обслужват страните, които ги експлоатират. Ако индустриалното производство от Европа и Северна Америка се е пренесло в Югоизточна Азия, Старият свят сега е зависим от азиатците точно така, както старият лорд от своя млад слуга, който го храни с лъжичка и изнася гърнето изпод него. О, това е голяма заблуда!

Въпросът е, че географското разположение на производствените мощности няма никакво значение, важно е само кой ги контролира. Който ги контролира, той получава печалбата. Добър пример е производството на iPhone (в потребителското общество почти сакрално нещо). Апаратите се произвеждат в Китай, от САЩ там се доставят само няколко компонента от хилядите потребни, например сапфиреното стъкло. Можем ли на това основание да смятаме iPhone за китайско-корейски, ако 99% от производството му е локализирано в Азия?

Apple няма собствени производствени мощности. iPhone и цялата останала техника на Apple се проектира в офисите в Купертино, щат Калифорния, САЩ. Там разработват дизайна на устройствата, програмното осигуряване и планират рекламните кампании. ТОВА Е ВСИЧКО! Както се казва в официалния руски сайт на iPhone, „китайските производители имат най-добрия в света потенциал за сглобяване на устройствата, но работата им се оценява като една стотна от общия принос за създаването им“. Иначе казано – тези десетки хиляди китайци в стерилните цехове на китайски завод в провинция Сечуан (на снимката), произвеждащи 400 хиляди устройства на ден, получават едва 1% от разходите за производството на крайния продукт.


Постиндустриализмът не е изчезване на индустрията, постиндустриалната организация на икономиката изисква основната част от принадената стойност да се създава с мозък, а не с пневматичен чук в мината. Нека да видим как изглежда това, като вземем за пример гиганта на постиндустриализма Apple и един индустриален гигант, например „Газпром“. 459 хиляди сътрудници на „Газпром“ са осигурили на компанията през 2014 година чиста печалба в размер на 3,5 милиарда долара. 80 хиляди дизайнери, програмисти и служители на Apple са дали на своите работодатели 39,5 милиарда долара чиста печалба. Иначе казано – чистата печалба от един сътрудник на ябълковия гигант е 493 750 долара, а от сътрудник на нашето национално достояние - 7 625 долара. Което означава, че рентабилността на един сътрудник, работещ с главата си, е 65 пъти повече от рентабилността на туземците, които изпомпват от земните недра пърдящия газ на мъртвите динозаври! Замислете се над тази цифра, патреотични дебили, възпяващи изправящата се на крака Русия!

Тъпите ватници са свикнали да мислят, че Америка изобщо не произвежда нищо, а само печата гущери. Ще рухне пирамидата на долара и Съединените щати ще се окажат с гол задник. Както виждаме, тази представа е коренно невярна. В Съединените щати не само произвеждат много, но и произвеждат значително повече, отколкото в Руската федерация на глава от населението. При това Съединените щати произвеждат най-рентабилния продукт в света – ИНТЕЛЕКТУАЛЕН ПРОДУКТ. Светът ще се справи лесно без руския газ (за нефта изобщо ще си замълчим), той може да бъде заменен от малко по-скъпия за потребителя ирански, либийски или близкоизточен газ. Дори ако утре започне „гореща“ война в Украйна и доставките на газ от Руската федерация бъдат прекратени напълно, в Европа ще разконсервират въглищните електроцентрали и ще произведат енергия за сметка на по-малко рентабилно и „по-мръсно“ гориво. Газът, въглищата, дървата са само гориво, а крайният продукт – топлината в дома и електроенергията – изобщо не променя своите свойства в зависимост от начина на производство.

А с какво може да се замени един iPhone? С нищо, този продукт е уникален. Да, има сурогатни аналози, ако може да ги наречем така, андроидофони, но по някаква причина потребителите предпочитат да купуват мно-о-о-о-ого скъпите айфони вместо евтиничките китайски смартфони. В това също се състои разликата между постиндустриалната икономика и индустриалната. При индустриалната сред равните печели този, който предлага ПО-ЕВТИН продукт, а при постиндустриалната връх взема този, който предлага ПО-УНИКАЛЕН продукт. Samsung, LG, Lenovo, Huawei могат да се конкурират помежду си за цените на своите устройства, намалявайки своите приходи, а Apple продължава да увеличава стойността на своята продукция, защото продуктите на Apple имат уникални свойства.

Сравнението на Apple с „Газпром“ е още по-нагледно от това, че при тези предприятия има гигантска пропаст в съотношението между оборота и чистата печалба: чистата печалба на американската корпорация е 21,5% от оборота, докато на газовия гигант е само 3,4%. Струва си да обърнем внимание на един принципно важен момент – при „Газпром“ значителна част от производствените издръжки се падат на ресурсите, които се изразходват за добиване и транспортиране на газа, а при едрата американска компания основното разходно перо е за ЗАПЛАТИ НА ПЕРСОНАЛА и на подизпълнителите. Иначе казано – Apple е гигантска прахосмукачка, която за една година е изсмукала от целия свят 183 милиарда долара и ги е дала направо в ръцете на американците като заплати, дивиденти или данъци. В минус е като че ли само изгореното електричество за кондициониране на офиса на компанията и този „1%“, който получават азиатците, щамповащи устройствата.

Издръжките за добив при „Газпром“ нарастват, запасите намаляват, рентабилността пада, мениджмънтът деградира. Финансовото състояние на компанията се характеризира с една обобщаваща дума – банкрут. Всичко това е защото добивът на газ през XXI век е също толкова „модерно“ производство, колкото например производството на пипер или коприна. А само преди 400 години доставката на пипер в Европа е осигурявала 1000% печалба! Да, човечеството не може да мине без пипер при постиндустриализма, търсенето му даже е три пъти повече от търсенето му през феодалната епоха. Но наличието на полета, където се отглежда черен пипер, не прави нито една страна в света напреднала. В миналото столетие водеха страните, контролиращи запасите от газ, сега водят тези, които контролират производството на някакви електронни потребителски фетиши. И да ви харесва, и да не ви харесва – факт е.

Съединените щати са страна, която може да прекрачи първа в постиндустриалната епоха. Сложно е да се каже дали тя е започнала, или още не е. Близка ми е тази гледна точка: постиндустриалната епоха ще започне тогава, когато влязат в широка употреба наноелектрониката и промишленото 3D принтиране. Нанотехнологиите обещават революция и в енергетиката. Само преди три години гледах скептично на соларното електричество. В средата на 70-те години нобеловият лауреат Пьотр Капица обосновава невъзможността за съвременната цивилизация да съществува от енергия с ниска плътност (количество произведена енергия на единица земна повърхност). Образно казано, ако поискаме да получим цялата необходима ни енергия от слънчеви батерии и вятърни генератори, ще ни се наложи да покрием цялата повърхност на земята със слънчеви и вятърни електроцентрали – на човека му е нужно толкова енергия, че няма да остане място за гори, равнини и изобщо за живот. Въглеводородното гориво също е слънчева енергия, но в концентриран вид, натрупана в резултат от биогенезата за стотици милиона години. Затова този източник на енергия можеше да удовлетвори човек в индустриалната епоха.

Характерна черта на постиндустриалната епоха ще бъде резкият подем на енергоефективността (именно затова смятам, че тя още не е настъпила). Иначе казано – полезната енергия на изхода ще се увеличи, докато брутното производство на енергия ще се намали. За тези, които не са разбрали, ще поясня: днес за производството на енергия се изразходва все по-голямо количество енергия. За да се добият 10 барела нефт, трябва да се изразходва един барел, а получените 9 барела се използват, за да се добият от земята и да се обработят мегатонове полезни изкопаеми, да се превозят на десетки хиляди километри, да се произведат по индустриален способ много нужни неща, като половината от суровините се превръщат в стружки, след което полезните неща трябва да се доставят на потребителя. Плюс това определено количество енергия се изразходва и за рециклиране на изхвърлените на бунището стоки.

А през новата епоха масовото производство ще се гради върху конструирането на материали със зададени свойства от атоми. Изразходването на енергия в перспектива ще се намали два пъти, използваните ресурси – още повече. Искате нагледна илюстрация ли? Спомнете си военните филми – разузнавачи се промъкват в тила на врага с тежка радиостанция на гърба, а масивните батерии за нея се носят от цялата разузнавателна група. Загубата на радиостанцията означава провал на мисията. Ако паднат батериите, трябва да се изпрати самолет, за да пуснат с парашут запасни батерии. Всичко това е свързано с колосални загуби на мускулни и машинни сили. Днес спътниковият телефон тежи 50 пъти по-малко от много добрата за своето време радиостанция „Север-бис“. Но ако тази радиостанция е тежала 2 килограма, а анодната батериая БАС-60 за нея е достигала 6 килограма, сега много по-капацитетната и по-мощната литиевополимерна батерия тежи 300 грама. И за съвременните средства за връзка е достатъчен 50-грамов акумулатор, който се зарежда при необходимост от компактен слънчев панел. Така възможностите за радиовръзка са нараснали стотици пъти, а използваните ресурси за свързочни средства са намалели десетки пъти.

Нанотехнологиите обещават да повишат ефективността на акумулаторите и на слънчевите панели още повече. Ето защо си спомних за Капица. Той не е отричал, че „зелената“ енергетика е способна да удовлетвори потребностите на човечеството, а само е констатирал: „За да бъде това рентабилно, трябва да се снижат разходите няколко пъти и засега не се вижда начин, по който това може да бъде постигнато“. Минали са 40 години и себестойността на слънчевата енергия се е намалила 200 пъти! КПД на слънчевата батерия е достигнал 44,7% срещу 1% през 70-те години. Да, това е рекорд с чисто лабораторен характер. Да, днес пластините от галиев арсенид, позволяващи да се поглъща 40% от слънчевата енергия, са баснословно скъпи. Но сега се вижда „пътят за осъществяване“. В много скоро време нанотехнологиите ще позволят да се създават поликристали от атоми, които ще акумулират по-ефективно слънчевата енергия даже в полярните области при облачно време (монокристалите улавят по-ефективно преките слънчеви лъчи).

И така, момчета, когато това стане, а ще стане много скоро, „Газпром“ ще се превърне в бунище. В най-добрия случай ще могат да превърнат промишлената инфраструктура в музеи и туристически забележителности, каквито са станали в Европа вятърните мелници и фабриките от XVIII век, работещи с водна енергия.

Руската федерация е страна, живееща изключително за сметка на вчерашна икономика, при което за сметка на най-примитивния ѝ сегмент – добив на суровини. Развиват ли се в Русия перспективни технологии, въпросната наноиндустрия? Да, развиват се. Какъвто и задник да е Чубайс, както и да крадат в „Сколково“ , колкото и унило да изглежда „Ростех“, кълнове на новия технологичен ред у нас има. Но проблемът е същият като при немощната романова империя преди 100 години: да, темповете на развитие на руската икономика били рекордни, но изоставането от водещите страни на Запада нараствало по всички посоки. Същността на проблема се състояла в това, че Руската империя нямала индустриален комплекс. От това, че сред едни от първите Попов изобретил радиото, на руснаците не им било нито топло, нито студено, защото напреднала радиопромишленост имало в Германия, а съдбата на руснаците била да доставят на немците мед, която била необходима за радиопромишлеността. Даже не медна тел, а именно мед, а понякога дори медна руда, защото технологиите за обогатяване на руда в Русия били примитивни.

Какво е необходимо, за да се прекрачи в постиндустриализма? Колкото и да е странно – индустрия. Вие сте свикнали с клишето, че на Запад протича деиндустриализация. Терминът е абсолютно неверен. На Запад протича ефективно разделение на труда: в Калифорния създават дизайна и програмното осигуряване на айфоните, а индустриалното производство се намира в Азия. Това е единна ПРОИЗВОДСТВЕНА ВЕРИГА. Но азиатците получават 1% от печалбата, а „белите якички“ в Америка – 99%. И около тези „бели якички“ израства постиндустриална икономика на услугите. Но самата индустрия с милионите работници не се е изгубила! Във фабриките Foxconn, където се сглобява електроника за широка употреба, работят повече от 1,2 милиона работници. И между другото чистата печалба на компанията е същата като на „Газпром“.

Иначе казано – „старата“ индустрия на Запад не е изчезнала, само се е преместила, станала е по-компактна и роботизирана, но гигантските заводи и металургичните комбинати са притежание на същите хора. Както е известно, най-големият собственик на Apple е корпорацията Vanguard. Даже ме мързи да изследвам структурите на собствениците на Foxconn, защото и без това ще ви кажа уверено, че един от притежателите на компанията е същият Vanguard. Китайците произвеждат, но не притежават средствата за производство. А американците формално не произвеждат нищо, но именно американските инвестиционни корпорации и банкови синдикати контролират всички ключови отрасли в световната икономика. Това е факт. Много скоро ще откриете, че и „руският“ ТЕК („гориво-енергетичен комплекс“ – бел. прев.) се ръководи от чужди мениджъри.

Затова американците могат да си позволят да погребат автомобилната индустрия в Детройт. Да, за един отделен град това е катастрофа. Но в мащабите на страната е само оптимизация. Нали американските компании контролират повечето от световните автомобилни гиганти. И тези автомобилни гиганти, също като заводите Foxconn в Китай, произвеждат продукт за своя символичен „1%“, а останалата печалба се прибира от американските дизайнери, разработчиците на програмно осигуряване за борд компютрите и банкерите, раздаващи автокредити.

На Запад няма и не е имало деиндустриализация, световната индустрия все така се контролира от Запада. А в Русия протича деиндустриализация в чист вид, иначе казано – УНИЩОЖАВАНЕ на индустриалната икономика. Индустрията е почвата, върху който израства дървото на постиндустриалната икономика. Да си представим, че в Русия са изобретили супер-пупер-иновационен наноматериал – здрав като стомана и лек като пластмаса. Може ли нашата авиационна промишленост да унищожи всичките си конкуренти, като прави самолети от новия материал? Не. Защото руската авиационна промишленост е страшно изостанал, стремително деградиращ комплекс, неспособен да се конкурира не само с американската авиационна промишленост, но даже и с бразилската!

Няма да се лиша от удоволствието да топна в клозетната чиния хамстерите (руски жаргон: които имат лични страници в интернет – бел. прев.) на Фрицморген и прочее любители на Пуйло и на изправянето на крака. Вие се гордеете трогателно със „суперджет“-а, но кой знае защо забравяте, че неговото производство вече 10 години носи само загуби. Чистата загуба на ОАК („обединена авиостроителна корпорация“ – бел. прев.) за 2014 година е 220 милиона долара. А бразилският Embraer е получил за същия период 334 милиона долара чиста печалба. Това не е удивително, като се има предвид, че компанията е произвела за една година 92 търговски лайнера и 116 бизнес джета срещу 35 „суперджета“ на ОАК. На „суперджетовете“ като че ли вече са сложили кръст, защото относителният дял на чуждестранните компоненти в него е 60-80%, а обезценяването на рублата прави производството му нерентабилно по принцип.

Впрочем, цифрата 35 произведени машини е цинична проява на путиновата пропаганда. Всички световни производители планират производството си, като се съобразяват с наличните поръчки. Авиокомпаниите стоят на опашка, разчитайки да получат машини след пет и повече години. И само един завод на света, в Комсомолск на Амур, където изчукват „суперджетовете“, работи „за склад“. Да, направили са 35 машини, но 8 от тях така и не са били купени. На склад има общо 15 непродадени машини. Това е някакъв неподлежаща на осмисляне лют батак: ОАК, впила се в бюджета, произвежда с увлечение нещо, което не е нужно на пазара, за да могат ефективните мениджъри (руско понятие, с което се означава идеалният ръководител на предприятие, в случая съчетанието се употребява иронично – бел. прев.) да разграбват държавните субсидии и държавните инвестиции – ето истинския смисъл на путиномиката! Излизането на пазара на китайския ARJ21 няма да се отрази зле на „суперджета“ – по-зле от това не може да бъде.

За това писах преди три години, а путиновите хамстери изцвъкаха стотици коментари, хвалейки се как ОАК ще изчуква по 60 лайнера на година. И кой от нас се оказа прав, глупаци? Как вие, ватени дебили, които осрахте съветската авиационна промишленост, водеща за своето време, ще се мерите не само с компанията Boeing, доставила през миналата години на клиентите си 700 граждански лайнера, ами и с китайците и бразилците?

Та за индустрията. Съединените щати се отказаха лесно от производството на малко доходните индустриални стоки за широка употреба, като автомобилите, но и в мисълта не им е минавало да преместят в Азия своя военнопромишлен комплекс или аерокосмическия комплекс. Причината е следната: автомобилите през XXI век са продукция с минимална принадена стойност, а самолетите са съвсем друго нещо. За производството на един автомобил, чиято себестойност е 9,5 хиляди долара, а пазарната цена е 10 хиляди долара, американската работна сила е прекалено скъпа. В цената на една кола, грубо казано, влизат 50% стойност на ресурси и енергия и 50% стойност на труд, поради което поскъпването на труда с 10% прехвърля производството на автомобили в категорията на нерентабилните производства. А самолетът се продава за 100 милиона при себестойност 50 милиона. Дори ако американският работник получава 5 пъти повече от китайския, производството все едно ще бъде рентабилно. Но китайският работник по принцип не може да конкурира американския, защото Boeing е световен монополист, споделящ пазара на големите авиолайнери с Airbus.

Понеже авиопромишленият комплекс в Съединените щати се запазва и се развива, дори руските наноучени да направят пробивно изобретение в областта на авиационните материали, от това изобретение ще се възползва именно Boeing. Днес ВСМПО (руска металургична компания – бел. прев.) щампова за американците титанови заготовки за символичния „1%“; ще прави и нанокорпуси за „1%“ – принципно схемата на туземната икономика няма да се промени. Печалбата ще получава този, който КОНТРОЛИРА ПРОИЗВОДСТВЕНАТА ВЕРИГА, а не този, който произвежда в нея едно звено, пък ако ще то да е супер-пупер-уникално.

Защо споменах Boeing? Кажете, кое е по-изгодно – да изпомпваш безплатен газ от земята или да правиш самолети? Разбира се, да правиш самолети – с това даже тъпата вата няма да спори. И цифрите го потвърждават: корпорацията Boeing (160 хиляди сътрудници) е получила през 2014 г. чиста печалба 5,45 милиарда долара срещу 3,5 милиарда долара за „Газпром“, експлоатиращ природната рента. Чистата печалба от един сътрудник на американските авиостроители е 34 656 долара – 4,5 пъти повече отколкото при „Газпром“. Защо в руската федерация да се строят самолети е нерентабилно, а да се изпомпва газ – напълно изгодно? Защото в Руската федерация протича деиндустриализация, иначе казано – унищожаване на високата индустриална икономика и връщане към икономиката на природната рента, а това, по дяволите, е ред, характерен за ФЕОДАЛИЗМА!

Спецификата на рентната икономика е в това, че не признава дългосрочни вложения, изисквайки максимално бърза възвращаемост на инвестициите. Ако имате завод, няма да инвестирате в неговата модернизация 100 милиона, за да можете след 10 години да покриете вложенията и да излезете с 10% печалба за година. Вие просто ще предадете становете за стари отпадъци, а сградите ще продадете за търговски център, като получите по този начин еднократна печалба от 10 милиона при НИКАКВИ инвестиции. Да, рентабилността ще бъде по-голяма, отколкото при нормално стопанисване, но до времето, докато не се рециклират всички заводи. Така за четвърт век съветската икономика беше рециклирана в достатъчна степен, за да направи Рашката нежизнеспособна страна. Текущата нефтена криза по най-оптимистичните прогнози ще продължи не по-малко от 5 години – този срок няма да бъде преживян от рентната икономика на Руската федерация. Това даже не е прогноза, а констатация на неизбежен факт. Писах за това и преди три, и преди пет години. Дебилите въртях пръст до слепоочието си: Кунгуров, викаха те, се е побъркал, след 5 години барелът ще струва минимум 200 долара. А как ви се струва цена 48 гущера за барел? И какво ще запеете при цена 40 долара?

За индустриалната икономика ниските цени на енергоносителите са благо. За феодалната рентна икономика са присъда. Индустриалната икономика е икономика с висока принадена стойност, при която в цената на крайния продукт стои доминиращо стойността на труда. Постиндустриалната икономика е икономика на свръхвисока принадена стойност, при която в крайната цена основен дял заема ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ ТРУД. А феодалната рентна икономика е икономика на отнемане на ресурсите от природата. В цената на един барел трудовият дял на нефтоработника е, да речем, 10%, останалото е подарък от природата.

Смъртната слабост на Руската федерация е във факта, че страната продава не своя труд, а своите ресурси. Въпросът не е даже в това, че ресурсите намаляват стремително. Въпросът е в това, че тези ресурси просто могат да бъдат присвоени. НЯМА ДА ПОЗВ-О-О-О-ОЛИМ – викат хорово тъпите ватници, - само да се навре НАТО, веднага ще му начукаме канчето!!! О, не, никой няма да окупира Сибир, за да заграби вашия нефт (впрочем, той отдавна вече не е ваш). За да бъде взет, просто е достатъчно да се намалят цените му и вие, позорните търпеливци, ще го давате не само на безценица, но дори и на загуба. За чий х*й е да ви окупират? Вие, робите, и така се продавате за паница буламач. Окупацията на Руската федерация е икономически нецелесъобразна, защото поддържането на окупационен контингент означава издръжки, които ще увеличат стойността на придобиваните от туземците суровини.

90% от износа на Руската федерация са низкоразрядни полуфабрикати и суровини – нефт, газ, мазут, алуминий, метални изделия и все същите мед, дървесина и зърно като преди 100 години. Половината приходи в бюджета са от продажбата на нефт и газ. Сега цените за въглеводородното гориво се понижиха. И ние наблюдаваме удивителна картина в Руската федерация: производството и износът НАРАСТВАТ!!! Това, че растат цените на горивата по бензиностанциите, е разбираемо – стадото трябва да компенсира от своя джоб намаляващите доходи на ефективните мениджъри. Но защо нараства износът при падащи цени? Елементарната логика подсказва, че от това цените ще паднат още по-ниско. Трябва за определено време и добивът да се намали и вентилът на износната тръба да се затегне леко. Защо да се дава на безценица това, които утре може да бъде спасено от силния нефтодолар? Нали вярвате в светлото бъдеще?

Но това е невъзможно. Кремъл не контролира икономиката на руската федерация, въпреки че ТЕК формално се намира под контрола на държавата. Във времената на путиновата стабилност и на нефтогазовата муфта, продължили повече от 10 години, нашите „държавни“ нефтогазови чудовища награбиха кредити за десетки милиарди долари. Ако вие, идиоти, си мислите, че те са изразходвани за инвестиции и за обновяване на основните фондове, грешите. След евтини комбинации тези пари отидоха обратно на Запад и се материализираха във вид на дворци и на яхти за новата висша феодална класа. И ето че точно сега тези дългове трябва да бъдат изплащани. За ваша, идиоти, сметка. Роснефт отмъкна 50 милиарда долара, за да купи ТНК-ВР (руска нефтена компания с английско участие – бел. прев.), която ѝ беше продадена за смешните 7,5 милиарда долара, когато барелът струваше 100 долара, а ще трябва да ги връща с проценти, когато барелът е паднал под 50 долара. Да се обяви неплатежоспособност не може – ще рухне цялата икономика на Руската федерация. Така че се налага да се насилват изтощените местонаходища само заради разплащането с европейските банкери, които за всеки случай решиха още и да отбият Руската федерация заради „кримнаш“ от кредитната цицка.

Нито един мускул не трепна по чекистката мутра на Пуйло. Пуйло каза: „Споко, момчета, ще ни помогне Китай, няма да пожалим нищо“. И не пожалиха. Китай даде кредит на Роснефт при условия, които се крият старателно, а в замяна поиска гаранция за доставка на нефт по намалени цени до 2030 г. Когато барелът струваше 105 долара, китайците получаваха от Игор Сечин (ръководителя на Роснефт – бел. прев.) „черното злато“ за 60 долара. Вчера барелът падна до 48 долара. Ако формулата на ценообразуването е останала същата, жълтите братя получават нефт по 25 долара, а това вече е на ръба на рентабилността. Затова пък Песков има часовник 37 милиона.

Суровинната икономика има този недостатък, че по принцип не може да се контролира от този, на когото формално принадлежи. Всичко е в ръцете на потребителя на суровината. Купувачът определя на туземците цената за техните банани и барели. Това правило няма изключения, всичките суровинни туземни икономики се намират в кучи задник или са на път да се окажат там. Феномени като Кувейт и Саудитска Арабия се обясняват с наличието на грамадни суровинни запаси при малобройност на населението. Но това е временно явление.

ИЗВОДИ: в началото на цикъла от статии за неизбежната революция в Руската федерация се постарах да опиша максимално достъпно едно положение със стогодишна давност, когато икономиката на Руската империя се опитвала да се развива стремително, но пропастта между Русия и водещите страни на Запада се увеличавала. Русия вървяла напред, но все повече и повече изоставала. Русия ставала по-силна от вчера, но отслабвала спрямо съседите си. В резултат страната изгубила НАПЪЛНО външнополитическото си влияние, претърпяла редица унизителни военни поражения, сред които и от азиатска Япония. Руската империя изгубила дотолкова суверенитета си, че била принудена да влезе в Първата световна война срещу своя най-голям търговски партньор (Германия) изключително в интерес на своите кредитори. Но управляващият режим се оказал неспособен да контролира положението в страната при неблагоприятните военни условия и рухнал.

Сега положението е много по-катастрофално: Руската федерация не се развива по-бавно от своите съседи, тя деградира. Ние не изоставаме в надпреварата към постиндустриалната икономика, ние се сриваме към рентната икономика на феодализма. Всичко се е превърнало в рента. Властта също е рента, властовата система в Путираша копира модела на допьотровата бюрокрация, когато волостите и областите се давали „за прехрана“. Руската федерация деградира социално, икономически, технологично, научно и инфраструктурно. Страната умира. И не може да бъде „излекувана“ с никакви реформи.

В края на XIX век алтернативата била такава: индустриализация или смърт. За осъществяването на индустриализацията били необходими смъртта на романовата империя и революцията. Сега алтернативата е следната: постиндустриализация или смърт. Преходът към постиндустриалната икономика на знанията с помощта на политическия и социалния инструментариум на феодалното общество е невъзможен. Еволюционното развитие е неосъществимо. Следователно е необходима социално-политическа революция. Руската империя рухнала, когато не се справила с трудностите на военното време. Путираша ще издъхне без всякаква война. Ще продължавате ли все така ще си криете главата в пясъка, убеждавайки се, че всичко ще бъде така: барелът за 200 долара, а доларът за 30 рубли и ще си заживеем като в старите времена, разменяйки нефт за мъниста?

На вас, ватените дебили, ще напомня какво е станало с папуасите, когато им свършило златото за обмен със стъклени мъниста – изклали ги или ги превърнали в роби. Ето, това е вашето бъдеще. А кой ще ви изколи или ще ви бие с камшик на нефтените плантации – американците, китайците или ефективните мениджъри от туземната администрация, не е важно.

Вие все още ли блеете страхливо, че революцията е нещо лошо, „защото не искаме разруха и стрелба?“ Изобщо не ми дреме какво искате и какво не искате, аз ще почакам, докато не започнете да посинявате от глад. Революцията в Русия ще бъде направена от тъпата и агресивна от глад вата. А ще се запази ли Русия като историческа общност, ще зависи от това дали революцията ще изпълни своята задача – преход към постиндустриалната икономика на знанията и възстановяване на индустриалната база.

Не се опитвам да убедя някого в това, че съм прав, смешни са ми фееричните тъпи възражения на либерастите, пазителите на старото, привържениците на режима , пуйлолизците, любителите на съветското или на православното минало. Аз зная, че съм абсолютно прав. Смисълът на моите писания е да ви се даде възможност да възприемате реалността адекватно – това ще ви помогне да оживеете. А ако ритнете камбаната, това няма да е никаква трагедия, все едно вие и сега ставате само за наторяване. На планетата живеят 7,1 милиарда души. Ако изчезнат руснаците – населението ще стане 7,0 милиарда. Голяма ли ще бъде тази загуба за човечеството?

събота, август 29, 2015

Колопоход – Ден четвърти: Свети Влас-Несебър-Поморие-Бургас

Утрото беше мрачно, духаше силен вятър, заплашваше да вали.


След като събрах багажа и тръгнах, някъде по пътя, към средата на Слънчев бряг, който ми оставаше на едни километър вляво от шосето, наистина заваля, за първи път през деня, досега все валеше нощно време, когато бях в палатката.

За капак ми се спука предната гума, пак.

А вече нямах резервни.

Реших да карам по предна капла до Несебър (сефте, карал съм така от Вакарел до Ихтиман, цели 18 километра), а там да си купя нова гума.

Тъкмо продължих, спука се и задната гума, дяволът никога не идва сам, явно от дългото спускане вчера гумите бяха прегрели, а след това от рязкото изстиване колко му е да дадат пукнатини.

Скрих се под едно дърво да мине дъждът и забутах велосипеда, не беше много път, не беше болка за умиране.

Пресякох една Хаджийска ривър, която по-скоро би трябвало да бъде наречена Блатийска ривър – царство за жабоците.


В Несебър отново заваля, скрих се под един навес и разпитвах всеки минаващ оттам къде мога да си купя велосипедни гуми, но никой не можеше да ми отговори.


Дъждът спря и тръгнах с велосипеда към една странична улица, където ми се стори, че има магазини.

Там срещнах един млад мъж, който на въпроса за велосипедни гуми веднага ми отговори, че също кара колело и знае откъде мога да си купя, но трябва да отида в Несебър.

- Ама това не е ли Несебър? – учудих се, защото около мене – „хора, къщи, салтанати“.

Оказва се, че това са нови застроени площи, които явно кореняците несебърци изобщо не признават за свой „град“.

Както и да е, човекът ме отведе до едно кръстовище (по път му беше) и ми посочи накъде да карам.

В „града“ си купих цели четири гуми (страх лозе пази!), седнах в една градинка и преобух велосипеда.


След това тръгнах да разглеждам.


На едно място седнах на една пейка да снимам вълните, духаше силен вятър, снимах се и аз на фона на морето.


На полуострова – много народ и много магазини и магазинчета, най-малко внимание у минувачите предизвикваха като че ли тези постройки.


След това тръгнах за Поморие.

По шосето се образува огромно задръстване и тук се видя предимството на велосипеда – докато автомобилите едва пълзяха или изобщо не се движеха, аз профучавах покрай тях свободно и така чак до Ахелой.

Там спрях до една чешма, посветена на едно „паметно“ събитие.


Пих от чешмата една студено вода в чест на Михаил Михов и му пожелах мислено оттук нататък и той само вода да пие (садист съм, разбира се!), а след това обърнах внимание на нещо наистина съществено.


След Ахелой задръстването се разсея и до Поморие стигнах съвсем бързо и безпроблемно.

Там ми предстоеше преди всичко едно важно събитие – да се наобядвам, защото бях прегладнял, а часът наближаваше два.

Отворих едно русенско варено, също така и една бира, след което се натъпках обилно, докато велосипедът ме чакаше послушно.


После по пътя, малко след града, спрях да снимам вълните при едно малко кейче, на което бих застанал при друг случай да си понамокря краката, но духаше ужасен вятър и вълнението беше много силно.


Водата на няколко метра от брега беше ужасно мръсна, водата изхвърляше множество водорасли, миришеше по-ужасно от моите чорапи след еднодневно въртене на педалите.


Поморие, както казва Недялко Йорданов, е „едва на двайсет километра отдалечено от Бургас“.

Да, ама не.

Табелата на Бургас се оказа преди Сарафово и край пътя се нижеха нови и нови постройки, плътно една до друга.


Същата работа като в Несебър, на разклона за летището един бакшиш, с когото се заговорих, ми каза, че има още да въртя педали „до града“

Така беше, но най-сетне стигнах.

Още в началото на Бургас ме посрещна велосипедна алея, браво на градската управа.


Оттам стигнах относително скоро до гарата, купих си билет за влака, купих билет и на велосипеда, след което отидох да пия бира и да чакам релсовото возило.

Колопоходът беше свършил…

МАЛЪК ЕПИЛОГ (с партийна шапка)

Може би сте забелязали шапката, с която пътешествах.


За тези, които не се сещат какво искам да им кажа, ето им го направо: Гласувайте на изборите за кандидатите на ДЕОС!..

петък, август 28, 2015

Колопоход – Ден трети: Обзор-Емона-Свети Влас

И този път дъждът беше рано-рано спрял.

Чаках известно време в сутрешните часове някой от „Българско Черноморие“ да дойде да ми бутне палатката, но никой не дойде.


Затова си бутнах палатката сам и продължих по-нататък по набелязания маршрут.

Малко над града срещнах интересна табела (жалко само, че от профучаващите автомобили, от чиито прозорци хвърчат отпадъци, няма как да бъде прочетена).


Пътят беше приятен, от време на време в далечината се показваше морето.


После последва едно надолнище, по което новата спирачка показа малък недостатък – стои близо до кормилото и няма голямо завъртане, поради което накладките не ловят добре (слава Богу, надолнището беше малко!).

Наложи се да преместя спирачката на едно неадекватно, но по-надеждно по отношение на спирането място.


След това отбих за Емона, поколебах се пред една табела, която ме примами с близостта на Иракли, но начертаният маршрут трябваше да се спазва.


Виждал съм много табели „Пътят в ремонт“, но за първи път виждам табела „Пътят за ремонт“.


Емонци или са големи шегаджии, или хладни реалисти, във всеки случай пътят наистина е ужасен, както онзи към Раковсково, незасегнат от предизборния асфалт (плюс това голяма част от него се оказа доста стръмно нагорнище).


Над Емона, до пътя, който води към фара, ме посрещна едно голямо дървено животно, което би трябвало да е вълк, но само на мене ли ми се струва, че има свинска зурла?


Ето го отново морето, при нос Емине.


Мислех да отида до фара и даже да се кача на него, но ме посрещна ограда със съобщение за военна зона; не ми се искаше да се промъквам покрай оградата и да видя дали отнякъде не може да се добера до морското светило, защото на военните съм им сърбал попарата, не си струва (пък и в случая не беше редно!) да си има човек работа с тях; затова - снимка отдалече.


Качих се до селото и се настаних в заведението на вила „Емона“, където хапнах обилен сандвич, комбиниран с бира; после се снимах до наредения кът вътре.


На обратния път от Емона срещнах един приятел.


Не се страхувайте, това е жълтокоремник, безкрак гущер, който достига до повече от метър дължина, но изобщо не хапе, може спокойно да си поиграете с него (тази информация научих, разбира се, от интернет, като се върнах в Ихтиман, дотогава си мислех, че съм срещнал смок, затова държах животинчето по съответния начин - с хватка зад главата).


Излязох на шосето Варна-Бургас и малко след това започна едно безумно изкачване нагоре (дявол да го вземе, три пъти качих Стара Планина и три пъти слязох от нея!).

Малко преди Баня спуках предна гума и в центъра на селото спрях да я сменя (носех си две резервни).


При смяната направих капитална грешка – не опипах отвътре външната гума (задължителна процедура при смяна!), сложих така вътрешната и когато я надух, тя също се спука – оказа се, че едно малко телче се е забило във външната гума и е останало там; трябваше да сложа втората резервна гума.

След това пак започна едно дълга изкачване, разведрявано от време на време само от някой бирен билборд (очи пълни, гърло празно).


Най сетне дойде надолнището – дълго и много стръмно, като изкачването, но с обратен знак.

Слязох много трудно – с две натиснати спирачки, с една ръка на кормилото (втората спирачка, както вече стана ясно, беше на друго място), при постоянно профучаващи покрай мене с огромна скорост коли, което изисква строго придържане към ръба на асфалта.

Накладките почти се изтъркаха, добре, че най сетне слязох на равното, защото иначе щеше да се наложи да спирам и да ги сменям, а се мръкваше (имах фар, предна и задна мигалка, ама защо да дърпам дявола за опашката!).

Не отбих към Свети Влас, отгоре видях каква бетонна джунгла е наистина и ми се отщя, затова продължих и покрай шосето, срещу началото на Слънчев бряг, сред едни тръстики, направих лагера.


Пак задуха и замириса на дъжд, метнах дъждобрана върху палатката, напъхах се вътре и дръпнах циповете…