СЛУЖБОМЕР

понеделник, юни 29, 2015

Антиподи

Две картинки.

София прайд 2015 г. (картинката е моя - Павел Николов)

София антипрайд 2015 г.

Няма нужда от коментар, изберете според интелекта си...

събота, юни 27, 2015

За Прайда съвсем лично

Днес е денят на поредния София прайд, гей парад, марш на содомитите, демонстрация на педерасите (правописната грешка не е моя!), както щете го наричайте, все ми е тая.

За мене е по-важно, че независимо от названията (в края на краищата това е лингвистика, а аз като лингвист от лингвистични еквилибристики не се стряскам!), ще бъда там.

Защо ще бъда там, вече съм обяснявал през годините, няма да обяснявам за пореден път (ето една статия в тази тоналност, споделям напълно написаното в нея, четете, ако искате - "Защо ще ходя на София прайд?").

Само че тази година прибавих още една причина, която не пропускам и няма да пропусна и тук да споделя.

Миналото лято, след Прайда, червено-кафявите гюбрета, криещи физиономиите си зад сайта Anonymous, написаха една статия, в която ми посветиха три абзаца, където, първо, ме изкараха изпечен педерас (правописната грешка не е моя!), второ, се възмутиха силно, че на такъв долен човек му е позволено да учи деца в българско училище.

Много ми стана обидно, вярвайте ми…

Само три абзаца, само!

За Негово превъзходителство английския посланик имаше повече, а анонимосите уж се пишат патриоти.

Затова тази година искрено се надявам с присъствието си на София прайд да заслужа цяла статия.

Че да ми се зарадва душата и да си карам лятната ваканция като хората, а не спаружен от недостатъчно внимание.

А иначе, на всеки, който се съмнява в сексуалната ми ориентация, винаги съм казвал, казвам и ще казвам да ми доведе я кака си, я леля си, пък после те да му разправят как стоят нещата по повдигнатия въпрос…

БЕЛЕЖКА: Снимката е моя от миналата година (Павел Николов).

петък, юни 26, 2015

Арменският майдан. Как ще свършат протестите в Ереван?

Автор: Владимир Огризко

Превод от руски: Павел Николов

В Москва вече обвиниха Съединените американски щати, че подстрекават гражданите на Армения към антиправителствени изяви и държавен преврат. Но аз предполагам, че в основата на протестите в Ереван лежи нещо принципно друго. Въпросът е в това, че гражданите на страните от постсъветското пространство най-сетне поискаха да живеят в цивилизовани държави. Не в постсъветски, пропити от корупция от главата до петите, а в нормални цивилизовани общества, живеещи по равни за всички правила, които биха позволили на хората да бъдат свободни, да осигуряват себе си и да се чувстват достойни членове на обществото.

Затова ставащото в Ереван е свидетелство, че хората разбират: да продължат да живеят в условията на всеобщ постсъветизъм е подобно на смърт. Ще прерасне ли това в други форми, освен икономическите, е сложно да се прогнозира. Но очевидно хората са се надигнали срещу този живот, който им налагат постсъветските управници.

Разбира се, Руската федерация ще натиска ръководството на Армения, заставяйки го да разгони протестиращите. Тя просто няма друг начин за действие, защото тактиката на Русия се определя от начина ѝ на мислене – диктаторски, имперски и жандармски. При подобна мисловна картина всичко, което не съвпада с официалната държавна линия, трябва да бъде смазано и удушено.

Не се съмнявам, че именно такива „ценни съвети“ ще се дават (ако вече не са дадени) на властите в Армения. Не напразно руснаците започнаха да говорят, че ако, виждате ли, Янукович се е бил вслушал в кремълските съвети, положението би било принципно друго. Затова върху президента на Армения Серж Саргсян ще се оказва не по-малък натиск отколкото върху Янукович някога. Но, надявам се, здравият смисъл в него ще победи стремежа да се задържи на власт. Освен това всички виждаме докъде желанието да запази властта доведе бившия украински президент: крие се от правосъдието и се страхува даже носа си да покаже извън оградата на новата си резиденция.

Мисля, че положението в Армения рано или късно ще завърши с взрив. Може да се затягат болтовете, може да има арестувани и хвърлени в затвора активисти, но не може да се забрани на хората да бъдат свободни. Така че е въпрос на време кога режимът, който се държи фактически на руските дотации или щикове, ще рухне окончателно.

Не се наем да кажа дали това ще се случи след месец, половин година или година, но това, че режимът ще рухне, не подлежи на съмнение. Не може да се спре ходът на историята. Не могат да се отнемат на хората обективните, дадените им по рождение права, към които се отнася правото да изказват своите мисли, правото на свободно придвижване по целия свят. В края на краищата тези неща ще победят всички драконови правила, по които живее още една част от страните на бившия Съветски съюз.

четвъртък, юни 25, 2015

Перспективи

(Виктор Шендерович във връзка със заявлението на Путин, че Русия не признава юрисдикцията на съда в Хага)

Аз ще кажа така: освен компетенциите на Хагския съд може да не се признаят още много неща! Законът на Гей-Люсак може да не се признае, таблицата на Менделеев, числото „пи“…

Предлагам да не издребняваме и веднага да престанем да признаваме числото „пи“! Да се определи дата и от дванадесет нула-нула – нищо и половина, а не три цяло и четиринадесет! Пълен суверенитет.

Колкото кажем, толкова ще бъде.

Учебниците да се пренапишат, всеки, който е затънал в старата ерес, да се обяви за „пета колона“ и да се оформи най-сетне елит от свежо поколение с патриотичен научен потенциал! Такъв, на който таблицата за умножение ще може да се спуска от Администрацията на президента.

И с него да се управлява.

Когато, във връзка с умствения суверенитет, всичко тук окончателно се изпълни само с бурени, огладнее, подпухне и се пукне с кървави пръски – ще може да се излъже за последно, да се преместят назад стрелките и да се забави момента на връщането в реалността.

Когато не помогне и това, може да се избяга някъде.

След това, разбира се, ще ви хванат и ще ви откарат в същата Хага. Но това не е страшно. Там, в съда, непременно ще ви предоставят възможност още един да заявите, че не признавате неговите компетенции...

Превод от руски: Павел Николов

сряда, юни 24, 2015

„Ние, арменците, сме стопани на своята страна“

Този лозунг може да се види на продължаващите вече три дена протести в Армения.

Те започнаха като недоволство от повишените цени на електрическата енергия (нашите медии все още ни ги представят като такива!), преминаха през призиви срещу повсеместната корупция и стигнаха до недоволство от повишеното руско присъствие, което арменците в прав текст наричат окупация.

Ереван гъмжи от полиция, подходите към него са блокирани.

Цветна революция?

Майдан?

Ще видим, днес протестиращите ще се отправят към президентския дворец с искане за национализация на предприятията със стратегическо значение, намиращи се в ръцете на руснаци, и за извеждане на руските войски от страната.

Да им пожелаем успех!..


вторник, юни 23, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела XII

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела XII

Сън

И сънувах, че съм пеперуда и пърхам над цветята, а когато се събудих, не знаех човек ли съм, или съм пеперуда, която сънува, че е човек...

Стар японски философ

През юни 1944 година немците изоставиха своята отбранителна позиция южно от Псков и ние тръгнахме след тях. Четири дена и три нощи минаха в непрекъснато настъпление; кратките боеве се редуваха с маршове и ние не знаехме нито сън, нито отдих. Най-сетне, в края на четвъртия ден, беше обявена почивка с нощуване. След дългото напрежение, след грохота и бясното пътуване веднага настъпиха спокойствие и тишина. Като се огледахме наоколо, попаднахме във властта на удивителното усещане за новостта на околния свят, което винаги се появява у хората, прекарали много дни на предните позиции. Отново откривахме този свят за себе си, поразени от неговите цветове, от неговите аромати, от това, че той съществува.

Качих се на малък хълм, от който се разкриваше широка панорама. Там имаше всичко: къщички, дървета, зелени ливади и далечен хоризонт, но нямаше нито снарядни ями, нито огънят метал, нито бодлива тел. Да стоиш на открито място в цял ръст беше необичайно и странно. Тишината предизвикваше безпокойство, малко плашеше и потискаше. Искаше ми се да се приведа към земята, да се слея с околността - прекалено силни бяха фронтовите навици. С такива усещания започнах да се готвя за нощуване. Дългият военен живот ме беше научил при всякакви обстоятелства да търся добро укритие, надеждно място за сън - иначе (знаех го) сънят ми ще бъде неспокоен и няма да ми донесе почивка.

Обикновено изкопавахме набързо в земята малки ями, в които човек можеше да легне, като се свие на три, и спяхме в тях. Този път чудесното място за нощувка се оказа съвсем наблизо. На самия връх на хълма се виждаше изровена от някого прясна яма, дълбока метър и половина, достатъчно широка и дълга, тъкмо за моя ръст. Тя позволяваше даже да изпъна свободно краката си. Какво повече можеше да се желае? Радостен, скочих в ямата и като се ових с плащ палатката, легнах на дъното. Там беше сухо, глинестата земя миришеше хубаво и аз се почувствах у дома, в уютна привична обстановка. Заспивайки, видях до самото си лице голяма рижа мравка, която ме гледаше с металическо око.

Спах дълго, цялата вечер и през нощта и се събудих едва на другото утро с натежала глава, изпълнена със спомени за странни сънища. Тези сънища ми се струваха толкова отчетливи, толкова необичайни, че, още неотворил очи, започнах да ги възстановявам в паметта си.

Сънувах, че към ямата, където лежах, се приближиха някакви хора, сложиха до мене нещо тежко, като ме засипаха с буци пръст. След това отгоре започнаха да викат: "Ей, ти! Къде си влязъл! Ставай!" Въртях се, мърморех нещо и не исках да се събуждам. Новото настояване да изляза от ямата звучеше властно и в тона, с който беше произнесено, улових нотки, които предизвикаха у мене страх и очакване на някакво важно, трагично събитие. Сънувах по-нататък, че, напълно събудил се, излязох от ямата и направих крачка встрани.

- Къде си се наврял, говедо? - чу се глас.

- Ех, славяни, и тук са надошли! - отвърна друг.

Пред мене върху плащ палатка лежеше убит. Лицето му беше обгорено и покрито със сажди, откъснатата му ръка - допряна до рамото. Видът на мъртвеца не предизвика у мене никакви емоции, дотолкова обичайно и ежедневно беше това зрелище. В състояние на сънно затъпяване, което не ме напускаше, бях потресен от друго. Знамето, покриващо покойника, и дървеният стълб обелиск, който лежеше редом, режеха очите ми със своя пронизващ червен цвят, какъвто има само в кошмарните сънища, по време на делириум или на треска. Ярките им повърхности, осветени от залязващото слънце, хипнотизираха и плашеха. В тях имаше нещо безжалостно и безумно, все едно се радваха, въпреки всичко и неизвестно на какво, с някаква дяволска радост. Изумен, стоях няколко мига и гледах, а събралите се гледаха мене. Накрая видях на един от тях полковнишки пагони и механично го приветствах, като протегнах ръка към пилотката... Биваше си ме! С шинел без колан и каишка, целият в глина, в лявата ръка - мръсно канче и мешка със сухари. Физиономията ми небръсната, подпухнала, с червени ивици и петна от сложената под главата ми за през нощта цепеница. Полковникът изкряка и се извърна.

- Махай се оттук, ей! - викаха ми.

И аз се дръпнах встрани, легнах в храстите и като се завих през глава с шинела, заспах.

Съновиденията ми продължаваха и, както често се случва, аз се чувствах едновременно действащо лице и зрител. Сънувах, че лежа съвсем не в храстите, а на края на ямата, върху плащ палатка, и че съм убит. Над мене звучеше груб глас, наричайки ме кой знае защо Пьотр Игнатиевич Тарасов, разказваше, че съм изпълнил честно дълга си и че съм посрещнал смъртта, както подобава на руски човек. След това хора ме целуваха по черното чело, покриха лицето ми с парцал и ме спуснаха в ямата. Три пъти гръмна залп, все едно късаха голям брезент, и всичко сварши.

Лежах, без да изпитвам нито страх, нито жалост към себе си - по-скоро успокоение. И тогава разбрах, че отдавна вече съм готов за такъв край, че отдавна вече живея със сигурността в неговото идване. Разбрах, че страхът, който ме притискаше до земята, заставяше ме да я дращя с нокти и да шепна импровизирани молитви, е бил животински, а с човешката си душа, може би неосъзнато, съм бил вече от другата страна на чертата. Разбрах, че малката ми и слаба душа отдавна вече е умряла, оставайки с тези, които няма да се върнат.

Разбрах, че и да преживея войната, за мене нищо няма да се промени. Завинаги ще се запази пропастта между мене и хода на събитията, всичко ще загуби смисъл, смазано от тежкия товар на миналото. Разбрах най-сетне, че моето място е тук, в тази яма, редом със същите такива ями, в които лежат подобни на мене. Като разбрах това, потънах в спокойствие, в безметежно небитие, което беше прекъснато едва от утрешното ми пробуждане... Като възстанових по този начин своя сън, изведнъж почувствах, че лежа в храстите, а не там, където се настаних вечерта. Поразен, скочих на крака и видях наблизо хълма с един пресен гроб. Увенчаваше го яркочервен обелиск. Като се приближих, забелязах в подножието на обелиска парче ламарина. На нея с гвоздей бяха пробити букви: Гвардейски лейтенант Тарасов П. И. 1923-1944.

понеделник, юни 22, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела XI

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела XI

Село Погостище. Сашка Палашкин, Иван Иванович Варенников, Серьожка Орлов и други

Хубаво е през лятото в псковския край! Зеленеят полета, сред градините се крият оцелели селца, тук-таме в небето се забиват камбанариите на полуразрушени църкви. Много слънце, въздух. Широта. А небето е синьо-синьо! На душата ѝ става хубаво и като че ли няма война. Така беше край гара Шванибахово, когато пристигнахме през юли, облъскани, от Стремутка.

В тъмната нощ се изкачихме на един тревист хълм близо до предната линия, изкопахме дупка на върха му и за малкото часове до разсъмване успяхме да направим здрав блиндаж, покрит отгоре със зелени чимове. Когато слънцето изгря, хълмът изглеждаше обичайно, само по посока на немците гледаше едва забележима амбразура. Новият НП (наблюдателен пункт) започна да действа, от него наблюдавахме немците през стереотръбата. Отпред имаше редица наши окопи, малък овраг с блатиста рекичка, а по-нататък от тях, на хълмовете, в едно село бяха немските позиции. Всъщност селото го нямаше. Тук-там се бяха запазили само основи, а гредите на къщите са били употребени за изграждане на блиндажи и укрития. Това беше мощен съпротивителен възел на немската отбранителна линия "Пантера". Предстоеше ни да го превземем, като пробием позициите на врага и така да отворим път за ново настъпление. А може би се предвиждаше просто разузнаване с бой. Не зная.

Селото зад рекичката се казваше... Погостище! Късметлии сме! Още не сме забравили Погосте, сега Погостище... [руската дума "погост" означава "гробище" - бел. прев.] А няма ли да бъде това съвпадение съдбоносно? Не е ли приготвено там, отпред, гробище и за нас? Твърде вероятно! Засега всичко беше тихо. Стреляхме рядко ние, стреляха рядко немците. В стереотръбата техните фигурки изглеждаха мънички, като играчки. Нещо копаят, някъде бързат, мъкнат тежести. На друго място - търсят въшки, съблечени до кръста, и се къпят в голяма снарядна яма. Ето - дойде един мотор, ето - появи се кола. И - дум! Наблизо изригва разрив от наш снаряд. Играете си! Сега не е четиридесет и първа година! Сега е пълно със снаряди, а и се научихме да стреляме... Наслаждаваме се на пълен покой и сита храна, защото получаваме всички продукти, в сух вид, и си варим обяда сами. Всичко наше остава при нас.

Нощем се появяват нови войски. В малката гора се разположиха танкове. Край нас извлякоха напред оръдия за стрелба с право мерене. В долчинката сложиха редица сандъци с "ивановци" - грамадни голямоглави ракети, които летят направо от сандъците и поразяват големи участъци. Взривът от кръглата им глава, тежаща сто килограма, дълбае яма с десет метра диаметър.

Веднъж на стереотръбата дежуреше младият Сашка Палашкин. На вид изглеждаше четиринадесет-петнадесетгодишен, но беше успял да премине през огън и вода и се смяташе за най-опитен разузнавач. Три медала звънкаха на гимнастьорката му. Беше отличен момък, весел, находчив, съобразителен. В четири часа сутринта, когато се разсъмваше, Сашка с див глас вдигна на крака цялата наша сладко спяща компания. Решихме, че към землянката са се промъкнали немци, и хванахме автоматите. Но Сашка се смееше възторжено и ни викаше при стереотръбата. Оказа се, че вечерта в подножието на нашия хълм е дошла санитарна част. Сега, на сутринта, момичетата санитарки, без да подозират нищо, бяха отишли в храстите. Сашка ги показваше в стереотръбата с увеличение дванадесет пъти.

По всички признаци настъплението трябваше да започне всеки момент. За щурма на Погостище беше предназначен един наказателен батальон, съкратено ШБ [на руски "наказателен батальон" е "штрафной батальон", понякога и съкратено "штрафбат" - бел. прев.] или "школа на баянистите", както се изразяваха шеговито войниците. Този път в батальона нямаше професионални криминални престъпници, дезертьори и самонаранили се, а разжалвани, крадливи интенданти, стопански ръководители и всякакви тилови мръсници. Те бяха получили по десет-петнадесет години затвор, заменен сега с щрафбат. Колко безсъвестно трябва да си крал, за да те хванат! Това бяха чичовци на по тридесет-четиридесет години, а понякога и по-възрастни. С охранени, тлъсти мутри, двойни брадички и дебели кореми. Перчеха се с модни, шити по поръчка шинели и красиви фуражки. Само вместо ботуши имаха обикновени груби войнишки обувки с обмотки. Картина, която си струва да бъде видяна!

И ето заповед: на сутринта - атака; нашият лейтенант да бъде с разузнавачите и радиостанция при командира на батальона, да го съпровожда и да коригира огъня на оръдията. Още с разсъмването бяхме при "баянистите". Нахраниха ги, дадоха им водка и обявиха, че ако батальонът заеме трите немски окопа, присъдата им ще бъде отменена. След подобно обещание "баянистите" тичаха на бой като хрътки след дивеч.

Загърмя артилерийската подготовка. Отлична, с пълна сила, от много оръдия, по добре разузнати цели. Имаше много снаряди, стреляха дълго: над немските позиции се вдигнаха облаци дим, огън и прах. Такава беше артилерийската подготовка през 1941 година край Погосте! Още продължаваше стрелбата на оръдията, а "баянистите" вече изскочиха от укритията и за броени минути преодоляха двеста метра от неутралната зона. Преминаха рекичката и ето че вече са в първия окоп. Немската отбрана се оказа в основни линии потисната. Стреляха само отделни картечници. Да, очевидно немците не бяха очаквали атаката и на предната линия нямаха толкова много войски. След първите вериги на атакуващите тръгнахме и ние. Блуждаещите куршуми не улучваха никого, артилерийски огън засега нямаше. Рекичката се оказа плитка, но кална. На другия бряг лежаха зимните покойници - резултат от неуспешното настъпление през февруари. Черни трупове с разложили се полушубки - изгнила козина между ребрата, пълни с мърдащо множество червеи. Страшна смрад. По-нататък разбит на парчета наш танк, очевидно налетял на фугас и взривил се. Но няма време за бавене, тичаме по-нататък, по пътечката, маркирана от сапьорите. Тук няма мини, а направиш ли крачка встрани, заминаваш си! Ето и първия окоп. Разрушени дзотове, мъртви немци. Нашите не се виждат, те вече хвърлят гранати по втория окоп. Вървим след тях и изведнъж страшен вой, стържене, пищене. Хвърлям се в една снарядна яма и застивам. Земята потръпва, от грохота в ушите ми все едно натъпкаха памук. Нещо силно и тежко удря крака ми над коляното. Откъснаха ми го! - реших аз. Оглеждам се - кракът е цял, но огромна буца пръст лежи до него. Какво беше това? Оказва се, че като обърнаха по четвърт литра водка, "баянистите" са избързали и са пробили напред преди графика, превзеха без особени трудности двете линии окопи и тук ги застигна заключителният акорд на нашата артилерийска подготовка - залпът на реактивните минохвъргачки "Иванов". Получи се "малко недоразумение", толкова често съпътстващо нашите начинания. Отървахме се с лека уплаха, но при "баянистите" не беше така леко. Батальонът по същество беше деморализиран и така и не стигна до третия окоп. А немците по това време успяха да се оправят и започнаха контраатака. Завързаха се боеве.

Като потичахме по предната линия, си намерихме убежище - прекрасна, вкопана дълбоко в земята и покрита с пет слоя греди немска землянка. Такава и тежък снаряд няма да я пробие! Там имаше спретнати дъсчени нарове за четирима души, малка печка. Стените обшити с дъски. На масичката лежеше забравена карта с подробни и точни означения къде са разположени нашите войски. Все пак фрицовете умееха да воюват! Разположихме се комфортно, но къде ти! В землянката изведнъж нахлу едър, светлокос войник, приличащ външно на младия Никита Сергеевич. Полегати рамене, скосен тил. В ръцете му автомат. "Хайде, славяни, изчезвайте навън! - заяви решително той. - Тук ще бъде командният пункт на полковник Орлов, вашта мама!.." Но ние бяхме от стара коза яре, също хванахме автоматите и си поговорихме яко. Яви се САМИЯТ полковник Орлов, с будьоновски мустаци и ордени. Той беше пълен с решимост да ни изхвърли в окопа, но ние намерихме добър аргумент: "Другарю полковник, там ще ни се изпотроши радиостанцията!" Това го убеди, след което последва компромисно решение. Аз и моят другар по радиостанция Иван Иванович Варенников се разположихме под единия нар, на нара легнаха полковник Орлов и един негов колега, командир на друг полк, а нашият лейтенант, разузнавачите и блюдолизците на полковника - на останалите нарове.

Лежах по-тих от водата, по-нисък от тревата и разглеждах отровно миришещите ботуши на полковника, почти опиращи в носа ми. От време на време полковникът храчеше гъсто, загасяше цигарата си о подметката на ботуша и я хвърляше върху главата ми. Но всичко това беше ниска цена за безопасността и топлината... Полковниците водеха мрачен разговор. Единият от тях не беше успял да премести навреме своите оръдия в Погостище. Започнал обстрел, рукнал проливен дъжд, рекичката се разляла и макар че в нея потопили специално един трактор, за да създадат импровизиран мост, не се получило нищо. Задачата не била изпълнена, полковникът горестно очакваше разжалване, сваляне от длъжност и може би още по-сериозни наказания - нали отбраната не беше разкъсана и сега ще търсят виновни да ги накажат за назидание! Полковниците пиеха водка, хранеха се с вкусотии. Орлов утешаваше своя колега. Светлокосият момък, който се оказа момче за всичко на полковника и негов племенник, Серьога Орлов, като осъзна, че повече не му пречим, стана много доброжелателен. Ние, под нара, получихме остатъците от рибните консерви, падна ни се крайче хляб и парче сланина. Да! Вечно бих лежал под задника на полковника! Спяхме сладко въпреки силния обстрел и преките попадения на дребни мини върху нашия блиндаж. Навън щеше да бъде друго. Артилеристите на полковник Орлов, които бяха останали там, не успяваха да погребват своите другари.

На сутринта, след силен обстрел, немците тръгнаха към Погостище, съпроводени от пет танка. Необстреляната пехота от попълнението, което смени "баянистите", побягна. И докато Серьожка Орлов с псувни на майка и преклада на автомата свестяваше пехотинците, ние залегнахме зад една трофейна картечница и започнахме да плашим настъпващите хансовци. Единият танк беше улучен от тежката артилерия, която стреляше от тила. Втория запалиха топчиите на полковник Орлов. Третия го спря Сашка Палашкин, който хвърли ловко от един шурф противотанкова граната. Останалите дадоха заден ход. Подобна въртележка продължи и на другия, и на третия ден. След седмица немците разбраха, че няма да превземат Погостище, а нашите не настъпваха. Боевете стихнаха. Инцидентът, както се казва, беше изчерпан. Но загубихме Сашка Палашкин. Притичвахме един път от окоп в окоп по едно открито място. Единият изскача, прелита с огромни скокове опасната зона и пада като камък в откритието. Вторият, третият... Изскочи и Сашка. И в същото време под него гръмна снаряд. Множество осколки сразиха момчето, може да се каже по време на полет, както заряд сачми сразява птица. Погребаха го в Погостище.

Скоро ни прехвърлиха край Остров. Там започна главното настъпление. Помня току-що превзетия Остров, целият в зеленината на дърветата. Ажурната конструкция на взривения мост, наполовина потънала в реката. А по улицата водят голяма група пленници. Някои от тях, за голяма радост на нашите войници, са без гащи... Помня едно голямо, съвсем цяло, но без жители, село с висока силозна кула. Казваше се Грибули. Разузнавачът Банка Бозин, бивш криминален престъпник, нахалник и пройдоха, бързо го преименува на Грабили, защото там намерихме в мазетата и килерите значително количество храна... Помня селището Пушкинские гори с цялата му красота, без хора, без къщи, без указатели - всичко беше изгорено. Но горите, езерата и поляните поразяваха въображението много повече от днешните сладникаво пригладени музейни постройки. И ние успяхме да прогоним бързо немците, така че църквичката с гроба на Пушкин остана цяла, но беше минирана от горе до долу. Защо им е трябвало на фрицовете да я взривяват? Не се знае.

След това ни хвърлиха по посока на Печори и обявиха, че полкът, който пръв открие огън по градчето Изборск, ще бъде забелязан и награден от командването. "По-бързо, по-бързо!" - пришпорва ни началството. Сядаме в бързоходен всъдеход и се носим напред. Ето вече се виждат древните стени на града, но немци - ни вест, ни кост. Скачаме на земята, тичаме, автоматите са готови - няма немци! От вътрешната страна на стените - празно. Населението се крие в каменните кули. И изведнъж далече, в нашия тил, се чуват оръдейни изстрели. Един, втори, трети, четвърти. Стреля целият дивизион и с бърз огън ["бърз огън": начин за артилерийска стрелба, при който оръдията не стрелят по команда, а като се изстрелва снаряд след снаряд с максимална бързина на зареждане и изстрел - бел. прев.]. Снарядите се приближават с вой към нас и започват да избухват в оврага до шосето. Някакъв идиот беше решил да получи орден, но, слава богу, си върши работата през пръсти, без подготовка и точен прицел, иначе казано - както обикновено... Това спасява нас и всички намиращи се в Изборск. Трескаво и яростно псуваме по радиостанцията некадърниците. Крещим, че сме в града и там няма немци. Обстрелът престава, но започва нов, немски. Рядък и тревожещ. Това обаче не ни пречи. Можем и да се огледаме. Втурвам се в една празна къща - всички неща са си по местата. На лавицата има пакет с макарони. Аха! Това е моят трофей! Слагам плячката в мешката и продължавам нататък... Десет години след края на войната отидох в Изборск да погледна познатите места. Къщата си беше там. Негова стопанка се оказа една симпатична, интелигентна попадия, с която си поговорихме приятно, спомнихме си войната и други събития. Мъжът ѝ загинал в сибирските лагери и тя решила да доживее живота си в Изборск. Но казват, че сега тази къща я няма, няма я и нейната стопанка.

Като преминахме през града, излязохме на Труворово городище, погледнахме от хълма, от Николската църква и ахнахме! Целият свят се разстилаше пред нас. След гнилите погостински блата, след тригодишното пълзене по окопната кал, тук се откри такава шир, такива простори, че ти спираше дъхът. И досега не мога да забравя това първо запознанство с Изборск...

Като се спуснахме от хълма, минахме през село Мали. По-нататък пътят водеше към Естония, към най-красивата ѝ част. Градчетата Елва, Ансло, Виру, едното по-живописно от другото, лежаха по пътя ни. Пътища, пътища... Повредени танкове и оръдия встрани. Момичета регулировчици, махащи с флагчета. Гъста пушилка във въздуха, проникваща в ушите, ноздрите, очите. Лицата стават сиви и войниците приличат на контузени, изровени след разрив на снаряд от земята. Пътуване, пътуване, ден и нощ, прекъсвано само от случайности. Ту налитаме на мина, но като губим камиона, се отърваваме само с уплаха. Ту шофьорът заспива на волана и ни обръща в канавката. Ту в прицепа със снарядите, носещ се бързо по пътя, един разузнавач, като иска да запали цигара, заедно с кесията тютюн издърпва пръстена на гранатата, намираща се в същия му джоб. Чухме характерното щракване на запалката, хвърлихме се встрани и веднага проехтя взрив. Ранени бяха петима, сред които и виновникът за събитието - напълно му беше откъснато бедрото. Голям късмет, че не се взривиха снарядите, иначе щеше да стане грандиозен фойерверк!

Пътища, пътища... Някой отива нанякъде, напред-назад сноват в облаци от прах автомобили и каруци, бумтят трактори и танкове... Встрани ще бесят немски наместник - дребен мужик с окъсан армяк, плешив и занемарен. Той чака спокойно участта си. До него - капитан от прокуратурата, препасан с колани, с лист хартия - присъдата - в ръка, двама-трима изпълнители от СМЕРШ и двама-трима зрители. Останалите минават край тях равнодушно, смъртта е омръзнала на всички. Оказва се, че и екзекуцията е нескопосана: въжето е гнило, къса се, наместникът пада. Сега всички се готват да започнат пак. Намират ново въже, прехвърлят го през клона, слагат примката и дърпат: "Раз, два, три!"... Примитивно, прозаично и скучно... А на десет метра по-нататък всичко е къде по-интересно: войници щипят сменили се от поста момичета регулировчици. Смях, възторжени писъци, викове.

Веднъж на едно оживено кръстовище на три пътя, задръстено от камиони, коли, каруци, оръдия и пешеходци, нашето внимание беше привлечено от всеобщ радостен хохот: в центъра на кръстовището лежеше по корем трупът на един як немец. Гащите му бяха свалени, а в задника му стърчеше червено флагче, чиято материя се вееше весело от вятъра.

Боеве, бомбардировки, горящи в нощта здания - всичко това сега се слива в общ калейдоскоп на събитията. Спомням си тартуското шосе, минаващо край красиви хълмове и гори, край благоустроените села и вилите на естонците. На това шосе ме раниха за четвърти път... Спомням си сития живот, който, за първи път през цялата война, започна тук, в Естония, защото се появи "храна даром" - кокошки, прасета, краве мляко, плодове, ягоди.

Спомням си две диви сражения, които, покрай другите, водихме там. На река Емайъги, край Тарту, немците ни нападнаха неочаквано и ни принудиха да бягаме направо без гащи. Преплувахме реката, като изоставихме оръдията на другия бряг реката. Работата миришеше на трибунал и на наказателна рота. Без да се бавим, предприехме отчаяна контраатака и си взехме нашите оръдия почти цели. Помогнаха ни другарите от полка, които унищожиха от упор с тежки оръдия немския отряд, който ни прогони. Размина ни се.

Друг път началник щабът на бригадата, вероятно пиян или от глупост, откара щабния автобус направо в ръцете на немците. Наложи се да хванем автоматите и гранатите, за да го освобождаваме. Оправихме се за десет-петнадесет минути, но измъкнахме, разбира се, само труп, който погребахме с почести.

Помня красивия Тарту, който дълго време беше поделен между немците и нас и се разрушаваше безпощадно от двете страни. Доста дълго време в града имаше какво да се яде и пие, но след това запасите свършиха. Предприемчивите започнаха да търсят спирт и го добиваха от университетските спиртосани мишки, змии и солитери.

През септември осъществихме марш към Рига, където влязохме сред първите. На пазара до гарата висеше огромен надпис: "Herman Goering Werke" ("Предприятие на Херман Гьоринг"). Местното население ни посрещна доброжелателно и заедно с нас громеше магазините за вино. След Рига пътят ни водеше към Литва, където в края на краищата се доближихме до Курландската групировка на немците, отбраняваща се в района на Либава. Тя беше ядрото на групата армии "Север", стигнали до Ленинград и държащи го в обсада, сега изтласкана от града. Групировката се държа на това място до края на войната, до капитулацията, и отстоя своите позиции.

През декември 1944 година ни прехвърлиха край Варшава. Преходът беше безпорядъчен. Армията пътуваше в десетки ешелони. Танкисти, пехотинци, артилеристи. По пътя войниците разменяха с населението стари вещи за самогон и пияни ешалони с песни, крясъци, понякога и със стрелба, пътуваха по територията на Полша на запад. На една гара началството се опита да забрани продажбата на самогон. Танкистите, които току-що бяха пристигнали, обърнаха кулата на танка и издумкаха един противотанков снаряд в къщата на коменданта между етажите. Казваха, че началникът избягал така, както майка го е родила. След това всичко тръгна по старому.

Посрещахме Новата година в товарен вагон на гара Лида. Старши лейтенант Косинов чупеше мрачно с юмрук часовника си, а останалите танцуваха около зачервената печка и пееха с немузикални гласове пиянски песни.

По време на този преход срещнах още един път Серьожка Орлов. Пътуваше в санитарен вагон, където според него чичо му лекувал старите си рани. Сестрите ми разказаха под секрет, че на чичото му се активирал стар трипер, хванат още през славните времена на Гражданската война. Серьожка беше пиян, на ръцете му - кожени ръкавици. Черпеше ни радушно с водка,у сланина и салам. Откъде това богатство? Оказа се, че с движението на ешелона по площадките на вагоните се настанявали и пътници с багаж. Нали все пак трябва да се пътува! Серьожка, като си набелязал един по-богат чичко, с големи куфари, му теглил един силен ритник в задника, изхвърлил го от вагона, а вещите продал на близката гара. Бива си го Серьожка, нали?

За трети и последен път се срещнахме през петдесетте години в Москва, в препълнен вагон на метрото. Видях познатата фигура, приличаща на младия Никита Сергеевич, но сега не беше с военна униформа, а със стилно палто и със сиво мъхесто кепе.

- Серьожка?

- Да. А ти кой си?

Обясних му.

- Не зная, не помня. Много бяхте... А ти къде работиш? В търговията ли? А? Дали да не се поразтикаме нанякъде?

Не се поразтикахме и се разделихме завинаги. Жалко, не го попитах за чичо му...

През цялото време, като се започне от Стремутка и се стигне до Тарту, постоянен мой спътник беше Иван Иванович Варенников. Аз се водех началник на радиостанция, а той - мой помощник. Аз влачех единия сандък, той - другия. Иван Иванович, според тогавашните мои представи, беше стар. Над тридесет години. Висок, с тесни рамене, но със силно изпъкнали напред, като на петел, гърди, с широки бедра. Носеше 46-ти номер обувки и различни чорапи. Главата му се стесняваше нагоре и беше покрита с гъсти черни коси, закриващи малкото му полегато чело. Дъгите над веждите му изпъкваха, скулите му бяха като на питекантроп, имаше нос като патешка човка. От широките му ноздри постоянно растяха косми. Косми покриваха гърдите и гърба му.

Гражданската специалност на Иван Иванович беше помощник-бюфетчик някъде на една малка железопътна гара в Зауралието. По време на войната отначало го сложили писар в тила, но през 1943 година го преместили на предната линия. Не можеше да търпи оръжията, не искаше да се учи да работи на радиостанцията, макар че това беше по-просто и от фасулена чорба. С една дума, беше "вътрешен пацифист", не по убеждение, а просто инстинктивно, след като не търпеше нищо военно. Притежаваше обаче поразително хладнокръвие, не се боеше от куршумите, не трепереше като всички нас по време на обстрелите. Доколкото ми е известно, успял е да преживее войната, отървавайки се само с няколко драскотини.

Трябваше да спасяваме Иван Иванович от гнева на началството, като го карахме да копае укрития, да наглежда оръжието - самият той пет пари не даваше за това. По време на затишие четеше със сладък глас лекции на войниците за техниката и технологията на любовта. На мене ми се изчервяваха краищата на ушите, изхитрявах се да се изолирам и да не чувам нищо. Лекциите на Иван Иванович се съпровождаха от гръмко цвилене на аудиторията и от удивени викове: "А!", "Ти пък!", "Ех, твойта мама!" Иван Иванович имаше и други способности. Казваха, че за половин самун хляб може да угаси отдалече пламъка на газеничето, като пусне срещу него лош въздух. Това представление събирало много зрители, но лично аз не успях да присъствам на него.

Живеехме един до друг, деляхме хляб и сол, но нито симпатия, нито разбиране имаше помежду ни. Мисля, че Иван Иванович се е зарадвал, когато ме раниха, а и аз въздъхнах с облекчение, когато се избавих от неговата компания. Малко преди да се разделим, се случи нещо, което обтегна последните дни на нашето съвместно съществуване. Веднъж Иван Иванович получи седмичната дажба за двама ни: хляб, захар, консерви и така нататък. Мешката натежа и Иван Иванович я пазеше ревностно, защото обичаше да си похапва. През нощта тази мешка му служеше за възглавница. Легнахме да спим в две малки ями край пътечката, която водеше към предната линия. На сутринта мешката под главата на моя колега я нямаше. Пехотинците, минаващи през нощта край нас, бяха измъкнали нашите запаси изпод богатирски спящия Иван Иванович. Той се славеше със своя здрав сън и с хъркането си, напомнящо далечна канонада. Бедният Варенников беше потресен от това събитие, по-лесно би понесъл едно поражение на нашия полк. Не казах за загубата нищо, но почувствах, че станах още по-неприятен на Иван Иванович. Отгоре на това войниците се забавляваха дълго със случилото се...

Наш командир беше лейтенант Пшеничников, който смени лейтенант Попов, чиято глава беше откъсната край Стремутка. Пшеничников беше строен, изящен, красив като Аполон, но подъл, безпринципен и неморален до мозъка на костите. Основната му страст бяха жените. Те бяха в мислите му, в думите му и в постъпките му. Когато нямаше какво да се прави, разказваше за своите похождения в мирно време, посипвайки повествованието с пикантни подробности. Неговата длъжност - инспектор от Комитета по образованието - му давала възможност, както той казваше, да сплашва младите учителки и да постига успех... Постоянно си намираше някъде възлюбени. Край село Болшая Горушка, по време на страшен обстрел, когато до неговата землянка бяха разкъсани няколко човека, той спокойно се развличаше с любимата си. Край Стремутка пак доведе отнякъде една мила дребна сержантка. А пред вратата си постави охрана - мене и флегматичния сержант Зайцев, храбър боец и горд човек. Зайцев се обиди и започна да стреля с автомата си във въздуха, за да развали удоволствието на Пшеничников. Но нищо не се получи. Лейтенантът се появи от землянката едва на сутринта и попита: "По какъв повод беше салютът?"

Той се залепяше за всяка цивилна девица, която срещахме по пътя си. Обичаше да пее с китара и сладък блеещ глас песни от репертоара на Лешченко: "Къде е, къде е моята Татяна?.."

В Германия не служех вече под неговото командване, но войниците разказваха за подвизите на вече старши лейтенанта. Някъде на оживено място започвал да проверява документите на цивилното население. Миловидните немкини задържали за "допълнителна проверка", която се провеждала на уединено място.

За последен път се видяхме с Пшеничников в болницата. Като минавах край венерическото отделение, чух дрънкане на китара и познатото: "Къде е, къде е моята Татяна, моята любов и прекрасните мечти..."

- О, моят радист! - позна ме Пшеничников...

Осколка от немски снаряд го срази край Данциг.

неделя, юни 21, 2015

Търговците в храма

Колкото са древни храмовете, толкова изглежда са древни и търговците в тях.

Който се интересува от религията на Древния Египет, знае за задгробния ритуал „теглене на сърцето“.


На едното блюдо на божествената везна в покоите на Маат (богинята на истината и справедливостта) се поставя перо, а на другото - сърцето на покойника.

Ако перото натежи, чудовище изяжда грешника, ако обаче натежи сърцето с добрите си дела, праведникът отива в блажените полета Иалу.

Както би трябвало да бъде и дотук всичко е наистина добре.

Само че приживе египтянинът можел да си купи от жреците ушебти – статуетки, които се слагат заедно с покойника при погребението.


Колкото повече статуетки си купи, толкова по-леко щяло да бъде сърцето му на везната в задгробния свят.

Не случайно на някои древноегипетски изображения при тегленето на сърцето, освен Анубис и Маат, се появява бог Хор, който дърпа блюдото със сърцето нагоре.


Няма съмнение, че Хор е отговарял за статуетките, купени от жреците.

Според броя им е помагал сърцето на покойника да изглежда по-леко, отколкото всъщност е...

петък, юни 19, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела X

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела X

Стремутка

В шурфовете няма невярващи.

Генерал Айзенхауер

Понякога в моето съзнание, разкъсвайки хаоса от спомени, се появяват изведнъж отделни ярки картини, все едно паметта спира бясно въртящ се филм на един кадър, където всичко е замряло и с фотографска точност се очертава всеки детайл. Виждам мрачен пейзаж, осветен от лъчите на залязващото слънце. Плоска заснежена равнина при завоя на замръзнала река. Навсякъде снарядни ями и окопи, търкалят се неприбрани трупове. А по средата грамадно унищожено немско самоходно оръдие "Пантера" - чудовищен обгорял звяр, покрит със сажди и петниста маскировъчна окраска. То е навряло дългия си хобот - дулото - в земята и е застинало. От отворените люкове, увиснали навън и почти докосвайки земята с ръце, се показват два обгорели трупа. Единият има черно овъглено лице и светли, развяващи се на вятъра коси, другият е целият накълцан от осколки...

Беше март 1944 година. Наближавахме Псков, а немците отстъпваха, зъбейки се силно. Предната вечер те контраатакуваха нашите, бяха спрени, напред се промъкна само "Пантера"-та. Тя препълзя през рекичката и там ѝ видяха сметката: до желязната грамада имаше малко снежно хълмче. Там погребаха войника, който унищожи "Пантера"-та с връзка противотанкови гранати...

Като си спомням сега тази картина, потръпвам, но тогава, през четиридесет и четвърта, всичко изглеждаше тривиално. Ние не размишлявахме за ужасите на войната, а за това как да се настаним на по-безопасно и на по-топло място: разгребахме снега около "Пантера"-та, разчитайки поне от едната страна да се запазим със стоманената ѝ преграда от възможен обстрел. Невъзможно беше да се копае земята, поляната се оказа блатиста. Убежището излезе ниско - снежни стени и брезентова плащ палатка отгоре вместо покрив. Спасяваше ни само от вятъра. Под нас сложихме дъсчени капаци от снарядни сандъци. След това всички легнахме плътно един до друг на хълбок. Така и спяхме, обръщайки се всички заедно, по команда. В центъра пуфтеше нашата радост - печицата от кофа, нажежена до червено, която не толкова ни грееше, колкото ни поддържаше морално. Наистина, човек можеше да притисне до нея краката си с мокрите валенки - тогава под палатката започваше да мирише силно на печена мърша. Трудно е да се измисли нещо по-уютно! Отпусналите се и стоплили се войници спяха сладко. Само понякога някой побутваше едва заспалия си съсед и когато той идваше с мъка на себе си, му казваше: "Петя, иди се изпикай!" Това беше зла войнишка шега, след която човек можеше трудно да заспи и дълго се чуваха ожесточените ругатни на потърпевшия.

През тази нощ не ми беше до сън. Предната вечер бяха ранени двама наши телефонисти, трябваше да заема тяхното място до апарата. Братята разузнавачи скоро се умириха, наоколо беше тихо, стрелбата почти престана. Чувах само стъпките на часовоя, бродещ около нашия "дом". По телефона предаваха за щаба всякакви скучни сводки, а оттам идваха разпореждания. Към три часа разговорите стихнаха, началството заспа. Тогава започна дългоочаквания еженощен концерт на Моня Глейзер. Моня беше телефонист в щаба на дивизиона. Мъничък, енергичен, весел, с огромен орлов нос и с кафяви изпъкнали очи, той се отличаваше с музикални способности, пееше с гръмлив глас, беше изкусен звукоподражател: можеше да реве като магаре, да лае като куче, кудкудякаше, кукуригаше, имитираше гласовете на началството. Моня беше от Одеса, където работел в духов оркестър, специализиращ се да изпълнява погребална музика. "Всеки ден свирехме на двама-трима покойници, печелехме колкото е необходимо, винаги имаше за пиене, за мезе и да отидем при момичета" - разказваше Моня.

На живия и подвижен Моня му беше трудно да седи по четири-пет часа на апарата. За да се разтовари, за всеобща радост, той започна да пее в слушалката. Концертът се транслираше широко по всички свързочни линии. Репертоарът на Моня беше широк: от класически опери и оперети до одески блатни куплети. Понякога Моня затискаше с пръсти дългия си нос и имитираше саксофон: "Пе, пе, пе! Умореното слънце с морето нежно се прощаваше!"... Началството гледаше на Монините изпълнения снизходително: концерните му не даваха на телефонистите да заспят в най-тежките предутринни часове.

Тази нощ Моня започна с ария на Виолета от "Травиата": "Прощавайте навеки за щастие мечти! - сладостно влачеше той, а след това изведнъж оглушително, с пълен глас. - Налей ми чаша, Роза, чаша мразовита! Пе, пе, пе, пеемббб! От одеската пандела два бандита бягат! Мяу! Мяу!" "Моня, стига!" - разнесе се строгият бас на дивизионния командир. Започнаха да предават разпореждания за по-нататъшното ни настъпление. И тук за първи път чух странното име Стремутка. Беше гара на железопътната линия между Остров и Псков, близо до Псков. Ние трябваше да настъпим към нея, да прекъснем железопътната линия и да пробием немската отбранителна линия.

Подготовката за настъплението вървеше старателно, обмислено. Началството съгласуваше действията на родовете войски: танкистите се договаряха с пехотата, пехотата с авиацията. Докараха куп снаряди и прочее снаряжение. Всичко беше както трябва, по правилата, а и средства не липсваха. Отначало имаше разузнаване с бой - наказателен батальон опипваше немците северно от Стремутка, а ние седяхме в една яма на неутралната зона и засичахме цели. След това нашите тежки оръдия стреляха по дотовете, но без успех. Бетонните или стоманените покрития издържаха ударите на двупудовите снаряди. Тук трябваше артилерия с особена мощност.

На другия ден малко по на юг започна главното настъпление. На пехотата заповядаха да седне върху танковете, а тези, които не се събраха, трябваше да си свалят шинелите и полушубките, за да не изостанат, тичайки, от бронираните машини. Ние също трябваше да тичаме с предните отряди. Но аз не пожелах да сваля отличната си полушубка. Спомних си как през лятото на 1943 година в Погосте оставихме преди една атака своите вещи, а когато се върнахме, намерих вместо новия си шинел един мръсен парцал. Някакъв мръсник беше успял да направи замяната. Колко низка и подла е човешката природа! Смъртта те гледа в очите, а все пак поне мъничко, ама да откраднеш от ближния си! Но през лятото човек може да мине и без шинел, а през зимата, в студа, да загубиш топлата си полушубка е глупаво. Намерих голям къс ламарина - явно остатък от покрива на разрушена къща, - огънах единия му край, пригодих му дебело въже и го вързах за един танк. Импровизираната шейна беше готова. Настанихме се на нея с цялото си имущество, оръжието и тежките радиостанции. И с полушубките, разбира се.

Артилерийската подготовка беше мощна. Тя смаза съпротивата на предните немски отряди. Танковете и пехотата преодоляха малката река Многа, стигнаха до немците, а след това изминаха бързо няколкото километра до Стремутка и навлязоха в нея. Ние се носехме след танка на нашата шейна като на тройка, само вятърът свиреше в ушите ни. В центъра на гаровото селище се издигаше двуетажното каменно здание на училището. В него се намираше щабът на немския полк. Оказахме се там, когато вражеският полковник излизаше от вратата, слагайки ръкавиците си, и се канеше да седне в една лека кола, за да отпраши към тила. Той разчиташе, че всичко ще протече по обичайния ред: предните войски ще избият руснаците, ще ги задържат за дълго и ще се отстъпва много по-късно. Този път всичко стана иначе - ние бяхме там. Пехотата ликвидира полковника и нашето началство взе автомобила, струва ми се марка "Опел Адмирал". Победата се оказа неочаквана и бърза. Видях в Стремутка укрепления, разрушени от точния огън на нашата артилерия: развалини на дзотове, в които греди, пръст и тела на войници бяха размесени от взривовете. Всичко вървеше добре.

Откачихме се от танка и тръгнахме след настъпващите. Свечеряваше се. Пред железопътната линия се простираше поляна, обрасла с храсти. Стреляха от време на време оръдия и минохвъргачки, но на насипа не се виждаха укрепления. Във всеки случай на нашия участък. Странно. Немците можеха да се закрепят тук здраво, като в Погосте. Вървяхме по следите на танковите вериги, ясно отпечатани върху снега. Рядко се срещаха празни гилзи от танкови оръдия, изхвърлени през люковете на кулите. В една снарядна яма лежеше труп на наш войник, коремът му беше разпран и отворен като сандък с вдигнат капак. Можеше да се видят вътрешностите му като на анатомичен макет: червата, черния дроб, стомаха. Близо до насипа срещнахме обгорял един танкист, с когото се бяхме разделили съвсем наскоро. Танкът му току-що бил подпален и целият екипаж беше загинал. С трепереща ръка той взе цигарката, която му предложихме, дръпна нервно, помаха ни за сбогом и тръгна към тила.

На железопътното платно всичко беше спокойно, релсите цели. Не се виждат нито немци, нито наши. До железопътните линии имаше някакво здание, влязохме вътре с надеждата да се сгреем и да направим на тавана наблюдателен пункт. Но като видяха дима от комините, немците обстреляха със снаряди нашето убежище, подпалиха го. Наложи се да избягаме оттам на студа.

Уморени и мокри, запалихме огън. Свалих си валенките и започнах да суша партенките на пламъците. Войници от попълнението, които отиваха към предната линия, обградиха огъня. Те ни разпитваха развълнувано как е на фронта и всички ли ги убиват. Винаги можеш да отличиш новобранците от изпечените войници. Новобранците се суетяха, не намирайки си място и предвкусвайки срещата с фронта. Врелите и кипелите, щом им се отвореше свободна минута, сядаха, поставяйки автомата между коленете, и се отпускаха, почивайки с всичките си клетки на тялото. Но те можеха да се мобилизират за част от секундата, да преценят бързо обстановката, и ако е необходимо, да влязат в бой. Човек с бавна реакция рядко оживяваше по време на войната. Те можеха да не спят седмици наред, но ако им се отдадеше възможност, спяха цели денонощия, така да се каже, за запас. Тези, които имаха фронтови опит, си изработваха защитни реакции, помагащи им да оживеят. Спомням си как по време на разузнаване, в горите край Ленинград, аз, който никога не съм имал добро обоняние, като звяр, усещах мириса на немски тютюн от петдесет-седемдесет метра...

Изведнъж наблизо се взриви немски снаряд, свирнаха осколки. Една от тях, голяма и тежка, бръмчейки, ме лизна по гърба, откъсна цялата задна част на полушубката ми и, съскайки, падна в снега. Уморен и безчувствен, продължавах да си суша равнодушно партенката, като явно даже не ми се е променило лицето. След това опипах кръста си и дълго споменавах немеца и неговата майка, защото като разбрах, че сега ще ми се наложи да мръзна. Новобранците бяха смаяни, уплашени - за тях произшествието беше необичайно и ужасно...

Между другото в бойните действия настъпи нощна пауза. Немците включиха репродукторите и в мрака на нощта зазвуча гръмко знойната мелодия "Рио Рита" - моден в предвоенните години фокстрот. Дремехме кой където намери. Студът се засилваше. Влязох в една снарядна яма, но острият вятър през цялото време обръщаше полата на съдраната полушубка, оголвайки гърба ми. Беше много студено.

На другия ден настъплението продължи успешно. Отрязахме шосето Псков-Остров и продължавахме по-нататък въпреки загубите. Но беше ясно, че немците постепенно се отърсват от изненадата, прехвърлят свежи сили. Обстрелът от тяхна страна се усили... Към края на деня почувствах, че се разболявам. Продуха ме все пак вятърът пред дупката в полушубката! Тресях се в треска, зъбите ми тракаха. Като видя това, началството ми заповяда да отида в тила и да полежа в колибата до оръдията. Трябваше да вървя осем-десет километра. Пътя си го представях доста приблизително: по проправените от камионите и танковете пътеки... Скоро стана съвсем тъмно. Стрелбата се чуваше някъде отдалече. Заревото на осветителните ракети проблясваше до самия хоризонт.

Бях съвсем сам под обсипаното с едри звезди небе. Наоколо се простираше бивша немска отбранителна полоса. Като черни хълмове се възвишаваха дотовете, виждаха се оръдейни дула, улучени танкове, камиони. Стърчаха трънаци, увити с бодлива тел. На фантастични спирали тя достигаше до самия път. Тук-там върху нея се ветрееха окъсани парчета плат, висяха трупове. Тъмнината заличаваше предметите, не беше възможно да се видят отделни детайли и от това ставаше страшно. Вслушвах се със заострено внимание в тишината и, свалил предпазителя на автомата, се готвех за всякакви изненади.

Изгря луната. Тя освети заснеженото царство на смъртта. Треската, която не ме напускаше, придаваше на всичко наоколо зловеща, налудничава окраска. Цяла нощ се влачех, преодолявайки слабостта, спъвайки се в мъртъвци, проваляйки се в снарядни ями, падайки, ставайки и понякога ми се струваше, че в мрака и в тишината над изтерзаната земя летят бледи мъгли, приемащи очертанията на човешки фигури или на причудливи животни. Но това бяха халюцинации от температурата -тя се повиши вероятно до четиридесет градуса, а може би и повече. Главата ми се въртеше. Често губех контрол над себе си и не разбирах къде се намирам. Запазваше се само съзнанието за необходимост да се движа напред и да не спирам в никакъв случай. Когато се зазори зората, по пътя се появиха трактори с оръдия, движещи се срещу мене. Щастливо съвпадение! Местеше се напред нашата батарея. Ако бях се разминал с нея, вероятно нямаше да намеря никого, щях да се заблудя и бог знае с какво щеше да свърши всичко това! Качиха ме на един прицеп, покриха ме с брезент, а когато стигнахме на новото място, ме сложиха до печката в колибата. Оръдията стреляха, а аз гонех болестта си, почти легнал върху горещата печица. След един ден простудата отстъпи.

Като дойдох на себе си, веднъж сутринта излязох на слънце и, една успял да се огледам, се хвърлих на земята. Инстинктът ми подсказа - опасност: със страшен вой прелетя голям снаряд, отскочи от земята и се взриви. Двама артилеристи от батареята, непритежаващи бързината на реакциите, която се придобива на предната линия, бяха убити. Така започна 7 април 1944 година - денят, в който навърших 21 години.

На другия ден бях отново в Стремутка. Седяхме в голям немски дзот, наполовина разрушен. Изпод гредите на рухналия таван стърчаха ръка и краищата на два ботуша. Нямаше никаква възможност да извадим нещастния ханс, беше здраво затиснат. Така живеехме в приятно съседство. До дзота, в канавката, лежаха още шестима "приятели" със зелени шинели. Останките от дзота скоро рухнаха по време на един обстрел и притиснаха Мишка Беспалов, който боледува два месеца, а след това ходеше изкривен.

Настъплението продължаваше. Армията се придвижи в клин напред, достигна почти до река Велика, но немците засилиха съпротивата. Ние излязохме на върха на клина, в току-що превзетото село Оленино. Там започна адът. Немските оръдия биеха непрекъснато от три страни - от фронта и от фланговете. Непрекъснато ни връхлитаха пикиращи бомбардировачи. В каменните фундаменти на разрушените къщи се пръскаха запалени патрони и снаряди - там беше нашият склад. Със страховит вой прелитаха танкови снаряди: по нас стреляше най-новият немски танк "Тигър". Неговото седемметрово оръдие изхвърляше снарядите със страшна сила. Наоколо всичко се късаше, кипеше, рушеше, гърмеше. Взриви се някакъв камион, кой знае защо докаран в Оленино. Хората наоколо загиваха и загиваха. Снарядите, въпреки теорията на вероятностите, често падаха на едно и също място. Ние издълбахме дупки в каменистия път, минаващ като гърбица сред селото, и седяхме там. Да се покажеш беше почти невъзможно: щом вдигнахме стереотръбата, осколки счупиха и двата ѝ рога. Наоколо - сажди, прах, купчини пясък се вдигаха във въздуха. Автоматите и винтовките се замърсиха, отказаха, станаха безполезни. Налагаше ни се да отблъскваме немските контраатаки само с гранати, каквито за щастие имаше достатъчно. Биехме се със сапьорни лопатки, ножове, железни лостове, зъби. Много помагаше артилерията, която викахме по радиото, добре, че радиостанцията беше още цяла. Всички проводници на телефонната връзка бяха накъсани на парчета. От всичко, което бяхме преживели, този ад като че ли можеше да се сравни единствено с боевете край Синявино, Гайталово, Тортолово и Вороново през 1943 година, но там всичко продължи по-дълго време, а край Стремутка боевете скоро затихнаха. Явно началството разбра, че силите са се изравнили, че е безполезно да се лее повече кръв, а най-вече - започна топенето. Дойде пролетта, снегът се стопи, земята се превърна в киша, пътищата се разкаляха, доставките се нарушиха. Немците имаха до себе си железопътна линия и им караха в изобилие снаряди. А ние носехме всичко на ръце, защото камионите затъваха в калта. Двадесет километра, потъвайки до коляно, също като в Погосте през пролетта на 1942 година, вървяха колони натоварени хора. Един мъкне две мини, окачени с колан на рамото му, друг - мешка със сухари. Трети се влачи по локвите със снаряден сандък или с гранати... През нощта кукурузниците хвърляха военно имущество с парашути. Но така не можеш да воюваш дълго! Почти невъзможно беше да се измъкват ранените и те загиваха масово в калта. Да се продължи настъплението при такива условия беше безумие. И операцията край Стремутка беше прекратена.

По време на един от последните боеве тичахме през голямо разорано поле. Разкаляната земя лепнеше по обувките ни и на всеки крак висяха буци от по няколко килограма. Безполезно беше да ги отлепяме, защото земята налепваше отново в още по-големи количества. Стараехме се да се движим бързо, защото мястото беше открито, прострелвано от немците. Но вместо тичане се получаваше скорост на костенурка, което отнемаше всичките ни сили. Задъхвайки се, хриптейки, изблещили очи, се стремяхме да преодолеем опасното място. Но наоколо започнаха да избухват тежки мини. Наложи се да се потопим в студената рядка кал. Тя нахлуваше под яката, под маншетите на гимнастьорките, в ноздрите, в ушите. Прелестно състояние! Все пак препълзяхме през това поле и единствено Аглула Хикматулин, наш добър другар, остана там завинаги.

В края на полето от калта стърчаха останките от наш щурмови самолет - ИЛ, свален предишния ден от немците. До него навсякъде бяха разхвърляни късове лилава плът. Това бяха останките на "сталинския сокол", както наричаха по това време нашите храбри летци... Атаките на щурмовите самолети, които ние наблюдавахме от земята, бяха завладяващо зрелище. ИЛ-овете обикновено прелитаха на деветки. Немският преден край целият започваше да тръпне от изстрели. Картечници, зенитни оръдия от всякакъв калибър и пушки изригваха море от огън. Цветни пътеки опасваха небето. Червени, сини, зелени, бели - мъгливи. Облаците на разривите обвиваха щурмовите самолети, но те летяха упорито към целта, все едно презирайки смъртта. Хвърляха бомбите над нашите глави, те отначало се премятаха, а след това оставаха в равно положение и като набираха скорост, летяха по инерция към немците. После щурмовите самолети пускаха ракети, които отдолу приличаха на моливи. Със съскане, оставяйки огнена следа, те се носеха към целта си. Обикновено такова въздушно нападение завършваше с гибелта на една-две или дори три машини, които или се разпадаха, взривявайки се във въздуха, или падаха на земята, оставяйки димна следа. Летците често се спасяваха с парашути, макар че немците имаха подлия навик да ги убиват във въздуха, преди приземяването. Доколкото зная, нашите не проявяваха подобна низост по отношение на врага... На фронта загиваха всички, най-много пехотинци и танкисти, но тяхната гибел не настъпваше така зрелищно като гибелта на летците, която се наблюдаваше от десетки хиляди очи.

Мнозина загубих в Стремутка. На мнозина превързах раните и ги изпратих в тила да се поправят. Постепенно боевете затихнаха. Настанихме се в една землянка на брега на малка река, в която плаваха трупове. Наоколо строяха укрепления. Копаеха окопи, закопаваха в земята огромни резервоари с горяща течност - стационарни огнехвъргачки към танкоопасните посоки. Земята започна да изсъхва, зазеленя тревичка. Лейтенант Пшеничников започна да води при себе си жени, а ние можехме спокойно да си варим каша два пъти на ден и да си печем питки от ръжено брашно, взето от разрушеното Оленино. Брашното смесвахме с вода и сол, а след това го залепвахме за горещата страна на печката. Тестото изгаряше, питката бодеше езика, дращеше небцето и гърлото с лошо смляното си зърно, но ние бяхме доволни.

Обстрелите станаха по-редки и се съсредоточаваха основно върху платното на железопътната линия, която минаваше наблизо. Всяко попадение в платното улучваше цел, защото в сухия насип бяха построени плътно една до друга множество землянки и укрития. Виждахме как при взрив във въздуха летят греди, дъски, някакви парцали и може би хора. През нощта немците долетяха с малки самолети, подражавайки на нашата практика да използваме учебни У-2 за действия на тъмно. Такъв самолет изключваше мотора си и планираше тихо от високото, търсейки на земята пламъци на огньовете, горящи цигари или искри, летящи от комините на печките. Върху тези цели падаха бомби. Нашата землянка се намираше близо до пътечката, водеща към предната линия. Веднъж през нощта чух сънен как двама пехотинци спряха наблизо да пушат. Без да бързат, те изкараха искри с огнивото, дръпнаха два пъти и изведнъж в небесата се чу вой. След това наоколо затрещяха многобройни взривове. Немецът хвърли касета, пълна с дребни гранати и наричана от войниците "фур-фур". Касетата се разтвори във въздуха и десетки гранати, като грах, засипаха околностите. Отгърмяха взривовете, паднаха буците пръст, в небето се включи моторът на самолета. И тогава се чу глас:

- Васка, жив ли си?

- Жив съм, мамка ти.

- Е, да вървим тогава нататък.

Чуха се отдалечаващи се стъпки и всичко стихна.

Ние идвахме на себе си, измихме се в завзетата от немците баня землянка край езерото, получихме летните мундири. Операцията в Стремутка свърши.

След няколко дена можах да видя със собствените си очи какъв е бил мащабът на станалите тук боеве. По някаква работа заминах от предната линия за тила. На пет километра от фронта се натъкнах на голяма горска поляна, цялата покрита с повредена техника. Тук от предната линия със специални влекачи издърпваха улучени танкове, оръдия, бронетранспортьори. Сред тях имаше и немски машини. Това се правеше или за да ги ремонтират, или за да бъдат изпратени за претопяване: металът по време на войната беше особено дефицитен.

Картината беше впечатляваща. Дебелият метал на танковата броня беше пробит от бронебойни снаряди. Пластовете бяха раздрани, навити на спирала или изкорубени, като назъбени цветчета на неведоми цветя. Някои танкове бяха рижи - изгорели са, по някои се вижда кафява засъхнала човешка кръв, а понякога лежат и обезобразени останки на танкисти... Тази чудовищна изложба не се връзваше с тишината на зеленеещата гора. Светеше слънце, въздухът благоухаеше, а аз, потръпвайки, си мислех, че във всеки танк, до всяко ударено оръдие са загинали хора. И знаех, че този паметник на смъртта скоро ще изчезне, претопен на други танкове и оръдия. Ще дойдат нови хора и отново ще бъдат изпратени в страшния конвейер на войната, работещ непрекъснато и искащ все нови и нови жертви.

вторник, юни 16, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела IX

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела IX

Новгород

Немците спряха да щурмуват Ленинград през септември 1941 година. През ноември, наистина, направиха още един безуспешен опит да затворят пръстена на блокадата, като се съединят с финландците. Но разпердушинените край Тихвин немски войски се отдръпнаха на изходните си позиции и оттогава само се отбраняваха. Затова пък почти непрекъснато настъпвахме ние - с надежда да освободим Ленинград. Кървавите атаки продължаваха ту тук, ту там, но не даваха резултати. Решаващият щурм беше определен за януари 1944 година. Настъплението планираха от две точки: от Ленинград и от Новгород с надеждата по-късно да се съединим, да разгромим и да унищожим немските армии. Успяхме обаче само да изтласкаме немците до Нарва и Псков, като ги разтърсихме из основи. Но разгром не се получи.

Настъпихме към Новгород от изходната си позиция край Мясной бор, където през 1942 година намери своя край 2-ра ударна армия. Нещата тръгнаха добре, макар че загубите не бяха малки. Помня голямата купчина мъртви тела с окървавени маскировъчни халати до разбитите и разрушени немски укрепления. Влязохме в пробива по отъпкан път. Оттам току-що бяха минали танкове. Те бяха смачкали няколко мъртъвци, превръщайки ги в пити. Старчетата от погребалната команда изчопляха с лостове от земята замръзнали глави, приличащи на плоски кръгли дискове с диаметър около метър. Немците не бяха успели да изтеглят тежката си артилерия, част от техните сили остана обкръжена в съпротивителните възли. Една от групировките се опита да пробие и да се съедини със своите. Това беше край село Некохово. През нощта, като се качиха в камионите, немците се юрнаха напред, като поливаха пространството пред себе си с разноцветен дъжд от трасиращи куршуми. Красиво зрелище! Но ние ги чакахме. В гората, в засада, стояха танкове. Пехотата приготви картечниците, а ние предадохме по радиостанцията заповед за откриване на артилерийски огън. Разгромът беше пълен.

Пътят се оказа задръстен от горящи камиони и влекачи, навсякъде се търкаляха трупове - този път на немци. Но не само на немци. В отряда се оказаха белгийци, холандци и прочее фашисти доброволци, дошли на Източния фронт. Няколко часа нашите войници ровеха из имуществото им. Какво само нямаше там! Удивителни вехтошари са тези немци! Някакви парцали, женско бельо, съдове, килими, даже едно фаянсово клекало. А в джобовете - снимки, писма, презервативи, порнографски картички - цели колекции. Много от войниците бяха с ордени, повечето имаха на мундирите си малък щит - значка, която даваха за участие в завземането на Крим... Сега тогавашните мои преживявания ми изглеждат странни, но помня отлично: видът на поляната, обсипана с вражески трупове, ми доставяше огромно удоволствие.

Тежки боеве се водеха за гара Подберьозе и прочее немски укрепени райони. На други места нещата вървяха по-бързо. До самия Новгород ни задържа отчаяно сражаващ се немски заслон. Нямаше никаква възможност да се придвижим напред. Само да се покажеш и веднага по тебе стреля или картечница, или оръдие. Немците пуснаха в действие дори скорострелните зенитни оръдия. Като с грах ни засипаха с дребни снаряди. Решихме да атакуваме на сутринта и легнахме да спим кой където може. А в четири часа сутринта се разнесе вопъл: "Ей, вие, славяни! Ще проспите Царството небесно Ставайте! Немецът си е отишъл!" Оказа се, че немците са седнали тихичко в камионите и са изчезнали... Пред нас лежеше Новгород. До него имаше три-четири километра.

Наскоро видях в едно историческо съчинение описан щурмът на Новгород и вълнуващи редове за това как някакъв сержант (името му е посочено) издигнал знамето на победата на стените на древния град. Нищо подобно нямаше! Боеве, и то жестоки, се водеха само на подстъпите. В града влязохме без нито един изстрел. Ние, десет човека от дивизионното разузнаване, трима артилеристи и двама радисти, бяхме първите, които направихме това от югоизток. Денят беше светъл, слънчев. Пред нас се простираше пустеещо шосе. Отстрани чернееха амбразурите на бетонни дотове и ние все чакахме картечни откоси, които да ни унищожат. Но немците си бяха заминали. Слава Богу, шосето там кой знае защо не беше минирано, макар че на други места беше пълно с мини. Наистина, сред другите боклуци, търкалящи се по пътя, се срещаха и "сюрпризи". Вниманието ми привлече една ярка тенекиена кутия като тези, в които слагат кафе. Под капака ѝ открих копчнце с връвчица. Ако бях дръпнал копченцето, капанът щеше да се взриви. Така някои войници загубиха очите си и получиха тежки рани. Аз се досетих да хвърля опасната играчка по-надалеко, а след това я прострелях с автомата.

В една от крайградските къщи разузнавачите откриха петима спящи немци. Те също бяха проспали всичко на света и не бяха усетили отстъплението на своите. Двама от тях довършиха веднага, а останалите отправиха в щаба. Новгород наближаваше. Минахме железопътната линия, на която стояха платформи с изоставени снаряди за тежки оръдия. Огромни "прасета" лежаха на купчини и по насипа. До самия град срещнахме руски войник. Той вървеше срещу нас, без оръжие и колан, пиян, весел. "В града няма немци!" - бяха неговите думи. Откъде се взе? От плен ли, или какво? Но на нас ни беше все едно, да се занимава с него СМЕРШ.

Новгород се разкри пред мене в този слънчев зимен ден с неочакван вид. Повечето постройки от ново време се оказаха разрушени. Бяха се запазили най-вече църквите, стените - с една дума, тези доминанти, които определяха лицето на средновековния град. Единствена по рода си картина. Сега всичко е отново застроено, възстановено и старият град се е разтворил в безлики официални новопостройки... Куполите на "Света София" бяха съдрани от немците, нито едно цяло стъкло нямаше по прозорците. Навсякъде разруха, запустение, кал, покрита с бял снежец. Стигнахме до един площад, където имаше черен гранитен пиедестал от паметник на Ленин. Наблизо се гушеше потрошен немски камион - фургон с продоволствия. В бързината немците бяха изоставили всичко и ние, разбира се, започнахме да тъпчем мешките си с грахов концентрат и прочее вкусни неща. А когато свършихме с това, видяхме, че на площада се появи войска, дойде танк, катюша. Отнякъде се появи един политработник. Той се изкатери на едно възвишение и започна да държи реч. Войниците започнаха да стрелят с автоматите, а катюшата изстреля без цел един ред снаряди. Така отбелязахме превземането на Новгород. Никакво издигане на знаме не видях. Градът беше пуст, тих. Нито един жител не беше останал сред студените му стени. Успяхме да се сгреем едва в северните покрайнини, в зданието на едно училище, където очевидно няколко часа преди нас е имало немци. Запалих печката - преобърнат железен варел от бензин - и започнах да пека картофи в рибената мас, която намерихме в шкафа. Но не успяхме да хапнем както трябва. Изкомандваха ни да вървим по-нататък, да догонваме немците.

В околностите на града видяхме грамадно немско военно гробище - няколко хиляди гроба. В средата - огромен черен кръст, а наоколо - в равен строй, с математическа точност - малките кръстове на гробовете. Много спретнато и културно! По-късно ми казваха, че немците задължително погребвали своите убити в ковчези, а ако ковчезите не стигали, използвали специални книжни чували, надяващи се на краката и на главата. Но няколкостотинте мъртъвци, които открихме по пътя извън града, не бяха успели да погребат. Това бяха попадналите в обкръжение остатъци от гарнизона на Новгород.

Следващите дни преминаха в движение. Хвърляха ни на най-трудните участъци, за да осигурим пробива. Помня лужкото шосе, обсадено от огромни тополи. Някои от тях бяха рухнали на пътя, за да затруднят движението ни. Останалите само бяха подготвени за това: стволовете бяха подсечени и имаше сложени двестаграмови жълти кубчета тол, приличащи на тоалетен сапун. Подготвили са ги, но не са успели да ги взривят, избягали са. Използвахме тола за огрев. Запален, той гори бавно, изпускайки вонящ, смрадлив дим.

При нощния щурм на едно село залегнах под картечния огън в мокрото блато и се простудих. До вечерта вдигнах висока температура, но нямаше място за боледуване. Нощувахме на открита горска полянка. Снежна буря, духаше вятър. За да не се простудя още повече, танцувах жига между преспите. На сутринта температурата спадна, болестта си отиде. Очевидно организмът ми беше мобилизирал всичките си сили и се беше справил с простудата.

През февруари атакувахме едно голямо село със странното име Медвед [на руски: "мечка" - бел. прев.], но немците се биеха там до смърт: осигуряваха оттеглянето на основните си сили, отстъпващи от Ленинград и Луга. И тук, край Медвед, се проля много кръв... Там за първи път свалих самолет. Не сам, разбира се, а заедно с всички. Над нас започнаха да пикират "лапотници", навряха ни в канавката. Лежейки по гръб, започнахме да стреляме с всички видове оръжия - винтовки, картечници и даже автомати. Когато един от самолетите излизаше от пикирането, му напълнихме жълтия корем с порядъчна порция метал. Появи се дим, самолетът рухна в близкото поле и се взриви. Летецът успя да изскочи и да се спусне с парашут. Като се оправихме от преживения страх, хукнахме да го ловим въпреки силния обстрел. Оказа се врял и кипял боец с ордени за атаките над Франция, Англия и Холандия. Дадохме му да запуши, но обгорелите му треперещи ръце държаха зле самокрутката. Притичаха зентчиците, искаха да им дадем сваления немец: за това ще получат ордени и звания. Но ние не им го дадохме. Пехотата го отведе в тила. Нашето началство доложи по инстанциите за сваления самолет. Вероятно същото са направили пехотинците и непременно зенитчиците. След това армейското началство е удвоило цифрата, а в генералния щаб тя е стигнала още по-голяма... Това беше обичайна практика през Великата отечествена война... След петдесет-сто години историците ще разкопаят и ще публикуват архивните документи и въз основа на тях ще напишат интересни книги за загубите на врага и за нашите победи.

В началото на февруари, на четвърти, струва ми се, ме рани в гърба осколка от мина. Това се случи в селцето Межник, до една крайна къща, гледаща към село Медвед. Между другото, именно оттам, от една купа сено, която използвахме за наблюдателен пункт, видях как гореше в танка си известният военен поет Сергей Орлов, бой почти нямаше. Едва танковете се показаха и веднага бяха запалени. Успяха да спасят тежко ранения Орлов.

Когато осколката ме рани в гърба, пийнах водка, обядвах с другарите си и пришпорван от обстрела, тръгнах за санитарната част, която се намираше в съседното село, по-точно в горичката около него. Там се скарах с лекарката, която ровеше болезнено в раната ми с пинсетата, но така и не намери осколката. Едва през петдесетте години случайно я откри един рентгенолог в меката част на лявото ми рамо, след което един хирург я изряза успешно.

В палатката, сред леко ранените, намерих много познати, които поставиха гостоприемно пред мене ведро с варени картофи. Ето това се казва живот! Топло, сухо, има какво да се дъвче! А и си отспах доволно. Месецът в болницата мина бързо. И макар раната ми още да не беше зараснала, ме изписаха: село Медвед най-сетне беше превзето, войската се движеше по-нататък, болницата също се местеше. Скучно беше направо от болницата да се влезе в боя. Нашите тъкмо щурмуваха едно село с име Иванково. Превзехме го в силен мраз, вероятно подгонвани от студа, с надеждата да се сгреем в селото. Къщи, разбира се, там отдавна нямаше, но немските землянки се оказаха много добри. Имаше даже стоманени калпаци на някои огневи точки. Праз нощта, както се бяхме отпуснали и затоплили, немците ни контраатакуваха и ни изтласкаха от селото. Помня, бягахме назад заедно с пехотата под плътен огън - едва ни спасиха краката! На сутринта в пехотния полк имаше екзекуция: разстреляха няколко души пред строя, като стовариха върху тях вината за поражението. Иванково, струва ми се, се намираше на немската отбранителна линия "Пантера" и на битката за него немците и нашите придаваха голямо значение. Не успяхме да пробием тази линия веднага. Боевете се проточиха.

В края на март участвахме в друга неуспешна операция за пробив на "Пантера" - в боя за гара Стремутка, която е на няколко километра южно от Псков. Тази Стремутка ни струваше скъпо.

понеделник, юни 15, 2015

Според заслугите

Всякакви лозунги съм виждал на всякакви протести от 1990-та година насам, но този долу ми се струва най-лицемерният.


Пропуснахте момента, мухльовци, когато можехте да покажете, че служите на народа, а не слугувате на политиците.

Вашия слугинаж много хора го изпитаха на гърба си и още го помнят.


Сега не се чудете, че протестът ви отнася само псувни и подигравки.

Подхвърли се даже идея да ви се организира един контрапротест, но идеята умря бързо.

Накратко, никой не иска да се занимава сериозно с вас.

Заслужихте си го…

петък, юни 12, 2015

Пак за традициите

Даскалите се обидиха на просветния министър, дето бил рекъл, че в дъното на заверата за преписване по време на изпитите стоят именно те.

И защото се обиждат, и защо се правят на ощипани, като си знаят, че е точно това.

Фактите от тази година говорят красноречиво: училища, първенци досега, при строго наблюдение не попадат и в първата стотица на класацията, в прословутата вече ихтиманска професионална гимназия от сто и четиридесет ученици издържаха матурата само двама, при обратното в общи линии съотношение до тази година.

А просветното министерство направо откри Америка, защото кой допринася активно за преписването и подсказването на изпитите по НВО и на матурите, е обществена тайна от край време.

Още през 2012 година в този блога аз написах следния материал.

ИЗПИТИ С ТРАДИЦИИ

Днес е държавният зрелостен изпит и изпитът за външно оценяване на седми клас по български език и литература.

Та по този повод ще ви разкажа една съвсем истинска случка.

Миналата година на изпита за външно оценяване две мои колежки бяха определени за квестори в едно от ихтиманските училища.

Отишли те, изпитът започнал, децата се потели над тестовете и след известно време… се почукало на вратата.

Излязла едната от колежките ми, а отвън в коридора – директорката на училището.

- Ние в нашето училище си имаме традиция – рекла тя и подала едно сгънато листче.

Моята колежка поела машинално листчето и попитала каква е традицията.

- Ами написали сме отговорите, да им ги дадете на децата да ги видят…

Колежката ми казала „добре“ и си влязла обратно.

Листчето с отговорите обаче не дала.

Оказала се нетрадиционалистка.

Само дето си мисля на колко ли други места „традициите“ са били спазени и ще бъдат спазени и тази година…

Това е положението, Марийке (както се казва).

Ако министерските чиновници четяха блога ми, още през 2012 година щях да знаят откъде тече ботушът.

Ама не четат…

ЗАБЕЛЕЖКА: Вярно, не всички колеги са безсъвестни и си гледат задълженията по време на изпитите, но покрай сухото пламва и мокрото, а кажат ли веднъж, че сестра ти е курва, иди доказвай, че нямаш сестра. Сами сме си виновни!

четвъртък, юни 11, 2015

Ползата от казармата

Военни се вдигнали на протест в защита на свой генерал, абсолютно спонтанно, абсолютно доброволно и без да бъдат специално организирани.

Че даже и плачели за генерала си.

Така пишат медиите.

И тези, които не са ходили в казармата, вярват ли вярват.

И в спонтанността, и в доброволността, и в самоорганизацията на военните, че и в искрените им сълзи.

А тези, които са ходили в казармата, се хилят на поразия.

Та ето защо е полезно да се ходи в казармата.

Защото смехът е здраве…

сряда, юни 10, 2015

Уважение

Не съм чел законопроекта за дълго влачения във времето Закон за предучилищното и училищно образование, но хора, които са го чели, казват, че в него имало големи дивотии.

Сега научавам, че сред текстовете му щял да влезе и такъв родителите да уважават учителите (препоръчително, защото нямало как да бъде задължително).

Ако това наистина стане, то ще мери ръст, разбира се, с най-големите дивотии.

Уважение, регламентирано в закон…

Да ви имам и закона!

Сетих се обаче покрай това за един виц от времето на соца.

Циганин и циганка се развеждат.

- Искам да се разведа с мъжа ми – вика циганката, - защото вече не ме *бе.

- Не така – учи я на приличие съдията, - ще казваш „не ме уважава“.

- Да, другарю съдия – съгласява се с него циганката, - вече не ме уважава. Брат му ме уважава, баща му ме уважава, комшията ме уважава, той не ме уважава. Ами в края на краищата човек за едното уважение живее на този свят…

Така казала циганката.

А ако трябва аз да продължа в същия дух, връщайки се към въпросния законопроект, мога само да кажа: „Пази ме, боже, от уважението на министерските чиновници, а от уважението на всички останали сам ще се пазя“.

Разбирате, нали, какво имам предвид…

вторник, юни 09, 2015

„Спомени за войната“ – ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ – Новела VIII

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

Предишните части: ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1, 2), ПОГОСТЕ (1, 2), 311 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ, ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ (1, 2, 3, 4, 5, 6, 7)

ВОЕННИ ДЕЛНИЦИ

Новела VIII

Спомени на матроса от 4-та бригада на морската пехота Л. М. Марков или Типична операция на нашите войски по време на Втората световна война, изпълнена според замисъла и също така блестяща в това си изпълнение

Мемоари, мемоари... Кой ги пише? Какви мемоари могат да имат тези, които са воювали наистина? Летците, танкистите и преди всичко пехотинците? Раняване - смърт, раняване - смърт, раняване - смърт и това е! Друго нямаше. Мемоари пишат тези, които са били около войната. Във втория ешелон, в щаба. Или продажни драскачи, изразяващи официалната гледна точка, според която сме побеждавали бодро, а злите фашисти са падали с хиляди, сразени от нашия точен огън. Какво е видял Симонов, "честният писател"? Повозили го на подводница, един път участвал в атака с пехотата, един път с разузнавачите, погледал една артилерийска подготовка и ето че "е видял всичко" и "е изпитал всичко"! (Другите, наистина, и това не са видели.) Пише самоуверено и всичко написано е украсена лъжа. А Шолоховите "Те се сражаваха за родината" са просто агитка! За дребните палета не си струва даже да говорим.

Мемоари, мемоари... Най-добрите мемоари чух през зимата на 1944 година в болницата край Варшава. От операционната донесоха в болничната стая ранения Витка Василев, известен скандалджия, пияница, развратник, воюващ около началството и в основни линии занимаващ се с грабежи или съмнителни машинации с местното население. За своите изпълнения Витка Василев се озова най-сетне в наказателна рота, участва в истински бой и "изкупи с кръв вината си". Ето стенограма на неговите мемоари: "Подгониха ни на предната линия, подадох си главата от окопа и ми се е*а майката". Мемоарите му бяха прекъсвани от нецензурни частушки и заплетени пиянски ругатни по адрес на сестрата, която биеше на Витка инжекция срещу тетанус.

А ето още едни мемоари, които заимствах от официален сборник.

"Утрото на 14 ноември 1941 година беше безветрено, но студено... Тежък марш на скок и скоро сме на предната линия, до покритата с лед Нева.

По време на похода се сприятелих с Николай, младеж от Одеса. Бил ранен край Петерхоф и след болницата попадна веднага при нас. Нощта на 18 и 19 ноември прекарахме с Николай в някаква дупка. Лежахме притиснати един до друг и се опитвахме да заспим. Студът достигаше до самите кости и ние се въртяхме, за да не ни измръзнат хълбоците.

Рано сутринта ни вдигнаха по тревога. Още беше съвсем тъмно. Над реката, като ярки полилеи, висяха на малки парашути немски осветителни ракети. Опитните моряци се освободиха от всичко излишно: наредиха на куп канчетата, свалиха противогазите и мешките. От мешките извадиха само фуражките без козирки и кърпите. Фуражките сложиха вместо ушанките, кърпите взеха да ги използват, ако бъдат ранени. Аз и Коля също последвахме примера на опитните.

Като изчакахме момента, когато немските осветителни ракети угаснаха, ние се спуснахме на леда. Движехме се с прибежки. Но успяхме да пробягаме незабелязани едва двеста метра. От вражеския бряг излетяха червени ракети, а след тях - десетки осветителни. Стана светло като през деня. И веднага затракаха немските картечници. С Коля тичахме почти един до друг. Изведнъж той се спъна и падна по лице. Обърнах го. Очите му бяха отворени, а от челото му над носа се стичаше ручейче кръв. Умря мигновено. Като положих приятеля си между назъбените ледени парчета, аз го целунах и покрих лицето му с фуражката. А след това се спуснах напред. Тичах така, че от втори взвод се оказах в първи. Около мене падаха, поразени от оловния порой, матросите. Чуваха се стонове и викове. Куршумите рикушираха о леда. Останахме тридесет души, когато немците пуснаха в ход мините. Една от тях ме събори и ме оглуши. Както стана ясно по-късно, беше ми се пукнало тъпанчето.

Лежахме зад ледените парчета. И тогава бях улучен в десния крак. Стегнах го с кърпата под коляното, разкъсах клоша и бинтовах раната. Бяхме останали осем души от сто осемдесет и двама. А четирима от останалите живи бяха ранени. До брега имаше още много. Бяхме изминали малко повече от половината път..."

По същество това е същото като при Витка Василев, само че е малко по-подробно. А на вас кое ви харесва повече?

Когато Втората световна война свърши, останалите живи участници в нея веднага попаднаха в нови за тях условия: трябваше да възстановяват разрушената страна, да уреждат собствения си бит, да изкарват парчето хляб и да отглеждат деца. Да си спомнят за войната не им се искаше, мислите за нея бяха неприятни. Водката и каторжния труд помогнаха да се забравят тежките военни преживявания. Но ето че минаха десетилетия, децата пораснаха, ветераните станаха пенсионери, появи се свободно време. Годините смекчиха тежестта на преживяното и започнаха спомените. Служилите заедно на фронта започнаха да се търсят, появяваха се съвети на ветераните от различните подразделения. Не малко бивши фронтоваци се заеха да пишат мемоари. Това започна през шестдесетте години.

Аз не останах встрани от общия случай. Веднъж през късната есен на 1975 година прекарвах самотна отпуска в е едно прибалтийско курортно градче на брега на морето. Виеше вятър, по покрива плющеше дъжд, морето шумеше. Мокри клони чукаха по прозореца. И върху мене със страшна сила се изсипаха военните спомени, толкова непоносимо тягостни, че не издържах, взех перото и за една седмица се родиха тези спомени: спонтанно, хаотично изложение на връхлетелите ме мисли...