СЛУЖБОМЕР

понеделник, март 30, 2015

На прабаба ви часовника

Пещерните хора не само са били по-щастливи от нас, защото са имали по-малко задължения, свеждащи се в края на краищата до две основни – да се нахранят и да продължат вида, извън което нищо друго изглежда не ги е интересувало по-специално, но плюс това са били и несъмнено по-непретенциозни към всичко околно, което не пречи на горепосочените две необходимости за вършене.

А нас цивилизацията ни е разглезила така, че плачем за щяло и нещяло по всяко едно време и на всяко едно място, стига да ни се отдаде само тази златна възможност.

Така е и с въпросното „лятно часово време“.

Ще спим един час по-малко! - голяма трагедия, значи.

Но, сериозно погледнато, трагедия изобщо няма – лягаш с един час по-рано и си спиш толкова, колкото си спиш всяка нощ.

Ама - викате - биологичният ни часовник бил така и така настроен.

Тя прабаба ви Пена от Горно Кратунчево преди осемдесет и кусор години все по биологичния си часовник е лягала и ставала.

Когато като малък живеех на село, хората там ставаха „като се съмне“ и лягаха „като се мръкне“.

Пък и тогава, както и сега, „се съмваше“ и „се мръкваше“ по различно време - разликата между лятното „съмване - мръкване“ и зимното е доста повече от час.

И никой не се оплакваше, че му скърца биологичният часовник.

А сега – цивилизационни глезотии…

сряда, март 25, 2015

Да ви имам и дебата

Хора, които не могат да дебатират по съществени проблеми от живота, дебатират за глупости, за неща, които са толкова несъществени, че могат да се сравнят по значимост единствено със значимостта на онези полезни изкопаеми, които човек вади от носа си, когато е останал насаме със себе си.

Голям дебат се разви у нас, няма що: да кърмят ли на публично място майките децата си, или да не ги кърмят.

А всъщност това изобщо не е тема за дебат.

Даже задръстената църква показва кърмеща майка на „света икона“ в "светия храм", а ние се правим на по-католици от папата и вием на поразия за някакво кощунство в един магазин, пък бил той и луксозен.


Жалко, че ще съм на работа, иначе на 30-ти щях да отида да подкрепя протеста на кърмещите майки.

И иначе какво да каже човек с две думи: тъпа държава, тъп народ, тъпи дебати…

понеделник, март 23, 2015

В един и същи строй


“Ако в Германия някой дори би гъкнал такива неща, каквито понякога говорят Путин, Миронов, Жириновский, Дугин, Залдостанов и други подобни особи; ако някой там би поискал да проведе сборище от типа на това, което се проведе на 22 март в Санкт Петербург в хотел Holiday Inn, то (1) това би предизвикало международен скандал и ужас, а (2) „виновниците за тържеството“ биха се отправили към затвора.

Искат или не искат това, на тези рашисти-неофашисти ще им се наложи да разделят съдбата на своите „събратя“ в Германия от 1945 година, когато в Русия най-сетне дойде такъв ден. Е, на териториите, които някога са били Русия.“

Когато прочетох тази кратка бележка на Слава Рабинович, която преведох за вас, си спомних, че у нас има един Български антифашистки съюз, подразделение на БСП.

И се запитах: няма ли този Съюз да се възмути от това, че на споменатото от Рабинович неонацистко сборище присъстваха представители и на българската партия „Атака“?

Запитах се, разбира се, реторично и иронично.

Българският антифашистки съюз няма да се възмути.

Защото в момента БСП и „Атака“ са като дупе и гащи.


Нищо чудно заедно да протестират срещу решението на Плевнелиев да не се нареди на 9 май рамо до рамо с военнопрестъпника Путин.

Комунисти и фашисти в един и същи строй.

Впрочем, това вече го е имало…

Съветски офицер в дружески разговор със свои немски колеги преди да отпразнуват със съвместен парад в Брест подялбата на Полша.

петък, март 20, 2015

Откъс от книга

Вчера попаднах на един откъс от книга.

Книгата се казва „Воспоминания о войне“ („Спомени за войната“) и е написана от Николай Николаевич Никулин, чието име – честно казано – не ми говореше нищо.

Справката, която направих, показа, че Николай Никулин (1923-2009) не е писател, а изкуствовед, скромен в живота си професор, специалист преди всичко по холандска живопис и единственото всъщност произведение, което е написал извън изкуствознанието, е посочената мемоарна книга „Спомени за войната“.

В краткия предговор към книгата, издадена през 2007 година (второ издание – 2008 година) се казва: „Ръкописът на тази книга лежи повече от 30 години в бюрото на автора, който не предполага да го публикува (пръв се запознава с него през 1996 година беларуският писател Васил Биков – бел. П. Н.). Попадайки направо от ученическия чин сред най-кървавите участъци на Ленинградския и Волховския фронт и стигайки до самия Берлин, той остава по чудо жив. „Спомени за войната“ е опит за освобождаване от гнетящото минало. Тук читателят няма да намери нито бодри, патриотарски описания на бойните действия, нито леко четиво. Разказът следва духа на жестоката окопна истина“.

А ето откъса, за който стана дума, в мой превод (самата книга е вече в ICEReader-а ми и вчера още започнах да я „чета“):

„Ако немците бяха запълнили нашите щабове с шпиони, а войските ни с диверсанти, ако имаше масово предателство и враговете ни бяха разработили детайлен план за съсипването на нашата армия, нямаше да постигнат този ефект, който идваше като резултат от идиотизма, тъпотията, безотговорността на началството и от безпомощната покорност на войниците. Видях това край Погосте, но се оказа, че е било така навсякъде.

По време на войната се прояви особено отчетливо подлостта на болшевишкия строй. Както в мирно време арестуваха и екзекутираха най-работните, най-честните, най-интелигентните, най-активните и най-умните хора, така и на фронта ставаше същото, но в още по-открита и омерзителна форма. Ще дам един пример. От висшите сфери идва заповед: да се превземе височината. Полкът я щурмува седмица след седмица, губейки множество хора на ден. Непрекъснато постъпват попълнения, липса на хора няма. Но сред тях са подпухнали дистрофици от Ленинград, на които лекарите току-що са предписали да лежат на легло и да се хранят усилено в продължение на три седмици. Сред тях са момчета, родени през 1926 година, иначе казано – четиринадесетгодишни, неподлежащи на призоваване в армията… „Напред!“ и това е. Накрая някой войник или лейтенант, командир на взвод, или капитан, командир на рота (все там), вижда това крещящо безобразие и възкликва: „Не трябва да затриваме така хората! Там, на височината, се намира бетонен ДОТ! А ние имаме само едно 75-милиметрово оръдийце! Няма да го пробие!“… Веднага се намесват политрукът, СМЕРШ и военният съд. Един от доносниците, с които е пълно във всяко подразделение, свидетелства: „Да, в присъствието на войниците се усъмни в нашата победа“. Веднага запълват вече готовият формуляр, където трябва да се напише само името, и готово: „Да се разстреля пред строя!“ или „Да се изпрати в наказателна рота!“, което е едно и също. Така загиваха най-честните, чувстващи отговорността си пред обществото, хора. А останалите – „Напред, в атака!“, „Няма такива крепости, които болшевиките не могат да вземат!“ А немците са се вкопали в земята, създавайки цял лабиринт от траншеи и укрития. Иди че ги достигни! В ход беше глупаво, безсмислено убийство на наши войници. Все едно селекция на руския народ – бомба със закъснител: тя ще се взриви след няколко поколения, през XXI или XXII век, когато подбраната и отгледана от болшевиките маса мръсници роди нови наследници от себеподобни“.

четвъртък, март 19, 2015

Настолните игри в Третия райх

Превод от руски: Павел Николов

"Juden Raus!" („Евреите вън!“ – бел П. Н.) е по всяка вероятност една от най-некоректните политически настолни игри в историята. Тя предлагала на немците да поупражнят в семеен кръг изселването на евреите. При това не е измислена от ведомството на Гьобелс, а от търговското издателство "Günther & Co" (Дрезден). То решило да върви „в крак с времето“ и пуснало играта на пазара през 1936 година.


Правилата на играта били прости: 2-6 играчи хвърляли поред зарчета и движели фигури, означаващи евреи, по игрално поле във вид на град. Печелел този, който успеел първи да изкара своите фигури извън града и да ги изпрати в Палестина.


Любопитно е, че официалните власти на Райха критикували играта за „профанация на антисемитизма“, а продажбата ѝ била ограничена.


През 1940 година Райхът се готвел за операцията „Морски лъв“, планираща нахлуване в Британия. Германските въздушни сили бомбардирали с всички сили английските градове и заводи. По това време в немските магазини се появила играта "Bomber über England" („Бомбардировачи над Англия“). Правилата били прости: на игралното поле, което представлявало част от картата на Европа, имало дупки, означаващи градове и други различни цели. Двама играчи „стреляли“ поред с топчета бомби, използвайки пружина (като при флипера - бел. П. Н.). За всяко попадение в британски „град“ играчът получавал точки, а за попадение в местност под немска окупация губел точки.


Интересно е, че градовете се оценявали с различен брой точки. Например за бомбардировка на Лондон се давали 100 точки, на Ливърпул – само 40 и т.н.


"Mit Prien gegen England" („С Прин срещу Англия“) е още една игра, в която немските деца воювали с Британия. Името си получила благодарение на тогавашния герой на Райха Гюнтер Прин, чиято подводница Ю-47 потопила 30 британски кораба, сред които и линейния кораб „Кралски дъб“.


В играта можели да участват до шестима души, които движели по игралното поле фигури във вид на подводници, като хвърляли зарове. Играта била издадена през 1940 г., а в началото на 1941-ва подводницата на Прин изчезнала заедно с целия си екипаж.


И до ден днешен не е известно дали е била потопена от противника, дали се е натъкнала на мина, или е потънала в резултат от авария.


Играта "Wehrschach" ("Военен шах")/"Tak-tik" е пусната в продажба през 1938 г. от издателството на Вермахта. Тя до известна степен приличала на обикновения шах.


Вместо традиционните фигури в нея се използвали фигури във вид на войници и танкове, а на игралното поле имало крепостни стени и водни прегради.


В следващите издания се появили още фигури, например ракети Фау-2 и авиобомби.


сряда, март 18, 2015

Трябва да се готвим за най-лошото

Автор: Слава Рабинович

Превод: Павел Николов

Имам един много близък приятел. Той е генерал от СВР (външното разузнаване – бел. П. Н.), напуснал тази служба преди двадесет години или даже повече. Приятели сме от 2000 година.

Изключително порядъчен човек, умен, опитен. На 50-годишнината на Борис Немцов му беше тамада. Беше и на погребението му.

Мнозина от вас знаят за кого говоря.

Току-що обядвахме заедно.

И той ми посочи една голяма грешка в моите анализи през последните дни. Признава, че анализите ми дотогава и всичките ми прогнози са верни. Освен последните. И ето защо.

Според него аз се ръководя изключително от (1) своето образование, (2) международния професионален и жизнен опит, (3) логиката и (4) интуицията.

Той мисли, че за последната седмица е необходимо да се изключи (3), логиката. Никаква логика не трябва да се търси в ставащото. Путин е истински, филмът е истински, раждането в Швейцария е истинско и опънатото лице е истинско. Нищо друго няма – нито Бортников, нито Шойгу, нито ФСБ, нито армията. Има го само него, натикал се в ъгъла, без каквито и да е варианти за обратен ход. И затова всичко му е все едно. И Западът няма да гъкне. Армията, ФСБ, обкръжението – всичко е под контрол, всички са в кюпа, всички ще си траят. Освен това всички са смъртно уплашени.

Репресиите ще се усилят. Този, който не е съгласен – ще бъде или унищожен (като Немцов, заради което е извършено това убийство с чужди ръце), или (съвсем скоро) ще си замине сам.

Че икономиката е ударила в бетонна стена – никакво вълнение. Че банките са в системна криза – голяма работа. Любимият израз е „ще се оправим“. Сринал се е фондовият пазар? „Нищо, ще се оправим“. И така от юли 203 година все едно и също: нищо, ще се оправим. Сега се добави и: „нищо, Западът ще поманиерничи още една годинка и след това ще забрави всичко“.

Впрочем, както беше с Грузия през 2008 година.

Грузия загуби 20% от своите земи. Сега Путин превръща Осетия, бивша грузинска територия, в руска военна база и въпреки това Съединените американски щати се страхуват да дадат оръжие на Украйна, защото Путин заплашва да употреби ядрено оръжие.

Сега Путин ще превърне анексирания Крим в руска военна база, натъпкана с ядрено оръжие, а Западът само ще провежда политика на меко сдържане. Защото никой не иска да воюва с безумец и с неговия ядрен арсенал.

Такива като Путин не се учат от историята и от грешките на другите исторически персонажи. Той не разбира какво ще се случи, ако и когато разпали нова война. Но това е само повторение. Ако Наполеон или Хитлер предполагаха как ще завършат войните им, никога не биха ги започнали. С този е същото.

Ядреният шантаж предизвиква реален страх. Не е страшно, когато блъфира здрав човек. Но когато блъфира болен човек, тогава е страшно.

ОК, а сега моята оценка. Махам логиката, както ми беше предложено. Без логиката вероятността, че моят приятел е прав, нараства до 75%.

В такъв случай всички трябва да се готвим за най-лошото. За най-най-лошото. И Украйна също, на първо място.

вторник, март 17, 2015

Слънчево затъмнение

В петък ще има слънчево затъмнение.

Жалко, от България не ще може да се наблюдава като пълно, но когато няма риба, и ракът е риба.

От София, а значи и около София, та да се порадвам и аз на феномена (дай, Боже да няма облаци), затъмнението ще се вижда през периода, посочен на долната схема.


От 8.41 (време UT) сутринта Луната ще започне да захапва Слънцето, максималната сянка (близо 43%) ще е в 9.49, а в 10.58 Голямото светило ще заблести отново с пълната си сила.

Не трябва да изпускаме затъмнението, защото следващото ще е чак през 2020-та година, а дотогава я камилата, я камиларя.

Слънчевите затъмнения с видимост от София и околностите ѝ за периода от 1501 до 2100 година могат да се видят ТУК; освен схемите има и gif-анимации…

понеделник, март 16, 2015

Колективният Путин

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод: Павел Николов

В съветската и постсъветската история през последните сто години е имало двама несъмнени лидери – Ленин и Сталин. Първият станал лидер случайно, благодарение най-вече на своята агресивност и на своето пустословие. Активни болшевики имало, разбира се, много повече, но този пъргавият се измъкнал напред благодарение на своята харизма, състояща се от интелигентски костюм „тройка“ (панталон, сако, жилетка – бел. П. Н.), хитро присвити очи, периодично замахване далече напред с ръка и обръщението „батенка“. Другарят Ленин не е бил дори и един ден нито селянин, нито работник, но съумял да излъже с бръщолевенето си тези две „угнетени от проклетия царизъм“ класи. Той поработил като вожд само няколко години и не е ясно каква би била съдбата на СССР, ако на селяните и работниците им беше омръзнало да слушат за компрадорите и емпириокритицизма.

Другият лидер, другарят Сталин, бил полуграмотен човек, с незавършено образование в духовна семинария. Непълното му религиозно образование не му пречело обаче да изпраща с удоволствие на разстрел свещеници и да громи храмове. За разлика от своя предшественик, който произхождал от семейство на интелигенти, вождът № 2 бил с неизвестен произход, което се отразило върху цялата му последвала дейност в живота – той не можел да търпи интелигенцията. Влизайки в Кремъл, др. Сталин вече имал зад гърба си криминално минало, когато грабил тбилиските банки, за да осигури пари за революцията.

Ако следваме библейската традиция, според която „Авраам роди Исаак, Исаак роди Яков“ и т.н., назначаваните поред съветски вождове се различаваха с по нещо един от друг. Хрушчов обичаше да носи риза с шевици, наричаше художниците „пидарасти“ и се хвалеше, че ще настигне САЩ с помощта на американската царевица. Брежнев беше с широки вежди, обичаше ордени и медали, автомобили и често публично говореше глупости като „икономиката трябва да бъде икономична“. След това дойде Горбачов с „петното“ на главата, който смени починалите един след друг вече отдавна забравени Черненко и Андропов. Бунтарят Елцин, отгледан от КПСС, разбираше, че трябва да промени нещо, но какво – не разбираше, просто му харесваше да бъде бунтаря Елцин, иначе казано – да бъде себе си. Той беше последен от номенклатурната армия на „партийно-стопанските дейци“. Тогава още, до една или друга степен, при назначаването се спазваха правила, написани от бюрокрацията през десетилетията на нейното съществуване.

И ето че се появи той. Никому неизвестен, с опашка от слухове, сплетни, прякори и препоръка от Собчак, без опит в „партийно-стопанската дейност“, но с опит в машинациите от времето, когато беше заместник-кмет на Санкт Петербург. След като Собчак загуби поредните избори, Путин влезе в администрацията на Елцин. Много е съмнително, че сивият подполковник от КГБ, незабележим с нищо, каквито е имало в органите на СССР десетки хиляди, попадна на самия връх самостоятелно. Само за три години работа като чиновник от средното звено той изведнъж се озова в креслото на най-могъщото ведомство – ФСБ. След година Путин беше вече в Белия дом на Русия, назначен за премиер-министър, а след половин година стана стопанин на Кремъл. Движеше го е не талантът, а изпълнителността.

През първите си два мандата Путин беше интересен изключително като проводник на руската демокрация, като нов лидер, към когото беше обърнато вниманието на целия свят. Всички се бяха уморили от съветските ръководители, от често нетрезвия и непредсказуем Елцин. Чакаха яснота и определеност в отношенията с най-голямата страна в света. Но светът отново с сблъска с нестандартно решение – лидер на Русия стана човек, незабележим с нищо, със старателно почистена биография, нямащ опит в публичната политика. Просто казано, „котка в чувал“.

„Котката в чувал“ отначало беше тиха и скромна, произнасяше дежурните речи за ролята на демокрацията и свободата в Русия. Понякога се създаваше чувството, че му пише речите същият човек, който пишеше речите на Елцин. Путин продължи да говори няколко месеца приятни за Запада думи, а през септември 2000 година подписа Доктрината за информационна сигурност, програма, която възражда традициите на съветската пропаганда. За незнаещите ще поясня, че Доктрината беше създадена дълго преди появата на Путин в Кремъл, но Елцин не искаше да я подпише. Сега начело на Русия се появи човек, който е готов да подписва, да утвърждава и да заповядва всичко, за което са мечтаели руските генерали през всичките години, докато Елцин беше президент. През първите години от президентството на Путин бяха приети много решения, които Елцин не искаше да приеме, сред които и решението за началото на втората чеченска война.

Спомнете си обърканото лице на Путин през август 2000 година след катастрофата на атомната подводница „Курск“. Дори ако речем, че би могъл да има по рождение мерзко възпитание и отвратителен характер, ситуацията явно не влизаше в плановете му. Както и при случая с Театралния център на „Дубровка“ след две години, а след това – трагедията в Беслан. И още няколкостотин случая, заради които нормален човек отдавна би си подал оставката. Но не и Путин, зад гърба на когото винаги са се тълпили генералите от същия този съветски „елит“, който девет години очакваше оттеглянето на Елцин.

Ако някъде на московски митинг видите плакат с проклятия по адрес на Горбачов, Елцин и другите „либерали“, които са разрушили прекрасния Съветски съюз, имайте предвид, че има напълно сериозни хора, които мислят точно така. Те не ходят по митинги и не ги снимат телевизионните камери, но отношението им към ставащото е точно такова. Единствената разлика е, че притежават властта, а по-точно – властовите лостове. Те не се показват пред камерите, тяхната дейност е скрита. В началото на 90-те години те измислиха „горещите точки“, повдигайки сепаратистки движения там, където изглеждаше, че никога не би трябвало да ги има. Елцин се съпротивляваше, доколкото можеше, макар че на никого не би му хрумнало да го нарече демократически агнец. Той стана причастен към създаването на съвременните „черни дупки“ – Абхазия, „Южна Осетия“, Приднестровието и Карабах. Елцин знаеше прекрасно кой провежда сепаратистките операции, но не можеше да направи нищо – съветският генералитет по това време беше всесилен.

През 1996 година след катастрофалната чеченска война, продължила година и половина, генерал Лебед подписа Хасавюртовския договор. Достатъчно е да погледнем патриотичните издания от това време – беше страшен рев на вампири, на които са показали трепетликов кол, но още не са им го забили. През всичките тези години след разпадането на СССР окичените с ордени и медали белокоси имперци и техните младеещи колеги мечтаеха „да бъде като преди“, пак да има „твърда ръка“, „целият свят да се страхува“. В представите на тези хора светът трябва да се дели на „наш“ и „лош“, а единственото работещо производство трябва да е военно-промишленият комплекс.

Путин още не беше Главнокомандващ, но през август 1999 година журналистите усетиха върху себе си новостите на новия премиер-министър – престанаха да ги пускат в Чечня и други „горещи точки“. Руските генерали не криеха омразата си към журналистите, предполагайки, че те са станали главна причина за загубата им в първата чеченска война, а по-рано – в сепаратистките региони. През всичките тези години генералите готвеха реванш, без особено да крият това. Трябваше им друг президент, не военен, но от техните сфери, разбиращ, че Русия трябва отново да покаже на всички „къде зимуват раците“. Мозъкът им е така устроен.

Изобщо не се опитвам да щадя Путин, стоварвайки всичките грешки и проблеми върху неговото обкръжение. Но съм уверен, че той е само пешка, която обкръжението движи в зависимост от ситуацията. Самият Путин дава повод да се говори за това, особено през последната година: пристига на преговори с вид на потиснато жалко същество, пелтечещо нещо в отговор на въпросите, които му задава Ангела Меркел или Франсоа Оланд. У дома си това същество се превръща във вожд – могъщ и безкомпромисен, раздаващ шамари надясно и наляво. И вие искате да кажете, че това е истинският президент на Русия? Че той определя външната и вътрешната политика на страната? Че знае реалната ситуация в Украйна, когато издава заповеди, които по-скоро приличат на самоунищожение, отколкото на последователна политика на човек, седящ в Кремъл петнадесет години?

Путин е зицпредседателя Фунт от „Златния телец“, който трябва да седи и да се прави на президент. За приличие и за да не се нарушава Конституцията, през 2008 година му избраха заместник за четири години, Медведев, пазител на мястото му. След прекъсването Путин започна да създава „руския свят“ – фашистка идеология, която е измислена като пореден опит „да се изправи Русия на крака“. Путин направи всичко (или други го направиха) никой да не знае нищо за реалния му живот – нито за семейство и родители, нито за приятели и увлечения, освен официални возения със самолети и танкове. Путин просто не съществува за руснаците като човек. Той е телевизионен образ, старателно гримиран, говорещ едно и също петнадесет години. Усмивките му са напрегнати, шегите му са неприлични или вън от добрия тон, целува дете по корема – опит да се хуманизира, а се получава нелепо до безобразие.

За да се разбере колко е необразован Путин, достатъчно е да се прочетат изказванията му за историята на Русия и Украйна. Той чете само това, което му подхвърлят – опусите на лъжливи великодържавници, сплетните на побъркани политици и фантазиите на идеолозите на „руския свят“. Като не познава правилата на публичната политика, той закъснява нагло за международни срещи, карайки да го чакат президенти и премиер-министри, опитите му за приятелски отношения с тях шокират. Путин го търпят само защото е формално президент, но, предполагам, мнозина се досещат, че в действителност има един колективен Путин, неговото обкръжение, група от хора, които наистина управляват събитията. А страната не се управлява от никого – тя се пързаля по съветския утъпкан улей, без да знае кога ще се натъкне на задънена улица.

сряда, март 11, 2015

Вопросов нет

Правих си вчера едни справки, наложи ми се да се върна малко назад във времето и към написаното по това време, така че попаднах на една реплика от март 2014 година.

Репликата е: „Сбогом, другарю Сухов!“

Една напълно откровена и изпълнена с искрена тъга реплика след смъртта на актьора Анатолий Кузнецов.

Да е изречена от правоверен руски болшевик или чекист – не е!

Да е изречена от днешен наш путинист (атакист, бесепар) – не е!

Изречена е от един соросоид и представител на „Протестна мрежа“, при това публично, в интернет.

Сбогом, другарю Сухов!

Който е гледал изключителния филм „Бялото слънце на пустинята“ („Белое солнце пустыни“, 1970 г.) знае за какво става дума, останалите да го гледат, иначе няма как да вдянат.

Същността е, че ние, обвинените днес за русофоби, можем да кажем: „Сбогом, другарю Сухов“, а мнозинството от тези, които се пишат упорито и натрапчиво за русофили, изобщо не знае кой е другарят Сухов.

- Вопросы есть?

- Вопросов нет…



вторник, март 10, 2015

Бягаща по вълните

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Ще кажа веднага: тази дама не е героиня от мой роман. Макар че за малко не стана. Търсех именно такъв прототип за един женски персонаж и го намерих of all places в Ирландия. Замисленият роман не беше написан, а типажът е интересен. И много, много съвременен.

Има хора, преди всичко жени, които толкова бързо реагират на повеите на времето, че отстрани изглежда сякаш те променят него със своите действия, а не обратно. В действителност те просто предчувстват промените и бягат по вълните – натам, където след миг ще задуха вятърът.

Именно такава, струва ми се, е била графиня Маркевич. Впрочем, както казахме, тя не е героиня от мой роман и може би съм несправедлив към нея.

Извън пределите на „Зеления остров“ Констанс Маркевич е малко известна, а сред ирландците, читатели на моя блог, предполагам не много, затова просто ще преразкажа нейния богат на събития живот. Чрез снимки – те са по-нагледни от текста и ще демонстрират една поразителна способност към мимикрия.

Ето я Констанс в ранната си младост – една такава викторианска незабравка:

Всичко е както трябва да бъде: дъщеря на баронет, богат земевладелец; езда, лов; на осемнадесет години традиционно турне по Европа; на деветнадесет – представена на нейно величество; движи се в светското общество и така нататък.

Но идва краят на деветнадесети век, най-модерните млади дами започват да мечтаят не за балове и женитби, а за изкуство. Импресионистите въвели модата на бохемския живот и на парижките мансарди и Констанс отива да учи живопис в Париж. Рисува някакви пейзажи, нищо особено. Затова пък, както се полага на една съвременна девойка, започва роман с един красив художник, а след това става и негова жена.

Че бил художник, бил, ама не някой голтак, а партия, напълно приемлива за дъщеря на баронет. Граф Казимир Дунин-Маркевич, при цялото си бохемство, не забравял да споменава в официалните документи своя статус:

Вдясно четем: граф (руски дворянин)

Във втората си инкарнация Констанс изглеждала така:

Красива бохемка, съпруга на красив бохем

Но започнал XX век и чувствителните за духа на времето жени изгубили интереса си към изкуството. Сега ги занимавали социалните проблеми и политиката.

Като се установила в Дъблин, графиня Маркевич се въртяла известно време все още в хоровода на художниците, актьорите и поетите, но след това решително сменила своята позиция. Сега тя е борец за правата на жените, на работническата класа и преди всичко за ирландската независимост. Участва в демонстрации, държи речи на митинги, храни бедняците с картофи, които собственоръчно белят светски дами като нея. Даже попада в затвора (което също е в реда на нещата) – хвърлила камък в портрета на негово величество.

Третата инкарнация е тази:

Елегантността обаче останала

Основно достижение в суфражистката дейност на графиня Маркевич е триумфът над male chauvinist pig Уинстън Чърчил, когото решителните дами препънали на парламентарните избори.

ХХ век влизал в своята сила, показвал порасналите си зъби. Времето се оцветявало с цвета на кръвта. Напредничавите жени като графиня Маркевич заговорили вече не за избирателни кампании, а за военни, не за демонстрации, а за революции.

И отново нашата бягаща по вълните се оказала преди кораба. Констанс станала член на нелегалната „Ирландска армия“ и започнала да купува за радикалите оръжие още преди да са прозвучали първите изстрели на великата война.

Тук пътищата на съпрузите се разминали окончателно. Казимир заминал на руския фронт, воден от патриотичната полска идея (царят обещал да възстанови независимостта на Полша след победата си над немците); Констанс станала противник на войната и враг на англичаните, а значи в определен смисъл симпатизантка на кайзера.

През 1916 година в Дъблин избухнало въоръжено въстание срещу британската корона. Графиня Маркевич облякла военна униформа и взела в ръцете си оръжие.

Четвъртата инкарнация – амазонка:

Както се знае, аристократът е обаятелен в революцията. Да не говорим за една аристократка.
А как изящно позира във фотоателието!

Но английската редовна армия се справила бързо с метежниците. Графиня Маркевич била пленена и изправена пред съда. Според суровите военни времена ставало въпрос за смъртно наказание.

На затворническата снимка се вижда не много млада, уморена и като че ли силно изплашена жена. Ни поза, ни апломб. Единственият портрет, на който има просто човек, а не ролеви модел.

Един от членовете на военния съд си спомня, че графинята плачела и казвала, че е само една жена, а жените не ги екзекутират. Но това е свидетелство на враг и недоброжелател. Може и да е клеветял. Има и други отзиви, съвсем героични.

Нищо, в крайна сметка ѝ се разминало. Все пак е дама от добро общество – няма да я бесят или разстрелват, нали така. Предупредително я осъдили на смърт, но „предвид пола ѝ“ заменили наказанието с доживотен затвор, а на следващата година изобщо я пуснали, по амнистия.

И отново Констанс Маркевич се оказала на гребена на вълната, отново се преобразила. Повече никакви бомби и револвери, само легална политическа борба, в резултат от която жените през 1918 година най-сетне си извоювали някои права.

Графиня Маркевич станала първата жена, избрана в британския парламент, а след това – първата жена министър в правителството на свободната Ирландска република. Петата инкарнация: народен избраник.

Слуга на народа сред народа. Скромно облечена, обикновена, достъпна.

Оценките за дейността и личността на тази несъмнено забележителна дама са доста различни сред нейните съвременници. Моята не трябва да се взема под внимание – нали търсех прототип, който да се вмести в предварително определения образ на жена хамелеон. А биографите на графиня Маркевич ѝ се възхищават, така че последната нейна инкарнация, бронзовата, е безусловно заслужена.

Констанс Маркевич (1868 – 1927), героиня на ирландското и женското движение

Защото дреболиите се забравили с времето или изгубили значение и останало само главното: борбата за освобождение на Ирландия, борбата за равноправие на жените, пламенните идеи, героизмът. Всичко това е истина, всичко го имало.

На кого другиго да издигаш бронзови паметници, ако не на една такава жена?

понеделник, март 09, 2015

Из „Изповедта на бунтаря“ (2007 г.)

Автор: Борис Немцов

Превод: Павел Николов

Отдавна съм забелязал, че доста много хора се занимават в политиката със странни дела и се увличат от странни идеи. Мнителността, подозрителността и вярата в теорията за заговорите са все отличителни черти на най-популярните днес политици в Русия. Но ако вземем една книга по психиатрия, разбираме, че всичко това са признаци на заболяване. Например в нашето общество е много популярна идеята, че Америка плете заговор срещу Русия и че Англия ѝ помага. Господата Жириновский и Рогозин, много кремълски ръководители обичат да разсъждават в частни разговори за движението на фигурите по Великата шахматна дъска, контролирано от единен център. Според мене, честно казано, всичко това прилича на параноя.

В действителност проблемът на Русия са руснаците. Главният враг на Русия сме самите ние, нашето многовековно робство, лицемерие и едновременно чиноподчинение, желанието да се мазниш на началника независимо от неговия ранг. Типично поведение на нашия човек е отначало да се мазни на началника – директор на корпорация или президент на страната – и да получава от това дълбоко удоволствие, а след това, когато този човек се спъне, да му забие нож в гърба. Такъв е народът, друг няма. Руският народ, грубо пресметнато, се дели на две неравни групи. Едната част са потомци на крепостните, хора с робско самосъзнание. Те са много и си имат лидер – В. В. Путин. Другата (по-малката) част руснаци е родена от свободни, горди и независими хора. Те нямат лидер, но той и не им трябва.

Руската имперска традиция гласи, че има цар и той е най-добър от всички, а неговата воля е по-важна от законите. И да се застъпят за себе си, за своите интереси се решават малцина. В подобна поведенческа матрица е затворена главната опасност за Русия. Често ми се налага да чувам: „лишиха ни от правото да получаваме достоверна информация“, „лишиха ни от правото на избор“ или „закриха еди кой си телевизионен канал“… И винаги отговарям: „Ние сме си виновни за това. Ние го искахме, не се противопоставихме. Наблюдавахме мълчаливо как се разправяха с нашите съседи. Дори злорадствахме за тяхното нещастие, защото не се обичахме помежду си. Привикнахме да си търсим лична сметка един на друг, а не да установяваме общи правила на играта…“

Поотделно всички сме много умни, всеки политик сам за себе си е голям стратег. Като се съберем заедно – тълпа разбойници главорези. Разговорът бързо се превръща в комунална разправия с елементи на размахани юмруци…

събота, март 07, 2015

На живота смисъла аз виждам във това

Днес отново поезия, музика и изпълнение от Андрей Макаревич.

Я смысл этой жизни вижу в том,
Чтоб не жалея ни души, ни тела,
Идти вперед, любить и делать дело,
Себя не оставляя на потом.
Движенья постигая красоту,
Окольного пути не выбирая,
Наметив в самый край, пройти по краю,
Переступив заветную черту.
Не ждать конца, в часы уставив взгляд,
Тогда и на краю свободно дышишь.
И пули, что найдет тебя
Ты не услышишь,
А остальные мимо пролетят.
В полночной темноте увидеть свет,
И выйдти к свету, как выходят к цели.
Все виражи минуя на пределе
При этом веря, что предела нет.
Не презирать, не спорить, а простить
Всех тех, кто на тебя рукой махнули.
На каждого из нас у смерти есть по пуле,
Так стоит ли об этом говорить...
Не ждать конца, в часы уставив взгляд,
Тогда и на краю свободно дышишь.
И пули, что найдет тебя
Ты не услышишь,
А остальные мимо пролетят.
На живота смисъла аз виждам във това
не жалейки ни душа, ни тяло,
да вървиш напред, да вършиш свойто дело,
без да оставяш себе си за след това.
Постигайки на движението красотата,
не избирайки пътища околни,
прицелил се в самия край, да минеш ти по края,
престъпвайки заветната черта.
Да не чакаш края, в часовника си поглед взрял,
тогава и на края пак свободно дишаш.
И куршума, който ще те намери,
няма ти да чуеш,
а останалите край теб ще пролетят.
В полунощна тъмнина да видиш светлина
и да излезеш на светло, както се при цел излиза.
Минавайки виражите на предел,
да вярваш, че предели няма.
Да не презираш, да не спориш, а да простиш
на всеки, който сам те е зарязал.
За всички нас смъртта куршум си има,
та струва ли си да говорим за това...
Да не чакаш края, в часовника си поглед взрял,
тогава и на края пак свободно дишаш.
И куршума, който ще те намери,
няма ти да чуеш,
а останалите край теб ще пролетят.

петък, март 06, 2015

В памет на Владимир Висоцки

Автор на текста и изпълнител: Андрей Макаревич

Превод: Павел Николов

Я разбил об асфальт расписные 
стеклянные детские замки,
Стала тверже рука, 
и изысканней слог, и уверенней шаг,
Только что-то не так, если страшно молчит, 
растерявшись, толпа у Таганки,
Если столько цветов, 
бесполезных цветов в бесполезных руках.

И тогда я решил убежать, 
бмануть, обвести обнаглевшее время,
Я явился тайком в те места,
куда вход для меня запрещен —
Я стучался в свой дом, в дом, 
где я лишь вчера до звонка доставал еле-еле,
И дурманил меня сладкий запах
ушедших, забытых времен.

И казалось — вот-вот заскрипят 
и откроются мертвые двери,
Я войду во вчера, я вернусь,
словно с дальнего фронта домой —
Я им все расскажу, расскажу, что с ним будет,
и, может быть, кто-то поверит,
И удастся тогда хоть немного свернуть, 
хоть немного пройти стороной.

Но никто не открыл. Ни души 
в заколоченном брошенном доме.
Я не мог отойти и стоял,
как в больном затянувшемся сне —
Это злая судьба, если кто-то опять не допел
и кого-то хоронят.
Это — время ушло. И ушло навсегда. 
И случайно вернулось ко мне.
Счупих в асфалта разноцветните
стъклени детски дворци,
по-твърда стана ръката,
по-изискан стихът, по-уверена крачката,
но нещо не е така, щом страшно мълчи,
объркана, тълпата при Таганка,
щом има толкова цветя,
безполезни цветя в безполезни ръце.

И тогава реших да избягам,
да измамя, да подведа обнаглялото време,
тайно там се явих,
където за мене е входът забранен -
чуках на вратата на дома си,
където само до вчера едва звънеца достигах
и замайваше ме мирисът сладък
на отминалите, забравени времена.

И ми се струваше - всеки миг ще изскърцат
и ще се отворят мъртвите двери,
аз ще вляза във вчера, ще се върна
като от фронта далечен у дома - 
всичко аз ще им разкажа, ще им кажа какво ги очаква
и може би някой ще повярва,
и ще успее тогава поне за малко да кривне,
поне за малко да мине встрани.

Но никой не отвори. Ни душа
в закования дом изоставен.
Не можех да си тръгна и стоях
като в болен продължителен сън -
зла съдба е, когато някой пак недопял е
и когато погребват някого там.
А времето отишло си е. И завинаги вече го няма.
И случайно се върна обратно при мен.

четвъртък, март 05, 2015

сряда, март 04, 2015

Патриотизъм

Вчера Фейсбук преля от патриотизъм.

Каквото и да си говорим, у нас патриотите са повече от китайците.

И всички бързат да покажат кой от кой по-голям патриот е.

Но понеже живеем в свободна страна, понеже нямаме някаква екстремна ситуация, която да изпита истинския ни патриотизъм (при екстремни ситуации, както знаем от историята, истинските патриоти остават една шепа хора), вихрим бутафории, декламации и театър.

Показен патриотизъм избива отвсякъде.

И при това най-наивно си мислим, че с веене на знамена, с патетични слова (често произнасяни от хора, които в действителност живеят по принципа „не ме гледай какво правя, а какво говоря“) и с масовки, организирани по модели отпреди 1990-та, ще възпитаме у младите хора патриотизъм.

Впрочем, все нещо ще възпитаме.

Ето какво.


Важно е да се покажем с българското знаме, пък ако ще да сме си го осукали около циците и п….та.


Може и да го изядем знамето, това също е много патриотично.


А тук разбираме колко струва родолюбието – само 10 лева (скромно дарение!).


С този, впрочем, показателно патриотичен поздрав за националния празник да завършим, защото примерите са легион.

Сега можем да чакаме Великден.

За да броим вярващите.

Които също ще се окажат у нас повече от китайците.

И вярата на всички (с малки изключения) ще бъде също така бутафорна, декламативна и театрална…

вторник, март 03, 2015

Ние бяхме много вчера. И няма нужда да се броим

Автор: Виктор Шендерович (написано след траурния марш за Борис Немцов)

Превод: Павел Николов

Чашата празна ли е до половината, или е пълна до половината? Стар парадокс. Ние сме много и много, нормалните хора, способни на съчувствие, разбиращи цената на човешкото достойнство, реално преодоляващи тъгата и страха…

Нашият проблем е, че смятаме за хора и тези, които не са хора – и ги оценяваме с човешка номинация. Затова се разстройваме, съпоставяйки бройките, затова изпадаме в безсилен гняв, не разбирайки как е възможно това: да лъжеш в очите, да бълваш пошлости, да убиваш, да организираш маймунски танци около убития… Ние – грешно – предполагаме, че сме с тях от един биологичен вид (нашия), при който подобни неща са невъзможни, и вием от възмущение.

Ние по инерция ги смятаме за опоненти, а те са околна среда. И сходните външни признаци - като наличие на две ръце и два крака, на нос, на очила, на жителство и на умения да използват айпад – не трябва да ни отвличат от суровата същност на нещата. Евгений Григориевич Ясин (например) и (например) Дмитрий Константинович Кисельов са от различни биологични видове. Така се е получило. Кой от тях е първоначалният вариант на човешкия проект, а кой е мутирал някъде встрани, нека с това да се занимават антрополозите и теолозите – към текущата диспозиция това няма отношение. Резултатът е на лице и показен…

Та казвам: ние сме много. Ние трябва да предприемаме срочни мерки за запазване на вида в неблагоприятни условия. Да се евакуираме от Русия заедно с децата и внуците или да продължим опитите да променим нещо в родната среда – това е вече личен избор. Но това, което не трябва да правим, е да отвличаме вниманието си по техния маймунарник. Не трябва да се разстройваме заради съдържанието на телевизионните канали и фейсбуците. Това отдавна не е повод за рефлексия – да отминем! Да си отидем по биологичните ниши. Ние сме много – нали видяхте! Ние сме хора. Ние ценим човешкото достойнство и човешкия живот. Нека се съберем заедно и да мислим какво да правим. И да престанем да цитираме протоплазмата.

понеделник, март 02, 2015

Лекция по сексология?

Ето една интересна снимка, която се завъртя из руския интернет и предизвика множество всякакви по съдържание коментари.


Снимката имаше надслов „На лекция по сексололия през 1929 година“.

Както казах, появиха се какви ли не коментари.

Един познавач даже класифицира момичетата: на първия ред стоят девствениците, по-нагоре – любителките, а най-отгоре – професионалистките, като една на последния ред вляво даже се готви да задреме, явно умираща от скука (свръхпрофесионалистка?).

Интернет обаче е коварно нещо: много хора гледат, много хора ровят из него, затова не минава кой знае колко време и истината рано или късно се появява на повърхността като „Наутилус“ край бреговете на Нова Зеландия.

Така се оказа, че „лекцията по сексология“ е в същност кадър от филма „Щур купон“ („The Wild Party“, 1929 г.).


Е, наистина в сцената става въпрос за лекция, само че тя е за… приматите.


Така че много по-интересна в случая е Дороти Азнър, създателката на филма: първата жена режисьор, въвежда в киното бум оператора (точно когато снима „The Wild Party“) и пълни филмите си със сексизъм и лесбийски намеци, които карат критиката по онова време да скърца яростно със зъби.

Иначе самият филм, въпреки някои новаторски похвати в него, е най-обикновена холивудска боза и не си заслужава вниманието…

неделя, март 01, 2015

Убиха го мъртъвците

Автор: Лев Рубенщейн

Превод: Павел Николов

Познавах Борис. Не бяхме близки, но го познавах. Познавах го дотолкова, че бях с него на „ти“. Впрочем, това не беше трудно. Той беше един от онези хора, с които минаваш на „ти“ дори при и най-повърхностно познанство.

Той винаги правеше впечатление на щастлив, свободен и лежерен човек, даже лекомислен. Някакъв си Моцарт в политиката. Да, такива, уви, не живеят дълго.

Той беше не просто жив, а някак си предизвикателно жив. А това качество е винаги оскърбително за мъртвите, особено за тези мъртъвци, които са се впили с вкочанени пръсти в плътта на нещастната ни страна.

Уверен съм, че тяхната омраза към всичко живо, към всичко, което упорито не се поддава на действието на трупната отрова, е неподправена.

Аз не зная кой уби Борис и кой е заповядал да бъде направено това. Ако някога го разберем, няма да е скоро. Но всички ние знаем кой инспирира и кой конструира тази обществена атмосфера, сред която подобни убийци са не само възможни, но и в общи линии са неизбежни.

Аз не зная кой конкретно уби Борис – уби го картинно, театрално, може да се каже „образцово-показателно“, уби го на най-сакралното, извинете за израза, място в столицата.

Но е очевидно едно: убиха го мъртъвците, които изглежда откриха сезона за лов на всичко, което има наглостта да живее, да диша, да мисли и да говори.

Но живото не може да бъде убито. Такъв е законът на живата природа и такъв е законът на човешката история. Ако не знаят тези закони, те са трупове двойкаджии. Ако се опитват да отменят тези закони, те са опасни маниаци. А най-вероятно са и едното, и другото.

Затова убитият от тях Борис Немцов ще бъде все едно хиляди пъти по-жив от всички тези мъртъвци, на които им се струва, че са живи, струва им се само на това основание, че все още са способни на безпределна лъжа, на подли гонения, на дивашки съдилища, на убийство.

А злополучният мост, който някога официално ще започне да се нарича мост на Немцов, а неофициално, мисля, вече се нарича така, нека се превърне в паметник на Борис – искрения, честния, веселия и безстрашния. Един мост е добър за паметник. Дори и затова само, че не разделя, а събира хората.