СЛУЖБОМЕР

петък, ноември 27, 2015

Българската общественост за расизма и антисемитизма (1937 година) - 2

Предишни части: ПРЕДГОВОР

АНТИСЕМИТИЗЪМ – ПОЯВА И РАЗВОЙ

ТОЯ термин, съставен от две думи - представката анти, гръцки предлог, който значи против, и семитизъм, означава една тенденция, идеология, доктрина или едно движение, насочени особено против един от народите на семитската раса: евреите.

Материалният факт, който е позволил на тия чувства на постоянна омраза да се проявяват още от най-старо време , та дори до наши дни, току-речи във всички страни на света, е предопределен от съдбата на еврейския народ. Докато другите народи от семитски произход (финикийци, асирийци, халдейци, араби и др.) са изчезнали, или пък са останали в една определена страна, или пък са се напълно асимилирали с един или друг народ, съдбата на еврейския народ е била съвсем друга: въпреки нещастията, бедствията, напастите от всякакъв вид, претърпени от него в течение на неговата стара история, еврейският народ, окончателно победен и изгонен от своята родина, не е изчезнал, нито пък се е заличил всред другите народи. Той е запазил всичката си жизненост. Той се е разпръснал из целия свят, населил е раз¬лични страни, установил се е почти навсякъде, но никъде не се е напълно асимилирал.

Популярният манталитет на старото време, когато на всеки човек, който не е принадлежал на същия род, на същото племе, на същата религия, на същата народностна или гражданска общност, се е гледало като на един „чужденец“, презиран и третиран като парий, е послужил за основа на всякакви хули, ограничения и гонения против евреите.

Отживелият манталитет — вредоносен, извратен, глупав, обаче, разпространен още в наши дни под формата на своеобразен национализъм и шовинизъм, унаследен от старото време, подбужда, и днес още, към враждебни действия против евреите в тая или оная „цивилизована“ страна.

Фактът, че евреите са разделени, чрез отличителни белези, от другите граждани или поданици на една страна, ги сочи на омразата на тълпата. И, наистина, ако и да нямат обща територия и да не говорят един и същ език, все пак, евреите съставят в някои отношения една нация, защото имат съзнание за едно колективно минало на радости и страдания, еднакви традиции, както и вяра.

Злобата и враждебните действия по отношение на евреите вземат обаче характер и вид доста различни през вековете и в различните страни.

Подчинена много отдавна на властта на Римската империя, Юдея е била окончателно победена и опустошена от императорите Веспасиян и Тит (I в. сл. Хр.). Съдбата на евреите е била страшна. Ето с какви изрази я обрисува Елизе Реклю:

„Евреите, които, отпреди хиляда години, боготворяха силите на природата, както всички околни народи, и като тях също обожаваха специално едно национално божество, олицетворение на тяхната раса, бяха дали на своята религия един изключителен характер. Последователните нещастия, които ги бяха сполетели - поражения, масови изгонвания, преследвания и подтисничество, ги бяха, така да се каже, изкоренили от земята.

Като другите народи, евреите биха могли да се приспособят в обширния „римски свят“ и да се отправят по трудния път на жи¬вота ; но, издигнати от вярата над баналното съществуване, екзалтирани от своята идея фикс, те вярваха повече в чудото, отколкото в действителността. Те бяха готови по-скоро да умрат, отколкото да разделят своето обожаване между истинния бог и римските орли, отколкото да издигнат до олтара статуите на Рим и на Цезар. Историята на тяхното върховно съпротивление ги показва, наистина, несравними в тяхната енергия на съпротивление; толкова колективната психоза ги изтръгваше от обикновените условия на живот. Редиците хора, разпънати на кръст, които обсадителите са издигали пред укрепленията, изгладнелите, опиянени от песни и молитви, хвърлящи се срещу римските мечове, храмът, който е залян в кръв — такива са картините от летописите на войната. После виждаме хиляди¬те нещастни същества, които се влачат по прашните пътища и които Тит заповядва да бъдат разкъсвани, при аплодисментите на тълпата, в големия амфитеатър на Колизея, построен от неговия баща. Обсадата на Ерусалим е коствала живота, казват историците, на един милион души, а числото на пленниците евреи, здрави хора, е достигнало 900 хиляди души. Тит ги бе разпределил по всички части на Империята, навсякъде, където имаше нужда от жертви за празниците, за всякаква черна работа. Един истински лов на евреи се е организирал не само в Палестина, но и в Сирия, в Мала Азия, в Египет, в Киренайка, до Либия. От тях не остана ни един в Юдея. Нацията щеше напълно да загине, ако не съществуваха еврейски колонии в всички крайбрежни брегове на Източно Средиземно море, както и в самия Рим и в останалите селища на запад“.

Такова бе първото действие на голямата трагедия на еврейския народ, трагедия, която се развива оттогава през цялата история на човечеството и продължава до наши дни. Реклю имаше право да казва, че окончателното смазване на евреите като политическо цяло и експатрирането им като нация беше един от най-трагичните факти в историята на големите драми на човечеството. Оттам се заражда познатият образ на „скитника евреин“, вечно бягащ из света, преследван навсякъде, блъскан от нещастия и мразен, неможещ да намери никъде мир, нито физическа или морална отмора.

След едно сравнително успокояване, през време на което евреите, макар и ползуващи се официално от същите граждански права, както другите граждани на Империята, се ползуваха с едно много незавидно обществено положение, обременени с най-тежките работи, търпящи лишения и унижения от всякакъв род — след това временно успокояване, преследванията против евреите отново започват, с установяване на християнството като официална религия, през царуването на Константин I Велики (IV в. от нашата ера). Тогава гоненията имаха изключително религиозен характер. От една страна, тълпата се нахвърляше срещу евреите, като антихристияни, врагове на Христа, клеветейки ги, обвинявайки ги в всякакъв вид престъпления, ритуални убийства и пр. В тази епоха се появи познатата легенда за употреба от евреите на кръв от християнски деца при приготвяне на пасхалния хляб. Любопитно е — казва Реклю — че това обвинение е едно от старите оръжия, употребявано някога от езичниците против самите християни.

Интересно е да се отбележи, че евреите, преминали към християнството, се отделиха от евреите, останали верни на старата си религия, като най-силната омраза се разви между майки и дъщери (Ернест Ренан). Евреите християни се наредиха на страната на гонителите на евреите. От друга страна, императорите християни, отстъпвайки пред общественото мнение, създадоха за евреите едно изключително законодателство, давайки по такъв начин на подтисничеството на евреите, за пръв път в историята, чисто политическо и социално обяснение. Религиозният мотив продължаваше, наистина, да играе своята роля в преследванията. Но все по-ясни и по-ясни излизаха наяве причините от политически, икономически, социален характер.

Във варварските княжества, които се образуваха от остатъците на Римската империя, евреите не бяха много преследвани. Все пак, техното положение оставаше такова на роби и парии. Между другото, периодите на жестоки гонения се подновяваха спорадично, особено с приближаването към средните векове, към инквизицията и религиозната нетърпимост, характерни за тази епоха. Така във Франция имаше масови изгонвания на евреи, конфискуване на техните богатства; появяват се и движения против евреите, разраснали се в течение на IX в. (Примери: изгонването на евреите от Сапс в 885 г., конфискацията на техните богатства в Нарбон в 899 г.; няколко избивания с камъни в неделите на Връбница, Великден и др.). Същите факти се случват от време на време в Италия, Испания и другаде. Основните при¬чини на тия преследвания бяха винаги от религиозен характер, а отчасти и — обществен. Но често една, повече или по-малко случайна, експлозия на една враждебна тълпа, раздухана от един вид масова психоза, бе достатъчна да предизвика масите към най-жестоки изстъпления. Този елемент на психоза, малко изучен още от социологичната наука, играе голяма роля в деянията на публична ярост.

В средните векове (до XVI в. приблизително) религиозните преследвания и политическите мерки срещу „нечистите“ продължаваха най-усилено. В тази именно епоха преследванията взеха постепенно по-разнообразен характер.

Начинът, по който живееха евреите, ограничителните закони, нуждите на живота ги заставяха да се занимават с работи от изключителен характер: търговия, финанси. Освен тях, разбира се, имаше евреи, а те бяха доста — които упражняваха малко доходни, дребни занаяти, или ставаха работници — най-бедните, най-експлоатираните, най-нещастните на епохата. Евреите създадоха също един слой от посредници при сключване на сделки, на лихвари и др. Някои между тия евреи натрупваха значителни богатства, което ги правеше обект на заинтересовано внимание от страна на управляващите и на църквата. Особено интересно е, че църквата и зараждащите се големи държави, жадни за пари и имащи най-голяма нужда от евреите и техните капитали, „смучейки“ от техните богатства, почнаха да се организират против същите евреи „крадци“ и „натрупвачи“, да насочват общественото недоволство и гнева на масите срещу тях. „Когато църквата не даваше заеми — казва Реклю — тя караше да заемат от евреина; тя му се отплащаше, като го проклинаше и го ограбваше като крадец и нечист, след като го е използвала като кредитор. В тая преходна епоха, когато богатствата се движеха бързо чрез парите, кредита и банки¬те, евреите бяха ценни помощници на правителствата. Във всички времена княжеските власти, на които политиката бе, макар несъзнателно, да разделят, за да владеят, имаха интерес да разполагат с една класа, срещу която да могат, при затруднителни обстоятелства, да насочат гнева и насилията на народа. Така евреите бяха за държавите на средновековното християнство „ценни богоубийци“, които бе законно да бъдат удряни, когато други биваха виновни: ако те не съществуваха, църквата щеше да ги създаде под името еретици или схизматици. През време на големите кръстоносни походи, в завоюваните градове, вождовете даваха на своите въоръжени банди да колят евреите. Когато се страхуваха от гражданска война, за да насочват, да канализират народната ярост, тласкаха изгладнелите тълпи далеч от богатите абатства и разкошните замъци, към канторите на проклетите евреи; но те се пазеха да насочват тълпата към големите лихвари или събирачите на берии, които пласираха с големи лихви парите на благородниците и свещениците. Като чужденец по раса и религия, евреинът бе мразен, но като агент в спекулите той бе необходим: такъв бе произходът на юридическата теория, според която евреинът бе считан като роб на княза и сеньорите. В обширния феодален свят всеки сеньор имаше свой евреин, както имаше и свой ковач. Евреинът представляваше истинска собственост, която се закрепостяваше, която се продаваше, но не можеше да има никакво собствено богатство, тъй като господарят му разполагаше с всичко, което му принадлежеше. Такава бе доктрината, която проповядваше Тома Аквинели. Особено английските суверени действаха по метода, организирайки, систематизирайки лихварството посредством своите оръдия, своите „венери“ — евреите, които Уйлям Невбъри нарече „царските лихвари“

Понякога се използваше и лудостта. Така в 1321 г. една безкрайна мълва кръстосва Франция, насъсквайки народа към най- жестоки изстъпления против евреите. Разпространен бе слухът, че евреите измислили някаква силна отрова, за да разрушат цялото християнство. Тази отрова щяла да бъде разпространена чрез прокажените. Глупавата измислица намерила отзвук у много вярващи. От всички страни се нахвърляли към болниците за прокажени, за да „загасят огъня“. Предизвиканият страх от заразата хвърлил народа в жестока лудост; сам владетелят, който е имал „такава голяма нужда да държи своите поданици в мир и любов“, е издал три последователни заповеди, за да предаде „смрадливите прокажени“ на строгостите на правосъдието, на мъченията и на кладите: в Шинан 160 прокажени мъже и жени са били изгорени в един ден.

Общо взето, може да се каже, че евреите щяха да се приспособят постепенно към европейските народи в средните векове, ако продължаваха да бъдат необходими и ако суровата конкуренция на християнските банки не ги бе отстранила из своята среда. Големи гонения ставаха в епохата, когато нямаше повече нужда от тях. Монасите тамплиери, „ломбардите“, флорентийските сарафи, след като се научиха да работят със златото, среброто и скъпоценните камъни със същата сръчност както евреите, след като откриха всички тайни на кредита и заработиха със свои агенти и кореспонденти, установени из всички градове на Ориента, по пътя за Индия и Китай, се осмелиха да поведат борба срещу евреите. Последните, станали ненужни, биваха отстранявани; те пропадаха, и техните тържествуващи съперници можеха да си измиват ръцете за мъченията, отдавайки ги на народното негодувание. Същото ставаше и когато трябваше да се отнеме кръвта, с която се бяха насмукали и други пиявици: „за да се заместят изгаряните тамплиери, не липсваха нито ломбарди, нито фламандци“!

В тази именно епоха (XVI в.) бяха установени в Италия известните г е т а -квартали, в които трябваше да живеят евреите в един град, с оглед да се отделят напълно евреите от другите жители, да ги изолират, за да могат по-добре да ги подчинят на ограничителните и специални закони. В Испания, в края на XV в., 160 хиляди евреи бяха просто изгорени. Други хиляди избягаха пред страха от жестоки преследвания и пълно разоряване. Осемдесет хиляди евреи намериха път към морето през Португалия и цар Жоко им е давал транзитна виза срещу 8 златни екю на глава. От 200.000 до 300.000 изгнаници се пръснаха из Африка и Ориента. — В Германия гражданските и социални условия за евреите бяха също плачевни.

Епохата на реформацията и ренесанса (XV и XVI в.) не промени с нищо жестоката съдба на евреите. Притеснения и мъчения от всякакъв вид, законни и произволни, продължаваха да се упражняват над тях, с няколко прекъсвания, почти във всички страни в Европа. Не само в Испания, но и в Португалия и Англия, прибягваха до пълното им изгонване.

Едва в XVIII в. (в Англия малко преди епохата на революцията и Кромуел в края на XVII в.) се появи едно движение на реформи против лошото положение на евреите, което завърши с премахване почти навсякъде на ограничителните закони, поне най-лошите. Във Франция със закон от 27 септември 1791 г. Учредителното събрание премахна всички изключителни закони, засягащи евреите. Гражданското равенство на евреите бе установено и потвърдено от следващите правителства. В Германия движението се очерта също към края на XVIII в. и завърши със същите резултати. Същото стана в Италия и другаде.

Може да се каже, че в края на XIX в. евреите се радваха във всички големи европейски държави, с изключение на Русия, на същите граждански, политически и икономически права, както всички други граждани. (Все пак в Румъния, Турция, Мароко, Алжир те са ограничени малко).

Нека отбележим, че в някои големи страни в света антисемитизмът не е съществувал никога, под каквато и да е форма. Така, например, в Китай голямото мнозинство евреи (имигрирали вероятно след падането на Ерусалим) поради липсата на връзки със сърелигиозниците си от западния свят и поради растящото непознаване на религиозното си и политическо минало, след като бяха запазили своите изолирани общежития през средните векове, завършиха с пълно приспособяване в средата на китайския свят. Така е и в Япония, където са спазвали винаги една търпимост спрямо евреите, които там не са многобройни. Така също е и в американските Съединени щати, млада страна, създала се и развила се след и извън религиозните омрази и борби в Европа.

Но, уви!, въпреки значителното подобрение, настъпило в лошото положение на евреите с премахване на изключителните закони, антисемитизмът не е изчезнал съвсем в европейските страни. Напротив, една нова вълна на враждебност срещу евреите се надига, дори и в XIX в., и се поддържа, нараства даже, до .наши дни. И самият израз — антисемитизъм — се явява именно в тази епоха. Обаче днес движението носи съвсем друг характер. То промени своя вид. Религиозното чувство играе само второстепенна, спомагателна или пък никаква роля. Истинските пружини на модерното антисемитско движение лежат в друга област.

Антисемитизмът в наши дни има две основи. От една страна, той е израз на една нова вълна на краен национализъм, на шовинизъм, чийто тласък бе облагоприятстван от събитията в края на миналия век (френско-пруската война) и началото на XX в. (руско-японската война, съперничества, колониални и икономически борби между множество големи държави, нов подем на интернационалното и революционно движение, стимулиращи противоположни тенденции) и особено от войната и различните движения от 1914—1918 г. От друга страна, той е резултат на сметки и на политическа дейности на някои правителства, докато народните маси не са шовинистично и антисемитски настроени.

Това бе най-напред и особено Царска Русия, която във втората половина на XIX в. възприе старата рецепта и се насочи в пътя на антисемитската акция; към края на века Русия стана класическа страна на антисемитизма. Чрез своите агенти и с всички средства, с които разполагаше, правителството подбуждаше, организираше, заповядваше, ръководеше погромите над евреите — най-ужасните от които са известни в целия свят (Белосток - 1905 г., няколко в Кишинев и др.). От друга страна, цяло ограничително законодателство бе създадено против евреите. Притеснения, унижения, гонения от всякакъв вид изпълняха всекидневния им живот. Една специална зона — един вид средновековно „гето“ — бе установена в югозападната част на страната, предназначена за местопребиваване на евреите и посочена като опасна за делата територия. Всички страдания на работното и бедно население биваха обяснявани с еврейската дейност и винаги, когато се удаваше случай, народната ярост биваше насочвана срещу еврейските квартали, където се проливаше изобилно кръв. Тоя метод се беше така вкоренил, че и през гражданската война 1918—1921 година не липсваха случаи на погроми над евреите, заповядвани от царските генерали.

Не бе Русия, обаче, която единствена се възвърна към антисемитската тактика в течение на XX в. В Германия, Австрия, Унгария, някои от Балканските страни, Франция се виждаше да се зараждат същите тенденции, същите омрази, макар, разбира се, в по-меки форми, „по-цивилизовани“. Викът: „Долу евреите!“ прокънтя наново, всеки ден по-силен, от единия до другия край на света. Антиеврейската пропаганда, антисемитската литература, печелят видимо сили.

Едва след революцията се промени положението на евреите в Русия. Понастоящем всички ограничителни закони са премахнати, „гетото“ не съществува повече, кланетата и всички други антисемитски акции са невъзможни.

При появата на антисемитизма отново в последно време, в разни страни, не се касае вече за заблуждения, за някакъв фанатизъм, за религиозни или други инстинкти. Касае се вече за една сметка, за една пропаганда. „Еврейското могъщество е причина за всички злини. Трябва да го сломим, а само истинските националисти са способни да направят това. Тогава всичко ще тръгне по-добре. Наредете се, прочее, около интегралния национализъм, против радикализма и революцията, които са се продали на евреите!“ Такъв е зовът на деня в много страни на XX в. Полша, едва възродена, се отличи неотдавна с репресии против евреите.

В някои страни се явяват „теоретици“ и „учени“, които създават „научен антисемитизъм“ (биологичен и социологичен). Те се мъчат да доказват, че евреите са не само една нисша раса, но че те едва ли може да се смятат като човешка раса, намирайки се по-близо до преходниците между маймуната и човека, отколкото до човека! Антисемитизмът намира така историческо, научно, социално оправдание. Той става доктрина.

Както и в древните времена, невежеството и детинската нелогичност на милиони хора, или пък почти несъзнателното лицемерие, представят и до днес отличен терен за антисемитската пропаганда. Евреинът е още един от тия чужденци, когото мразят не заради неговите недъзи, от които претендиращият ариец от Европа и Америка бил запазен, а именно заради пороците, които им са общи. Обвиняват го, че обича много парите и че си ги доставял по непочтен начин. Обаче, не би ли могло да се упрекнат всички тия, от която и религия да са те, които продават в по-малко тегло развалени стоки, всички тия, които търпят обидни думи и жестове, всички тия, които трупат пари с кръв и кал? Те са легион. Дори възпитанието, което се дава изобщо на младежта, се състои в внушението да се преуспява на всека цена. И ако в конкуренцията евреинът е по-щастлив от „християнина“, последният не мрази ли своя съперник поради една робска завист? Сърдят се на евреина едновременно и заради неговите лични мизерии и за тия, които вършат сами, стремейки се да го надминат по пътя на забогатяването.

В действителност работата е проста и ясна. Но колко са тия, които я схващат?... Малкото по брой занятия и професии, упражнявани от евреите, и особено голямото значение в тяхното съществуване на търговията с пари, са действително допринесли за една твърде голяма част от тях да се създаде един особен тип, който често позволява да се различават от другите етнически и социални типове. Професионалният морал, който се задържа в много поколения и който се засилва от баща в син, от дядо във внук, без да бъде неутрализиран или бит от друг професионален морал, завършва с придобиването на едно непреодолимо влечение; любовта към безскрупулни печалби започва да се чете във всеки поглед, във всеки жест, във всяко изражение на чертите и движение на тялото. Милиони карикатури представят евреина с дълги крадливи ръце, с гъвкав гръбнак, с измамническа усмивка, с нос на хищна птица. Но това не е расов тип: в него трябва да се вижда една временна деформация, която ще изчезне заедно с причините, които са я породили, т. е. с условията на собствеността и търговската конкуренция. „Това е гетото — не напразно често се повтаря — което създаде евреина“.

Скъсвайки веригите на това проклето място, той се е значително изменил. Действително, същият евреин не беше ли, в старите времена, въплътеният тип на фанатик, на философ, на ентусиаст, на мечтател, дезинтересирал се от всички земни неща ? Човешкият тип изобщо не зависи ли от околната среда? Колко хора още не разбират това?.. Даже всички тия, които искат да се „борят с юдаизма“, би трябвало да разберат, че най-доброто средство за това би била съвършената толерантност. И после, колко хора не мислят даже за милионите работници евреи, които пазят и до днес най-добрите качества на расата.

Логично се явява и въпросът: антисемитизмът ще изчезне ли един ден и по какъв начин ? Как трябва да се борим срещу този срам на съвременното човечество ?

Днес има не малко хора, които биха се червили само при мисълта, че имат нещо общо с такова варварство, с такава глупости, каквато е антисемитизмът, и които даже почват да се борят срещу него, възмущавайки се от неговите атаки.

Б. Пити

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.