СЛУЖБОМЕР

неделя, август 09, 2015

Русия в търсене на ада

Автор: Александр Невзоров

Превод: Павел Николов

Някои явления стават много по-разбираеми, когато използваме аналогия. За да разберем защо изведнъж в Русия разкопаха Йосиф Висарионович, ще си спомним един стар, но ефектен експеримент с паяци.

И така. Избираме от семейство ликозиди (Lycosidae) най-агресивния самец и внимателно му отстраняваме педипалпите (крачетата, на които има торбички със сперма). След това разрязваме на женски паяк пигидия (задната част) и изваждаме едва забележимите полови тръбички. Пренасяме ги със скалпел върху предметно стъкло, където поставяме и отделените педипалпи. Разбира се, създаденият от нас сексуален натюрморт на пръв поглед няма никакви шансове пред живия възбуден арахнид, когото поставяме до стъклото.

Но ако сме направили всичко правилно и сме избрали за препарирането най-злобния самец, контролната самка ликозид ще избере натюрморта. Тя ще пренебрегне живия самец. Нещастникът ще започне да тъгува и всичките му осем очи, едно след друго, ще помръкнат тъжно. А самката, кършейки крачка и треперейки, ще търка о стъклото своето генитално отверстие, опитвайки се упорито да се чифтоса с миризмата на мъртвия злодей.

Всичко това прилича много на новия „избор на Русия“, която днес не скрива своите симпатии към Йосиф Сталин. Разбира се, колкото Руската федерация „да търка задник по стъклото“, няма да забременее с никого, приличащ на Висарионович. Но тя го търка. Очевидно тъгува… и има желание.

Изглежда, че хилядите години на непрекъснати изнасилвания и побои не са ѝ останали даром. Тя си е изработила твърд навик да бъде бита и има нужда от някого, който да издевателства над нея истински. Ако с съди по всичко, Русия не възприема Путин в това му качество. Страната не вижда в него истински тиранин от класа, способен да се плиска с такава наслада в нейната кръв, както го е правил Йосиф.

Разбира се, Русия може да бъде разбрана. Тя отново започва да скучае. Националният икономически апокалипсис, за настъпването на който беше направено всичко, което е възможно, някак си глупаво „увисна“; гадните маи ни преметнаха с обещанието си за „края на света“, а дългоочакваната война заглъхна като шперплатовата „Армата“. Никакви други общонационални развлечения за „народа богоносец“ в близко време не се предвиждат. Остава само миризмата на мъртвия Висарионович, на когото Русия е решила да се отдаде демонстративно поради липса на други достъпни забавления.

В това няма нищо особено трагично. По много причини да се реконструира истинският сталинизъм в мащабите на страната днес е невъзможно. Но наблюдаваният днес „неосталинистки“ феномен е напълно достоен за изследване. Разбира се, той е декоративен, но не може да се отрече, че е емблематичен и че е способен да характеризира народните маси. Това състояние на Русия е още повече любопитно, защото инфекцията на сталинизма идва явно не от Кремъл, а се самозаражда в „народните недра“.

В какво се крие тайната на сталинското обаяние? Въпреки драматично раздутия мехур „култ към победата“ Йосиф Висарионович изобщо не може да бъде възприет сериозно като „главнокомандващ“. Прекалено очевидна е „пировостта“ на тази победа. Иначе нямаше защо да се плете около нея такъв мощен пашкул от защитни лъжи и законодателно да се защитава победата от всякакви сериозни изследвания на нейната природа. Разбира се, „любителите на твърдата ръка“ не признават това, но гореспоменатата „пировост“ отдавна вече е обществена тайна и с течение на времето хората, естествено, ще престанат да се притесняват от този факт.

Впрочем, и сега липсата на каквито и да е пълководски таланти у Йосиф е прекалено очевидна. Следователно нещата изобщо не опират до „победата“.

Въпросът е в друго. У представителите на народа богоносец има непобедима нужда се унижават един друг, което е естествено следствие от своеобразното развитие на държавния организъм и на култа към началстването. Но възможността да унизиш до краен предел някого съвсем не се отдава винаги. Много често тя остава само мечта. И ето че Сталин се оказал способен да даде криле на това руско въжделение.

Затова той е скъп като голям учен, като изобретател на начина да предостави на хората възможността да си пият един на други кръвта, без да рискуват почти нищо.

Естествено, някой трябва да сумира и да оформи художествено това изобретение, за да го запази, а при случай да има възможността да го предава от поколение на поколение. И, разбира се, най-много от всички е помогнала за запазването и за възраждането на спомена за Сталин интелигенцията с нейната маниерна любов към историята и към „съхраняването на паметта“ с помощта на табелки, свещи и стихотворения. Нейните ридаещи „Архипелаггулази“ не само са запазили грижливо паметта за „всенародния кръвопиец“, но и са я направили поучителна и… съблазнителна.

Трябва да помним, че подобен род литература служи и като превъзходен методически материал. Всички тези ридания са много по-скоро учебници за бъдещи потисници, отколкото предупреждение за възможните жертви. Те учат, че в Русия масовото унищожение на човек от човека е напълно осъществимо и може да бъде абсолютно ненаказано. А за да играеш ролята на палача, а не на жертвата, трябва само да избереш правилната страна и понякога да демонстрираш елементарни навици за сервилност.

И все пак този вид четиво е полезно и за потенциалните жертви. Те също се учат: на покорност по всяко едно време, на умение да умират в ледените бараки, да ядат грес и да се опиват от собствената си духовност.

Нещо повече, днес окончателно се е оформила възможността да се нареди пъзела на събитията. Сега всички знаят как именно ще изглежда възмездието за репресиите, ако историята се повтори. Отговор за милионите убити, измъчвани до смърт, уморени от студ, изнасилени и осакатени ще бъде страшната мъст на интелигенцията. След осемдесет години тя ще закачи някакви табелки в някакви входове. И там, за да отмъсти на палачите, ще прочете стихотворение.

Глупаво е да предположим, че всички тези пикантни нюанси ще останат незабелязани от много съобразителния и откровено скучаещ народ. Не трябва да се забравя, че някога именно той е бил вдъхновен писач на 23 000 000 доноса, мръзнел е с ентусиазъм на картечните вишки в лагерите и свойски е бъркал с лапите си в гащите на разплаканите жени на политическите затворници.

Едва ли нещо съществено се е изменило в неговата природа. Вероятно мечтите на новите поколения все още не са много конкретни. Та те все още не са изпитали упоението от писане на донос. И не са се замисляли за това колко приятно ще бъде да погледат съседа си от „елитката“ (елитно жилище – бел. прев.), когото посред нощ го отвеждат някакви граждани с маузери.

А напразно не са се замислили. Вероятно това би им позволило да усетят още по-силно своето участие във великата съдба на великата страна. Пък и би разрешило отдавнашния спор със съседа им за мястото за паркиране.

Те все още не разбират в какво именно се състои за тях привлекателността на Йосифовия образ. Възможно е никога да не разберат това. Което между другото няма да им попречи все така да си търкат „задника по стъклото“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.