СЛУЖБОМЕР

петък, февруари 20, 2015

Теория и практика на кощунството. Част 2

Автор: Александр Невзоров

Превод: Павел Николов

Преди да целунете ръката на попа, помислете си какво е правил с нея преди пет минути.

Когато бъде зададен простият въпрос: „А могат ли да бъдат оскърбени чувствата на вярващите?“, се вкисват дори най-твърдите либерали. Идеологическите шпагички веднага се набутват в ножниците. Настъпва време на увъртания, на десетки различни „но“ и на угодничене. Като резултат се получава неразбираемо блеене, което изобщо не съдържа никакъв отговор.

Макар че отговорът на този въпрос е пределно прост: там по земята, където няма пряка законодателна забрана за подобно оскърбление, това несъмнено може да се прави. Нещо повече, нужно е. И даже е съвсем необходимо.

Разбира се, има места, които са си избрали за съдба интелектуалната деградация или нямат никаква амбиция да се развиват. Списъкът им е известен: Бангладеш, Русия, Нигерия, Афганистан и други държави, ориентирани към самобитността и духовността. Там, разбира се, се използват и се прилагат закони, защитаващи „чувствата на вярващите“.

В кодексите на развитите страни подобни забрани понякога се срещат (във вид на юридически вкаменелости), но в основата си цивилизованият свят следва решенията на Венецианската комисия към Съвета на Европа, която отдавна е препоръчала „да се изключи кощунството от списъка на закононарушенията“.

Смисълът на тази препоръка е разбираем. Въпросът се състои в това, че правото на кощунство е много по-важно право, отколкото ни се струва на пръв поглед. Кощунството е съществена съставка на свободомислието, която ни позволява да изразим лаконично отношението си към множеството архаични глупости, лежащи в основата на всяка религия. Нещо повече, публичното кощунство е прекрасен начин да се напомни на вярващите, че не са еднолични владетели на света, културата и информационните пространства. Че освен техните възгледи има и диаметрално противоположни.

Това напомняне е полезно и за самите вярващи. Въпросът е, че при благоприятна среда те бързо се самозабравят и губят поведенческите си ориентири. Което по-късно неминуемо води до драми. Но когато усещат от време на време върху гърлото си острието на атеизма, вярващите изтрезняват и „се прибират в своето русло“. Това запазва баланса и позволява да се избягнат неприятни инциденти.

Връщаме се към нашата тема. На територията на Руската федерация ние, за съжаление, сме лишени от възможността да кощунстваме публично. Защо казваме „за съжаление“? Защото сега трябва да изясним дали у вярващите има някакви особени „чувства“. Разбира се, по-просто би било да направим това, използвайки някакъв жив пример. Като задействаме за миг механизма на кощунството, бихме съзрели лесно и конструкцията на прословутите „чувства“. Вярващите са научени да отговарят на подобни провокации и с реакцията си винаги предоставят превъзходен изследователски материал. Но! По известни причини (чл. 148 от НК) ние не можем да направим това, ето защо ще разглеждаме механизма „кощунство – оскърбени чувства“, без да го пускаме в движение. Така да се каже, в статично положение. Впрочем, и изключен, този механизъм е също понятен, а да се рови човек в него с пинсетите на логиката е още по-удобно.

И така. Да предположим, че „чувствата на вярващите“, тоест някакви непознати на науката и недостъпни за другите хора усещания, наистина съществуват. В такъв случай имаме пред себе си феномен. Паранормално явление, достойно за прецизно проучване. Практически всеки „вярващ“ твърди, че наличието на подобни „чувства“ го прави радикално различен от всички останали хора. Това е сериозно заявление. Ще отбележим, че днес то представлява претенция за цяло множество от съществени привилегии.

Каква е природата на тези „чувства“? По логиката на нещата те трябва да бъдат приложени към множеството догми, с изповядването на които започва всеки вярващ. Но ако това е така, те би трябвало да бъдат неизменни също като християнството. И да имат толкова древен произход. В такъв случай оскърбителното за вярващите през IV век би трябвало да оскърбява също толкова силно поклонниците на Исус и през XVII век. А това, което е било нетърпимо за християните през Х век, непременно трябва „да се задейства“ и през XXI век. Така ли е? Да видим.

Като започнем от III век, жестоки оскърбители на християните били тогава Омир, Еврипид, Софокъл, Есхил, а също и цялата антична класика. Защо? Защото тези автори споменавали или прославяли в съчиненията си езически богове. Затова Омир и разните му там Софокловци били забранени да се преподават в училище, а техните съчинения бивали изгаряни, закопавани в земята или изстъргвани от пергаментите. Тези, които се осмелявали да ги декламират или просто да ги четат, бивали убивани. Безкрайно количество книги, съдържащи имената на Озирис, Зевс, Хермес, Марс и други конкуренти на Йехова-Исус, били унищожени.

В своето произведение „Пир на философите“ Атеней Навкратиски посочва относително точни цифри: той пише, че около 800 имена на антични писатели и учени и около 1500 техни произведения са били изгубени завинаги през периода, когато последователите на Исус си разчиствали сметките с античната литература.

През 391 година епископ Теофил доизгорил Александрийската библиотека. Там имало около 26 000 тома „оскърбителна“ литература. Благочестивият Валент заповядал специално да съберат из цяла Антиохия книгите от дохристиянския период и да ги унищожат „без всякаква следа“. Папа Григорий I издал през 590 година декреталия, задължаваща де се ликвидира окончателно „мерзостта“ на Омировците, Апулеевците и Демокритовците. Сред купищата горящи книги честичко се намирало местенце и за учените от онова време.

Макар че трябва да отдадем дължимото на християните: тогава те все още обичали да гледат мъченията на своите оскърбители и предпочитали да ги убиват по някакъв бездимен начин. Например, като им нарежат месата с остри раковини. Именно така успели да премахнат първата жена астроном Хипатия, убита по нареждане на св. Кирил Александрийски.

Трябва да кажем, че не само книгите, но и цялата антична култура „оскърбявала чувствата на вярващите в Христос“. Последователите на „пресладкия бог“ събаряли храмове, дробели статуи, премахвали фрески, трошели камеи и разкопавали мозайки.

След само няколко века обаче виждаме представителите на същата вяра, любовно колекциониращи древноримско и гръцко изкуство. Те вече майсторят стъклени капсули за камеи с Аполон и издухват прашинките от мраморните очи на Атина. По някаква загадъчна причина това, което терзаело силно вярващите и им причинявало „душевни мъки“, се превърнало в обект на тяхното възхищение, на тяхното проучване и на тяхната търговия.

Тук придобива правомерност първото съмнение в съществуването на някакви особени „чувства“, остро и пряко свързани с вярата.

По-нататък нещата стават още по-любопитни. Настъпва миг, когато в най-силно оскърбление за чувствата на вярващите се превръщат… иконите. Ще погледнем за секунда в православна Византия през VIII век. Омир вече не вълнува никого. Затова пък виждаме огромни клади с икони. Виждаме иконописци, на които като наказание за творчеството им са отрязали пръстите или са сварили ръцете им във вряща вода. 338 православни епископи на събора през 754 година (във Влахернската църква) обявяват иконите за най-страшното оскърбление на религията и искат пълното им унищожаване. Православни тълпи бродят по цяла Византия, търсейки повод да се оскърбят по-силно. Намират го лесно, защото икони има във всеки дом. На този, в чийто дом намерят живописно изображение на Исус Йосифов и неговата майка, счупват иконата в главата му. След счупването по-големите парчета от някога свещените дъски набиват в задниците на техните притежатели. Или в гърлата им. Намира място и гаврата с образите. Върху ликовете на иконите рисуват свинскокучешки или „други демонски муцуни“.

338-те православни епископи потриват ръце и още по-силно разпалват вярващите тълпи, образно представяйки нюансите на душевната болка, която трябва да причини на истинския вярващ иконописта. Но след няколко години всичко се променя по вълшебен начин. 338-те православни епископи, след като са си пошушукали на ухо, се заемат отново за работа – и по цяла Византия започват хайки за тези, които са чупели иконите и са варили във вряла вода ръцете на живите иконописци. В резултат от това същите православни, които се оскърбявали от самия факт, че съществуват икони, започнали да се оскърбяват дори при мисълта за тяхното изгаряне или чупене. Започва ново търсене на виновни. Намират ги без всякакво усилие и ги поят с разтопено олово. Византийският пейзаж се украсява с трупове, на които са изгорени устата и вътрешностите. Това са кощунстващите иконоборци. Сега именно те предизвикват омразата на християните. Същата, която преди няколко години предизвиквали иконописците и иконостасите. 338-те православни епископи светят от щастие, а иконите отново се обявяват за особено почитаеми предмети. Като си поиграли на иконоборство, вярващите се устремили да търсят нови поводи, които да ги оскърбяват.

Наистина, да се сравняват християните с бандерлогите, които, след като разхвърлят и напакостят, губят бързо интерес към обекта на погрома и тичат да търсят нови, по силни усещания, не е много коректно. Засега ще се въздържим от това. Да видим каква станало по-нататък.

А по-нататък било още по-интересно. Християните започнали да се оскърбяват изобщо от всичко, което им попаднело под ръка: от астрономията, от химията, от книгопечатането, от палеонтологията и от ботаниката. От отварянето на аптеките, от откриването на електричеството и от рентгеновите лъчи. Ще подминем христоматийните и известни на всички примери с Де Доминис, Бруно, Бюфон, Мигел Сервет, Шарл Естиен, Иван Фьодоров et cetera. Да разгледаме по-малко известни, съвсем скорошни скандали.

Самото начало на XIX век. Оскърбени от анатомията руски семинаристи под ръководството на казанския епископ Амвросий нахълтват в анатомическата катедра на Казанския университет, разбиват учебните колекции, а всичко, което остава нестрошено и нестъпкано, нахвърлят в специално приготвени ковчези, опяват го и го погребват под камбанен звън и молитви.

Средата на XIX век. На вярващите е нанесено ново страшно оскърбление: огромните кости, които според тях доказват съществуването на описаните в Библията великани (Битие, 6, 4; Числа, 13, 34), са обявени от науката за останки от древни гущери. Учените пряко са обвинени в кощунство, в принизяване на авторитета на „свещеното писание“ и в посегателство върху „основите на благочестието“.

Края на XIX век. Сега вярващите са възмутени от това, че гинекологията може да стане легален отрасъл на медицината. Възможността да се разглежда, обсъжда, изучава и изобразява rima pudendi ги кара да изпадат в невероятна ярост. А само 50 години по-късно християнките, седейки в гинекологични кресла, размахват весело билети за станалите модни палеонтологични и анатомични музеи.

Много столетия вярващите са имали възможност да решават всякакви въпроси с помощта на кладите. Когато им отнели кибрита, те хукнали към юридическите бездни, искайки защита за своите особени „чувства“ от особени закони. Да се изброи всичко, което в продължение на двадесет века е предизвиквало тяхната истерия, е практически невъзможно. И изнамирането на железопътния транспорт, и радиото, и авиацията, и сондирането, и обяснението за произхода на видовете. Днес можем уверено да твърдим: всичко, което някога е оскърбявало религиозните чувства, непременно се е превръщало гордост на човечеството.

Но въпросът не е в това. Нас повече ни безпокои фактът, че оскърбеността на вярващите всеки път се предизвиква от някаква нова причина, а след известно време изчезва без следа. Нещо повече, след като се пооскърбят порядъчно, християните се оказват много активни и благодарни ползватели на това, което до неотдавна им е причинявало такава „душевна болка“.

При цялото си желание ние не виждаме никаква връзка на техните „чувства“ с догмите на вярата им или с други паранормални явления. Виждаме само обикновена човешка злоба, умело насочвана от техните идеолози ту в една, ту в друга посока. Тази злоба рисувала през VIII век свински муцуни на Христос от иконите, през XVI век подтикнала към погром над първата в Русия печатница, а през XIX век преследвала Дарвин. Като се вгледаме още по-внимателно, можем да видим (освен злобата) нетърпимост към инакомислието и новостите. Несъмнено, злобата и нетърпимостта са силни чувства. Но те не са уникални и не дават право на привилегии.

Даже този кратък анализ позволява (с известна увереност) да твърдим, че „особените чувства“ на вярващите са фикция. Също така измислено и изкуствено понятие като тяхната вяра.

Въпросът е, че религиозността не е вродено и неизбежно свойство на човека. ДНК не се занимава с такива дреболии като предаване на конфесионална принадлежност. Вярата е винаги резултат от внушение, заучаване или подражание. Тя винаги е обусловена от средата, в която живеем, и от обстоятелствата. Също така стои въпросът и с „оскърбените чувства“. Ако вярващият не бъде научен да се оскърбява, той никога няма да прави това.

Хайде да разгледаме това твърдение с един много прост пример. За максимална нагледност на нашия мисловен експеримент ще вземем фигурата на главния християнин в Русия, ревнителя на православието Владимир Гундяев, известен с църковния си псевдоним „патриарх Кирил“. Да предположим (защото стават всякакви неща), че когато е на две-три години, малкият Володя бива откраднат от цигани. И заличавайки следите си, те го продават в друг, далечен табор. А оттам – още по-далече. Държавните граници за циганите са условно понятие. Затова препродаването на къдравото момченце би могло да завърши в Асама, Бихар или друг щат на прекрасната Индия. Разбира се, възпитан от джунглите, Володя ще бъде съвсем друг човек. Той няма да знае своето име. Роден език ще му стане бенгалският. За никакъв Христос няма да има и най-малка представа. Негови богове ще бъдат слонолицият Ганеш, многоръката Кали и маймунката Хануман. Неговите чувства никога няма да бъдат оскърбени от лудорията на „пуситата“. А от парчетата на нарязания от „Фемен“ кръст нашият герой ще си стъкне огън и весело ще си изпече на него една тлъста празнична кобра.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.